№ 150560
гр. София, 29.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110162518 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2,т. 2 и т.3 от ГПК.
Образувано е по заявление на „К.“ ЕООД срещу С. П. Я. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за суми дължими по Договор за
потребителски кредит от 03.08.2022г.
Със заявлението се претендират наказателни такси по чл. 25, ал. 4 от договора,
неустойка по чл. 26, ал. 2 от договора за неизпълнение на договорно задължение и такса за
услуга по т.2.5 от договора.
При извършената проверка за редовност, допустимост и основателност на заявлението,
съдът намира, че са налице основания същото да бъде отхвърлено в горепосочените части.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали
дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
Относно неустойката по чл. 26, ал. 2 от договора за неизпълнение на договорно
задължение :
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка
при непредоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави като критериите дали е
1
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която
е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за К.ра вреди от неизпълнението /в този смисъл решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая обаче страните са уговорили в чл. 5 от договора клауза за задължаване на
заемополучателя, в тридневен срок да предостави обезпечение по начина и реда, описан в
договора. В чл. 26, ал. 2 от договора изрично е посочено, че в случай, че в деня на сключване
на договора К.получателят не предостави обезпечението по чл. 26, ал. 1 от договора, той
дължи неустойка в размер на 198,43 лв., която се събира разсрочено ежемесечно.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
К.ра да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3 дневен
срок от подписване на договора, да представи обезпечение за К.ра. Неизпълнението на това
задължение е санкционирано с неустойка. При преценка на тези обстоятелства и съобразно
критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира,
че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение
различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще
дължи неустойка в размер приблизително 1/4 от заетата сума, ако в краткия тридневен срок
от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на К.ра по договора за заем да е
удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, К.рът няма интерес от обезпечение на това
задължение, тъй като то се изпълнява, но и при този случай, уговорената неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и К.рът реално да не търпи вреди от това
и да не му е необходимо обезпечение. По тези съображения съдът приема, че претенцията
на заявителя за неустойката противоречи на добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендира неустойка за
неизпълнение на задължение в размер на 119,06 лв. следва да бъде отхвърлено на основание
чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 ГПК.
2
Относно такси по чл. 25, ал. 4 от договора/ такси за извънсъдебно събиране на
вземането:
Съдът намира, че и клаузата на чл. 25, ал. 4 от договора, предвиждаща задължение за
заплащане на т.нар. разноски, реално, както е посочено и в заявлението, такса за събиране
на вземането, е нищожна, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още
едно обезщетение за забава. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво
поведение, а напротив – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. Следователно, не става въпрос за никаква такса, защото не
се дължи заради извършени разходи, а самото наименование покрива неистинската цел на
клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя К.рът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо, посочената клауза е в колизия с
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази
наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като
в същността си представляват неустойка, излизаща извън присъщите и от закона функции,
което също влече нищожността и. Следва също да се посочи, че в договора не е посочен
размера на тази такса, нито начинът на определянето ѝ.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендират такси по чл. 25, ал. 4
от договора в размер на 75 лв., следва да бъде отхвърлено на основание чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК.
Относно такса за услуга „експресно разглеждане“ по т.2.5 от договора:
Така уговорената такса/възнаграждение не отговаря на изискванията на специалния
закон. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителският кредит /ЗПК/, К.рът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. От съдържанието на т.2.2 от договора се установява, че уговорената услуга има
следното съдържание: гарантирано получаване на отговор по искането за отпускане на
кредит до 20 мин. от изпращането му.
Следователно допълнителната услуга е свързана със сключването на договора за
кредит и отпускането му. Ето защо таксата/възнаграждението попада в хипотезиса на
императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е уговорена за елемент от
съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него
допълнителна услуга.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендира такса за услуга
„експресно разглеждане“ по т.2.5 от договора в размер на 79,37 лв. следва да бъде
отхвърлено на основание чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК.
Съобразно отхвърлената част от вземанията, заявлението следва да бъде отхвърлено и
в частта за разноските над сумата от 301,81 лв. (общо държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер).
Така мотивиран, Софийският районен съд
3
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх. №
325141/14.11.2023г. на „К.“ ЕООД, ЕИК: ... срещу С. П. Я. с ЕГН: **********, В ЧАСТТА
за сумата 75 лв., представляваща наказателни такси по чл. 25, ал. 4 от договора, сумата
119,06 лв., представляваща неустойка по чл. 26, ал. 2 от договора за неизпълнение на
договорно задължение и сумата 79,37 лв., представляваща такса за услуга по т.2.5 от
договора, дължими по Договор за потребителски кредит № OL00064616/03.08.2022г., както
и в частта за разноските над сумата от 301,81 лв.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4