№ 598
гр. София, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Красимир Маринов Въззивно търговско дело
№ 20211001001221 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. на СГС № 350877/27.09.2021 г., подадена от Народното
събрание на Република България (НС на РБ) чрез пълномощника гл. юр.к. А. С. и гл. юр.к. М. Г.
срещу решение № 265579/31.08.2021 г., постановено по гр. дело № 16739/2018 г. по описа на
Софийски градски съд в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „ЦСЕ Биогаз
Исперих“ ЕООД, гр. София, район „Триадица“, ул. „Христо Белчев“ № 42А, ет. 2, с
ЕИК:********* следните суми, представляващи обезщетение за вреди от нарушаване правото на
Европейския съюз: 328 202.45 лв., ведно със законната лихва от 13.12.2015 г. до окончателното
изплащане, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди; 2 158 078.47 лв.,
ведно със законната лихва от 13.12.2018 г. до окончателното изплащане, представляваща
пропуснати ползи; 10 000 лв. ведно със законната лихва от 13.12.2018 г. до окончателното
изплащане, представляваща неимуществени вреди и 48 828.90 лв. разноски по делото.
Жалбоподателят счита решението за недопустимо, респективно - необосновано и
неправилно поради съществено нарушение на материалния закон.
Относно възражението си за недопустимост на решението излага съображения, че
националното право не предвиждало възможност за ангажиране отговорността на законодателя
във връзка с упражняването на нормотворческата му дейност и че отговорността на държавите
членки, при нарушение на правото на Европейския съюз била отговорност на държавата като цяло,
а не на отделни нейни органи.
1
Неправилността на решението в обжалваната му част обосновава с възражението му за
неоснователност на исковите претенции, в каквато връзка излага съображения в подкрепа на
твърденията си, че по делото не било установено нарушение от страна на Народното събрание на
принципа на правна сигурност и оправдани правни очаквания; че неправилно
първоинстанционният съд приел, че Народното събрание не било въвело във вътрешното право
разпоредбата на чл. 16, т. 5 от Директива 2009/28/ЕО и с противоправното си бездействие довело
до непълно транспониране на директивата; че само по себе си наличието на нарушение от страна
на Народното събрание не можело да обуслови ангажирането на отговорността на държавата, тъй
като било необходимо това нарушение да е достатъчно явно и сериозно; че дори да били налице
вреди, то те не били непосредствена последица от законодателната дейност на Народното
събрание – не се установявала пряка причинно-следствена връзка между твърдените от ищеца
вреди и действията на Народното събрание; че не били настъпили претендираните от ищеца вреди.
Поради това, жалбоподателят моли апелативния съд да обезсили обжалваното решение като
недопустимо, респективно – да го отмени в осъдителната му част спрямо Народното събрание като
необосновано и неправилно, с всички законови последици. Претендира присъждане на разноски –
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД чрез адвокат
К.Б. е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд
да я остави без уважение. Претендира присъждане на разноски.
В хода на устните състезания пред въззивния съд жалбоподателят НС на РБ гл. чрез юр.к. А.
С. поддържа въззивната си жалба и направените с нея искания. Оспорва като прекомерно
адвокатското възнаграждение на насрещната страна „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД. Впоследствие
представя и писмена защита.
От своя страна, „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД чрез адвокат Б. поддържа отговора си, с който
оспорва въззивната жалба и направените с него искания. Впоследствие представя и писмена
защита.
Представителят на Прокуратурата на Република България – прокурор Г. изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба и моли апелативния съд да потвърди решението като
правилно и законосъобразно.
Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата
по делото, намира жалбата за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество я намира за
неоснователна поради следните съображения:
Предмет на производство пред Софийски градски съд са обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ съединени с
акцесорни искове по чл. 86 ЗЗД, предявени от „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД срещу Народното
събрание на Република България (НС на Република България), с които се претендира ответникът
да заплати на ищеца, както следва: 1) сумата от 2 486 280.92 лв., представляваща претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в следното: - заплатени суми за проектиране, строителни
разрешения, за строителен надзор, за консултанти по европейски програми, за административни
разходи по получаване на съгласувателни становища и разрешителни за осъществяване на проекта
2
в общ размер на 50 474.59 лв.; - заплатен аванс по договора за производството на централата с
„Валтек“ в размер на 142 000 евро, равняващо се на 277 727.86 лв.; - пропуснати ползи в размер на
2 158 078.47 лв., начислени за периода 12.2014 г. - 12.2024 г.; 2) сумата от 51 886.89 лв.,
представляваща лихва за забава върху главниците от 50 474.59 лв. и 142 000 евро, равняваща се на
277 727.86 лв., считано от датата на плащането им до датата на подаване на исковата молба; 3)
сумата от 20 000 лв., представляваща претърпени неимуществени вреди от причиненото
дискредитиране на ищеца пред неговия германски съконтрагент „Валтек“ и от постоянния стрес,
причинен на управителя на ищеца, от все още съществуващата възможност „Валтек“ да поиска
заплащането на пълната сума на поръчаните съоръжения или да претендира неустойки по договора
от 20.02.2014 г.; 4) сумата от 3 161.88 лв., представляваща законната лихва върху главницата от
20 000 лв. от момента на нарушението до датата на предявяване на исковата молба; 5) законната
лихва върху двете главници 2 486 280.92 лв. и 20 000 лв. от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че основната му икономическа дейност била производство на електрическа
енергия. За да насърчи увеличението на дела на ВЕИ при производството на ел. енергия от ВЕИ,
ЕС приел Директива 2001/77/ЕО на ЕП и на Съвета от 27.09.2001 г., която впоследствие била
заменена от Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване ползването
на енергия от възобновяеми източници. В изпълнение на задължението си да насърчи
използването на енергия от ВЕИ Република България прилагала схема за подпомагане по модела
задължително изкупуване на преференциални цени, възприета в ЗВАЕИБ (в сила от 19.06.2007 г.),
а в последствие и в ЗЕВИ (от 3.05.2011 г.). т.е. осигурявало се гарантирано изкупуване на цялото
количество енергия от ВЕИ по фиксирани преференциални цени за целия срок на договора.
Според ЗЕВИ договорите за изкупуване на ел. енергия, произведена от източници като биогаз се
сключвали за период от 20 години , като преференциалната цена на ел. енергия от ВЕИ не се
изменяла в срока на договора за изкупуване. Съобразявайки правната рамка ищецът планирал
производство на ел. енергия от биомаса (преработка на оборски тор). За целта осигурил
финансирането на проекта, закупил поземлен имот в гр. Исперих, получил необходимите
разрешения за присъединяване към електроразпределителната система и за изкупуване на
произвежданата електроенергия от ВЕИ, сключил договор с „Валтек“ Германия за проектиране,
изработка и доставка на система за производство на електрическа енергия от биомаса, подготвил
договори за изкупуван на необходимите количества оборска тор и растителни отпадъчни
материали, извършил подбор на персонал и го обучил. По-конкретно, през 2013 г. ищецът подал
искане за проучване за условията за присъединяване на обект на производител на електрическа
енергия от биомаса до „Енерго-Про Мрежи“ АД и получил положително становище за
присъединяване. На 22.02.2014 г. ищецът сключил с „Валтек“ Германия договор за проектиране,
поставка, монтаж и въвеждане в експлоатация на биогазова централа срещу цена от 1 420 000 лв.
На 04.07.2014 г. ищецът подал до „Енерго-Про Мрежи“ АД искане за изготвяне на предварителен
договор за присъединяване на електрическа централа към електроразпределителна мрежа. Поради
забавяне на това дружество предварителен договор бил сключен едва на 08.04.2015 г., за което
ищецът заплатил такса от 7 848 лв. На 14.07.2015 г. ищецът заплатил на „Валтек“ сумата 142 000
евро, представляваща 10 % от стойността на договора. На 30.03.2015 г. ищецът сключил със
„Сибанк" ЕАД договор за банков кредит „малки и средни предприятия“ и договор за кредитна
линия за 1 040 000 евро по първия договор и 140 000 лв. по втория договор, като за отпускането на
кредита ищецът осигурил собствени средства в размер на 561 411 лв.
3
Също така, ищецът твърди, че на 24.07.2015 г. бил обнародван ЗИД на ЗЕ, който в § 20 от
П3Р приемал, че насърченията по чл. 18, ал. 1, т. 6, 7 и 8, чл.31 и 32 ЗЕ от възобновяеми източници
не се прилагат за енергийните обекти за производство на ел. енергия от възобновяеми източници
по чл. 24, т. 3, които са въведени в експлоатация след 01.07.2016 г. Обектът на ищеца попадал в
това изключение. Това изменение на закона поставило пред ищеца краен срок за въвеждане в
експлоатация на биогазовата инсталация, за да можел да се ползва от преференциалните условия
на ЗЕВИ. Независимо от това ищецът актуализирал графиците си, за да направи всичко възможно
до 30.06.2016 г. да построи и въведе в експлоатация инсталацията, като за това получил
разрешения за строителство, присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа.
Подал и искане до „Енерго-Про Мрежи“ АД за сключване на окончателен договор за
присъединяване на обекта. Междувременно, на 23.09.2015 г. бил приет ЗИД на ЗОЗЗ, с който бил
изменен § 20 от П3Р на ЗЕВИ, като срокът „01.07.2016 г.“ се заменял с „01.01.2016 г.“ Така срокът
за завършване на централата и въвеждането й в експлоатация бил съкратен до оставащите 3
месеца. Ищецът уведомил „Валтек“ и поискал прекратяване на договора, но съконтрагентът му
настоял за заплащане на частите, тъй като те вече били изработени. Дължимата сумата за тях била
1 300 000 евро. Измененията в § 20 от П3Р на ЗЕВИ били приети на второ четене от НС на
02.12.2015 г. и обнародвани на 18.12.2015 г. Към този момент ищецът все още не бил получил
договор за присъединяване на централата и загубил възможността да произвежда енергия на
преференциални цени и ред.
Въз основа на тези обстоятелства, ищецът счита, че внезапното му изключване от кръга
инвеститори на зелена енергия, които имали право да се ползват от преференциите по ЗЕВИ било
нарушение на чл. 3, § 1 от Директива 2009/28/ЕО и на основния принцип на правна сигурност,
включващ защита на легитимните очаквания и забраната за ретроактивни действия. Описаната
ситуация имала за резултат създаването на структурни пречки за дружеството да влезе на пазара на
производство и продажба на ел. енергия от ВЕИ, което представлявало нарушение на правилата на
конкуренцията. Ответникът нарушил и чл. 16 и чл. 20 от Хартата на основните права на ЕС и
задължението да транспонира правилно чл. 16, т. 5 от Директива 2009/28/ЕО. Подкрепя доводите
си с редица решения на ЕС по тълкуване на правото на ЕС. Посочва, че държавата носела
отговорност за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС и в случая, ответникът,
приемайки изменение на § 20 от П3Р на ЗЕВИ в нарушение на посочените принципи и норми на
правото на ЕС, както и поради неправилно транспониране на чл. 16, т. 5 от Директива 2009/28/ЕО,
причинил на ищеца горепосочените имуществени и неимуществени вреди.
Ответникът Народното събрание на Република България (НС на РБ) оспорва исковете по
допустимост, по основание и по размер. Намира твърденията на ищеца за нарушаване правото на
ЕС за бланкетни. Посочва, че разпоредбата на § 20 от П3Р на ЗЕВИ защитавала значим обществен
интерес – да бъдела разпределена високата финансова тежест, поемана от крайния потребител,
заради поставянето на определена категория производители на енергия от възобновяеми
източници в положение на икономическо предимство пред други производители на пазара.
Насочена била към преодоляване на двойното подпомагане в производството на енергия от ВИ в
случаите, когато производителите на ел. енергия от ВИ ползвали финансиране от национална или
европейска схема за подпомагане и се ползвали от преференциални цени при изкупуването на
енергията. А тези изразходвани публични средства се възстановявали от крайните потребители –
от всички граждани. Затова целта на промяната на закона била обществено значима, легитимна и
обосноваваща обществения интерес. Европейското право поставяло потребителите в центъра на
4
внимание при постигането на функциониращ електроенергиен пазар и осигуряването на
конкурентноспособна икономика в ЕС. Конкретно по всяко твърдяно нарушение на принцип и
текст ответникът посочва подробни аргументи, вкл. посочва решения на Конституционния съд и
на СЕС. Ответникът посочва, че дори и да било налице нарушение, то не било налице
същественост на нарушението. Отделно от това, дори и да се установели вреди, то те не били
непосредствена последица от законодателната дейност на НС на РБ, а от забавата при получаване
на необходимите документи от енергийните предприятия и от собственото бездействие на ищеца.
По претенцията за имуществени вреди ответникът конкретно сочи, че за да подлежало на
обезщетяване СЕС изисквал вредата да била действителна и сигурна. Претенцията на ищеца за
пропуснати ползи не била такава. Предполагаемите вреди не подлежаали на обезщетяване.
Оспорва изцяло претендираните имуществени вреди като недоказани. Оспорва и
неимуществените вреди, като посочва че не била обоснована пряка причинно-следствена връзка
между тези твърдени вреди и действията на НС на РБ. Липсвали представени релевантни
доказателства, а претендираното обезщетение не било обосновано по размер. Оспорва претенцията
за лихва, подвига и възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Моли съда да
отхвърли исковете и да му присъди разноските по делото.
Подпомагащата страна Прокуратурата на Република България моли съда да постанови
решение съобразно събраните по делото доказателства.
Настоящият въззивен съдебен състав на Апелативен съд – София намира, че така
предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 49
вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ съединени с акцесорни искове по чл. 86 ЗЗД са процесуално
допустими и правилно са били разгледани по същество от първоинстанционния съд, с оглед на
което обжалваното решение се явява допустимо.
Направените възражения на ответника за недопустимост на исковете поради липсата на
пасивна процесуална легитимация на Народното събрание на Република България, са
неоснователни. В случая, исковете са предявени преди приемането на новия чл.2в ЗОДОВ (ДВ. бр.
94/2019 г.), поради което правното им основание са горепосочените разпоредби и след като
ищецът твърди обстоятелства за причинени му вреди от законодателната дейност на НС на РБ,
надлежен ответник е именно законодателният орган на държавата в какъвто смисъл е и
утвърдената практика на ВКС по въпроса (напр. определения: № 16/12.01.2022 г. по гр. д. №
2051/2021 г. на ІV-то г.о.; № 199/26.04.2021 г. по ч. т. д. № 50/2020 г. на ІІ-ро т.о.; № 59/30.01.2020
г. по ч. гр. д. № 4135/19г. на ІІІ-то г.о. и др.), която напълно се споделя и от настоящия съдебен
състав.
Относно законосъобразността му по същество на спора, на основание чл. 269 ГПК,
въззивният съд извърши преценка в рамките на наведените с въззивната жалба доводи, при което
намира следното от фактическа и правна страна:
Настоящият съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на
страните и събраните по делото доказателства, както и с оглед неприети в настоящата инстанция
нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, напълно споделя
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което и при условията на
чл. 272 ГПК препраща изцяло към изложените от първоинстанционния съд изводи от фактическа
страна. На същото основание, въззивният съд препраща и към правните изводи на
първоинстанционния съд за основателност исковите претенции, които изводи са правилни и
5
съобразени с установените по делото факти и обстоятелства.
С оглед възраженията по въззивната жалба на НС на РБ, настоящият съдебен състав приема
и следното:
При така установеното от фактическа страна се налага извод за основателност на така
предявените искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ
съединени с акцесорни искове по чл. 86 ЗЗД, тъй като са налице предпоставките за ангажиране
деликтната отговорност на ответника.
Отговорността за незаконни актове и действия, както на Държавата, така и на нейни органи
(включително законодателния й орган) се основава на чл. 7 КРБ. Част от хипотезите, при които се
реализира тази отговорност са уредени в ЗОДОВ. Основанията за отговорност са разграничени
според вида държавна дейност – на администрацията или на правозащитните органи и като
отделно основание – на КПКОНПИ. Когато отговорността на държавата не може да се реализира
по реда на този закон, тя се реализира по реда на общото гражданско законодателство. За да бъде
уважен иска за ангажиране отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД следва да бъде установено,
че е понесена вреда от ищеца, която е настъпила в резултат на виновно и противоправно поведение
на длъжностно лице/лица, изпълнявали работа по възлагане от страна на Държавата като ответник
по иска. Както вече беше посочено по-горе, съгласно чл. 7 КРБ държавата отговаря за вредите,
причинени от незаконни актове или действия на нейните органи. Народното събрание осъществява
законодателната власт в Република България, която е една формите на държавна власт, а
правомощията му произтичат от държавата като форма на организация на обществото. Съответно,
народните представители са длъжностни лица, макар и особени, които със своите действия
осъществяват неговите функции. Това налага извод, че е налице правоотношение по възлагане на
работа от нейна страна, което е и първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл.
49 ЗЗД.
Втората предпоставка за уважаване на такъв иск - наличието на противоправно поведение,
също е налице. С изменението на § 20 от П3Р на ЗЕВИ с ДВ бр. 100/18.12.2015 г. – ретроактивна
разпоредба, Народното събрание на Република България е нарушило противоправно принципа на
правна сигурност и за защита на оправданите правни очаквания, а също така не е въвело във
вътрешното право разпоредбата на чл. 16, т. 5 от Директива 2009/28/ЕО и с това си противоправно
бездействие е довело до непълно транспониране на тази директива, които нарушения следва да
бъдат определени като съществени.
Въззивникът възразява Народното събрание на Република България да е нарушило принципа
на правна сигурност с изменението на § 20 от ПЗР на ЗЕВИ, ДВ бр. 100 от 18.12.2015 г., което да
било непредвидимо дори за предпазлив и съобразителен икономически оператор. В тази връзка
твърди, че още с приемането на ЗЕВИ всички заинтересовани лица били наясно, че насърченията
по закона щели да се прилагат в определен времеви период - до датата на доклада на министъра на
икономиката, енергетиката и туризма по чл. 13, ал. 1 ЗЕВИ, в който било отчетено, че общата
национална цел по чл. 12, ал. 1 ЗЕВИ била постигната; че промяната в ЗЕ, с която било възприето
отпадане на преференциалните цени за всички ВЕИ, била обсъждана в ресорната комисия на
Парламента и в пленарна зала, като възприетото законодателно решение било да се даде
възможност за ползване на насърчителните мерки за обекти по чл. 24, т. 3 ЗЕВИ, които били
въведени в експлоатация до 01.07.2016 г., да които обсъждания ищецът бил наясно; че конкретната
промяна, от която се оплаквал ищецът, с която срокът за въвеждане в експлоатация допълнително
6
бил скъсен, била в унисон с еднопосочната тенденция за отпадане на преференциите.
Тези доводи на жалбоподателя са неоснователни. Относно цитирания доклад на министъра
на икономиката, енергетиката и туризма по чл. 13, ал. 1 ЗЕВИ следва да се има предвид, че от
значение за преценката с каква информация е разполагал съобразителния икономически оператор
не е моментът на въвеждането на съответната централа в експлоатация, а моментът, в който е
заявено присъединяването й към преносната или разпределителната мрежа, тъй като тогава е взето
решението за инвестиция и тя е започнала. В случая, заявката за присъединяване е направена на
14.12.2013 г., към който момент такъв доклад не е бил оповестен. Действително, ищецът е бил
наясно с обсъжданията за отпадане на преференциалните цени за всички ВЕИ, но само за тези,
които не са въведени в експлоатация до 01.07.2016 г. - тези обсъждания и резултатът - промяната в
ЗЕ, настъпват в края на юли 2015 г., в резултат на което законодателя ограничава възможността за
въвеждане в експлоатация на централите на 11 месеца, считано от датата на изменението на закона
- 24.07.2015 г. От значение е обаче това, че към 24.07.2015 г., ищецът не е имало как да знае, че
след като веднъж са поставени срокове за въвеждане в експлоатация на централите до 01.07.2016
г., няколко месеца по-късно НС предсрочно ще отмени дадения срок и вместо до 01.07.2016 г., ще
приеме, че, за да се възползват от преференциалните цени по ЗЕВИ, централите трябва да са
въведени в експлоатация до 01.01.2016 г. Именно това следва да се има предвид - изменението от
18.12.2015 г. на § 20 от ПЗР на ЗЕВИ (ДВ, бр. 100) е било внезапно и непредвидимо, тъй като
подкрепящата мярка е отменена предсрочно, шест месеца по-рано, в каквато връзка и
първоинстанционният съд акцентира и излага подробни съображения, които се възприемат и
настоящия съдебен състав. В този смисъл е и практиката на СЕС (решения VEMW и др., С-17/03,
EU:C:2005:362, т. 81 и Plantanol, С-201/08, EU:C:2009:539, т. 49;: решение Gemeente Leusden и
Holin Groep, С-487/01 и С-7/02, EU:C:2004:263, т. 70), съгласно която принципът на правна
сигурност изисква от националния законодател да отчита положението на икономическите
оператори и да предвижда възможност за евентуалното им адаптиране към прилагането на новите
правни норми, свързани с подходящи срокове, а в настоящия случай с внезапната и непредвидима
правна промяна с изменението от 18.12.2015 г. на § 20 от ПЗР на ЗЕВИ (ДВ, бр. 100) значително се
засяга икономическия оператор, който е направил скъпо струващи инвестиции, съобразени с
предишния режим, приет от законодателя, без да му бъде предоставена възможност в разумен срок
да се адаптира към новата законодателна уредба, както е прието в цитираното решение по делото
Plantanol). Изводът за нарушение на принципа за правна сигурност не се опровергава и от
твърдението на жалбоподателя, че промяната от 18.12.2015 г. била в унисон с еднопосочната
тенденция за отпадане на преференциите. След като изменението е било непредвидимо във
времето, на фона на приетото веднъж ограничаване на сроковете за въвеждане в експлоатация на
централите за производство на енергия от ВИ, няма значение, че то цели допълнително
ограничаване на възможностите за ползване на подкрепящите мерки.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че с така направеното изменение на § 20 от П3Р на
ЗЕВИ е в защита на значим обществен интерес. Видно от поддържания от Агенцията за устойчиво
енергийно развитие публичен регистър за броя биогазови инсталации в страната, те са едва 30, а
само 6 от тях работят с оборска тор. Същевременно, няма никакви данни, че преди въпросната
законодателна промяна, НС на РБ е направило проучване за реалния брой биогазови инсталации,
работещи с оборска тор в страната (малък сегмент от всички ВЕИ), за техните специфики и ползи
и за това как се отразява преференциалната такса за тези централи върху останалите
производители на енергия и върху обществото. Всъщност именно такава е била целта на
7
предоставянето на държавна помощ, под формата на преференциални условия за изкупуване на
енергия, произведена от различни ВЕИ - да бъдат облекчени условията, при които стопанските
субекти биха инвестирали в подобно производство, което не изглежда рентабилно без държавна
помощ, но което в дългосрочен план е в обществен интерес.
Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя за нарушение на материалния закон по
отношение на второто установено от първоинстанционния съд нарушение на правото на ЕС -
неправилно транспониране на член 16 от Директива 2009/28/ЕО., в каквато връзка твърди, че
законодателят бил създал всички необходими условия за съответния икономически оператор да е
налице яснота, както за сроковете, предвидени за изпълнение на задълженията на предприятията,
така и за мерките, които може да предприеме при нарушаването им.
Съгласно чл. 16, т. 5 от Директива 2009/28/ЕО държавите-членки изискват от операторите на
преносните системи и операторите на разпределителните системи да предоставят на всеки нов
производител на енергия от възобновяеми източници, който желае да бъде свързан към системата,
изисканата от него изчерпателна и необходима информация, включваща: а) цялостна и подробна
прогноза за разходите, свързани със свързването; б) разумен и точен график за приемане и
обработка на искането за свързване към мрежата; в) разумен индикативен график за всяко
предложено свързване към мрежата. А по делото се установи, че подаването на искането на ищеца
за проучване на условията за присъединяване на електрическата централа към
електроразпределителната мрежа е от 02.01.2014 г., а проектът за договор му е изпратен за подпис
след 3 години и 9 месеца, при което по никакъв начин ищецът не е имал представа за такъв график.
Макар и държавата да е имплементирала въпросната директива с § 2 от ДР на ЗЕВИ, всъщност в
закона не е въведено изискване към операторите на преносните системи и към операторите на
разпределителните системи да предоставят на всеки нов производител на енергия от ВЕИ, който
желае да бъде свързан към съответната система, „необходимата изчерпателна информация,
включваща разумен индикативен график за всяко предложено свързване към мрежата“, като
пояснение на смисъла на това задължение на държавите-членки да изискат визираното в член 16, т.
5 от директивата поведение на електропреносното и електроразпределителните дружества се
съдържа в съображение (41) към директивата. В случая, ищецът не е получил такава информация с
положителното становище на „Енерго-Про Мрежи“ АД от 10.01.2014 г., с което му е указано какво
да предприеме, за да се стигне до присъединяване на обекта. Той не е знаел и не би могъл да
допусне, че ще получи проект за договор за присъединяване едва в края на 2017 г. Държавата не е
въвела ефективни мерки да задължи електроразпределителните и електропреносните дружества да
предоставят предварителен индикативен график на процеса по присъединяване. Макар НС да е
делегирал на КЕВР издаването на наредба за условията за присъединяване, в нея липсват
„индикативни графици“ или задължения към електроразпределителните и електропреносните
дружества да предоставят предварителен индикативен график на процеса по присъединяване.
Сроковете, в които тези предприятия са длъжни да уведомят подалия заявление за присъединяване
за недостатъци в заявлението, не представляват „индикативен график“ за присъединяване и, както
се установява от приложените документи от третото лице, неучастващо по делото, са само малка
част от цялата процедура. Следва и да се отбележи, че с нетранспонирането на член 16, т. 5 от
Директива 2009/28/ЕО в българското право, ищецът е лишен от възможност да се позове на тази
норма срещу частноправни субекти, каквито са „Енерго-про Мрежи“ АД и „ЕСО“ ЕАД, а само
срещу държавата, поради което и дори да е сезирал КЕВР, ищецът не би могъл да претендира
приложение на изискванията на директивата към посочените две дружества.
8
Следва и да се отбележи, че така извършените нарушения на принципа на правна сигурност
и за защита на оправданите правни очаквания, както и нетранспониране на чл. 16, т. 5 от
Директива 2009/28/ЕО, се явяват съществени, доколкото по делото се установиха обстоятелствата
съответни на критериите на СЕС за определяне на дадено нарушение като съществено: Такова
нарушение, което предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите,
които са наложени на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под
внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената
правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на
националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на
правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото
увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може
да е допринесла за неприемането. приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на
определени национални мерки или практики (в този смисъл решение от 5 март 1996 г.. Brasserie du
pecheur и Factortame, С-46/93 и С-48/93, т. 56). В тази връзка първоинстанционният съд е изложил
конкретни съображения, които, както бе отбелязано се споделят от настоящия съдебен състав и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Налице са и следващите елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на
държавата – причинени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното
поведение на народните представители, като направените в тази връзка оплаквания на
жалбоподателя за липса на доказани имуществени и неимуществени вреди, както и те да са по
причина така извършените от ответника законодателни промени са неоснователни.
Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението за вреди обхваща претърпяната загуба и пропуснатата
полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат
предвидени при пораждане на задължението. Целта на обезщетението е изправната страна да бъде
поставена в положението, което би имала, ако изпълнението беше точно.
В случая се доказа претърпяна от ищеца загуба вследствие на разходите, които е направил по
изграждане на централата, които съгласно заключението на вещото лице по приетата по делото
съдебно-икономическа експертиза възлизат на сумата от 155 814.64 лв., (в която не се включени
цената на имота, върху който е изградена централата и заплатения на „Валтек“ аванс в размер на
142 000 евро, които не се претендират от ищеца). Поради това и с оглед диспозитивното начало, на
ищеца следва да се присъдят разходите, които е направил за изграждането на биогазовата
инсталация в гр. Исперих в поискания размер, които представляват преки вреди от нарушаване
правото на ЕС от ответника - 50 474.59 лв., представляващи заплатени от ищеца суми за
проектиране, строителни разрешения, за строителен надзор, за консултанти по европейски
програми, за административни разходи по получаване на съгласувателни становища и
разрешителни за осъществяване на проекта, както и 277 727.86 лв., заплатен аванс по договора за
производството на централата с „Валтек“, или общо в размер на 328 202.45 лв.
Налице са вреди за ищеца, изразяващи се и в пропуснати ползи в каквато връзка настоящият
съдебен състав съобразява, че съгласно задължителните постановки на тълкувателно решение №
3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/12 г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за
обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на
задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на
имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. В случая, от разпоредбата на чл. 31
9
ЗЕВИ (ред. ДВ бр. 29/2012 г., в сила от 10.04.2012 г.) се налага извод, че при въведен в
експлоатация обект за производство на ел. енергия от биомаса държавата гарантира сключването
на договор за изкупуване на произведената енергия при преференциални цени за продължителен
срок от време – 20 години, която правна регламентация позволява предвидимост и сигурност на
реализираната печалба на икономическия оператор. В настоящата хипотеза пропуснатата полза по
смисъла на чл. 82 ЗЗД представлява размера на изкупната цена за периода на произведена ел.
енергия и периода на изплащането й, и равен на обема законодателно определена насърчителна
мярка по смисъла на чл. 3, § 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО (в този смисъл и решение №
151/18.05.2021 г. по търг. дело № 1534/19 г. на I-во т.о. на ВКС). В случай че ищецът бе въвел в
експлоатация обекта за производство на ел. енергия от биомаса в гр. Исперих, то той щеше да
сключи дългосрочен 20 г. договор за изкупуване на произведената от него ел. енергия на
преференциални цени. Нереализираните за него приходи от този договор са пропуснатите ползи и
същите следва да се възмездят от ответника, така както е поискано от ищеца – за сумата от 2
158 078.47 лв., предвид диспозитивното начало, с оглед, че съгласно заключението по приетата
съдебно-икономическа експертиза размерът значително надвишава така претендирания.
Необосновано е възражението на жалбоподателя, че вещото лице основавало изчисленията
си на „недоказани изходни данни“. То е работило въз основа на всички документи, реално
съществуващи в счетоводството на ищеца. Неоснователно и е съображението въззивната жалба
относно учредения залог в полза на „Сибанк“ АД за бъдещи вземания от „Енарго Про“ – това
обстоятелство е ирелевантно за установяване наличие на пропуснати ползи и размера на същите.
Функцията на обезпечението не е да лишава от свободни парични потоци, а да гарантира
изпълнение на задължения по кредит, а в случая и задълженията на ищеца по кредита, обезпечен с
учредения залог, са взети предвид от вещото лице при изготвянето на експертизата.
По оплакванията във въззивната жалба относно липсата на неимуществени вреди,
въззивният съд ги намира за неоснователни. В тази връзка следва да се има предвид, че в случая е
засегната не само сферата на текущите търговски интереси на ищеца, но и репутацията му от
официалното становище на ответниците, че е допуснал закононарушения, изразяващи се в
неправомерно ползване на данъчен кредит. Представителят на дружеството, също търпи сериозни
неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснения и загуба на перспективи. В тази насока
са показанията на изслушаните по делото свидетели. Според утвърдената съдебна практика на
Европейския съд по правата на човека и на СЕС, юридическите лица също имат право да
претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, изразяващи се в
създаване на негативен облик на дружеството, което няма имуществени измерения. Според редица
решения на Европейския съд по правата на човека, неимуществените вреди на дружеството могат
да се изразяват и в неимуществените вреди, претърпени от неговите представители. В по-новата
практика на ВКС също е прието, че юридическите лица имат право на обезщетение за
неимуществени вреди – решение № 16/02.03.2021 г. по гр. дело № 1914/2020 г.на IV-то г.о. на
ВКС. По отношение на определения съобразно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД размер на
неимуществените вреди – 10 000 лв., жалбоподателят не е направил оплаквания.
Налице е и причинно-следствена връзка между вредите и противоправното действие и
бездействие на ответника, тъй като ищецът би могъл до 01.07.2016 г. да въведе обекта в
експлоатация и да се възползва от подпомагащата схема на преференциални изкупни цени, както и
да планира инвестицията си и да бъде коректен към контрагентите си, ако бе получил от „Енерго-
про Мрежи“ АД и/или от „ЕСО“ ЕАД разумен и точен график за приемане и обработка на
10
искането за свързване към мрежата и разумен индикативен график за всяко предложено свързване
към мрежата.
Последният елемент от фактическия състава на непозволеното увреждане е вината. Съгласно
нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага. В тежест на ответната страна е да установи
евентуалните си твърдения, че такава не е налице. В случая не са ангажирани доказателства
длъжностните лица – народни представителни да са положили дължимата грижа, за да
предотвратят настъпването на деликта.
Предвид гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира за неоснователни
възраженията по въззивната жалба на Народното събрание на Република България и поради
съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции за основателност на исковите претенции, на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и приложените
към доказателства за извършени разноски, жалбоподателят Народното събрание на Република
България следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД
сумата от 48 000 лв., представляваща направени във въззивното производството разноски –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София
РЕШИ:
Потвърждава решение № 265579/31.08.2021 г., постановено по гр. дело № 16739/2018 г. по
описа на Софийски градски съд в обжалваната му част: с която Народното събрание на
Република България е осъдено да заплати на „ЦСЕ Биогаз Исперих“ ЕООД, гр. София, район
„Триадица“, ул. „Христо Белчев“ № 42А, ет. 2, с ЕИК:********* следните суми, представляващи
обезщетение за вреди от нарушаване правото на Европейския съюз: 328 202.45 лв., ведно със
законната лихва от 13.12.2015 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди; 2 158 078.47 лв., ведно със законната лихва от 13.12.2018 г. до
окончателното изплащане, представляваща пропуснати ползи; 10 000 лв. ведно със законната
лихва от 13.12.2018 г. до окончателното изплащане, представляваща неимуществени вреди и 48
828.90 лв. разноски по делото.
Осъжда Народното събрание на Република България да заплати на „ЦСЕ Биогаз Исперих“
ЕООД, гр. София, район „Триадица“, ул. „Христо Белчев“ № 42А, ет. 2, с ЕИК:********* сумата
от 48 000 лв. (четиридесет и осем хиляди лева), представляваща направени във въззивното
производство разноски – заплатено адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване при наличие основанията по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис
от същото на страните.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12