№ 198
гр. Стара Загора, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20225530105119 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищцата А. З. Ж. твърди в исковата си молба, че на 08.01.2020 г. между нея и „КЕШ
КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД се сключил договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит
тип „Кредитна линия № *********”. По силата на договора ответното дружество
предоставило в заем сума в размер на 4 000 лв. на ищцата, която се задължила да върне
предоставената сума в срок до 08.01.2022 г. на 24 месечни вноски, при лихвен процент от 36
% и годишен процент на разходите до 50 %. Съгласно погасителния план към кредит №
********* към договор за кредитна линия № 3-1-10947-215332 всяка погасителна вноска
била в размер на 236,19 лв., включваща главница и лихва, като първата погасителна вноска
била с падеж 08.02.2020 г., а последната под номер 24 - с падеж 08.01.2022 г. Размерът и
падежът на всяка погасителна вноска били както следва: 1. 08.02.2020 г. - вноска в размер на
236,19 лв., от които 113,90 лв. главница и 122,29 лв. лихва; 2. 08.03.2020 г. - вноска в размер
на 236,19 лв., от които 125,16 лв. главница и 111,03 лв. лихва; 3. 08.04.2020 г. - вноска в
размер на 236,19 лв., от които 121,21 лв. главница и 114,98 лв. лихва; 4. 08.05.2020 г. -
вноска в размер на 236,19 лв., от които 128,56 лв. главница и 107,63 лв. лихва; 5. 08.06.2020
г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 128,85 лв. главница и 107,34 лв. лихва; 6.
08.07.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 136,17 лв. главница и 100,02 лв. лихва;
7. 08.08.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 136,95 лв. главница и 99,24 лв.
лихва; 8. 08.09.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 141,13 лв. главница и 95,06
лв. лихва; 9. 08.10.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 148,42 лв. главница и
87,77 лв. лихва; 10. 08.11.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 149,99 лв.
главница и 86,20 лв. лихва; 11. 08.12.2020 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 157,24
1
лв. главница и 78,95 лв. лихва; 12. 08.01.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които
159,38 лв. главница и 76,81 лв. лихва; 13. 08.02.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от
които 164,25 лв. главница и 71,94 лв. лихва; 14. 08.03.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв.,
от които 175,84 лв. главница и 60,35 лв. лихва; 15. 08.04.2021 г. - вноска в размер на
236,19 лв., от които 174,65 лв. главница и 61,54 лв. лихва; 16. 08.05.2021 г. - вноска в размер
на 236,19 лв., от които 181,83 лв. главница и 54,36 лв. лихва; 17. 08.06.2021 г. - вноска в
размер на 236,19 лв., от които 185,55 лв. главница и 50,64 лв. лихва; 18. 08.07.2021 г. -
вноска в размер на 236,19 лв., от които 192,69 лв. главница и 43,50 лв. лихва; 19. 08.08.2021
г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 197,11 лв. главница и 39,08 лв. лихва; 20.
08.09.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 203,14 лв. главница и 33,05 лв. лихва;
21. 08.10.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 210,23 лв. главница и 25,96 лв.
лихва; 22. 08.11.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 215,78 лв. главница и 20,41
лв. лихва; 23. 08.12.2021 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 222,82 лв. главница и
13,37 лв. лихва; 24. 08.01.2022 г. - вноска в размер на 236,19 лв., от които 229,15 лв.
главница и 7,04 лв. Лихва. В чл. 1, ал.2 от договор № 3-1-10947-215332 за потребителски
кредит тип „Кредитна линия № *********“ било предвидено, че кредитополучателят се
съгласява в 5-дневен срок от одобреното искане за усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит по този договор да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство
от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно
месечно вънаграждение за всеки в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество
поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от „Кеш Кредит
Мобайл” ЕАД банка съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки. Предвид това
вменено задължение ищцата сключила на 08.01.2020 г. договор за възлагане на
поръчителство с „Кредит Гаранция” ЕООД. По силата на договор за възлагане на
поръчителство от 08.01.20120 г. поръчителят „Кредит Гаранция” ЕООД се задължил да
отговаря солидарно за всички задължения на ищцата при условията и за срока на договор №
3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип „Кредитна линия № *********” от
08.01.20120 г. Било предвидено договор за възлагане на поръчителство от 08.01.20120 г. да
породи действие само ако в 5-дневен срок от одобреното искане за усвояване на всяка сума в
рамките на кредитния лимит по договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия”
кредитополучателят не осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на
две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно
възнаграждение в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество поръчител или
неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД
банка, съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки, достъпен на уеб-страницата
https://cashsredit.bg/ и не представи съответните доказателства за това. По силата на договора
за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. ищцата се съгласила да заплаща на
поръчителя възнаграждение в размер, зависещ от размера на кредита, размера на всяка
усвоена сума, срока на изпълнение на задълженията по кредита, редовност на клиента при
получаване на кредити и други показатели, свързани с кредитоспособността и лоялността на
клиента, чиито конкретни размери при съответните условия били посочени в Погасителен
2
план и което възнаграждение следвало да се изплаща на части. Предвид задължението,
предвидено в чл. 1, ал.2 от договор № 3-1- 10947-215332 за потребителски кредит тип
„Кредитна линия № *********” за обезпечаване на кредита, към Погасителния план било
включено възнаграждение за обезпечение в размер на 238,81 лв. месечно, като размерът и
падежа на всяка погасителна вноска с включено възнаграждение за обезпечение се запазвал,
а вноската ставала в размер на 475 лв. Съгласно чл.9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип
„Кредитна линия № *********” бил договор на свободно договаряне съгласно чл.9 от ЗЗД и
неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при
несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който били
нищожни договорите, които накърнявали добрите нрави. В правната доктрина и съдебна
практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. В конкретния случай ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която
бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали
приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен
някой от посочените основни правни принципи, се правела от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави
се считали, тези които водели до значително несъответствие на правата и задълженията на
страните, неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвл
се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за
облагодетелстване на другата. В конкретния случай било налице имено такова
несъответствие, доколкото на ищцата било вменено задължение за сключване на договор за
поръчителство, по който също следвало да заплаща суми под форма на възнаграждение.
Двата договора - за кредит и за поръчителство били неразривно свързани, доколкото вторият
обезпечавал първия и сключването му било обусловено от действителността на заемното
правоотношение - договорът за кредит се явявал основание за сключване на договора за
поръчителство. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се
осъществявала едновременно и същите се превеждали само на едно от дружествата -
ответника „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД. И двата сключени договора - договор № 3-1-
10947- 215332 за потребителски кредит тип „Кредитна линия № *********” от
08.01.2020 г. и договор за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. били нищожни.
С договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36% се нарушавали добрите
нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
3
доставчика на финансова услуга в разрез с изисквания на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което било налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Съгласно съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да
можела да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на
добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 36 %
годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото. Договорът
за потребителски кредит нормативно бил уреден като възмезден - по аргумент отчл. 11, ал.1,
т.9 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата за договорната лихва, респ. на клаузата
за ГПР, която била съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа
последица изначална недействителност на кредитната сделка. Не били спазени и
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК в договора за потребителски кредит
да е записан действителният размер на ГПР. Действително приложеният в кредитното
правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът, вписвайки в
контракта ГПР до 50%, заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за
ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК - нищожност на кредитната сделка
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата поръчител
било разход по кредита, който следвало да бъде включено при изчисляването на годишния
процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита -чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК.
Този извод следвал от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това били всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на
кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на
чл.19, ал. 1 и 2 от ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 50% разходите, които
следвало да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата поръчител.
Поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер
на ГПР последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл.68 д, ал.1, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-
4
453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един
от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. В стандартния европейски формуляр
посоченият ГПР бил 42,58 % , а в договора размер на ГПР бил до 50% , което само по себе
си съставлявало невярна информация, която заблудила потребителя относно действителния
размер на разходите, които ищцата следвало да направи по време на действие на договора. С
това кредиторът недобросъвестно увредил ищцата потребител, която сключила кредитната
сделка при планирани разходи в размер на 42,58% ГПР. На ищцата не било разяснено по
ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на
договора какъв бил размерът на всички разходи, които тя следвало да заплати, нито тази
информация произтичала по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради
непознаването й с основните характеристики на услугата тя не могла да разбере
икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички
разходи, които тя следвало да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не
изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на
кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит с размер на 2000.00 лева, с
посочен лихвен процент от 36% и ГПР 42,58% с общ размер на всички плащания 2411,09
лева. Съгласно погасителния план приложен към договора обаче ищцата получила заем в
размер на 4000 лв., като дължала 24 месечни вноски, всяка от които 236,19 лв., или сума в
общ размер на 5 668,56 лв. Когато към общите разходи по процесния заем освен
договорната лихва се включело и уговореното възнаграждение на дружеството поръчител в
размер на 5 731,44 лева, платимо на 24 месечни вноски вноски по 238,81 лева в размера на
ГПР, то той щял да надхвърли предвидения законов максимум от 5 пъти законната лихва
(чл. 19, ал.4 ЗПК). Поради това че кредиторът не представил вярна информация ищцата била
лишена от възможността да вземе информирано решение, съобразено с нейните финансови
нужди и възможности, дали да сключи кредитната сделка. Нейната неинформираност довела
до неравноправност в кредитното правоотношение, поради което договор № 3-1-10947-
215332 за потребителски кредит тип „Кредитна линия № *********” от 08.01.2020 г. се
явявал недействителен, което от своя страна влечало недействителността и на договор за
възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, била нищожна. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата
стойност на кредита, но не дължил лихва и други разходи по кредита. В случая това била
получената в заем парична сума от 4 000.00 лева, която парична сума следвало да бъде
върната от ищцата на ответника „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, без да дължи други
разходи и разноски. Договор за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. бил нищожен и
на собствено основание, като уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не
породила правни последици. Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора
и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била
5
правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за
валидното му възникване - аргумент от чл. 138 от ЗЗД. Договорът бил едностранен,
безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство бил
кредитора да бъдел обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на
длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят уредил договора за
поръчителство като съглашение между кредитора и третото, различно от длъжника лице,
отчитайки обстоятелството, че кредиторът имал легитимен интерес в негова полза да било
учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради
което сключването на сделка между него и третото лице поръчител била лишена от правно
основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната и
непосредствената правна цел, която се преследвала с предоставяне на имуществена облага.
Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на сделката. Типичната
и непосредствена цел на договора за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. била да
били обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредявал лично
обезпечение, то не се осъществявало целта на договора за поръчител и същият бил лишен от
своето основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми,
поради което страните можели да уговарят възмездност на поръчителството, като в тази
хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя
щял да заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите
нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19
от ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречило на добрите нрави
съглашение при което престациите били явно нееквивалентни. По договор за поръчителство,
сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация,
поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по- драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречило на целта на Директива 2008/48, траспонирана в ЗПК. От чл.8,
пар.1 от Директива 2008/48, съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи
справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите
да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която
била да се осигурило високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им.
6
Поради това и клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на
поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му
нараствал, т.е. опасността от свързадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Възлагането на
потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредиторът, били в
изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна
в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако
кредитодателят действал добросъвестно. Бил изпълнен общият фактически състав на чл. 143
от ЗЗП и тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и
непораждаща правни последици за потребителя. Поставяйки на кредитополучателя
изискване да сключил договор с дружеството поръчител, ответникът „КЕШ КРЕДИТ
МОБАЙЛ” ЕАД договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.22 от ЗЗД. От
вътрешните отношения между „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД и ищцата следвало, че ако
изрази воля да сключи договор за поръчителство, тя не го правела в изпълнение на свое
задължение към кредитодателя, поради което единственият й мотив бил да надари
кредитора. По силата на чл.225, ал.1 от ЗЗД с договора за дарение дарителят следвало
незабавно да престира, в противен случай договорът бил нищожен. От приложения
погасителен план било видно, че ищцата се задължила да погасява възнаграждението на
поръчителя разсрочено, т.е. тя не надарила незабавно кредитодателя, поради което следвало
да се отрече правният ефект на тази уговорка. Договорът за поръчителство бил с акцесорен
характер, той можел да съществува валидно единствено при условие че съществувал
действителен главен дълг. По изложените съображения кредитната сделка била нищожна,
поради което не породила правно действие и сключеният договор за учредяване на
поръчителско правоотношение. Поради това, че договор № 3-1-10947-215332 за
потребителски кредит тип „Кредитна линия № *********” от 08.01.2020 г. и договор за
възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. били нищожни, ищцата не дължала заплащане
на възнаграждение в общ размер на 5 731,44 лева по договор за възлагане на поръчителство
от 08.01.2020 г., дължимо във връзка със задължението за представяне на поръчителство
съгласно чл. 1, ал.2 от договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип „Кредитна
линия № *********” от 08.01.2020 г., както и договорена възнаградителна лихва по
договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип „Кредитна линия №
*********” от 08.01.2020 г. Към датата на подаване на исковата молба ищцата изплатила
изцяло задължението си по договор № 3- 1-10947-215332 за потребителски кредит тип
„Кредитна линия № *********” от 08.01.2020 г. На 08.02.2020 г. заплатила сума в размер на
475 лв., в която съгласно погасителния план били включени 113,90 лв. главница, 122,29 лв.
лихва и 238,81 лв. възнаграждение за поръчителство. На 08.03.2020 г. - сума в размер на 475
лв., в която съгласно погасителния план били включени 125,16 лв. главница, 111,03 лв.
лихва и 238,81 лв. възнаграждение за поръчителство. На 09.04.2020 г. - сума в размер на 475
7
лв., в която съгласно погасителния план са включени 121,21 лв. главница, 114,98 лв. лихва и
238,81 лв. възнаграждение за поръчителство. На 10.04.2020 г. ищцата погасила предсрочно
заема си, като заплатила сума в размер на 4099,82 лв., погасила остатъка от главницата до
4000 лв., лихва в размер на 221,28 лв. и възнаграждение по договор за поръчителство в
размер на 238,81 лв. Ищцата заплатила на ответника „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, сума
в общ размер на 5524,82 лв., с които погасила 4000 лв. главница, 569,58 лв. договорна лихва
и 955,24 лв. възнаграждение за поръчителство. Ищцата моли съда, на основание чл. 55, ал.1
ЗЗД, да осъди „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, гр.София, да й заплати сумата в размер на
569,58 лв., представляваща заплатена договорена лихва в периода 08.01.2020 г. до
10.04.2020 г., съгласно договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип „Кредитна
линия № *********” от 08.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Ищцата моли съда,
на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД, да осъди „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ” ЕООД, гр.София да й
заплати сумата в размер на 955,24 лв., представляваща заплатено без основание
възнаграждение за поръчителство съгласно договор за възлагане на поръчителство от
08.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира за направените по делото
разноски.
Ответникът „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ‘ ЕАД, гр. София оспорва предявените искове.
Договорът за кредит тип „Кредитна линия“ съдържал всички предвидени в чл. 11 от Закона
за потребителския кредит реквизити, като включително отговарял на всички изисквания на
действащото в Република България законодателство, предвид което бил действителен.
Оспорва наведеното обстоятелство, че кредиторът получил сумата от 569.58 лв. за
заплащането на договорна лихва по посочения договор за кредит. В тази връзка и видно от
представените разписки от Изипей и платежно нареждане кредиторът не получавал
сочените в същите суми, като преводите били правени към „Финтех Сървисиз“ ЕООД, „Кеш
Кредит“ ЕАД и „Неткредит“. Не било вярно, че ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД
събирал суми по двата договора - този за кредит и този за възлагане на поръчителство. Това
твърдение противоречило и на предоставените към исковата молба разписки и преводни
нареждания. Дружеството „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД не приемало плащания пряко от
кредитополучателите, а извършвало това чрез кредитни посредници, които поддържали
търговски обекти на територията на цялата страна, като включително и посочената в
договора банкова сметка принадлежила на кредитен посредник. Не били верни твърденията,
че ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД предоставял на кредитополучателя погасителен
план, в който към задълженията по договора за кредит били добавени и задълженията по
договора, сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД. Ответникът оспорва изложените в исковата
молба аргументи за недействителност на договора за потребителски кредит поради
накърняване на добрите нрави. Законът за потребителския кредит бил специален спрямо
общите норми, включително разпоредбите на Закона за задълженията и договорите,
уговарящи предоставянето на заеми и недействителността. Специални спрямо чл. 26 от ЗЗД
се явявали и нормите на чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно били изброени
8
основанията, на които договорът за потребителски кредит или клаузи от него са
недействителни. В тази връзка и изложените твърдения за нарушение на добрите нрави при
сключването на договора били неправилни и неоснователни. Цитираната в исковата молба в
тази връзка практика била абсолютно неактуална и постановена в периода преди влизане на
сила на ЗПК. Договорът съдържал всички предвидени от ЗПК реквизити, както и отговарял
на всички изисквания на действащото в Република България законодателство, предвид
което същият се явявал действителен. Ответникът оспорва и изложените доводи за
нищожност на лихвата в размер на 36 % поради твърдяното й противоречие с добрите
нрави. Законът за потребителския кредит бил специален спрямо общите норми,
включително разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, уговарящи
предоставянето на заеми и недействителността. Специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се явявала
и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно били изброени основанията, на които
договорът за потребителски кредит можел да бъде обявен за недействителен. Законът за
потребителския кредит предоставял на потребителя специфична защита срещу завишени
стойности на възнаградителната лихва, като в същия била уговорена горна граница на
годишния процент на разходите, в който се включвал като основен компонент именно
лихвеният процент. Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения
за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишавала 3 пъти законната такава за просрочени
задължения била преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която
увеличавала размера на 5 пъти, който се явявал по-адекватен. Аргумент за това се явявало и
обсъждането на законодателната промяна (СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на
Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от
30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновавала нужда от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност била
застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следвало да покриват
загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от
оборотната дейност. Неотносима била и цитираната практика по Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи. В чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора било уговорено, че годишния
процент на разходите за всички комбинации от суми и срокове бил посочен в Приложение
№ 1, като при усвояване на сума в размер на 4000 лв. за 24 месеца размерът на ГПР бил
42.73 %, като в същата графа от таблицата били включени взетите предвид допускания за
неговото изчисляване. На базата на допусканията и конкретните параметри на кредита,
годишният процент на разходите можел да бъде изчислен посредством законоустановената
в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Договорът за
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ бил рамков договор за кредит, по който могли
да се усвояват суми за различни периоди на погасяване и по-конкретно налице били 156
различни комбинации от сума и срок. Ответникът оспорва изложените в исковата молба
доводи за нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР, произтичащо от
невключване на разход за поръчителство, като ГПР било изчислено правилно, както и че
били взети предвид всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Предвид обстоятелството, че ГПР трябвало да бъде записан
9
като реквизит в договора за потребителски кредит, то неговото изчисляване следвало да се
извърши преди сключването на договора, като използваните за изчисляването общи разходи
по кредита за потребителя следвало да са известни на кредитора именно към датата на
сключване на договора за кредит. Оспорва изложеното в исковата молба твърдение, че
посоченият разход бил известен на кредитора към момента на сключване на договора за
кредит. Оспорва и твърдението такъв разход въобще да бил изискван от потребителя.
Оспорва изложените твърдения за използването на „заблуждаваща търговска практика“ от
страна на дружеството. При тълкуването на чл. 68ж от Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), посочената в чл. 68д ЗЗП „заблуждаваща търговска практика“ се причислявала към
института на „нелоялната търговска практика“. При разглеждането на двата института по
Закона за защита на потребителите, а именно институтите на „нелоялна търговска практика“
и „неравноправна клауза“, следвало да бъдат изследвани и какви били последиците за
възникналите между страните правоотношения, когато приложимостта на институтите е
налице. В тази връзка правната уредба за неравноправните клаузи се съдържала в чл. 146, ал.
1 от ЗЗП, където било посочено, че неравноправните клаузи в договорите били нищожни. За
разлика от това, чл. 68м ЗЗП предвиждал възможността потребителят да развали договор,
сключен в резултат на използването на нелоялна търговска практика. Развалянето и
нищожността на договорите били два различни института на гражданското право, които
сами по себе си взаимно си противоречали от гледна точка на действителността на
конкретния договор, като включително и правните последици при всеки от тях са различни.
Ищцата сезирала съда с искане за обявяване на нищожността на договора, но не и с
неговото разваляне. Констатацията дали била налице „нелоялна търговска практика“ или не,
както и нейната забрана била възложена изключително в правомощията на Комисията за
защита на потребителите съгласно чл. 68л от ЗЗП, като до момента не било постъпило
искане от ищцовата страна към КЗП на основание чл. 68л, ал. 4 от ЗЗП. Ответникът оспорва
изложените в исковата молба твърдения за недействителност на договора, тъй като
кредиторът не извършвал оценка на кредитоспособността. Такава оценка била извършена,
като видно от предсрочното погасяване на задълженията, направената оценка се е оказала
правила и адекватна. Изискването за обезпечаване на потребителския кредит нямало нищо
общо с извършването на кредитна оценка от потребителя, като изискването за обезпечаване
било разписано именно в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК
разпоредби. Неправилни били твърденията за това, че уговарянето на задължение за
обезпеченост на договора за потребителски кредит било в пряко противоречие със
съображение 26 от Директива 2008/48 по повод задължението за кредитора за предварителна
оценка на кредитоспособността. Ответникът оспорва изложените твърдения за наличието на
неравноправноправност на договора на основание чл. 146 от ЗЗП. Ответникът моли съда да
приеме, че предявените искове са неоснователни и недоказани и да ги отхвърли като такива.
Претендира разноски.
Ответникът „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД гр. София оспорва предявените искове по
основание и размер и моли да бъдат отхвърлени. На 08.01.2020 г. между ищцата и
ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД бил сключен Договор за възлагане на поръчителство.
10
По силата на последния ответникът поел задължение да се задължи да отговаря солидарно за
всички задължения на ищеца по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ 3-
1-10947-215332. В исковата молба не се посочвали аргументи за недействителност на
договора за потребителски кредит. Изложените твърдения за недействителност на договора
за потребителски кредит били несъотносими към правоотношенията, развили се между
„Кредит Гаранция“ ЕООД и ищцата. Ответникът не получавал посочената в петитума на
исковата молба сума в размер на 955.24 лв., като по делото липсвали и доказателства в тази
връзка. Приложеният по делото от ищецът договор, сключен между него и „Кредит
Гаранция“ ЕООД, не бил договор за поръчителство, а споразумение, по силата на което
ищецът възложил на ответника срещу възнаграждение да се задължи солидарно по
процесния кредит, като сключи договор за поръчителство. Същото имало характера на
договор за поръчка, но не и договор за поръчителство. В изпълнение на така посоченото
задължение на 13.01.2020 г. бил сключен договор за поръчителство, по силата на който
„Кредит Гаранция“ ЕООД се задължило да поръчителства по кредита на ищцата.
Изложените доводи за липса на правно основание на сключването на договора били
неправилни. Ответникът моли съда предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен
и недоказан. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 08.01.2020 г. ищцата и ответникът „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, гр. София са
сключили договор № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип кредитна линия, по
силата на който ответникът „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ‘ ЕАД, гр. София е предоставил на
ищцата потребителски кредит под формата на кредит тип „Кредитна линия“ в размер на
4000 лв. Срокът за погасяване на кредита е 24 месеца, при ГПР – между 47,01 % и 42.73 % и
годишен лихвен процент – 36.00%.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
11
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер между 47,01 % и
42.73 %/. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем
за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит
липсва яснота досежно тези обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на
ГПР е включено възнаграждението на поръчителя, което представлява занчителна част от
месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включено
възнаграждението на поръчителя по договора за възлагане на поръчителство с „Кредит
Гаранция“ ЕООД. С това допълнително плащане, фигуриращо в погасителния план /л.18 от
делото/, се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които
са били предварително известни на заемодателя, доколкото сключването на договора за
поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът
на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като има предвид, че възнаграждението за поръчителство надвишава
по размер главницата и договорната лихва, то включването му при определяне размера на
ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до
заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля многократно допустимия
петкратен размер на законната лихва.
12
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Предвид формирания извод за недействителност на целия договор за кредит не
следва да бъдат обсъждани доводите за нищожност на договорната лихва поради
противоречие с добрите нрави - основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 569,58 лв. -
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 4000 лв., която сума е реално
получена от ищцата. От представените по делото разписки се установява, че ищцата е
извършила следните плащания към ответника „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД. На 08.02.2020 г.
ищцата е заплатила сумата 475 лв., в която съгласно погасителния план са включени 113,90
лв. главница, 122,29 лв. лихва и 238,81 лв. възнаграждение за поръчителство. На 08.03.2020
г. ищцата е заплатила сумата 475 лв., в която съгласно погасителния план са включени
125,16 лв. главница, 111,03 лв. лихва и 238,81 лв. възнаграждение за поръчителство. На
09.04.2020 г. ищцата е заплатила сумата 475 лв., в която съгласно погасителния план са
включени 121,21 лв. главница, 114,98 лв. лихва и 238,81 лв. възнаграждение за
поръчителство. На 10.04.2020 г. ищцата е заплатила сумата 4099,82 лв., което означава, че е
погасила остатъка от главницата до размера 4000 лв., лихва в размер на 221,28 лв. и
възнаграждение по договор за поръчителство в размер на 238,81 лв. Ищцата е заплатила на
ответника „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД сума в общ размер на 5524,82 лв., с които
погасила 4000 лв. главница, 569,58 лв. договорна лихва и 955,24 лв. възнаграждение за
поръчителство. Следователно ищцата е заплатила договорна лихва в размер на 569,58 лв. за
периода 08.01.2020 г. – 10.04.2020 г. при начална липса на основание по смисъла на чл.55,
ал.1 ЗЗД поради недействителността на договора и тази сума подлежи на връщане.
Ето защо предявеният против „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД иск по чл.55, ал.1 ЗЗД
е основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 569,58 лв., ведно със
законната лихва от датата на предявяването му – 10.11.2023 г., до окончателното изплащане
на дължимата сума.
На 08.01.2020 г. ищцата и ответникът „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, гр. София са
сключили договор за възлагане на поръчителство, по силата на който ответникът е поел
задължение да отговаря солидарно за всички задължения при условията и за срока на
договор за потребителски кредит № 3-1-10947-215332 за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“, сключен с „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ‘ ЕАД, гр. София, срещу заплащане
на възнаграждение. По правното си естество така постигнатото съглашение представлява
договор за поръчка /мандат/, уреден в чл.280 и сл. от ЗЗД.
13
Ищцата се позовава на нищожност на посочения договор поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Една от проявните форми на накърняване на добрите нрави е нееквивалентността на
престациите при договорите, пораждащи права и задължения и за двете страни. Съдебната
практика приема, че значителната липса на еквивалентност на насрещните престации при
двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са
определени като граница на свободата на договаряне, установена с разпоредбата на чл.9
ЗЗД. С оглед на това при преценка действителността на двустранните възмездни договори
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната
воля на страните, защото нормата на чл.20 ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите
да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки,
да отчита взаимната им връзка и целта на договора / в този смисъл са: решение №
288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК, решение № 153/24.07.2015 г. на
ВКС по гр.д.№ 3014/2014 г., ІІІ г.о., ГК, решение № 615/15.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№
1208/2009 г., ІІІ г.о., ГК и др./
От съдържанието на договора за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г. и
приложения погасителен план е видно, че страните са уговорили възнаграждение за
поръчителя, надвишаващо по размер всички плащания по договора за кредит. Следва да се
отбележи, че възнаграждението се дължи само за ангажимента на поръчителя и не е
обусловено от извършване на реално плащане на задължението по договора за кредит.
Освен това, дори при плащане от страна на поръчителя, същият разполага с възможност да
иска по реда на чл.143, ал.1 ЗЗД от длъжника всичко, което е платил, заедно със законната
14
лихва от датата на плащането. Следователно поетият от поръчителя риск е покрит изцяло от
уреденото в закона право на регрес и размерът на възнаграждението е напълно необоснован,
доколкото не съответства на този риск. Ето защо съдът намира, че престацията на
поръчителя се явява незначителна в сравнение с престацията на ищцата.
Съобразно практиката на ВКС в тази хипотеза е необходимо да се изследва дали
посоченото сериозно несъответствие може да бъде обосновано с преследвана от страните
цел, свързана с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес. В случая
възмездния характер на договора за възлагане на поръчителство на практика прехвърля
върху кредитополучателя тежестта на оценката за неговата кредитоспособност по чл.16
ЗПК. Уговарянето на ежемесечно дължимо възнаграждение на поръчителя за целия срок на
действие на договора за потребителски кредит има за последица повече от двойно
увеличение на задължението на кредитополучателя и води единствено до намаляване на
неговата платежоспособност. Ето защо нееквилентността на престациите не може да бъде
обоснована със задоволяването на допустим от закона интерес на страните по сделката.
По тези съображения съдът намира, че договор за възлагане на поръчителство от
08.01.2020 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД - поради противоречие с
добрите нрави. Както беше посочено по-горе, от представените по дето писмени
доказателства са установява, че ищцата е заплатила възнаграждение за поръчителство в
размер на 955,24 лв. Поради нищожността на договора за възлагане на поръчителство
08.01.2020 г. тази сума се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.34 ЗЗД.
Ето защо предявеният против „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, гр. София иск е
основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 955,24 лв., ведно със
законната лихва от датата на предявяването му – 10.11.2023 г., до окончателното изплащане
на дължимата сума.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден всеки от ответниците да
заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи
държавна такса. На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско
възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38,
ал.2 ЗА. С оглед чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на адвоката на ищеца се следва сумата 400 лв. за всеки от
двата предявени иска.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, гр. София, р-н “Илинден”, ж.к.“Света Троица“,
ул.„Зографски манастир“ 15, вх.Г, ет.6, ЕИК *********, представлявано от Зорница
Красимирова Янакиева-Атанасова и Любомир Огнянов Танкишев, да заплати на А. З. Ж. от
гр.Стара Загора, ... сумата 569,58 лева, дадена без основание по недействителен договор №
15
3-1-10947-215332/08.01.2020 г. за потребителски кредит тип кредитна линия, както и сумата
50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ” ЕООД, гр. София, р-н “Слатина”, ул.
„Манастирска“ 41, вх.Б, ет.1, ап.2, ЕИК **********, представлявано от Лилия Иванова
Богоева, да заплати на А. З. Ж. от гр.Стара Загора, ... сумата 955,24 лева, дадена без
основание по нищожен договор за възлагане на поръчителство от 08.01.2020 г., както и
сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, гр. София, р-н “Илинден”, ж.к.“Света
Троица“, ул.„Зографски манастир“ 15, вх.Г, ет.6, ЕИК *********, представлявано от
Зорница Красимирова Янакиева-Атанасова и Любомир Огнянов Танкишев, да заплати на
адвокат П. Й. Н. от АК – Варна, с адрес на кантората: гр.Варна, ..., с личен номер
********** сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ” ЕООД, гр. София, р-н “Слатина”, ул.
„Манастирска“ 41, вх.Б, ет.1, ап.2, ЕИК **********, представлявано от Лилия Иванова
Богоева, да заплати на адвокат П. Й. Н. от АК – Варна, с адрес на кантората: гр.Варна, ..., с
личен номер ********** сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
16