РЕШЕНИЕ
№ 100
гр. гр. Лом, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Елица Юл. Орманова
при участието на секретаря Станислава Ив. Геренска
като разгледа докладваното от Елица Юл. Орманова Гражданско дело №
20241620101937 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Ц. Ц. Д. с ЕГН **********, адрес:
гр. ****, чрез адв. К. И. Б. от АК – Р., срещу „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ****, седалище и
адрес на управление: гр. ****, представляван от В. А. Г., А. Ч. Д., Н.Г.С. и Л.Т. - от всеки
двама от изпълнителните директори заедно. Предявени са: главен иск – за обявяване
недействителността на Договор за потребителски кредит №****/31.07.2020 г. в неговата
цялост на основание: чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10, т.11, т.12 и т.
20 от ЗПК, и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, и евентуален иск - за прогласяване нищожността на
клаузите на: чл. 7, ал. 1 от същия договор - в частта „еднократна такса за оценка на риска“
като нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК; и на чл. 9, ал. 1 от договора на осн. чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави.
В исковата молба се твърди следното: На 31.07.2020 г. ищецът е сключил с
ответното дружество Договор за потребителски кредит №****, по силата на който
ответникът „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД е поел задължението да предостави на ищеца -
потребител по смисъла на ЗПК парична сума в размер на 4300 лв., а потребителят се е
задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи,
както следва: размер на кредита - 4300 лв., общ размер на кредита - 4816 лв., от които - 4300
лв. - реално усвоена сума на заема и 516.00 лв. - еднократна такса за оценка на риска, ГПР-
49,11%; лихвен процент на кредита - 31,95%; без уговорен лихвен процент на ден; брой
погасителни вноски - не се сочат конкретно в ДПК, но инкорпорираната в него таблица,
озаглавена „Погасителен план”, вноските са 36 бр., като всяка вноска е дължима месечно на
1
посочена в таблицата дата; размер на месечната погасителната вноска - 209,62 лв. и 36-та
последна вноска - 209,61 лв.; обща сума, дължима по кредита - 7546,31 лв. /при реално
усвоена главница от 4300 лв./. Счита, че процесният Договор за потребителски кредит е
изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита
на потребителите, а ако съдът приеме, че Договорът за потребителски заем не е изцяло
недействителен, то същият съдържа ни нищожни клаузи. В чл. 10. ал. I ЗПК са
регламентирани изискванията, на които задължително трябва да отговарят договорите за
потребителски кредити, за да са действителни, като едно от тях е изискванията за шрифт
/не по-малък от кегел 12/, да е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин, а в
случая последното изискване не е спазено и договорът не е съставен по ясен и
разбираем за потребителя начин. Не е ясно как е формирана всяка месечна вноска. Не е
ясно също така защо при отпуснат заем в размер на 4300 лв., лихвен процент от 31.95% и
ГПР от 49,11%, крайната дължима от потребителя сума възлиза на 7546.31 лв., тоест
оскъпяването е в порядъци, далеч надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50%. От
гореизложеното следва, че ищецът е бил подведен още изначално от икономически по-
силната страна - кредитора, че сключва договора при посочените параметри - 31,95%
възнаградителна лихва и 49.11% ГПР. Неяснота възниква и при тълкуването на това какво
точно съдържа месечната погасителна вноска като компоненти, тъй като е посочена като
обща стойност от 209.62 лв. Не е ясно дали не само главницата, но и „таксата за еднократна
оценка на риска" всъщност не са обща главница и не се олихвяват наред с посочената чиста
стойност на заема, което е недопустимо. В процесния ДПК липсва и ясно посочен лихвен
процент на ден, което също е неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи
до пълната недействителност на договора. Счита, че при липса на конкретен погасителен
план, в който ясно да са разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска, а
именно - каква част от нея представлява главница, каква - възнаградителна лихва, каква -
такси или други вземания на кредитора, договорът е недействителен. В процесния договор
кредиторът се е задоволил единствено да сочи като абсолютни стойности лихвения процент
и ГПР на заема, като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от
49.11%, освен лихвен процент от 31.95%. Посочен е лихвен процент от 31,95%, но не се
изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора и какво друго е
включено в ГПР, чийто размер е 49,11%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е
посочен разхода, озаглавен „еднократна такса за оценка на риска” на стойност от 516.00 лв.
/тоест - над 10% от чистата стойност на заемната сума/. В този смисъл би следвало ГПР да е
с размер, равен на възнаградителната лихва, тоест да възлиза на 31.95%. а той не е, поради
което договорът е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неяснотата
относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно включените в него
компоненти. При това положение не може да бъде извършена преценка и дали ГПР няма да
надхвърли законоустановения максимален размер, регламентиран в ЗПК. а със сигурност
това е така. тъй като крайната сума. която ищецът следва да върне по заема, е в размер на
7546.31 лв. при усвоена сума от 4300 лв. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то
2
липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора съгласно изискванията на чл.
11. ал. 1, т. 10 от ЗПК и последният е недействителен - чл. 22 ЗПК. Недействителен е и
договор за потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден
- чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и договор, който, ако е сключен при Общи
условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Липсата
на този реквизит - безусловно определяне на лихвения процент на ден, влече до
недействителност на целия договор за паричен заем. Тези условия не са изпълнени, поради
което по силата на ЗПК, процесният договор за заем е изцяло недействителен. Твърди се
нищожност на договора за потребителски кредит и поради противоречие с общите
разпоредби на ЗЗД. Нищожна е таксата „еднократна такса за оценка на риска" в размер на
516,00 лв., като няма никаква яснота какви точно услуги се предлагат срещу тази такса.
Вместо това тя се калкулира към главницата и реално ищецът не е получил сума от 516 лв.
над усвоените 4300 лв. Тази такса също следва да се третира като част от лихвата по
кредита, невключена във възнаградителната, поради което е и нищожна. Задължение за
кредитора по смисъла на ЗПК е да извършва оценка на кредитоспособността на
потребителя, а не да прехвърля отговорността за това на икономически по-слабата страна,
възлагайки му заплащане на допълнителни такси, които реално представляват скрити лихви.
Нищожна поради противоречието й с добрите нрави е и клаузата, в която
възнаградителната лихва е фиксирана на 31.95%, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не накърнява
добрите нрави.
Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден от ответника. В отговора се
твърди, че: Исковата молба е нередовна поради непосочена банкова сметка от ищеца.
Твърди се, че искът е недопустим, доколкото Банката не е страна и не е кредитор на ищеца
към настоящия момент. Банката в качеството й на кредитор действително е била страна по
процесния договор за потребителски кредит, сключен с ищеца, по силата на който е
предоставен заем в общ размер на 4 300 лева. На 22.08.2023 г. Банката прехвърля своето
вземане по Договор за потребителски кредит № **** от 31.07.2020 г. на трето лице -
„Агенция за контрол на просрочени вземания“ АД, ЕИК ****. В случай че се приеме, че
Банката притежава активна процесуална легитимация за участие в това производство, то на
основание чл. 219, ал. 1 от ГПК се иска да бъде привлечено като трето лице настоящия
кредитор по Договор за потребителски кредит № **** от дата 31.07.2020 г., а именно:
Агенция за контрол на просрочени вземания“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ****. Твърди се, че начислената такса за оценка на риска в размер на 516,00
лева не е свързана с „управлението на кредита“. Ясно е указано в чл. 7.1, че таксата е
дължима еднократно и предварително преди сключване на договора. Фактът, че за удобство
на потребителя е разсрочена в погасителните вноски, не променя момента на нейната
изискуемост. Разсроченото плащане на таксата не означава, че потребителят плаща такса за
администриране на кредита всеки месец, а просто означава, че едно задължение,
възникнало в началото на договора, се разсрочва във времето. Процесната такса не е
свързана с „усвояването на кредита“. Плащането на същата не обуславя дали потребителят
3
ще усвои кредита или не. Същата покрива разходи, извършени от Банката към момента на
сключване на договора и непосредствено след него. Таксата се включва в „разходите“ по
кредита, които заедно с ГЛП формират ГПР, чиито размер в конкретния случай не
надвишава максимално определения праг от 5 пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В приложимия Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити Банката е предоставила предварителна информация за всеки друг
разход, свързан с Договора за кредит, а именно таксата в размер на 516,00 лева, т.е.
клиентът е бил надлежно информиран за този разход съгласно изискванията на ЗПК.
Съдържащата се в Договора информация е представена съобразно изискванията на чл. 11,
ал. 1 от ЗПК, т.е. отразени са всички нормативно изискуеми реквизити, приложими за
договора за потребителски кредит. Размерът на кредита, допълнителните разходи по
неговото сключване, дължимата договорна лихва и ГПР, са представени по ясен и
незаблуждаващ начин. Строго формалните реквизити на Договора и СЕФ не позволяват на
кредитора да отрази двойствен характер на такъв тип такси. Ако Банката не отрази Таксата
като разход в СЕФ и не я вземе предвид при изчисляването на ГПР ще въведе в заблуждение
потребителя и ще наруши закона. Ако Банката не отрази Таксата като главница, в случаите,
когато финансира същата, ще въведе в заблуждение потребителя по отношение на реално
дължимата от него главница. Ищецът твърди, че събраната от Банката такса за оценка на
риска не е разход по оценка кредита, а е главница по кредита. Събираната от Банката такса
за оценка на риска има двойствен характер: 1) като разход и 2) като главница.Таксата като
разход: при кандидатстването за кредит Потребителят е заявил желана сума за кредит в
размер на 4300,00 лева. За предоставянето на тази сума Банката начислява допълнителна
такса (такса за оценка на риска) в размер на 516,00 лева. Изискваната от Банката такса е
разход, който потребителят следва да плати, за да получи желаната сума. Този разход, заедно
с договорната лихва, формират ГПР, който Банката събира от потребителя. Именно като
такъв разход Банката е посочила Таксата в т. 4.3 от СЕФ. Като разход, дължим от
потребителя, Банката го е прибавила при изчисляването на ГПР, който с тази такса е 49,11%.
Таксата като главница - таксата като разход е дължима в деня на подписване на договора. В
случай че Потребителят не я плати и е заявил желанието си да бъде финансирана от Банката,
Банката формира таксата като допълнителна главница, която се прибавя към основната и
потребителят я възстановява на Банката с дължимите месечни вноски. Ако обаче се приеме,
че таксата има характер само на главница и същата не представлява разход, свързан с
кредита, ще бъде невярна информация. Относно нарушаването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК -
В исковата молба се твърди, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е нарушена, тъй като
с представения с процесния договор погасителен план се установяват единствено броят,
размерът на погасителните вноски и падежите на всяка от тях, без да е посочено поотделно
каква част от главницата, застраховката и лихвата се погасяват с вноски. Това, според ищеца,
е основание за нищожност на процесния договор за потребителски кредит. Твърдението е
неоснователно, а процесният договор за потребителски кредит изцяло отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, според който погасителният план следва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
4
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Това
императивно изискване на закона е изпълнено чрез разпоредбата на чл. 11.2 от Договора за
потребителски кредит (Договорът), в която е представен погасителния план, съдържащ: 1/
размера - „209,62 лв.“; 2/ броя - 36 вноски, всяка от които е представена в отделна кутийка и
3/ падеж - 5 /пето/ число на всеки месец, като конкретната дата на падеж на вноската е
посочена в съответната кутийка. Тази разбивка, направена в погасителния план, дава ясна
информация на потребителя каква част от дълга си погасява с внасянето на съответната
вноска. Освен това, дължимостта на всяка вноска е разделена по компоненти: размер на
вноската (общ размер), главница, лихва и остатък главница, така че потребителят да е
информиран относно начина на погасяването на кредита по пера. Нещо повече, съгласно
чл.12 от Договора и в съответствие с чл. 11, т.12 от ЗПК е предоставена възможност на
заемополучателя да изиска безвъзмездно от кредитора детайлен погасителен план, който да
даде информация за размера на погасената сума и оставащата за плащане сума, като отразява
погасяването на задължението по компоненти (такси, лихва, главница), поради което следва
да предостави и разбивка по компоненти на главницата. Този погасителен план се
предоставя на потребителя само 1) при поискване и 2) ако е извършвал погасявания по
кредита и не може да бъде част от договора, защото се предоставя само при извършено
погасяване на вноски по кредита. Такова искане не е подавано до Банката от страна на
кредитополучателя. Как е изчислен ГПР, кои разходи се включват при изчисляването му, е
предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК. Тази информация е налична в самия
закон и кредиторът няма задължение да я предоставя на потребителя - първо защото няма
такова изискване, и второ, защото тази информация не може да бъде представена по ясен и
разбираем за потребителя начин, което е задължително изискване за валидността на
договора за потребителски кредит. Начинът на изчисляване на ГПР е посочен в Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК и се изчислява по посочена формула. Задължението на
кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит „взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин“ не е абсолютно. Такова задължение би било налице, само ако
такива допускания са били използвани при изчисляване на ГПР, а ако не са използвани
допускания, то кредиторът не е длъжен да предоставя такава информация. В процесния
договор за потребителски кредит, сключен между страните, липсват неясноти, които да
обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР. Договорът за кредит е
сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия
срок и се усвоява еднократно и в началото на договора. Налице е яснота, че лихвата се
начислява върху остатъчния размер на кредита, а не върху цялата сума, която следва да се
върне. Касае се за фиксиран лихвен процент, като по отношение на него няма допускания.
Относно твърденията за нарушаването на добрите нрави при договаряне на лихва в размер
по-голям от три пъти размерът на ОЛП (основния лихвен процент): Изложените твърдения
за нищожност на договорената лихва поради противоречие с добрите нрави са общи и
препращат към неясната категория за нарушени добри нрави. С отмяната на РМС № 1238 от
5
25.06.1951 г. (обн. ДВ, бр. 52 от 1951 г., изм., бр. 6 от 1991 г.) за определяне на максималния
процент на договорните лихви (обн., изв., бр. 52 от 1951 г.; изм., ДВ, бр. 6 от 1991 г.), без да
бъде определен нов максимален размер на договорната лихва разпоредбата на чл. 10 остава
неприложима, макар и все още в сила. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК въвежда
ограничение в максималния размер на възнаградителната лихва и разходите, които
кредиторът може да иска от потребителя - кредитополучател, и този максимален размер е
надхвърлят 5 (пет) пъти размера на законната лихва. Видно и от процесния договор за
кредит годишния лихвен процент (ГЛП), представен в чл. 9.1 е 31,95 %, а ГПР, представен в
чл. 10 е 49,11%. В конкретния случай ГЛП съставлява почти 85% от ГПР, като разликата не
се дължи на допълнителни разходи изисквани от потребителя, а се дължи само и единствено
на времето за използване на заемната сума, което е компонент от сложната формула за
изчисляване на ГПР, съгласно Приложение № 1 от ЗПК.
В откритото съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява, като е
постъпило становище от адв. К. Б. от АК - Р., която поддържа исковата молба и излага
съображения досежно основателността й.
Ответникът в съдебно заседание не се представлява, като е постъпило становище, с
което се оспорва исковата молба.
Третото лице – помагач не се представлява в откритото съдебно заседание, като е
постъпило становище, с което се оспорва исковата молба.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства.
Съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два обективно съединени иска – главен иск за обявяване
недействителността на договор за потребителски кредит и евентуален иск, при евентуално
отхвърляне на главния иск, за прогласяване нищожност на отделни разпоредби от договора
за потребителски кредит. Ищецът по иска за обявяване недействителност на договора за
кредит, респ. нищожност на клаузи от същия, при пълно и главно доказване, следва да
докаже възникване на обстоятелствата, съставляващи съответното основание за
недействителност на договора по смисъла на ЗПК, както и основанията за нищожност на
съответната клауза от договора – накърняване на добрите нрави и заобикаляне изискванията
на ЗПК. Ответникът следва да докаже правоизключващите си възражения с всички
допустими от ГПК доказателства.
По допустимостта на претенциите съдът намира, че исковете са предявени от и
срещу надлежна страна. Предявеният срещу ответника «ТИ БИ АЙ Банк» ЕАД иск съдът
намира за допустим, макар ответникът да твърди с отговора на исковата молба, че е
прехвърлил чрез договор за цесия вземането на «Агенция за контрол на просрочени
вземания» АД с ЕИК ****. В ТР от 13.01.2023 г. по т.д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС е
прието следното: „Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече
лица, за да се създаде, уреди или унищожи една връзка между тях, като съгласно чл. 21, ал. 1
ЗЗД той поражда действие между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените от
закона случаи. Това означава, че правата и задълженията по договора възникват и обвързват
6
само страните по него, а свързаните с него правни последици настъпват в тяхната правна
сфера. Тези правни последици са различни (в зависимост от вида на договора) за всяка една
от страните и са самостоятелни от тези на другата страна. Същевременно с това те са във
връзка едни с други, тъй като наличието им зависи от съществуването на договора. В
случай, че договорът не породи правно действие, предвидените за него правни последици не
биха настъпили, а ако бъде унищожен или развален, същите биха отпаднали с обратна сила.
Не съществува възможност за непораждане на последиците или за тяхното отпадане
само за една от страните, а за пораждането им или запазването им за другата страна.
Затова прогласяването на нищожността на договора, съответно унищожаването или
развалянето му, намират отражение в правната сфера и на двете страни по него“,
поради което искът спрямо ответника «ТИ БИ АЙ Банк» ЕАД е допустим, тъй като това
дружество не е престанало да бъде страна по договора, макар вземането да е прехвърлено по
реда на чл. 99 ЗЗД на трето за спора лице.
Страните не спорят, че са сключили договор за потребителски кредит от 31.07.2020 г.
за сумата 4300 лв., предвиждащ задължение за плащане на еднократна такса за оценка на
риска в размер на 516,00 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се
финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски
съгласно погасителния план, предвидено в чл. 7.1 от договора. В отговора на исковата молба
се твърди, че този разход за оценка на риска, заедно с договорната лихва, формират ГПР,
който Банката събира от потребителя и че Банката е посочила таксата в т. 4.3 от СЕФ и като
разход, дължим от потребителя, Банката го е прибавила при изчисляването на ГПР, който с
тази такса е 49,11%.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит (ДПК) по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК са посочени императивно
установени реквизити, които ДПК следва да съдържа, в това число – общият размер на
кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за
потребителски кредит между страните, в чл. 7.1 на същия е посочено, че размерът на заема е
4300 лв., като сумата следва да бъде върната със заплащане на 36 бр. месечни вноски,
лихвеният процент е 31,95 %, а ГПР – 49,11 %, като общата сума за плащане възлиза на
7546,31 лв. В чл. 11.2 от договора е разписан погасителен план, съгласно който общата сума,
която кредитополучателят следва да изплати, е 7546,31 лв., включваща главница – 4816,00
лв. и лихва – 2730,31 лв.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в чл. 9 ЗПК, като
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
7
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т.
10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период
от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,11%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер формално, както е
посочен цифрово, не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява
действителният такъв, тъй като не отразява част от разходите по кредита,
включително предвидената в чл. 7.1 от договора еднократна такса за оценка на риска в
размер на 516,00 лв., дължима още при самото сключване на договора, която се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Същата такса следва да се
поема от кредитора, а не от потребителя, като кредиторът следва за своя сметка да извършва
преценката дали да отпусне кредит на потребителя, още повече, че би следвало да е
професионалист в областта на кредитирането, и такава оценка не следва да съставлява
затруднение за кредитора, което навежда от друга страна на неравноправност на клаузата.
Съдът приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата
на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, невключвайки
таксата за оценка на риска по чл. 7.1 от договора /макар ответникът да твърди противното/,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.
22 от ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В тази
8
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други. Предвид и факта, че таксата за оценка на риска представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на уговорения ГПР /49,11 %/, а не реалното такова,
което възлиза на около 75 %. Независимо от формулата за изчисляване на ГПР, логически и
математически е нерезонно да се твърди, че се заема дадена сума, поема се дълг за връщане
на почти двойна сума, и да се твърди, че разходите са само 50 процента, а не почти 100 %.
Ако се вземе една единица, а се върнат две, то оскъпяването е със 100 %. За да се приеме в
случая, че ГПР е 50 %, то при заемане на сума от 4300 лв. следва да се върне сума от 6450
лв., получена, както следва: 4300: 2 + 4300. Предвидената в закона формула не следва да
се счита приета с цел заблуда на потребителя, а да се тълкува изцяло в полза на същия. В
случая чрез удържане от кредитора на такса за оценка на риска се достига и до
неоснователно обогатяване на кредитора. В случая се заема сума от 4300 лв., а се връща
сума в почти двоен размер – 7546,31 лв., като реалният процент на ГПР не е 49,11 %, както е
посочено в договора, а възлиза на около 75 %, което е видимо и без нужда от специални
икономически познания. Поради това следва изводът, че кредитодателят не е оповестил
действителния ГПР по кредита, а е посочил занижен такъв. В процесния договор
кредиторът е посочил като абсолютни стойности лихвения процент и ГПР на заема, като
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.11%, освен лихвен
процент от 31.95%. Посочен е лихвен процент от 31,95%, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР, чийто
размер е 49,11%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е включен разходът,
озаглавен „еднократна такса за оценка на риска” на стойност от 516.00 лв., който е над 10%
от чистата стойност на заемната сума. Твърди се от ответника, че тази информация била
указана в т.4.3 от СЕФ /Стандартен европейски формуляр/, какъвто не само че няма
приложен по делото, но и този формуляр не следва да замества задължителните
реквизити на договора за потребителски кредит, установени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно
включените в него компоненти.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за
посочване на действителния размер на ГПР по кредита и за яснота от какви компоненти се
формира същият. Поради това главният иск – за обявяване на недействителността на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК следва да бъде уважен.
Поради уважаване на главния иск не следва да бъде разгледан предявения евентуален
иск: за прогласяване нищожността на клаузите на: чл. 7, ал. 1 от същия договор - в частта
9
„еднократна такса за оценка на риска“ като нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК; и
на чл. 9, ал. 1 от договора на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД - поради накърняване на
добрите нрави.
По отношение на разноските:
В тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените от ищеца разноски
съобразно уважената част от претенцията. В случая е уважен главният иск, като
материалният интерес възлиза на 7546,31 лв., видно от погасителния план. Заплатената
държавната такса от ищеца върху така посочения материален интерес е в размер на 301,85
лв., в който размер следва да бъде присъдена в тежест на ответника.
Чрез процесуалния си представител ищецът е поискал присъждане на разноски, като
по правилото на чл.78, ал.1 ГПК при този изход на спора му се дължат - такива за
адвокатското възнаграждение, което ответникът следва да заплати при хипотезата на чл.38,
ал.2 вр. ал.1, т. 2 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл.7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за
МРАВ за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
материален интерес - при интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над
1000 лв., минималният размер на възнаграждението съобразно уважената претенция в
случая се определя на 1054,63 лева при материален интерес 7546,31 лв.
В практиката си Върховният касационен съд приема, че правото на адвоката да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 ЗАдв. е установено със закон.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение, в размер, определен от съда, което се присъжда на адвоката. За да упражни
адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е
безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв., като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, въз основа на което е уговорена безплатна правна помощ.
/определение №515/02.10.2015г. по ч.гр.д.№2340/2015г. на ВКС, І т.о., определение № 365 от
17.07.2017 г. по ч.т.д. № 894/2017 г. на ВКС, І т.о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по
ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.; определение № 731 от 09.10.2014 г. по ч.гр.д. №
5256/2014 г. на ІІІ г.о. и др./. Ето защо се дължи претендираното адв.възнаграждение.
На основание чл. 77 ГПК следва да бъде присъдена в тежест на ответника и държавна
такса за възпроизвеждане на отговора на исковата молба и приложенията в необходимия
брой преписи на хартиен носител и заверка на същите от служител на съда в размер на 17,00
лева, в полза бюджета на съдебната власт, по сметка на ЛРС, тъй като с отговора на ИМ
преписи не са представени, а такива са представени от ответника едва с молба от 12.02.2025
г., т.е. след като вече са били изготвени служебно преписите и изпратени на ищеца. С
разпореждането по чл. 131 ГПК е указана необходимостта от препис от ИМ и
приложенията, като това не е съобразено при подаване на отговора на ИМ по електронен
път. Съгласно чл. 102з. (Нов - ДВ, бр. 110 от 2020 г., в сила от 30.06.2021 г.) ал. (3) Към
електронни изявления преписи за страните не се представят. Съдът възпроизвежда
10
изявленията и приложенията към тях в необходимия брой преписи на хартиен носител и
след заверка от служител на съда ги изпраща на участниците в производството, които не са
заявили, че желаят да получават електронни изявления от съда или не са задължени да
получават такива. За възпроизвеждането страната, извършила действието в електронна
форма, заплаща предварително такса на брой страници, определена с тарифата по чл. 73, ал.
3, освен в случаите по чл. 83 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 от ЗПК, недействителността на Договор за
потребителски кредит №****/31.07.2020 г., сключен между „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК
****, седалище и адрес на управление: гр. ****, като кредитор, и Ц. Ц. Д. с ЕГН
**********, адрес: гр. ****, като потребител, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал. 2 вр. ал.1, т. 2 от Закон за
адвокатурата, „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. ****,
ДА ЗАПЛАТИ на адв. К. И. Б. от АК – Р., адвокатско възнаграждение в размер на 1054,63
лв. /хиляда петдесет и четири лева и шестдесет и три стотинки/.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ****,
седалище и адрес на управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ на Ц. Ц. Д. с ЕГН **********,
адрес: гр. ****, 301,85 лв. /триста и един лева и осемдесет и пет стотинки/ разноски за
внесена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 вр. чл. 102з, ал. 3 от ГПК, „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на
съдебната власт по сметка на ЛРС сумата от 17,00 лева /седемнадесет лева/ за служебно
изготвяне на преписи от отговора на исковата молба.
Решението е постановено при участието на „Агенция за контрол на просрочени
вземания“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, като трето лице –
помагач на страната на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД с ЕИК ****.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
11