Определение по дело №404/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл ГПК и е образувано по частна жалба на „. Е. Б., Ч. процесуалните им представители, насочена против Разпореждане на РСР № 1136 от 07.04.2009 г., постановено по гр.д. № 298/2009 г. по описа на същия съд, с което заявлението на дружеството жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК противСт. Д., с посочен адрес гр.Б., У.”. К. № 79, Б.0, В.0, .8, А.2 е отхърлено изцяло.

В жалбата се навеждат доводи за постановяване на атакувания С. акт в противоречие с материалния и процесуалния закон, и се излагат подробни съображения за това.

Като правен резултат се иска отмяна на определението на районния съд с произтичащите от това законни последици.

Към жалбата са приложени общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството жалбоподател и служебна бележка.

БОС в решаващия състав, като съобрази доводите на жалбоподателя и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената жалба е процесуално допустима, като депозирана в срока от надлежно процесуално легитимирана страна.

Разгледана по същество е частната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Законодателят е установил в нормата на чл.411, ал.2, т.4 ГПК, че съдът издава заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК при наличие на предвидените за това положителни предпоставки в чл.410, ал.1, освен когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на РБ.

В конкретния казус районният съд е приел от фактическа страна, че няма данни длъжникът по заявлението С. Д., като физическо лице да е с обичайно местопребиваване в страната, доколкото няма данни за същия да е търговец, за да се преценява дали мястото му на дейност е на територията на РБ.

Този си извод обосновал на първо място с факта, че самият заявител не е конкретизирал дали посочения от него адрес на длъжника е постоянен или адрес на обичайно местопребиваване, вкл. и пред кои адм.служби същият е заявен, по арг. от чл.53 ГПК.

На самостоятелно основание посочил, че наличието на Код по БУЛСТАТ на длъжника не е основание да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в РБългария, т.к. по смисъла на специалния закон /Закона за регистър БУЛСТАТ/ последният съдържа данни за адреса за кореспонденция на чужденеца на територията на РБ. с всички държавни институции.

Правейки анализ на установените от ГПК и цитирания Закон за регистър БУЛСТАТ понятия районният съд заключил, че понятието “адрес за кореспонденция /вкл. с др.държавни институции/” не отразява в себе си по съдържание наличието на “постоянен адрес” и/или “обичайно местопребиваване”.

На самостоятелно основание подчертал, че нормата на чл.16, ал.1 ЗБДС сочи, чу документът за самоличност трябва да съдържа ЕГН или ЛНЧ, а според чл.40, ал.1 от ПИБДС на чужденците с разрешено пребиваване над 3 м. в РБ. се издават българиски документи за самоличност.

Поради непосочването на ЛНЧ районният съд заключил, че длъжникът по заповедното производство няма обичайно местопребивавене в страната.

На самостоятелно основание навел доводи и за нередовност на заявлението, поради неконкретизиране на източните на облигационно задължение от страна на длъжника в полза на дружеството заявител.

И т.к. приел, че заповедното производство е особено едностранно такова, поради което и за заявлението, което е образец, може да бъде оставено без движение само в хипотезата на сезиране на съда с искане не в утвърдената форма или грешен образец. Липсата на реквизитите по чл.127, ал.1 ГПК не е основание за оставяне без движение, а за отказване на издаване на заповед за изпълнение.

БОС в решаващия състав намира изводите на районния съд за обосновани и правилни, постановени в съответствие със съдопроизводствените правила и материалния закон.

Изцяло се споделя от решаващия състав становището, че заявителят е този, който със заявлението да посочи по съответния начин, вкл. и в т.14 от образеца на заявлението, дали длъжникът има обичайно местопребиваване на територията на страната, като го и удостовери по съответния начин, каквото е изричното изискване на чл.411, ал.2, т.4 ГПК.

При установеното в конкретния казус правилни са и изводите на районния съд, че заявителят в случая не е посочил дали адреса на длъжника е такъв на неговото обичайно местопребиваване.

За пълнота на изводите на районния съд следва изрично да се отбележи, че специалния материален закон /Закона за чужденците в РБ./ в чл.23 е разграничил пребиваването на чужденците в страната на краткосрочно и дългосрочно, като в следващите текстове е дал подробна регламентация на възможностите за дългосрочно пребиваване, каквото по същността си е и обичайното местопребиваване по смисъла на чл.411, ал.2, т.4 ГПК.

От своя страна Закона за българските личните документи в чл.55, ал.3 сочи, че на всеки чужденец, на който е разрешено да пребивава в страната по реда на ЗЧРБ, за срок, по–голям от три месеца, се издава разрешение за пребиваване, съобразно посочения Регламент /ЕО/ 1030/2002 г.

Последният е установил основните изисквания спрямо документите, издавани на чужденци в страните от общността, като е посочил и че всяка държава може, освен задължителните реквизити в документите, да предвиди и др.такива на местно ниво.

Другият относим към казуса материален закон – Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ в чл.3, ал.2, т.2 сочи, че в регистрите на населението се вписват и онези чужденци, които са получили разрешение за постоянно пребиваване в РБ. или такива без гражданство, които трайно и преимуществено са се установили в страната.

При така регламентираните обществени отношения, касаещи установяването на обичайното местопребиваване на чужденци в РБ. следва да се заключи, че действително по делото няма данни дали посочения от заявителя адрес е такъв, на който длъжникът се е установил трайно и преимуществено така, както изискват ЗЧРБ, ЗБЛД и ЗГР.

Последното навежда на извод, че постановеното разпореждане на РС е правилно и обосновано и следва да се остави в сила.

За пълнота на изложението и с оглед наведените доводи в частната жалба, че съдът е следвало да укаже на заявителя да представи доказателства относно наведеното от него за установяване на обичайното местопребиване на длъжника настоящата инстанция се счита длъжна да отбележи, че нормата на чл.101 ГПК касае извършване на процесуални действия, вън от представянето на доказателства, касаещи основателността на заявените по исков ред, или по друг регламентиран от ГПК ред, претенции на молителите.

Ето защо като е отхвърляйки заявлението в конкретния казус съдът не е лишил молителя в заповедното производство да реализира правата си за в бъдеще, както по реда на чл.410 и сл. ГПК, така и по исков ред, като подаде ново заявление, респ. искова молба, към която представи съответните доказателства.

Пак за пълнота на изложението с наведени в частната жалба оплаквания въззивната инстанция се счита длъжна да отбележи, че изцяло споделя мотивите на районната такава досежно неоснователността на заявлението и поради недостатъчната конкретизация на източника на облигационното задължение от длъжника към заявителя и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

Правнонесъстоятелни са и оплакванията, че ако е констатирал нередовности на заявлението, съдът е следвало да го остави без движение.

Нормата на чл.410, ал.2 ГПК сочи изрично към кои разпоредби от общата част на ГПК препраща и те се отнасят единствено за редовността на заявлението.

Действащият процесуален кодекс не съдържа разпоредба в глава 37 – Заповедно производство, която да сочи, че при нередовност на заявлението се препраща към нормата на чл.129 ГПК.

А след като липсва такава и нормата на чл.425, ал.2 ГПК изрично визира, че съдът може да даде указание за отстраняване на нередовността само на съответния образец, но не и на съдържанието на заявлението, то изводът на районния съд, че липсата на реквизитите по чл.127, ал.1 ГПК води но отхвърляне на заявлението, следва изцяло да бъде споделен.

По изложените съображения атакуваното определение се явява правилно и следва да се остави в сила, а искането за присъждане на направени разноски от дружеството жалбоподател по настоящето производство – да се остави без уважение, като неоснователно.

Мотивиран от изложеното и на посочените основания, БОС

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ В СИЛА Разпореждане на РСР № 1136 от 07.04.2009 г., постановено по гр.д. № 298/2009 г. по описа на същия съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: