№ 11600
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110130403 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявен е иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК с правно основание чл. 6
ЗПФУР, във вр. чл. 9 от ЗПК, и по чл. 86, ал.1 от ЗЗД от „АПС Б.Б.“ ЕООД срещу
И. П. И. за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 600,00 лева -
главница по Договор за потребителски кредит № 428369/19.06.2020 г., ведно със
законна лихва от 21.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 142,80 лева -
договорна лихва за период от 19.06.2020 г. до 19.04.2021 г., сумата 27,66 лева -
мораторна лихва за период от 19.04.2021 г. до 19.09.2023 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.дело № 52199/2023г. по описа на СРС.
Ищецът твърди, че вземането произтича от договор за кредит, сключен
между отв. И. и „С.К.“ ООД, по който вземанията са му прехвърлени с договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г., за което
длъжникът е уведомен, в т.ч. моли да се счита сторено с искова молба, към която
прилага уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Ответникът, чрез особен представител, оспорва исковете по основание и
размер с доводи за липса на материална легитимация по спора – не е настъпило
частно правоприемство, доколкото липсва подпис в договора за цесия за цедента;
заемните средства не са получавани; обявените фиксиран лихвен процент и
годишен процент на разходите не са в размер съответно 40,05 % и 48,63 %, с
оглед клаузата на чл. 6 и 6.1 от договора. Уговорената неустойка за неизпълнение
за недадено обезпечение има характер на лихвена надбавка, както и
предвидените такса ангажимент и застрахователна премия, поради което всички
е следвало да се включат в ГЛП и ГПР, Нарушен е чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК и на
осн. чл. 23 от ЗПК счита акцесорните искове за неоснователни.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
1
От приложеното ч. гр. дело № 52199/2023 г. по описа на СРС се
установява, че на 21.09.2023 г. ищцовото дружество е подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против ответника. Със
заповед за изпълнение на парично задължение е разпоредено И. П. И. да заплати
паричните вземания, предмет на исковата претенция.
Ищецът представя по реда на чл. 184 от ГПК договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г., сключен между „С.К.“ ООД, в
качеството на цедент, и ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, като цесионер, уведомление
по чл. 99 от ЗЗД, ведно с пълномощно, Договор за паричен заем кредирект №
428369 от 19.06.2020 г. Ответникът не е заявил искане по чл. 184, ал.1, изр. II oт
ГПК. Същите установяват наличието на твърдяното частно правоприемство и
заемно правоотношение.
Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото към момента на приключване на
устни състезания, като се вземат предвид новонастъпилите доказани факти,
които са от значение за съществуване на спорното право. В тази връзка,
съобщаването на длъжника за извършената цесия като правнорелевантен факт,
настъпил в хода на производството, съдът приема за доказан. Връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител, поради което възражението за противното съдът не споделя /вж.
решение по гр.д. №193/2018 г. на І т. о. на ВКС/. Връчването на процесуален
представител се счита за лично връчване на страната, съгласно чл. 45 от ГПК,
като в закона не се прави разлика дали представителят е по пълномощие или
назначен въз основа на акт на съда. Следва да се посочи, че особеният
представител не е ограничен по арг. от чл. 47, ал. 6, във вр. чл.29, ал. 5 от ГПК, в
пасивната представителна власт, включително да получава книжа за сметка на
ответника, което негово право и задължение възниква по силата на закона. Съдът
намира, че констативното действие на материалноправното изявление по чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД е недопустимо да е поставено в зависимост от волята на едната
страна по договора, а в случая- недобросъвестният длъжник укривайки се да
постави в невъзможност кредитора да му съобщи цесията. Формален аргумен за
този извод и за целта на закона е разпоредбата на чл. 25 от ЗЗД, чието тълкуване
е в смисъл, че действието и изпълнението на договора не може да бъде
поставено под условие, чието настъпване изцяло зависи от волята на една от
страните.
От Договор за паричен заем кредирект № 428369 от 19.06.2020 г., ведно с
погасителен план и лог-файлове, се установява, че е сключен по реда на ЗПФУР,
по силата на който „Сити Кеш“ ООД се задължило да предостави на ответника
потребителски кредит в размер на 600 лв., а последният да върне заемната сума,
ведно с договорна лихва, на 10 месечни вноски, съгласно погасителен план, с
дата на първо плащане 20.07.2020 г. и дата на последно плащане 19.04.2021 г.,
при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05 %, годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 47,84 %, като общата сума, която
кредитополучателят следва заплати на кредитора, е в размер на 742,80 лв.
Посочен е погасителен план, съдържащ падеж и начин на формиране на
погасителната вноска, включваща отделните компоненти главница и договорна
лихва и отделно неустойка по т. 6.1 в размер на 657,20 лв.
Според клаузата на т. 6.1 от договора, заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от усвояването на заема, да предостави поне едно от
изброените обезпечения, по начина и реда, съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ –
поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение заемателят дължи на
заемодателя неустойка –сумата 657,20 лв., която се начислява автоматично от
заемодателя, за което с подписване на договора заемателя счита за уведомен,
2
както и че заплащането й се разсрочва, съгласно погасителния план, на
основание т.6.2 от договора.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и
разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка произтича от
неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на
осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като
кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа
по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за
кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно
поведение на длъжника. Поради това се касае за прикрита възнаградителна
лихва, доколкото се увеличава цената за ползване на заемните средства.
Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение,
което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които
икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и
частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен
това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на
главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП.
Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на
основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
касае за основен елемент от съдържанието на договора.
Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че
кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
3
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на
договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и
фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се
заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски
кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство -
включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се
счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност
и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на
основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът
приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен
договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно
уговорката за неустойка и това ясно проличава от чл. 6.1. от договора, с която
клауза се дава бланкетно и формално „избор“ на потребителя какво да е
обезпечението по договора. Това се потвърждава от обстоятелството, че
неустойката към датата на сключване на договора се начислява автоматично,
предвид че кредиторът я счита за част от дълга на длъжника, като включена в
погасителната вноска, и че независимо от упражнения избор дължи неустойка
при неизпълнение. Уговорената в договора престация на потребителя, чието
основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и
предвид обстоятелствата при които се начислява, следва да се приеме, че
наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което е лишен от паричния си ресурс.
Общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представлява
и начислената от кредитора и платена от потребителя такса в размер на 100 лв.,
съгласно заключението на ССчЕ, поради което същата на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК също е следвало да бъде включена при формирането на ГПР.
От заключението на съдебна счетоводна експертиза, неоспорено от
страните и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК,се установява, че
заемните средства са усвоени и в изпълнение на договора ответникът е заплатил
сумата 100 лв. на 09.12.2021 г. отнесена от кредитора „С.К.“ ООД за погасяване
на такса; както и че стойността на горепосочената неустойка и такса не са
обявени в годишния процент на разходите и той съществено се различава от
4
действителният, като се формират допълнителни общи разходи по договора за
кредит в размер на 221,87 %, или близо 22,19 пъти по-висок от законната лихва
в размер на 10 % към датата на сключване на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което влече нищожност на целия договор на осн. чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В конкретния случай
уговорената и усвоена от ответника главница е в размер на 600 лв., настъпила е
изискуемост на цялото парично задължение по кредита, като с извършеното
плащане със сумата 100 лв., следва да се погаси именно единственото
действително възникнало вземане на кредитора. Ето защо непогасеният остатък
от главницата възлиза на сумата 500 лв., до който размер се явява основателен
искът за главница, а за останалата част, както и акцесорната претенция –
отхвърли.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и
като законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по арг.
от чл. 422, ал. 1 от ГПК – 21.09.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да заплати на ищеца
сторените съдебни разноски, а с оглед на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на реализация и
отговорността за разноски в рамките на заповедното производство. Съразмерно
на уважената част от исковете ищецът има право на съдебни разноски за сумата
общо 120,39 лв., съобразно заявеният със становище от 04.03.2025 г. списък по
чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И. П. И., ЕГН:**********, адрес:
**********, дължи на „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК***********, седалище и адрес на
управление: ************, на основание чл. 6 ЗПФУР, във вр. чл. 9 от ЗПК, вр.
чл. 23 от ЗПК, сумата 500,00 лева - главница по Договор за потребителски кредит
№428369/19.06.2020 г., ведно със законна лихва от 21.09.2023 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 52199/2023 г. по описа на СРС,
като иска за главница над уважения размер от 500,00 лева до пълния предявен
размер от 600,00 лева; за сумата 142,80 лева - договорна лихва за период от
19.06.2020 г. до 19.04.2021 г. и сумата 27,66 лева - мораторна лихва за период от
19.04.2021 г. до 19.09.2023 г. – ОТХВЪРЛЯ.
5
ОСЪЖДА И. П. И., ЕГН: **********, адрес: **********, да заплати на
„АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК: **********, седалище и адрес на управление:
************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 120,39 лева – съдебни
разноски по гр.д. № 30403/2024 г. и по ч.гр.д. № 52199/2023 г., и двете по описа
на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6