№ 3706
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100504071 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Т. И. Брадянова срещу
решение № 170/06.01.2025г., постановено по гр. д. № 17724/2024г. на СРС, 28
с-в.
С обжалваното решение Т. И. Б., с ЕГН: ****, и адрес: София, ж.к.
„Люлин“ **** е осъдена да предаде на Н. А. Б., с ЕГН: **********, и адрес:
София, ж.к. „Люлин“ ****, владението върху недвижим имот – апартамент с
идентификатор 68134.4360.292.9.23, с административен адрес: София, ж.к.
„Люлин“ ****, поради прекратяване на неформален договор за заем за
послужване от 2018 г., по силата на който ответницата Т. И. Б. е получила
право да ползва имота.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
1
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Относно оплакванията във въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното.
Предявен е осъдителен иск по реда на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК с правно
основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД. По така предявения иск ищецът следва да
докаже, че между страните е постигнато съгласие за сключване на неформален
договор за заем за послужване на процесния имот, като е предоставено за
послужване на ответницата процесният имот за ползване за определено време.
Съгласно чл. 243 от ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят
предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно
ползване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът е неформален,
безвъзмезден, реален, едностранен, за валидността, на който е необходимо
страните да постигнат съгласие относно безвъзмездното предоставяне от
заемодателят на заемателя на определена вещ, което може да бъде постигнато
и с конклудентни действия за временното й ползване, при задължение на
последния да я върне. Договорът е сключен щом се постигне съгласие между
страните, последвано от предаване на заетата вещ предвид реалния характер
на договора, а предвид неформалния му характер – липсва изискване за
особена форма. С предаване на заетата вещ се пораждат последиците на
2
договора за заем за послужване.
Следователно, ищцата, която претендира връщане на процесния имот на
основание чл. 249, ал.2 от ЗЗД, носи доказателствената тежест да установи, че
между страните по делото е било постигнато съгласие, което да обхваща
всички съществени условия на договора за заем за послужване, че е било
фактически осъществено уговореното предоставяне за безвъзмездно ползване
на вещта, както и изтичане на уговорения срок или завършване на ползването,
респективно, че е поискала връщането на вещта в случай, че времето или
целта на ползването не са били определени с договора. В това производство
въпросът за собствеността върху имота не подлежи на изследване и
установяване със сила на присъдено нещо като елемент на претенцията,
имаща изцяло облигационно правен характер.
В производството пред СРС не е имало спор, че между страните е имало
уговорка за ползване на имота. Спорен е бил въпросът дали имотът е
предоставен за определен срок или пожизнено. Ето защо, оспорването, че
между страните въобще не е имало договор, е преклудирано, като за първи път
заявено във въззивното производство.
От събраните доказателства се установява, а и в производството пред
СРС, не се спори, че ответницата живее в процесното жилище със съгласие на
ищцата, както и че процесният имот е в държание на ответницата, с което се
доказва сключване на договора за заем.
За установяване на срока на сключения договор са събрани гласни
доказателства. Фактът, че разпитаните двама свидетели са близки роднини на
страните по делото, не означава сам по себе си, че на показанията им не може
да се вярва. Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора,
като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички
събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за
установяване на съответния факт или обстоятелство. Казаното се отнася и до
гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват
от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната
заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172
от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се
предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните
факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към
3
онзи момент, физиологични особености, паметово-интелектуални
способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за
възпроизвеждане и др. При противоречие в показанията на свидетелите съдът
трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и
възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са
възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по
различно време, доколко показанията са подкрепени или отречени от
останалите събрани по делото доказателства.
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в
хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от
изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на
тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото
изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на
показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016
г., IV г. о., ГК/.
При преценка на хипотезата на чл. 172 ГПК, въззивният съд кредитира
показанията на св. И.Б., съпруг на ищцата. Същият е бил непосредствен
свидетел на уговорката между страните по делото. Възпроизвежда преки
впечатления, посочва, че уговорката се е състояла в хола на процесния
апартамент, както и че това се е случило в края на 2017г., като са се
договорили Б. да ползва имота за две години. Действително свидетелят не е
посоли точна дата, но визира края на 2017г. Така дадените показания
кореспондират и с представената от ответницата книга на собствениците на
етажната собственост, в която Б. и съпругът й са вписани като нови обитатели
на 01.08.2017г. На следващо място свидетелят посочва, че след изтичане на
двете години, в края на 2020г. Б. оставила дъщеря си да ползва имота още две
години, след което да освободят апартамента. Въззиваемата поискала връщане
на апартамента след изтичане на втория срок, но ответницата не освободила
същия. Не са имали уговорка за пожизнено ползване на апартамента.
Съдът намира, че свидетелските показания на Б. не са противоречиви, а
и не са оборени. Нормата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на
показания на роднини и близки, а предвижда преценката им да става в
съответствие с останалите доказателства по делото, а от тях в случая
показанията не са опровергани, нещо повече, подкрепят се от тях. /в този
4
смисъл е и Решение № 639 от 02.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г.
о., ГК/. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото
изхождат от близък роднина /Решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 843/2009 г., I г. о., ГК/. Съгласно Решение № 457 от 06.08.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 477/2009 г., III г. о., ГК, роднинската връзка на свидетеля със страната,
която го е посочила, сама по себе си не е основание показанията на този
свидетел да се считат недостоверни. Не съществува забрана да бъдат
разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват довелата ги страна /Решение
№ 34 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., ГК и Решение №
338 от 20.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., ГК/.
В случая показанията на св. Б., съдът намира, че се характеризират с
достоверност, защото не противоречат на никой от останалите елементи на
доказателствената съвкупност. Разказаното от този свидетел е
последователно, непротиворечиво и изчерпателно. Същият има преки и
непосредствени впечатления за уговорката между страните, на която е
присъствал.
От друга страна свидетелят Б. твърди, че е бил свидетел на много
разговори за ползване на апартамента. Поддържа, че е не е бил свидетел на
разговор за временно ползване на жилището. В същото време обаче не твърди
и да е бил пряк свидетел на уговорка между страните по делото за
предоставяне на апартамента за пожизнено ползване, а само е „чувал“ за
такава уговорка. На следващо място, този свидетел твърди, че Т. е започнала
да живее в апартамента през 2019г. Фирмата на свидетеля била ангажирана с
ремонта, като към онзи момент Т. била служител във фирмата му и все още не
е живял с нея. Така посочените от него обстоятелства обаче противоречат на
представената от самата ответница книга на собствениците на етажната
собственост, в която Б. и съпругът й са вписани като нови обитатели още на
01.08.2017г. С оглед на така установените противоречия в показанията на този
свидетел с останалия събран доказателствен материал и предвид това, че
същият не възпроизвежда преки впечатления, въззивният съд приема, че не се
установяват твърденията за уговорка за предоставяне на имота за пожизнено
ползване.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че в производството
5
пред СРС не е било спорно, че ищцата е предоставила имота за ползване на
ответницата. Спорен е периодът, за който е предоставен. Дори да не се
кредитират показанията на св. Б., показанията на св. Б. не установят уговорен
срок за пожизнено ползване, поради изложените по – горе съображения. При
това положение и доколкото не е имало спор, че е налице договор за заем за
послужване, то следва да се приеме, че същият е сключен като безсрочен.
Договорът за заем се прекратява с изтичане на уговорения срок, а ако такъв не
е уговорен – заемодателят може винаги да поиска вещта си обратно – чл. 249,
ал. 2 ЗЗД.
Тоест, дори да се приеме, че между страните по договор за заем за
послужване не е постигнато съгласие за срока на ползването /който срок не е
съществен елемент на договора/, по силата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД заемодателят
може всякога да поиска връщането на вещта. По делото безспорно се
установи, че на 06.01.2024 г. въззивницата е получили покана, с която й е
предоставен едномесечен срок да освободи жилището. С изтичането на
дадения в поканата срок, изискуемостта на задължението за връщане е
настъпила и след като по делото не се установява, а и не се твърди връщането
на фактическата власт, искът е основателен и следва да бъде уважен. В същия
смисъл и решение № 50046/27.02.2023 г. по гр. д. № 3024/2022 г. ГК, IV отд.
ВКС.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 170/06.01.2025г., постановено по гр. д. №
17724/2024г. на СРС, 28 с-в.
ОСЪЖДА Т. И. Б., с ЕГН: ****, и адрес: София, ж.к. „Люлин“ ****, да
6
плати на Н. А. Б., с ЕГН: **********, и адрес: София, ж.к. „Люлин“ ****, на
основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 500 лв.,
представляваща направените във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7