Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
Варна, …………………2019г.
В
И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично заседание на десети юли през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
Мл.с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
при секретар Галина Славова
като разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
в.гр. дело №
952 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от Районна прокуратура – гр. Варна срещу Решение № 531/11.02.2019г по гр.
д. № 10178/2018г на ВРС, с което въззивникът е осъден да заплати на Д.Н.Д.
сумата от 3 000 лв. (три хиляди лева) представляващи обезщетение на претърпени
неимуществени вреди, причинени на Д.Н.Д. в резултат на неоснователно повдигнато
обвинение в извършване на престъпление по чл. 325,ал. 1 от НК по ДП № 1810/2014
г. по описа на Първо РУ-ОД на МВР-Варна, по което е осъден с присъда № 33 от
26.01.2016 г., постановена по нохд № 1337/2015 г. на ВРС, отменена от ВОС с
присъда № 58 от 26.05.2016 г. по внохд № 419/2016 г., потвърдена с решение № 203/20.10.2016г. на ВКС по
н.д.№763/2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.10.2016
г. до окончателното й изплащане.
Оспорва се извода на съда,
че Д.Н.Д. е претърпял неимуществени вреди – депресия, задушаване, тревожност –
доколкото същият бил осъден с влязла в сила присъда отново за престъпление по
чл. 325, ал. 2 от НК с влязла в сила присъда от 04.11.2014г. по НОХД №
1956/2013г. на ВРС, с което му било наложено наказание лишаване от свобода за
срок от една година с изпитателен срок от 3 години. Отделно от това се посочва,
че по НОХД № 1656/2013г. по описа на ВРС Д.Н.Д. бил признат за виновен за
престъпление по чл. 149, ал. 1 от НК, като присъдата е била потвърдена от ВОС.
В тази връзка се посочва, че деянието, за което Д.Н.Д. е бил оправдан, било
извършено на 19.07.2014г., което е след извършване на деянието по осъдителните
присъда и по време на висящността на делата, поради което се оспорва
становището на първоинстанционния съд, че Д.Н.Д. е претърпял неимуществени
вреди вследствие на незаконосъобразно воденото срещу него наказателно
преследвене, прилючило с оправдателна присъда. Моли се за отмяна на решението
на ВРС изцяло или за определяне на ново по-ниско обезщетение.
По делото е постъпил
отговор на въззивната жалба от Д.Н.Д. чрез адв. А.Ж., който счита жалбата за
неоснователна. Посочва, че прокуратурата твърди обстоятелства, които не е
навеждала пред Районен съд – Варна. Посочва се, че Д.Н.Д. не е бил осъждан за
тежко умишлено престъпление, което било видно от свидетелството за съдимост.
Моли за оставяне на въззивната жалба без уважение. Претендират се разноски.
По делото е постъпила и
въззивна жалба от Д.Н.Д. срещу Решение № 531/11.02.2019г по гр. д. №
10178/2018г на ВРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Д.Н.Д.
иск над присъдените 3 000 лв. до претендираните 15000 лв., както и предявения
иск за заплащане на обезщетение за забава за периода от 19.07.2014 г. до
19.10.2016г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Посочва се, че
първоинстанционния съд е подходил незадълбочено при обсъждането на събраните
писмени и гласни доказателства. Посочва се, че мотивите на съда са формални,
без конкретика с оглед особеностите на настоящия процес, без обосновка които
доказателства, включително гласни такива, се кредитират и по какви причини – в
този смисъл жалбоподателят навежда твърдения за необоснованост на
първоинстанционния съдебен акт. Оспорва се извода на районния съд, че миналото
на Д.Н.Д. не било „чисто“, като се навеждат аргументи в обратна насока, а
именно че е въззивникът не е осъждан, тъй като бил реабилитиран. Изразява се и
недоволство по отношение на извода на ВРС, че се дължи лихва за забава от
20.10.2016г., като се посочва, че му се дължи обезщетение от 19.04.2014г., тъй
като от този момент било образувано ДП № 1810/2014г., като цялото наказателно
преследване продължило 2 години и три месеца. Заявява се, че ВРС не е взел предвид факта, че Д.Н.Д. е бил задържан за 24ч. и не му било
дадено да звънне на адвокат, тъй като се обадил на сина си, а имал право само
на едно телефонно обаждане. Навеждат се и доводи, свързани със влошеното
здравословното състояние на Д.Н.Д. като следствие от образуваното ДП
1810/2014г. Претендират се разноски.
Постъпила е и частна жалба
от Д.Н.Д. с вх. № 28310/17.04.2019г. срещу определение № 4357 по гр.д. №
10178/2018г., с което е оставено без уважение молбата му да се присъдят
разноски за адвокатски хонорар в размер на 1000.00 лева. Посочва се, че
определението е незаконосъобразно и необосновано. Моли се същото да бъде отменено
и да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение, което
било заплатено лично в брой.
По делото не е постъпил
отговор на частната жалба от районната прокуратура-Варна.
По предмета на така предявения иск се излагат следните твърдения от
страните:
Производството по делото е
образувано по повод предявен от Д.Н.Д. срещу ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, осъдителен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпян тормоз, унижения и стрес пред реалната опасност да бъде осъден, които
са пряка и непосредствена последица от НОХД №1337/2015г. по описа на ВРС, присъдата
по което е отменена с присъда на ВОС от 26.05.2016г. и с решение на ВКС по НОХД
763/2016г. , ведно със законната лихва, върху сумите, считано от 19.07.2014 г.
до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че вечерта
на 19.07.2014 год., между него и семейство Млъзеви възникнал инцидент точно
пред дома му. При което ищецът влязъл в дома си, взел законно закупения си
газов пистолет и произвел изстрел във въздуха. По случая било образувано НОХД №
1337/2015 г. по описа на Варненския районен съд 15състав за извършване на
хулигански действия на 19.07.2014г. по
смисъла на чл.325 ал.1 от НК. Първоначално ищецът бил признат за виновен и
осъден, но с Присъда на ВОС от 26.05.2016 г. признат за невинен. След протест
на Окръжна прокуратура - Варна, този акт бил потвърден с решение на ВКС по НОХ
дело № 763/2016 г. от 20.10.2016 г. Газовият пистолет му бил върнат, а
наказателното постановление издадено срещу ищеца от Началника на Първо РУ на
МВР - Варна отменено от ВРС по НАХ дело
№ 4982/2017 г. по описа на ВРС 36-и състав.
Ищецът твърди, че през 27 -
те месеца, през които се развивал наказателния процес, с все по - голяма
интензивност над него надвисва кошмарът да бъда осъден за хулиганство. Станал
напрегнат, потиснат, тревожен, разконцентриран. Не можел да спи вечер, сънувал
кошмари. Непрекъснато мислел как съседите гледат на него. Най-много го
тревожела реакцията на синовете му. Променило се отношението на съседите му.
Познатите му започнали да го избягват. Ищецът излага, че си изкарва прехраната
като декоратор и вследствие случилото
се, клиентите му рязко намалели.
Ищецът твърди, че по съвет
на личния лекар на 14.10.2014 г. посетил психиатър д-р Бистра Петрова, която му
предписала медикаменти. От 28.01.2015 г. до 21.06.2018 г. постъпил 5 пъти в
болница с най-различни диагнози. Прекарал инфаркт. С решение на ТЕЛК от
03.05.2017 г. бил преосвидетелстван от ТЕЛК с 52 % инвалидност.
Вследствие на изложеното
счита, че са му били нанесени непоправими неимуществени вреди, станал
напрегнат, потиснат, тревожен, разконцентриран, не можел да спи вечер, сънувал
кошмари, проявили се физически заболявания. Поради което, сезира съда с искане
да постанови положително решение по предявената искова претенция, като се
присъдят направените по делото разноски.
В срока за отговор,
ответната страна ПРОКУРАТУРА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, чрез ВРП, в срока по
чл. 131 от ГПК, е депозирала отговор на исковата молба, в който изразява
становище за неоснователност на предявената искова претенция.
Излага, че не става ясно
кога е влязла в сила оправдателната присъда по НОХД № 1337/15г. по описа на
ВРС, с оглед момента на ангажиране отговорността на държавата. Оспорва иска за
обезщетение на неимуществени вреди и в техния размер.
Излага, че следва да се има
предвид, че паричното обезщетение за моралните вреди следва да съответства на
необходимостта за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в
дисхармония със справедливостта определянето на парично обезщетение по-голямо
от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Счита, че ищецът не
следва да търси обезщетение за мярката му за задържане за 24 часа от органите
на МВР, както и за начина на провеждане на отделни процесуално-следствени
действия от страна на разследващия полицай. ПРБ не може да се държи отговорна
за тези действия от страна на органите на МВР. Твърди, че не следва ПРБ да
отговаря (още повече парично) за продължителността на съдебното производство в
съдебна фаза. Излага, че характера и интензитета на претърпените вреди, не са в
причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, а са резултат от лоши
съседски взаимоотношения. Сочи, че спрямо ищеца в процесния период от време е
водено и друго наказателно производство НОХД №1956/2013 г. по описа на ВРС, във
връзка с което е заведено от ищеца гр. д. №6545/2017 г. по описа на ВРС. Счита,
че не е налице причинно-следствена връзка между заболяването на ищеца и
процесното наказателно обвинение, като се има в предвид, че отразените
заболявания, са с различна давност, като произход (първичното им установяване),
а други с давност след приключване на производството.
Ответникът счита, че
размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди не е съобразено с
икономическия стандарт в страната. Оспорва същото, като завишено по размер.
ВОС като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа страна следното:
По делото се установява, че
вечерта на 19.07.2014 г. между Д.Н.Д. и негови съседи е възникнал инцидент пред
дома му. В хода на скандала Д.Д. влязъл в дома си, взел газовия си пистолет и
произвел изстрел във въздуха. По-късно на 19.07.2014 г. служители на полицията
арестували в Д.Д., иззели пистолета му и го задържали за 24 часа – този факт не
се оспорва между страните, като отделно от това се установява от разпита на св.
Н. Н.(син на Д.Д.).
От представеното по делото
ДП № 1810/2014 г. на Първо РУП-Варна е видно, че Д.Д. е бил привлечен като
обвиняем с постановление от 22.07.2014 г. в извършване на престъпление от общ
характер по чл. 325, ал. 1 от ГПК, за това, че на 19.07.2014 г. в гр. Варна, е
извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи се
в явно неуважение към обществото, а именно: размахвал и възпроизвел три броя
изстрели с газов пистолет Ekol
Tuna mod. 635 с № Т6123443 и псувал с думите „Педерст, глупак,
щети еба майката!“ – престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, за което се
предвижда наказание лишаване от свобода до две години или с пробация, както и
обществено порицание, като по отношение на обвиняемия е била взета мярка за
неотклонение „Подписка“. В деня на привличането му, обвиняемият Д. е дал
обяснения по повдигнатото му обвинение.
В последствие с постановление
от 09.02.2015 г. Д.Д. е бил привлечен отново като обвиняем за същото
престъпление по чл. 325, ал. 1 от ГПК, но с разлика във фактическата
обстановка, а именно, че на 19.07.2014 г. в гр. Варна, е извършил непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи се в явно неуважение
към обществото – размахвал газов пистолет Ekol Tuna mod. 635 с № Т6123443, възпроизвел
изстрел с него, насочвал го към намиращите се наблизо хора и направил опит да
произведе изстрел с него и псувал с думите: „Педерст, глупак, щети еба
майката!“. По отношение на Д.Д. е била взето отново мярка за неотклонение
„подписка“ и е бил разпитан по новото обвинение.
Обвинителният акт е бил
внесен от РП-Варна в съда на 27.03.2015 г., с който Д. Д.
е бил обвинен в извършване на гореописаното престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. Ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото обвинение от районния съд с
Присъда № 33/26.01.2016 г., постановена по НОХД № 1337/2015 г. по описа на
Районен съд-гр.Варна, за което са му били наложиени два наказания: 1) „Пробация“
с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК – „Задължителна регистрация
по настоящ адрес“ за срок от шест месеца с първоначална периодичност два пъти
седмично и по чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК – „Задължителни периодични срещи с
пробационен служител“ за срок от шест
месеца и 2) наказание „Обществено порицание“, което да се изпълни чрез
обявление в кметство по местоживеене. Съдът е потвърдил мярката за неотклонение
по отношение на подсъдимия Д.Д. – „Подписка“.
Впоследствие Окръжен съд-Варна
е отменил изцяло присъдата на районния съд и е постановил нова Присъда №
58/26.05.2016 г. по ВНОХД № 419/2016 г. с която е признал Д.Д. за невиновен в
това, че на 19.07.2014 г. в гр. Варна, е извършил непристойни действия, грубо
нарушаващи обществения ред и изразяващи се в явно неуважение към обществото,
поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по възведеното
обвинение по чл. 325, ал. 1 от НК.
Присъдата на ВОС е била
протестирана от прокуратурата пред ВКС с искане за нейната отмяна. С Решение №203/20.10.2016
г., постановено по н.д. №763/2016г. по описа на ВКС, въззивната оправдателна
присъда на ВОС е оставена в сила.
По делото са представени
множество медицински документи по повод редица постъпвания на Д.Д. в болнични
заведения в периода от 14.10.2014 г. до 21.06.2018 г и удостоверяващи извършени
по отношение на него прегледи, поставени диагнози, терапии, медицински
интервенции.
Видно от амбулаторен лист №
000173/03.10.2017 г. (л.32) е била снета анамнеза по данни на пациента, които е
съобщил на преглеждащия го доктор за тежка психотравма по повод заведено срещу
него дело, вследствие на което станал тревожен, разконцентриран, напрегнат и
получавал пристъпи на задух и сърцебиене, по-силно изразено вечерните часове. В
графа обективно състояние, пациентът Д. е бил описан от д-р Б. П.като
психомоторно вътрешно напрегнат, тревожен лицеизраз; граматически структуриран
и апсихотичен мисловен процес; емоционално лабилен- дистимен. Била му е
предписана терапия – приемане на еликсир на д-р Бах, Неолексан, шуслерови соли.
По делото е представена
епикриза, издадена от МБАЛ „Света Марина“ ЕАД-гр. Варна, от която е видно, че
ищецът е постъпил по спешност на 28.01.2015 г. в болничното заведение с
оплаквания за бързо прогресиращ силен задух. В епикризата е посочено, че по
данни (анамнеза) на ищеца, същият е бивш пушач и че е с ХОББ (Хронично
обструктивна белодробна болест). Поставена му е окончателна диагноза ХОББ с
придружаващо заболяване – хипертонична болест II стадий, умерена степен.
Ищецът Д. е постъпил на
22.03.2016 г. отново в МБАЛ „Света Марина“ ЕАД-гр. Варна по повод силни болки в
долната част на гръдния кош и горната част на корема. След преглед е извършена операция
на слезката, която е била отстранена.
С епикриза от 03.04.2017 г.
ищецът е бил диагностициран също с хронична обострена тотална сърдечна
недостатъчност, дилатативна кардиомиопатия, като при прегледа е отразено в
медицинския документ в графа „Ход /динамика/ на заболяване“, че се касае за
пациент с нелекувана хиперточнична болест и известна консумация на алкохол.
От представените по делото
останали епикризи от 13.04.2017 г., 21.06.2018 г., издадени от СБАЛ
„Кардиолайф“ ООД се установява, че ищецът Д. е страдал и от „едносъдова
коронарна болест“, поради което му е бил имплантиран стент в сърцето, а на 17.06.2018
г. е постъпил в болницата с „остър миокарден инфаркт“.
Видно от представеното
решение на ТЕЛК № 1310/03.05.2017 г., Д.Д. е бил преосвидетелстван с 52 % трудова
неработоспособност с водеща диагноза хронична исхемична болест на сърцето.
По делото са разпитани и
двама свидетели – Н. Д. (син на ищеца) и св. Л. Г.(приятелка на св. Д.).
Св. Н. Д. посочва, че лятото
на 2014 г. към 22-23 часа вечерта получил обаждане от I РПУ, с което бил уведомен, че баща
му бил задържан. След задържането му това започнали здравословните му проблеми,
като свидетелят отрича преди това такива да е имал. Свидетелят посочва, че
няколко пъти баща му влизал в болница през 2014 г., като по мнение на свидетеля
случаите били на „живот и смърт“. Д.Д. се оплаквал на сина си, че не се чувства
добре. Всичко това рефлектирало на личния му живот и на работата му. Ищецът
започнал да пие успокоителни. Свидетелят не знае преди инцидента на 19.07.2014
г. баща му да е имал други проблеми с полицията, не е запознат с подробности.
По делото е разпитана и
свидетелката Л. Г., която познава Д.Д. от 2014 г. от сина му – св. Н. Д..
Посочва, че се събирали в дома на ищеца един-два пъти месечно. В началото на
2014 г. ищецът бил много различен – бил спокоен, ведър и уравновесен човек. След
средата на 2014 г. нещата се променили – по мнение на свидетелкатата, ищецът станал
депресиран и отчаян. Тя два пъти му купувала лекарства през 2014 г., които определя
като антидепресанти. Назовава част от тях с названието „Шуслерови соли“, другите
не си спомня. Когато дала лекарствата на ищеца, го забелязала, че е депресиран
и отчаян. Посочва, че ищецът страдал от задушаване, през периода на делото
прекарал инфаркт. Имал тревожност, не можел да спи, станал раздразнителен и затворен.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Ищецът е предявил при условията
на обективно кумулативно съединяване осъдителни претенции с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 19.07.2014
г. до окончателното заплащане на сумата.
Отговорността на държавата за
вреди е въздигната в конституционната норма на чл. 7 от Конституцията на РБ,
както и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. За
незаконните актове и действия на длъжностните лица, отговаря само държавата, в
лицето на нейния държавен орган - юридическо лице, с който съответните
длъжностни лица, преки причинители на вредата, се намират в трудови или
служебни отношения /Решение № 211 от 20.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 6087/2007
г., ГК, V г. о./.
По иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т.
3, предл. първо от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано.
За да настъпят предвидените
в разпоредбата правни последици - възникване отговорността на държавата за
репариране на причинените вреди, следва да са осъществени следните юридически
факти: 1/ привличане на едно лице като обвиняем 2/ повдигане на обвинение пред
съд 3/ влязла в сила оправдателна присъда на съда 4/ настъпили имуществени
и/или неимуществени вреди 5/ пряка причинно-следствена връзка между
неоснователното наказателно преследване и настъпилите вреди /чл. 4 от ЗОДОВ,
т.11 от ТР№ 3/22.04.2004г. на ВКС/.
Вината не е елемент от
фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ. В този смисъл, отговорността на
държавата е обективна, безвиновна, тъй като отговоря и при липса на проявена
вина на съответното длъжностно лице /чл. 4 от ЗОДОВ/.
Настоящият състав намира, че са изпълнени всички
елементи от гореописания фактически състав.
Видно от представените доказателства срещу ищеца е било
проведено наказателно преследване, протекло през досъдебна и съдебна фаза,
което е завършило с влязла в сила оправдателна присъда. Това неименуемо е
причинило на ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена
връзка с незаконно воденото наказателно преследване. Вредите се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Нормално е да се приеме,
че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства
се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване – в този
смисъл е и Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС.
По горните съображения,
Окръжен съд – Варна намира, че исковата претенция с правно основание чл. 2, ал.
1, т. 3 от ЗОДОВ е доказана по основание, тъй като при незаконно наказателно
преследване, неимуществени вреди безспорно се претърпяват.
По отношение на размера обезщетението следва да се
изходи от разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и
натрупана еднопосочна съдебна практика. Общественият критерий за справедливост
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързан с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това
разбиране, при определяне на размера на обезщетението за вреди от
незаконно обвинение, съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които
имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди – интензитета и
продължителността на душевните болки, страдания и неудобства на пострадалия – в
личен и професионален план, възраст на увредения, обществено и социално
положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената
мярка за неотклонение, характера на обвинението/тежестта на престъплението, в
което е обвинен ищеца, данните за личността на подсъдимия с оглед това доколко
повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило, се е отразило
негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му
живот, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за
професионални изяви и развитие в служебен план, данните за предишни осъждания,
начина на живот, ценностна система и обичайната среда на пострадалия, разгласа
и публичност на обвинението; постановени осъдителни присъди; стигнало ли се е
до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е
медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебното минало и
наличието други предишни осъждания, както е изяснено напр. в решение №
376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на IV г.о. на ВКС, следва да бъдат
отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот,
интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането
за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост, както и всички
обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с
оглед конкретиката на случая. Когато едно лице е осъждано и за други
престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на
лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение – в този смисъл Решение
№ 270 от 16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2018 г. на ВКС.
Съгласно съдебната практика всеки, спрямо когото е
водено незаконно наказателно преследване, може на основание чл. 2 от ЗОДОВ да
претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди, които всеки
средностатистически човек би изпитал. Тогава не са нужни формални, външни
доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват
винаги в резултат от наказателното производство. В този случай размерът на
обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се
превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато, обаче,
ищецът претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни,
специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно
да ги докаже. Съдът на свой ред трябва да се мотивира защо присъжда обезщетение
над или под обичайния размер – така напр. Решение № 270 от 16.02.2018 г. по гр.
д. № 284/2018 г. на ВКС, Решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
288/2015 г.
По делото не се доказа от ищеца пълно и главно, че
неговите здравословни проблеми ( хронична обструктивна белодробна болест,
хипертонична болест, операция (отстраняване) на слезката, хронична обострена
тотална сърдечна недостатъчност, дилататична кардиомиопатия, едносъдова коронарна
болест, миокарден инфаркт), са се проявили именно от незаконно образуваното
наказателно производство, нито дори, че същото е допринесло за тях. ХОББ е
заболяване на белия дроб, като няма данни по делото, че може да се причини на
нервна почва, а видно от една от епикризите (л.33), ищецът е посочил пред
преглеждащия го лекар, че е бивш пушач. Претърпяната от ищеца коремна операция,
вследствие на която е била отстранена слезката (далака), също не се установява да
е в причинна зависимост с незаконните действия на прокуратурата. На следващо
място по отношение на заболяванията–хронична обострена тотална сърдечна
недостатъчност с придружаваща хронична хипертония (високо кръвно налягане) и дилатативна
кардиомиопатия, диагностицирани след влизане в сила на оправдателната присъда, няма
доказателства същите да се явяват следствие от процесното незаконно обвинение. Нещо
повече – в от една от епикризите (л. 36) е посочено от лекуващите лекари, че се
касае за пациент с нелекувана хипертонична болест и известна консумация на
алкохол, което навежда на мисълта, че ищецът чрез своето собствено поведение е
допринесъл за появата на гореописаните заболявания на сърдечно-съдовата система
и допълнително опровергава наличието на причинната връзка с незаконното
обвинение. По отношение на претърпения
инфаркт на миокарда, същият е близо две години след окончателното оправдаване
на Д., като няма данни заболяването, въпреки че се е провявило по-късно, да е в
причинна връзка с действията на Прокуратурата.
В обобщение на горното, доколкото не е поискана от
ищеца съдебно-медицинска експертиза, при възможност за това, като и предвид
това, че част от болестите са диагностицирани в период след приключване на
наказателното производство на 04.11.2016г., включително като се вземе на
внимание и възрастта на ищеца към момента на обвинението(57 г.), следва да се
приеме, че не е установено пълно и главно наличието на пряка причинна връзка между
гореописаните заболяванията и незаконното наказателно производство. Съдът не
дава вяра на показанията на св. Д. (син на ищеца), че преди образуването на
наказателно производство срещу баща му на 19.07.2014 г., не е имал никога
здравословни проблеми, като съдът приема тези изявления, в съответствие с
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, за пристрастни и необективни, дадени изцяло в
интерес на ищеца, с оглед предявената от него гражданска претенция.
По отношение на твърдените от ищеца негативни
психически преживявания, съдът не кредитира показанията на свидетелката Г. в
частта, в която посочва, че ищецът е изпаднал в депресия. На първо място, не е
ясно какъв смисъл влага свидетелката с това състояние, тъй като депресията, от
гледна точка на психиатрията, е психическа болест и доколкото няма данни свидетелката
да е специалист по психиатрия, от нейните изявления не може да се приеме за установено,
че Д. е изпаднал в клинична депресия по смисъла, който се влага от медицината. Впрочем,
по делото е била допусната съдебно-психиатрична експертиза, но ищецът е отказал
да се яви в определения ден и час за среща с назначеното вещо лице д-р
Аврамова, като след това самият ищец по собствена инициатива се е отказал от
допусната експертиза.
Единственият релевантен медицински документ, който
е представен по делото, свързан със психичното състояние на ищеца, е
амбулаторен лист от 14.10.2014 г., видно от който на ищеца била поставена
диагноза „разстройство в адаптацията“, като медицинското лице е описал ищеца като
психомоторно вътрешно напрегнат с тревожен лицеизраз. Няма данни обаче какво е
било психичното състояние на ищеца след това, доколкото наказателното
производство е приключило две години по-късно на 20.11.2016 г. Предвид горното
и като се вземат предвид показанията на свидетелите в частта, в която посочват,
че ищецът е бил притеснен, тревожен, раздразнителен, съдът приема, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди, които са обичайни за всеки средностатистически човек,
срещу когато е водено незаконно наказателно преследване. В тази връзка настоящият
съдебен състав приема за доказано наличието на пряка причинната връзка между
вредоносните действия на прокуратурата на РБ и настъпилите неимуществени вреди,
изразяващи се в негативни емоции (стрес и безпокойства), тъй като те нямат
случаен, инцидентен характер, а са пряк закономерен и обичаен резултат от незаконното
обвинение.
При определяне размера на дължимото обезщетение,
въззивният състав счита, че претендираната от ищеца сума в размер на
15 000.00 лева е завишена, доколкото в настоящия случай, ищецът е бил
привлечен като обвиняем за престъпление, което не е „тежко“ по смисъла на чл.
90, т. 7 от НК – хулиганство по чл. 325, ал. 2 от НК; бил е задържан за 24
часа, след което е бил освободен; наказателното производство (досъдебната и
съдебната фаза) е приключило в рамките на две години и четири месеца, което е в
разумните срокове, като през този период спрямо ищеца е била взета най-леката мярка
за неотклонение „Подписка”. Няма данни, деянието също да е придобило обществен
медиен отзвук, което допълнително да урони честта и достойнството пострадалия.
Предвид горното, съдът счита за справедливо да се
заплати на ищеца обезщетение в размер на 3000.00 лева, поради това, че не се
установява претърпените неимуществени вреди – стрес и безпокойства – да са били
с по-висок интензитет и продължителност, нито тези негативни емоции да са усложнили
под една или друга форма притежаваните от ищеца заболявания на
сърдечно-съдовата система, доколкото доказателствена тежест за установяването
на тези факти носи ищеца. За определяне на този по-нисък размер съдът взе
предвид и факта, че ищецът е признат за невиновен, не поради това, че не е
автор на деянието, извършено на 19.07.2014 г., а поради това, че същото макар и
противоправно и виновно е с по-ниска степен на обществена опасност и
представлява дребно хулиганство по УБДХ, а не едро такова по смисъла на
наказателноправната норма на чл. 325, ал. 1 от НК. Също така, следва да се
отбележи, че преди да бъде задържан ищеца на 19.07.2014 г., същият 17 дни
по-рано е бил признат за виновен с влязла в сила на присъда на 02.07.2017 г. по
НОХД № 1956/2013 г. на ВРС за извършено от него престъпление по чл. 149, ал. 1
от НК, преквалифицирано впоследствие на престъпление по чл. 325, ал. 2 от НК с
решение на ВКС от 28.11.2014г по молба за възобновяване от 01.08.2014 г. Като
се вземе предвид, че решението на ВКС от 28.11.2014 г. по молбата за
възобновяване е постановено в периода, в който е било образувано досъдебно
производство срещу Д. за извършеното от него дребно хулиганство на 19.07.2014
г., то следва да се приеме, че част от негативните емоции за периода от
19.07.2014 г. до 28.11.2014 г. са вследствие и от воденото срещу ищеца
предходно наказателно дело. Без значение е обстоятелството, че към настоящия
момент ищецът е реабилитиран, видно от представеното чисто свидетелство за
съдимост.
Същевременно съдът не приема доводите на
прокуратурата на РБ, че вреди не следва да се дължат въобще, защото, както се каза
по-горе, при образувано наказателно производство, което е приключило с
оправдателна присъда, на обезщетяване подлежат типичните и обичайни негативни
преживявания, които всеки човек би изпитал. При определяне на размера на
обезщетението от 3000.00 лева, съдът взе предвид и факта, че ищецът
първоначално е изпаднал в разстройство в адаптацията, бил е психомоторно
вътрешно напрегнат, бил привличан два пъти като обвиняем в хода на досъдебното
производство, както и че преди окончателното влизане в сила на оправдателната
присъда на ВОС, ищецът е бил осъден на първа инстанция от ВРС по повдигнатото
му обвинение.
Въз основа на гореизложеното и като съобрази
обществено-икономическите условия в страната, и съдебната практика в подобни
случаи, ВОС намира, че заплащане на обезщетение от Прокуратурата в размер
на 3000.00 лева е и адекватно на
установената фактическа обстановка и справедливо обезщетява претърпените от
ищеца вреди.
По
иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане на законната лихва:
Отговорността на държавата за вреди от незаконни
действия на правозащитни органи възниква от влизане в сила на оправдателната присъда
за извършено престъпление. От този момент държавните органи изпадат в забава,
дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече
погасителната давност за реализиране отговорността на държавата - ТР № 3 от
22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. В конкретния случай, Присъдата
на Окръжен съд-Варна е влязла в сила на 20.10.2016г. – датата на която е
постановено решението на ВКС, което е окончателно, поради което ищецът има
право на законна лихва върху присъденото обезщетение от 3000.00 лв. за периода от
20.10.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението на Районен съд- Варна, с което е
достигнал до същия правен извод, следва да бъде потвърдено.
По
частната жалба от Д.Н.Д. с вх. № 28310/17.04.2019г. срещу определение № 4357 по
гр.д. № 10178/2018г. на ВРС:
Районният съд с постановеното от него решение не е
присъдил разноски в полза на ищеца в размер на 1000.00 лева за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК е постъпила молба
от процесуалния представител на ищеца с искане да бъдат присъдени тези
разноски. С определение № 4357 по гр.д. № 10178/2018г. районният съд е оставил
без уважение искането.
С частната жалба се иска отмяна на определението на
ВРС и присъждане на сумата от 1000.00 лева разноски за адвокатско
възнаграждение.
Съдът намира, че обжалваното определение е правилно
по следните съображения:
Видно от представения договор за правна защита и
съдействие, сключен между адв. Ж. и Д.Д., страните по договора са се уговорили
да бъде заплатено възнаграждение в размер на 1000.00 лева. В графа „платена
сума“, обаче липсва вписване на сумата от 1000.00 лева, от което да е видно, че
тази сума е реално платена в брой, като само в този случай договорът в тази
част може да има характер на разписка. В случая, обаче, сумата от 1000.00 лева
е вписана в графа „договорена сума“, поради което не може да се приеме, че е
налице извършено реално плащане, доколкото по делото няма представени банкови
документи или други писмени такива, като например разписка, в които да е
удостоверено плащането, респ. получаването на сумата.
С оглед на горното, следва да бъде потвърдено обжалваното
определение № 4357 по гр.д. № 10178/2018г. на ВРС.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивните жалби и на
двете страни, разноски не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 531/11.02.2019г по гр. д. №
10178/2018г на Районен съд – Варна, 48-състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4357/02.04.2019 г. по гр.д. № 10178/2018г. на Районен съд –
Варна, 48-състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.