Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.03.2022
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при
секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№5601 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 08.03.2021 год., постановено по гр.дело №28604/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 164 с-в, С.О. е осъдена да заплати на ЗАД „А.“ по искове с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от 2 175.90 лв., от която
2 165.90 лв. – обезщетение за нанесени имуществени щети по лек автомобил
„БМВ 535“ с рег.№*******, настъпили в резултат на реализирано на 08.11.2015
год. пътнотранспортно произшествие /ПТП/ – попадане в необезопасена и
необозначена шахта на пътното платно на ул.“*******, в кв.“Княжево“, гр.София,
при маневра „движение на заден ход“ и 10 лв. – ликвидационни разноски, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 02.07.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 663.04 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 02.07.2017 год. до
01.07.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото в размер на 477 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят поддържа, че по делото не били
установени настъпването на ПТП, механизмът и причината за настъпването му и
причинно-следствената връзка между него и твърдените вреди. Единственото
доказателство в тази връзка било уведомление-декларация за щета по застраховка
„Каско на МПС“ на И.Ц.Д.. Тази декларация представлявала изявление на
заинтересовано лице и не била основание за търсене на гражданска отговорност.
Твърденията в декларацията не били подкрепени от други доказателства.
Разпитаният свидетел – водач на увредения автомобил не дал никакви обяснения за
настъпилото ПТП, тъй като нямал спомен. Не бил съставен протокол за ПТП от
органите на МВР. А освен това следвало да се има предвид, че протоколи,
съставено само по данни на водача и несъдържащи преки възприятия на
длъжностното лице не следвало да бъдат кредитирани. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че е налице валидно застрахователно
правоотношение поради плащането на застрахователните премии. Застрахователният
договор бил формален и законът указвал какви трябва да са неговите реквизити. В
случая по делото нямало данни за представителната власт на лицата, които били
подписали полицата. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „А.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че първоинстанционният съд правилно бил обсъдил доказателствата по делото и
формирал извод за основателността на предявените искове. Разпитаният свидетел
бил потвърдил описания в исковата молба механизъм на процесното ПТП. Налице
било и валидно застрахователно правоотношение. Застрахователният договор бил
влязъл в сила, тъй като били заплатени вноските от дължимата премия – чл. 187 КЗ /отм./. Освен това застрахованият бил подал уведомление и му било изплатено
застрахователно обезщетение. Претендира и присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са
за разглеждане искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с
доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
е обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките
по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният
по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие
противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е
действал виновно. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани със съществуването на валидно
застрахователно правоотношение и настъпването на процесното ПТП и твърдените
вреди.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС
по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
Настоящият съдебен състав приема за установено, че на 06.02.2015
год. между ищеца З. „А.“ АД *** Л.“ ЕАД е бил сключен
договор за имуществено застраховане „Каско“, клауза „П – Пълно
каско“, който има за обект лек автомобил „БМВ 535“ с рег.№******* и със срок на
застрахователно покритие от 00.00 ч. на 14.02.2015 год. до 23.59 ч. на 13.02.2016
год. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети, причинени от пътнотранспортно
произшествие /видно от Общите условия на ищеца за застраховка на моторни
превозни средства /“Каско“/ – които са представени по делото и са действали към
момента на сключване на застрахователния договор и представляват неразделна
част от него – виж чл. 186, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./.
За застрахователния договор е
предвидена писмена форма за действителност съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 КЗ /отм./, като представената по делото застрахователна полица /на л.
6 от първоинстанционното дело/ е подписана от страните /респ. техни представители/.
Ответникът не би могъл да се позовава на чл. 301 ТЗ и чл. 42 ЗЗД, респ. да оспорва
действителността на застрахователния договор с твърдение за ненадлежно представляване на страните по него, тъй като това възражение
касае нарушение на чужди права /виж чл. 26, ал. 2 ГПК/.
За пълнота трябва да се посочи, че разпоредбата
на чл. 293, ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване
на нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от
което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на
насрещната страна по договора, какъвто е именно
разглеждания случай. И това е така, доколкото от всички събрани доказателства
по делото е видно, че застрахованият е заплатил четирите вноски от уговорената
застрахователна премия и е подал до ищеца уведомление за щета, а ищецът е
извършил действия по образуването на щета, определянето на застрахователно
обезщетение и престирането на такова в размер на процесната сума. Следователно
страните по застрахователния договор, а още по-малко трето за договора лице,
каквото е ответникът, не разполага с възражение за нищожност на договора.
В тази връзка следва да бъдат съобразени и задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 2А от Тълкувателно решение № 1 от
07.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2018 год., ОСТК, според които липса на
съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като основание за нищожност на
застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не е
налице в хипотезата на неположен подпис от някоя от страните, поради което и
правните последици на тази вид недействителност няма да настъпят. Наистина
формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с
императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 КТ
/респ. чл. 184, ал 1 КЗ – отм./, може да обективира и липсата на съгласие за
неговото сключване, но характерът на този договор на абсолютна търговска сделка
и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ /респ. чл. 183, ал. 2 КЗ – отм./, дават
основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо правилото на чл.
293, ал. 4 ТЗ. Макар да се отнасят до действителността на застрахователния
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при липсата
на положен подпис от някоя от страните, посочените разяснения на ВКС следва да
намерят приложение и в настоящия случай, доколкото договорът за имуществено
застраховане /“Каско“/ по правната си същност представлява абсолютна търговска
сделка, към която приложение намира посочената разпоредба от ТЗ.
На следващо място въззивният съд приема, че гласните
доказателства чрез разпита на свидетеля И.Ц.Д., които следва да бъдат
кредитирани като убедителни, житейски логични и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото /като следва да се посочи, че няма пречка с
разрешението на съда свидетелят да използва бележки, за да подпомогне паметта
си/ и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна автотехническата експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, к, обсъдени в
съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите – вещото лице Живко
Е. е посочил, че от техническа гледна точка щетите съответстват на твърдения от
ищеца механизъм на произшествието. В този смисъл следва да се приеме, че на 08.11.2015
год., извършвайки маневра „движение на заден ход“ на ул.“*******, в
кв.“Княжево“, гр.София, процесният лек автомобил е попаднал на препятствие на
пътното платно – отворен остър ръб на шахта, което не е било съответно
обозначено и обезопасено, което обективно и неизбежно е довело до увреждането
му като движима вещ /предна броня/.
В този смисъл предвид приетото по-горе неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила не е в
резултат на процесното ПТП.
Установено е също така въз основа на събраните писмени
доказателство по делото, в т.ч. платежно нареждане, в който фигурират данните
за образуваната при ищеца процесна преписка по щета №**********/, че на
10.12.2015 год. ищецът е изплатил на „А.Б.“ ООД /извършил ремонта на процесния
автомобил, който е бил одобрен от застрахования – виж възлагателно писмо на л.
20 от първоинстанционното дело/ застрахователно обезщетение в размер на 2 165.90
лв., за определянето на което е направил ликвидационни разноски в размер на 10
лв.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме,
че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът С.О.. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Канализационните шахти по улиците са част от канализационния
колектор, но по своето предназначение те са част от пътната инфраструктура,
доколкото осигуряват отвеждане на дъждовни и отпадъчни води с цел използване и
експлоатация на изградената пътна мрежа. В този смисъл те попадат в обхвата на
пътя, част от земното платно като конструктивен негов елемент по смисъла на §
1, т. 2 от ДР на ЗП, като по своето същество представляват пътно съоръжение по
смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗП, а предпазните капаци на канализационните
шахти се явяват пътна принадлежност – § 1, т. 4 от ДР на ЗП. Освен това
съгласно чл. 191, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 19, ал. 1, т. 4 от Закона за водите,
кметът на общината контролира изграждането, поддържането и експлоатацията на
водостопанските системи и съоръжения на територията на общината. На основание §
7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА общината е собственик на мрежите и съоръженията на
техническата инфраструктура на канализационната система, които обслужват
територията на съответната община, поради което и тя, доколкото стопанисва
пътя, трябва да ги поддържа в изправно състояние, като незабавно сигнализира
препятствията по него и ги отстранява във възможно най-кратък срок – виж и чл.
167, ал. 1 ЗДвП. Следователно дори и по отношение на конкретна канализационна
шахта съответен ВиК оператор да е отговарял за нейното поддържане в изправно
състояние, С.О., като собственик на пътя, върху който се намира това съоръжение
на техническата инфраструктура, е била длъжна незабавно да сигнализира това
препятствие по пътното платно и да го отстрани в най-кратък срок, за да осигури
нормален достъп, проходимост и придвижване на превозните средства по него – ЗП
предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските
пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната
им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
/собственикът на застрахованото МПС/ – „Л.ова къща София Л.“
ЕАД /виж свидетелство за регистрация – част ІІ на л. 17 от първоинстанционното
дело/, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по
съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице
сочи, че детайлите на лек автомобил „БМВ 535“ са увредени
и се нуждаят от подмяна, то заплащането на стойността им е дължимо. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 2 165.90 лв. /с ДДС/.
Както вече бе посочено по-горе, разноските по определянето
на застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета възлизат на 10
лв. – виж чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./.
Следователно релевираната главна претенция се явява изцяло
основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Настоящият съдебен състав приема, че регресното право на
суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка, а от
закона. Правилото на чл. 86 ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение
между юридическите факти, които пораждат неизпълнение на парично задължение.
Предвид търсената в настоящото производство главница, ответникът следва да се
счита за изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение за забавено плащане от
деня на поканата за плащане на претендираното обезщетение, а не от датата на
увреждането. И това е така, тъй като към момента на възникване на спорните
правоотношения законът не предвижда определен срок за изплащане на
обезщетението, което се претендира на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ.
Следователно в разглеждания случай намира приложение нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора
/в този смисъл решение №89 от 30.06.2010 год. на ВКС по т.дело №985/2009 год.,
І т. о., ТК/. В частност по делото е представена такава покана, която е
доказано, че е била връчена на ответника на 14.01.2016 год. Ищецът претендира
обезщетение за забава за периода от 02.07.2017 год. до 01.07.2020 год.
Следователно акцесорната претенция се явява установена в своето основание за
посочения период и законосъобразно е била уважена от СРС в размер на 663.04
лв., при приложение на правилото на чл. 162 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ /НЗПП/ жалбоподателят /ответникът/
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.03.2021
год., постановено по гр.дело №28604/2020 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в.
ОСЪЖДА С.О., с адрес:
гр.София, ул.“*******, да заплати на З. „А.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8
вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/