№ 424
гр. Варна , 28.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 1 СЪСТАВ в публично заседание на десети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивелина Димова
при участието на секретаря Петя В. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивелина Димова Административно
наказателно дело № 20213110201656 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от
ЗАНН.
Подадена е жалба от М. СТ. Д. от гр.Варна срещу Наказателно
постановление № СК-741-ВЛ/22.03.2021г. на заместник- кмет на Община
Варна, с което на лицето било наложено административно наказание “глоба”
в размер на 1000,00 лева, на основание чл.239, ал.1, т.6, вр. чл.223, ал.1, т.11 и
чл.232, ал.2 от ЗУТ.
Жалбоподателката счита обжалваното наказателно постановление за
незаконосъобразно и неправилно. Намира, че наказващият орган не е
изпълнил надлежно задължението си да изясни фактическата обстановка и не
е обсъдил събраните доказателства, което приема за съществено нарушение
на процесуалните правила. Твърди, че не са отчетени всички обстоятелства,
обуславящи размера на санкцията. Счита, че описаното в обстоятелствената
част на наказателното постановление деяние не е подведено под
съответстващата му правна норма. Поддържа и че е била лишена от
възможност да възрази срещу констатациите на проверяващите. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление.
В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се
явява и не се представлява.
Представител на въззиваемата страна изразява становище за
неоснователност на жалбата. Счита, че нарушението е безспорно доказано,
1
както и че в хода на административнонаказателното производство не са
допуснати процесуални нарушения. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да
бъде потвърдено наказателното постановление.
Жалбата е подадена от легитимирана страна– наказаното физическо
лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт,
подлежащ на съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване на
претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи
от фактическа страна следното: Жалбоподателката била собственик на
поземлен имот с идентификатор 10135.4501.1500 по КК и КР на гр.Варна,
находящ се в гр.Варна, район „Владислав Варненчик“, с.о. „Ментеше“. На
02.04.2020г. Д. подала заявление до Община Варна, с което уведомявала, че
съгласно договор за изпълнение на СМР, сключен с „НСО София“ ООД в
имота ще бъде изградена подпорна стена по западната му граница, при
условията на чл.151 от ЗУТ.
На 04.05.2020г. от Б. Б.-съсед на жалбоподателката, била подадена
жалба в Община Варна с твърдения за незаконосъобразност на извършваните
строителни дейности, във връзка с която на 06.10.2020г. от С. АЛ. М. и ПЛ.
СТ. П.-служители в Дирекция УТОРК при Община Варна била извършена
проверка на строежа. При проверката било установено, че в имота са
изградени подпорна стена и плътна ограда. Подпорната стена била изградена
по източната граница и била с приблизителни размери 37,00м./2,50м.
Плътната ограда, изградена по северната граница на имота, била с
приблизителни размери 25,00м./1,60м., а по южната- с приблизителни
размери 25,00м./1,10м. Установено било също, че не са налице документи,
удостоверяващи правото на строеж. Проверяващите преценили, че
височината на изградените подпорна стена и плътна ограда надвишава
нормативно допустимите размери, поради което на 12.11.2020г. бил съставен
акт за установяване на административно нарушение на Д. за това, че във
функциите си на собственик и възложител е разпоредила и допуснала
извършването на незаконен строеж в собствения си поземлен имот. Актът бил
съставен в отсъствието на жалбоподателката; впоследствие бил предявен и
подписан без възражения. Писмени такива не били депозирани и в срока по
чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт, на 22.03.2021г. било
издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на
жалбоподателката била наложена глоба в размер на 1000,00 лева за
2
нарушение на чл.148, ал.1 от ЗУТ.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз
основа на събраните по делото доказателства- от разпита на свидетелите С.
АЛ. М. и ПЛ. СТ. П., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК
писмени доказателства. Показанията на разпитаните свидетели следва да
бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като
липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. Същите не са се
намирали в някакви особени отношения с жалбоподателката и не извлича
ползи от твърденията си, при което за съда не съществува основание за
съмнение в достоверността на техните показания.
Сред приобщените писмени доказателства с най-съществено значение
за изясняването на делото са приложените копия от заявление от 02.04.2020г.,
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, жалба от Б. Б.,
Констативен акт №01/06.10.2020г. (отразяващ конкретните констатации
относно размерите на изградените подпорна стена и плътна ограда),
Констативни протоколи по движението на административнонаказателното
производство и др. Съдържащата се в посочените документи информация
кореспондира изцяло на показанията на свидетелите и подкрепя извода за
тяхната достоверност, като позволяват изложената фактическа обстановка да
бъде установена по несъмнен начин.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното: В настоящото производство съдът следва да
извърши проверка на законността на оспореното пред него наказателно
постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени
процесуалният и материалният закон, с оглед описаните в НП факти и
обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената от
административнонаказващия орган санкционна норма.
Според разпоредбата на чл.148, ал.1 от ЗУТ строежи могат да се
извършват само ако са разрешени съгласно този закон. Разрешението за
строеж се издава на възложителя въз основа на одобрен технически или
работен инвестиционен проект, когато такъв се изисква (чл.148, ал.4 от ЗУТ).
От своя страна нормата на чл.151, ал.1, т.4 и т.11 от ЗУТ посочва, че не се
изисква разрешение за строеж за подпорни стени с височина до 1,2 м над
нивото на прилежащия в основата им терен, когато не са елемент на
транспортни обекти, както и за леки прозирни огради и плътни огради с
височина на плътната част до 0,6 м в рамките на поземления имот. От
показанията на свидетелите и от приложения Констативен акт се установява,
3
че изградените по източната стена на имота подпорна стена и плътна ограда
са били с височина, превишаваща посочените размери и следователно за
изграждането им се е изисквало съответно разрешение за строеж.
Същевременно нормата на чл.232, ал.2 от ЗУТ предвижда специална
санкция за лице - участник в строителството, което извършва, разпореди или
допусне извършването на незаконен строеж. Хипотезите, при които даден
строеж се явява незаконен, са посочени в чл.225, ал.2 от ЗУТ, като според т.2
от цитираната норма строеж или част от него е незаконен, когато се извършва
без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. След
като процесните подпорна стена и ограда не попадат в приложното поле на
чл.151, ал.1, т.4 и т.11 от ЗУТ, но за изграждането им не е издадено
разрешение за строеж, същите несъмнено представляват незаконен строеж по
смисъла на чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ.
Лицата, имащи качеството участници в строителство, са изброени в
чл.160, ал.1 от ЗУТ, според който такива са и възложителите на строежа.
Според разпоредбата на чл.161, ал.1 от ЗУТ възложител е собственикът на
имота, лицето, на което е учредено право на строеж в чужд имот, и лицето,
което има право да строи в чужд имот по силата на закон. Възложителят или
упълномощено от него лице осигурява всичко необходимо за започване на
строителството. Безспорно е установено в случая, че жалбоподателката е
собственик на имота, в който са извършвани строителни дейности и по силата
на чл.92 от ЗС е собственик и на изгражданите подпорна стена и плътна
ограда. Следователно Д. се явява възложител, респ. участник в
строителството. При проверката не е установено наличието на съответно
разрешение за строеж, като такова не е било представено и от
жалбоподателката, която е присъствала при изготвянето на Констативния акт
и е била запозната със съдържанието му. В практиката си ВАдмС изтъква, че е
в тежест на санкционираното лице да представи разрешение за строеж и това,
че не го е сторило нито пред наказващия орган, нито пред съда сочи към
неопровергаване на констатациите относно незаконния строеж и неговия
извършител (Решение № 452 от 7.03.2018 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. №
16/2018 г.). При така установеното, след като жалбоподателката се явява
участник в строителството и при положение, че процесният строеж
несъмнено е незаконен такъв, съдът намира, че същата действително е
4
осъществила състава на нарушение по чл.232, ал.2 от ЗУТ, за което правилно
и законосъобразно е санкционирана с обжалваното наказателно
постановление.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че не е била
изграждана подпорна стена, а се касае за укрепване на източната част на
частен имот. В закона липсва легална дефиниция както за понятието ограда,
така и за подпорна стена. В практиката на съдилищата обаче се приема, че въз
основа на правните норми, които уреждат този вид строителство и тяхното
предназначение, следва да се приеме, че това са строежи по смисъла на § 5,
т.38 от ДР на ЗУТ, като що се отнася до оградата основната й характеристика
е строежът да е изпълнен по регулационните линии на съответния имот, чрез
който се материализират границите на имота, а за подпорната стена
съществена е укрепителната й функция. Когато един и същ строеж притежава
и двете характеристика, респ изпълнява и двете функции, то същият може и
следва да бъде наричан както подпорна стена , така и ограда. Това становище
е изложено в решението по административно дело № 1815 по описа
за 2011 година на Бургаски административен съд, като се споделя изцяло от
настоящия състав. Доколкото подпорната стена има именно укрепителна
функция, доводите, изложени в жалбата в действителност не влизат в
противоречие с обстоятелствената част на наказателното постановление, тъй
като претендираното укрепване е осъществявано именно чрез изграждане на
подпорна стена, чиято височина е превишавала 1,20м. над нивото на
прилежащия в основата й терен. Следва да се отбележи също, че самата
жалбоподателка в депозираното заявление е посочила, че в имота ще бъде
изградена подпорна стена и следователно изложените възражения се явяват
защитна версия, несъответстваща на обективната действителност.
При извършената цялостна служебна проверка с оглед задължението си
по чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при издаването на обжалваното
наказателно постановление не са допуснати съществени процесуални
нарушения на нормите на ЗАНН, водещи до неговата отмяна. Наказателното
постановление е издадено от компетентен орган, видно от приложеното копие
на Заповед № 0505/07.02.2020г. на кмета на Община Варна. Съставеният
АУАН и издаденото въз основа на него НП съдържат законоустановените в
чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити. Същите са издадени в предвидените за
5
това срокове, като при връчването им не са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила. Законосъобразно актът е съставен в отсъствието
на нарушителката, тъй като след надлежна покана, връчена на 28.10.20г. (л.13
от делото), не се е явила за съставянето му (видно от Констативен протокол
№004020). Описанието на нарушението е достатъчно пълно и ясно, като
позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какво
нарушение му е вменено и да организира адекватно защитата си-посочен е
имота, в който е изграждан строежа, конкретизирано е какво представлява той
и кои от изгражданите елементи се явяват незаконен строеж (подпорна стена
и плътна ограда по източната граница). Действително, не е посочено изрично
коя дата се счита за такава на извършване на нарушението, а е изписана само
датата на извършване на проверката. Не е налице обаче нарушение на
процесуалните правила, тъй като в случая датата на нарушението съвпада с
тази на извършване на проверката. Не би могло да се очаква от
проверяващите да посочат точната дата, на която процесният строеж е
надвишил размерите по чл.151, ал.1, т.4 и т.11 от ЗУТ, в който момент
строежът е станал незаконен, поради обективна възможност това
обстоятелство да бъде установено. Достатъчно е, че на датата на проверката
нарушението е съществувало и е било съответно констатирано от
проверяващите. Това становище се споделя и в практиката на съддилищата,
като изрично в този смисъл е решението по КАНД№342/16г. на ШАС (“за
дата на нарушението следва да се приеме датата, на която е извършена
проверката, към който момент контролните органи са установили данни за
неправомерно поведение от страна на нарушителя“). В Решение № 1644 от
9.11.2020 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 909/2020 г., постановено по
сходен случай, се приема изрично, че когато строежът е в процес на
изграждане, за дата на нарушението би следвало да се посочи датата на
извършване на проверката, при която е установено извършването на СМР. От
показанията на свидетелите е видно, че при проверката строителните
дейности са продължавали и следователно съобразно практиката на
касационната инстанция следва да се приеме, че датата на извършване на
нарушението е определена правилно. В цитираното по-горе Решение № 452
от 7.03.2018 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 16/2018 г. също се изтъква, че
наказателното постановление (със сходна формулировка с разглежданото) е
издадено от компетентен орган, при допусната от закона делегация и въз
6
основа на заповед от кмета на Община Варна, като в него изпълнителното
деяние е описано ясно, пълно и точно, по начин позволяващ на нарушителя да
разбере за какво е наказан и съответстващ на приложената законова
разпоредба.
Съдът не намира основания да се съгласи с изложените в жалбата
доводи, че АНО не е обсъдил и преценил събраните доказателства, а е
преповторил констатациите на актосъставителя, изложени в констативния
протокол. В случая фактическите твърдения на актосъставителя са
установени по несъмнен начин, при което не е имало спорни обстоятелства,
които наказващият орган да изследва, нито е налице противречие при
събраните доказателства, което да бъде обсъдено в НП. Възприемането от
наказващия орган на констатациите в съставения Констативен акт е
законосъобразно. В Решение № 1427 от 10.07.2019 г. на АдмС - Варна по к. а.
н. д. № 760/2019 г. се изтъква, че: „макар началото на АНП да се поставя със
издаването на АУАН, то следва да почива на доказателствата, събрани преди
този момент, които трябва да бъдат описани в него, и едно от тях е именно
констативният протокол, съдържащ констатациите на проверяващите в
момента на установяване на нарушението. Да се твърди, че АНО не може да
се позовава на КП като доказателство в производството по ЗАНН, е
равнозначно на това да се твърди, че прокурорът не може да се позовава на
протокол за оглед на местопроизшествие по НПК“.
Съдът намира и че наказанието е наложено законосъобразно по реда на
чл.232, ал.2 от ЗУТ, предвиждащ специална санкция за участник в
строителството, който извършва, разпореди или допусне извършването на
незаконен строеж. Не е допуснато процесуално нарушение с възприемането в
НП на двете форми на изпълнително деяние- „разпореди“ и „допусне“. В
случаите, когато съставът на дадено нарушение е с две форми на
изпълнително деяние, в съотношение на алтернативност, се приема, че с
настъпването на визирания в правната норма резултат се осъществяват и
двете форми на изпълнителното деяние. В практиката си съдилищата трайно
приемат, че в тези случаи се касае за едно нарушение, като е правилно
посочването и на двата вида поведение, които го осъществяват (в тази насока
е изрично Решение № 912 от 13.07.2020 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. №
1373/2020 г. и мн.др. Макар и постановено по повод приложението на друга
правна норма, изложените в него съображения са напълно относими и в
настоящия случай). Следва да се отбележи също, че по-голяма конкретизация
е била и непостижима, доколкото обективно не би могло да се установи дали
извършването на процесния строеж е разпореден или допуснат от
жалбоподателката, без нейно съдействие, като при предявяването на акта
същата не е направила възражения и не е дала обяснения в тази насока.
Предвиденото за това нарушение наказание е наложено в минималния
размер, предвиден в закона, при което и с оглед разпоредбата на чл.27, ал.5
7
от ЗАНН липсва възможност за по-нататъшна индивидуализация.
Не са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен по
смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като същият не се отличава по тежест от
типичните нарушения от този вид. Напротив, от събраните доказателства се
установява, че превишаването на допустимите размери е било значително,
като е създало безпокойства и на съседите (видно от депозираната жалба).
Също така въпреки издадената заповед за премахване на незаконния строеж
действия в тази насока не са предприети от жалбоподателката, която проявява
трайна склонност към незачитане на нормите на ЗУТ-обстоятелство,
изключващо възможността за приложение на чл.28 от ЗАНН.
По изложените съображения съдът намира, че обжалваното наказателно
постановление се явява законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено изцяло, а жалбата да бъде оставена без уважение.
Независимо от изхода на делото на въззиваемата страна не следва да се
присъждат разноски за процесуално представителство поради липса на
съответно искане.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Наказателно постановление № СК-741-
ВЛ/22.03.2021г. на заместник- кмет на Община Варна, с което на М. СТ. Д. от
гр.Варна, ЕГН:**********, на основание чл.239, ал.1, т.6, вр. чл.223, ал.1,
т.11 и чл.232, ал.2 от ЗУТ, е наложено административно наказание “глоба” в
размер на 1000.00 лева, като законосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението за изготвянето му пред Административен съд –
Варна.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на
наказващия орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8