Р Е Ш Е Н И Е
№ 4163 31.10.2019 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на първи
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5449 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Л.Т., ЕГН **********
против „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни
искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за
паричен заем № ….от 19.12.2014 г., по силата на който получила 2500 лева,
платими на 14 седмични погасителни вноски, всяка в размер на по 186,39 лева,
при уговорен лихвен процент в размер на 30% и годишен процент на разходите в
размер на 34,96%, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага
съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, ал.
2, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузите
за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно
основание. Моли за присъждане на 109,46 лева - получена без основание за
възнаградителна лихва и 599,06 лева - за неустойка, ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор,
с който оспорва претенциите.
Твърди, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било
спазено – размерите на ГЛП и ГПР били изрично посочени в договора. Общият
размер на плащанията, изчислен към момента на сключване на договора, бил
посочен в чл. 2, т. 7. ГПР се изчислявал в проценти и не представлявал
фиксирана сума, а коефициент. Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не било
приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен процент, а изискването на
т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето на информация за
последователността на разпределение на вноските между различните непогасени
суми. Размерът на лихвата можел лесно да бъде установен предвид посочените
стойности на заема и общата сума, която следвало да бъде върната. Нарушение на
чл. 11, ал. 2 ЗПК не било налице, т.к. ОУ не били поместени в отделен документ,
а всички постигнати уговорки били включени в самия договор – подписан от ищеца.
Неоснователно било и възражението за нищожност на неустойката. Законът не
изисквал при уговарянето й да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани.
Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема, като неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло дружеството в риск,
който иначе щял да бъде покрит. Ответникът имал право да поставя изисквания за
обезпечаване по своя преценка и в случай, че потребителят не ги приемал за
резонни, не следвало да сключва договора.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал.
2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК,
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за заем
от 19.12.2014 г., със сочените в ИМ параметри, по който предоставената сума от
2500 лева е усвоена и впоследствие – изцяло погасена; че по договора ищцата е
платила и сумите от 109,46 лева - за
възнаградителна лихва и 599,06 лева - за неустойка /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 9152/14.08.2019 г. – л.46-47/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато
е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по
чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II
т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II
т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о;
Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се обсъдят наведените от ищцата доводи за недействителност на
договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание
за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод
по предявен иск по чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Ответникът е небанкова финансова институция по
чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ,
което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други
разходи.
В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и
каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима
сума от 2609,46 лева и какви вземания се включват в нея.
В чл.2, т.6 от договора е
посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 30 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху
целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още
по-съществено, тъй като нито в договора, нито в погасителния план /л.17/, има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й
с главницата, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитора. Визираната неяснота
съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност
на договора.
Не се споделят доводите в
ОИМ, че за спазване на законовото изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, е
достатъчно да е посочен цифров израз в проценти. Напротив, за да се обезпечат
правата на потребителя, в договора следва на ясен и достъпен език да е описано
визираното в нормата на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените
реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по
чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита,
без лихви и други разходи. От горното следва, че неизпълнението на задължението
на кредитодателя /банка или небанкова финансова институция/, който по занятие
осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е по-силната
страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация,
води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 34,96 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 30 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия
ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Посочването само с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо, в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017
г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното и тъй като в договора няма уточнение
по какъв начин е формиран ГПР, кои разходи включва съответният процент и какъв
е математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема,
следва, че договорът е нищожен и на
това самостоятелно основание.
На
следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В приложения погасителен план /л.17/ е посочена само
общата сума на дължимата месечна вноска – с и без оскъпяване при непредоставяне
на обезпечение. Липсва обаче разпределение на вноските във времето между
отделните компоненти - главница, лихва и неустойка. Не е ясно месечната вноска
в размер на 186,39 лв. /респ. 229,18 лв./
какви компоненти включва, каква част от нея е главница и каква лихва. Това
създава затруднение за потребителя да разбере какви компоненти включват
вноските. Неяснота съществува и досежно това кои суми по кредита се погасяват и
какъв е техният остатъчен размер. Сочената неяснота се потвърждава от
представената справка за извършени плащания /л.18/, от която се установява, че
всеки път са погасявани главница и лихва в различни размери, както и неустойка в размер напълно различен от упоменатия в погасителния план. Посоченото се
явява още едно самостоятелно основание за недействителност на договора за
потребителски кредит /в т см. и практика на ПОС - Решение № 526/02.05.2017
г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г. по гр. д.
№ 2283/2017 г./.
Твърденията в отговора, че не следвало да се извършва разбивка
на месечните вноски по компоненти, не се споделят. Фактът, че ищцата е избрала
размер на вноската и период за погасяване, не освобождава кредитора от
задължението му да предостави ясна информация кои компоненти от задължението се
погасяват с вноските. Подобна яснота липсва както към сключване на договора,
така и при самото погасяване, както се посочи по- горе, установимо от справката
за плащания. За длъжника не е едно и също как ще се погасява кредитът – дали
равномерно ще се изплаща главницата, както и на каква база ще се определя
дължимата лихва. Затова законът поставя тези строги изисквания към съдържанието
на погасителния план, които в случай, че не са спазени, поставят потребителя в
положение да не знае при извършване на плащане какви компоненти погасява. Такъв
е и настоящият случай.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
Доколкото
е безспорно плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата сума от 109,46
лева, искът е доказан.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна
лихва по заема е нищожна. Липсва уточнение на базата, върху която се начислява лихвеният
процент. Не е ясно как е разпределян процентът във времето, а оттам - и как е
формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е
приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 30 %. Нарушение
на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен, тъй
като сумата за погасяване на възн. лихва е получена при начална липса на основание
и следва да бъде върната на потребителя. Претенцията следва да бъде уважена,
ведно със законната лихва от постъпване на ИМ до погасяването, като последица.
Относно неустойката:
След като съдът достигна до извод за недействителност на
договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата за неустойка от 599,06 лева е получена
без основание и се дължи връщането й.
За пълнота, следва да се посочи и, че – клаузата за
дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от договора, е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения
в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на
неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й е посочен и в
погасителния план, като отделни суми, месечно дължими към пог. вноска – по 42,79
лева, които както се установи са събирани по 87,22 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява 23,96 % от
заетата сума /(599,06/2500)*100/. Предвидено е предварително, че ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска, след което обаче е събирана съвсем различна
сума, без да е ясно как е определена /87,22 лв./. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението
на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа
на справедливост и не държи сметка за реалните
вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на
ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на
клаузата за неустойка. У него лежат и неблагоприятните последици от
непровеждането на доказване относно този факт.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави
е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е пречка за
възникване на задължение.
Безспорно е, че ищцата е платила исковата сума от 599,06
лева, с която е погасена неустойка, но липсва основание за получаването й, поради
което този иск също е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната
лихва от предявяване на ИМ до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски следва да се присъдят на ищцата, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено
е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л.51/ и доказателства за плащане
на 100 лева – ДТ и 5 лв. – ДТ за СУ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на 300 лева, който следва да бъде
присъден лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на Л.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 109,46 лева
/сто и девет лева и четиридесет и шест стотинки/ - получена без основание по
клауза за възнаградителна лихва и 599,06
лева /петстотин деветдесет и девет лева и шест стотинки/ - получена без
основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № 2211337 от
19.12.2014 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 08.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и общо
105 лева /сто и пет лева/ - разноски
по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр.
с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а Д.Г.Б.,***, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Л.Т., в производството по настоящото гр.д. № 5449/2019
г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
IBAN: *** –
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП