№ 2699
гр. София, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20221100504281 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258- 273 ГПК.
С решение № 5074/ 22.12.2021г. по гр. дело № 46311/ 2021г. на СРС 179
състав е признато за установено по отношение на Т. К. С.-С. съществуването на
вземането на “АСВ” АД за сумата 167,79 лева, представляваща главница по договор за
паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по
който е прехвърлено с приложение № 1/ 13.2.2020г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 28.11.2018г., между “К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 07.05.2021г., до окончателното плащане на сумата, сумата 3,71
лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2019г.-
06.11.2019г., сумата 26,15 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
23.10.2019г.- 05.05.2021г., за което е издадена заповед за изпълнение по 25.5.2021г. по
чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. 25240/ 2021г. на СРС. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове за установяване на вземането за главница над сумата 167,79 лева
до сумата 473,43 лева, за договорна възнаградителна лихва над сумата 3,71 лева до
сумата 28,82 лева и за периода 14.8.2019г.- 22.10.2019г., за обезщетение за забава над
сумата 26,25 лева до сумата 60,63 лева и периода 15.8.2019г.- 22.10.2019г.
Недоволна от така постановеното решение, в частта, в която е признато за
установено съществуването на вземането на “АСВ” АД за сумата 3,71 лева,
1
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2019г.-
06.11.2019г., сумата 26,15 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
23.10.2019г.- 05.05.2021г. е останала ответницата, която го обжалва с доводи за
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Сочи, че в
договора не е посочен механизма на формиране на ГПР, което обуславя неговата
недействителност. С оглед това счита, че е задължен само за чистата стойност на
договора. В жалбата е наведено искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановяване на друго, с което исковете за установяване на
вземането на ищеца за договорна възнаградителна лихва и обезщетение за забава да
бъдат отхвърлени.
В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство, в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба срещу решението
в неговата отхвърлителна част. В същата е изразено становище, че договорената
неустойка не е нищожна, като неправилно първоинстанционният съд е направил
служебно прихващане на платените по нищожната клауза сума със сумите, платени от
длъжника.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби доводи за пороци на атакувания съдебен акт
и възраженията на ищците, съдържащи се в отговора на насрещната жалба, намира за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и се установява от събраните по делото
доказателства, че между същите е възникнало облигационно правоотношение въз
основа на договор за паричен заем № 27927, скл. на 24.4.2019г., съгласно който
кредиторът предал в заем на длъжника сумата 900 лева, която да бъде платена на 14
вноски в размер на по 71,75 лева. Страните са постигнали съгласие договорната
възнаградителна лихва да бъде в размер 39%, годишният процент на разходите (ГПР)-
47,2%. В разпоредбата на чл. 11.5 Общите условия, заемателят се задължава до 3 дни
след сключване на договора да осигури две физически лица, които да са солидарни
длъжници, а в разпоредбата начл. 16.3 от договора е предвидено, че при неизпълнение
на задължението на длъжника да осигури поръчители, същият заплаща неустойка в
размер на 661,50 лева.
С приложение № 1/ 13.02.2020г. към рамков договор за прехвърляне на вземания
от 28.11.2018г., сключен между „К.Т.“ АД и „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, процесното вземане
е прехвърлено на ищцовото дружество. Цедентът „К.Т.“ АД е упълномощил цесионера
„А.ЗА С.НА В.“ ООД да уведоми длъжниците за извършената цесия. С уведомително
писмо, изх. № УПЦ- П- КТ/ 27927 от 18.02.2020г., ищецът е уведомил ответницата за
2
извършената цесия.
Пред първоинстанционният съд е назначена ССЕ, от заключението на която се
установява, че по счетоводни данни от ищцовото дружество непогасените суми по
процесния договор за кредит са главница в размер на 473,43 лева, договорна лихва за
периода от 14.08.2019г.- 16.11.2019г. в размер на 28,82 лева. Размерът на лихвата за
забава за периода от 15.08.2019г.-05.05.2021г. е 60 лева. Вещото лице е посочило, че
при извършената проверка в счетоводството на дружеството се установява плащане в
общ размер от 833 лева, с които са погасени главница в размер на 426,58 лева,
договорна лихва в размер на 75,71 лева за периода от 08.05.2019г.- 31.07.2019г. и
сумата от 330,75 лева- неустойка за непредставяне на обезпечение. Отразено е в
експертизата, че ако платената сума от 833 лева се отнесе единствено за погасяване на
главница и договорна лихва непогасени остават сумата от 167,79 лева- главница и
договорна лихва за периода 23.10.2019г.- 06.11.2019г. в размер на 3,71 лева. Размерът
на лихвата за забава за периода от 23.10.2019г. до 05.05.2021г. е 26,15 лева.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд приема от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, с оглед което съдът следва да разгледа оплакванията за
неправилност на обжалвания съдебен акт, ангажирани от въззивника с жалбата.
За да бъдат уважени предявените искове следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване от ищеца кумулативното наличие на следните
факти: валиден договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД
и Т. К. С.-С., по силата на който за Т. К. С.-С. е възникнало задължение да върне на
"К.Т." ЕООД предоставената му сума, ведно с договорената възнаградителна лихва,
вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от “К.Т.” ЕООД на “А.ЗА С.НА
В.” ЕАД; настъпване на падеж на вземанията; забава на длъжника. Съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, доказването
на посочените предпоставки е в тежест на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. ЗПК "договорът за потребителски кредит"
е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено
или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
3
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Настоящият състав приема, че между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С. на 24.4.2019г. е
бил сключен договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., носещ подписа на
ответника и неоспорен от него, с посоченото по- горе съдържание.
Досежно валидността на сключения договор за кредит, въззивната инстанция
приема следното:
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски
кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря
на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.
Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер,
който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният
лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора
за кредит- доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на
последната вноска, че са дължими 14 месечни вноски, както и останалото се изискуемо
съдържание според цитираните разпоредби. В съответствие с разпоредбата на чл.26,
ал.1 ЗПК, с договора за потребителски кредит е предвидена възможността кредиторът
да прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице (чл. 21
от Общите условия).
Неоснователни са и оплакванията, че с оглед непосочването в договора за кредит
от какви компоненти се формира годишния процент на разходите, то е налице
основание за прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. В процесния случай в договора
за кредит размерът на годишния процент на разходите, както и общата дължима по
договора за кредит сума към момента на сключването, са конкретно посочени.
Конкретиката на случая сочи, че в общите условия е посочено, че годишният процент
на разходите се изчислява съгласно формулата, посочена в Приложение № 1 от ЗПК,
поради което за потребителят е налице яснота относно начина на формиране на
годишния процент на разходите.
Неоснователни са доводите за недействителност на договора, обоснован с
аргументи, че при прибавяне на неустойката за неизпълнение на задължението на
длъжника да посочи двама солидарни длъжници, размерът на годишният процент на
разходите надвишава максимално допустимия размер от 50 %. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 3 т. 1 ГПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят плаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. С оглед изложеното при
формиране на годишния процент на разходите не следва да бъде взета предвид
4
неустойката за неизпълнение. Размерът на годишния процент на разходите по договора
за кредит е в съответствие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно наведените с жалбата в тази връзка доводи са неоснователни.
Конкретиката на случая сочи, че страните са договорили, че размерът на
договорната възнаградителна лихва е 39%. Определена по този начин договорната
възнаградителна лихва се явяват такива, уговорена в нарушение на добрите нрави,
което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
По своята същност "добрите нрави" не представляват правни норми и нямат
правно действие. Същите представляват общоприети критерии и норми за поведение,
които са установени и приети в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно
вътрешното си убеждение. Действително, доколкото няма издаден акт на МС по чл. 10,
ал. 2 ЗЗД, страните са свободни да договарят размер на договорната лихва по собствено
усмотрение. Договорната свобода обаче не е неограничена, което следва от чл. 9, ал. 1
ЗЗД. Настоящият състав приема, че по начина по който е уговорена възнаградителната
лихва, същата излиза извън присъщите и функции по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД като създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява
противоречие с добрите нрави. Налице е нееквивалентност на двете престации- тази на
кредитора и тази на заемателя, което е значително и то в ущърб на последния. Тази
нееквивалентност заедно с възможността за неоснователно обогатяване на кредитора
също представлява накърняване на добрите нрави и е основание за нищожност на
уговорката за лихва. Съответната клауза от процесния договор се явява нищожна като
противоречаща на добрите нрави и не обвързва кредитополучателя. С оглед на
приетото по-горе, уговорката за възнаградителната лихва накърнява добрите нрави и е
нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде
заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10,
ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между
страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от
възнаградителната лихва. В конкретния случай договорът може да продължи да
действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което не
влияе на действителността на договора, а обуславя извод за неоснователност
единствено на предявения иск за установяване на вземането за договорна лихва.
Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за
недействителност на клаузата за неустойка. Съгласно задължителните разяснения,
дадени в ТР № 1/ 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, т. 3, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Конкретиката на
случая сочи, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен кратък срок за представяне на обезпеченията- до 3
5
дни от сключване на договора. В случая неустойката не съответства на въведените
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. В тази връзка следва да се съобрази, че на кредитополучателя
е отпуснат кредит в размер на 900лв., а претендираната неустойка за неизпълнение за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 661,50
лв., т.е. представлява около 70% от получената главница. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение, т.е. тя не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, и затова не може да се приеме, че размерът е съизмерим с реалните
вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски, т.е. с нея не се
обезпечава кредитора при настъпване на вреди, поради което с неустойката не се
осъществява обезщетителната й функция. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението. Липсва и обезпечителният елемент,
тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила неустойката.
Проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й
да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение. кредиторът се опитва да черпи права от собственото си противоправно
поведение, доколкото съгл. чл. 16 ЗПК вр. съобр. 26 Дир. 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и Съвета не следва да се отпускат предварително необезпечени кредити на
некредитоспособни длъжници. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора
при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от
неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Неустойката противоречи и
на чл.143, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. В случая неустойката дублира самия основен
дълг- ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на
главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със
6
заявлението и то спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на
реално изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79 ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД), което
нарушава забраната за неоснователно обогатяване. Гореизложеното обуславя извод, че
неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в
условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно заключението на ССЕ, ответницата е платила сумата 833 лева, които
кредиторът е отнесъл за погасяване на главница в размер на 426,58 лева, договорна
лихва в размер на 75,71 лева за периода от 08.05.2019г.- 31.07.2019г. и сумата от 330,75
лева- неустойка за непредставяне на обезпечение. В случая със сумата 406,46 лева
(сумата 330,75 лева- неустойка и сумата 75,71 лева- договорна лихва) са погасени
несъществуващи задължения. С Тълкувателно решение № 3/ 2017 от 27.03.2019г. по
т.д. № 3/ 2017г. на ОСГТК на ВКС е дадено задължително тълкувание по въпроса,
когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва
за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в
поредността по чл.76, ал. 1 ЗЗД или при условията и в поредността по чл.76, ал. 2
ЗЗД?, а именно, че Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение
настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите. В мотивите на решението, ВКС е приел, че по отношение на изпълнението
на паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове
лихви– възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Законната лихва
за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за
изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона
обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му.
Всички видове лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното
изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на определените по
договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Интересът на
кредитора от изпълнението и принципът на неделимост на плащането в съчетание с
коректива на чл. 66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД
предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл.
76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора - първо да се погасят лихвите, а
непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-
кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. "в" ЗЗД в сравнение с
общата погасителна давност за главницата. При спазване на тази поредност и при
съобразяване, че ответницата е платила сумата 833 лева, дължима е сумата 127 лева-
главница.
По отношение на довода, че за първоинстанционният съд неправилно е направил
7
прихващане на платените суми, с които са погасени несъществуващи задължения с
останалата дължима сума по договора. С решение по дело С- 170/ 21 СЕС е дал
тълкуване на Директива 93/13, като е посочил, че член 6, параграф 1 от посочената
Директива трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд е длъжен служебно да
извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна
клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. В
мотивите на решението е посочено, че по силата на чл. 6, параграф 1 Директива 93/13,
националният съд трябва да изведе всички последици, произтичащи съгласно
националното право от констатацията за неравноправност на дадена клауза, за да
гарантира, че тя не е обвързваща за потребителя (в т.см. решение от 30.05.2013г. по
дело С- 488/ 11, Asbeek Brusse и De Man Garabito). Подобно задължение предполага
този съд служебно да остави без приложение считаната за неравноправна клауза, за да
не породи тя задължителни последици за потребителя. След като трябва да се приеме,
че по принцип подобна клауза никога не е съществувала и съответно не може да има
последици за този потребител, задължението на националния съд да остави без
приложение неравноправна договорна клауза, която налага плащането на определена
сума, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тази
сума (в този смисъл решение от 21.11.2016г. по дело С- 154/15, Gutiérrez Naranjo, C-
307/15 и C- 308/15). Съдът е дал тълкувание, че критерият за това длъжен ли е
националният съд да извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз
основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит и останалата сума
по договора е спазени ли са принципите на равностойност (процесуалните правила
относно правни средства за защита, предназначени да гарантират защитата на правата,
които правните субекти извеждат от общностното право, не трябва да бъдат по-
неблагоприятни от тези, които се отнасят за подобни правни средства за защита от
вътрешно естество) и ефективност (не трябва да правят практически невъзможно или
прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов
ред). В хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на
принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен
служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на
неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума
по договора. От тълкуването на Съда на ЕС следва, че дори в едностранни
производства по чл. 410 ГПК може да се стигне до хипотеза, при която да е
необходимо да се извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз
основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата
дължима сума по договора. В тази насока и чл. 19, ал. 6 ЗПК- при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите
средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
8
Посоченото, в светлината на принципа на равностойност, следва да се приложи към
платените въз основа на неравноправните клаузи суми, които да бъдат прихванати
останалите непогасени суми по договора.
Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в
която е признато за установено съществуването на вземането на ищеца в
първоинстанционното производство за договорна възнаградителна лихва за периода
23.10.2019г.- 06.11.2019г. за сумата 3,71 лева, за обезщетение за забава 23.10.2019г.-
05.05.2021г. за сумата 26,15 лева и за главница над 127 лева сумата до сумата 169,79
лева, като бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове за
договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2019г.- 06.11.2019г. за сумата 3,71
лева, за обезщетение за забава 23.10.2019г.- 05.05.2021г. за сумата 26,15 лева и за
главница над 127 лева сумата до сумата 169,79 лева. В частта, в която са отхвърлени
предявените искове за установяване на вземането за главница над сумата 169,79 лева
до сумата 473,43 лева, за договорна възнаградителна лихва над сумата 3,71 лева до
сумата 28,82 лева и за периода 14.08.2019г.- 22.10.2019г., за обезщетение за забава над
сумата 26,15 лева до сумата 60,63 лева и за периода 15.08.2019г.- 22.10.2019г.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която
първоначалната ответница е осъдена да плати разноски в заповедното производство
над сумата 16,92 лева до сумата 26,33 лева и разноски в исковото производство над
сумата 84,61 лева до сумата 149,23 лева.
В полза на първоначалната ответница следва да бъдат присъдени направените
във въззивното производство разноски в размер на 116,17 лева, съобразно уважената
част от жалбата.
С оглед изхода на делото, на първоначалния ищец не следва да бъдат присъдени
разноски за въззивното производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5074/ 22.12.2021г. по гр. дело № 46311/ 2021г. на
Софийския районен съд, 179 състав, в частта, в която е признато за установено по
отношение на Т. К. С.-С., с ЕГН **********, съществуването на вземането на “А.ЗА
С.НА В.” АД, с ЕИК *******, за главница по договор за паричен заем № 27927/
24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по който е прехвърлено с
приложение № 1/ 13.2.2020г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 28.11.2018г., между “К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, над сумата 127 лева до
сумата 167,79 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
9
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 07.05.2021г., до окончателното
плащане на сумата, сумата 3,71 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 23.10.2019г.- 06.11.2019г. и сумата 26,15 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 23.10.2019г.- 05.05.2021г., за което е издадена
заповед за изпълнение по 25.5.2021г. по чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. 25240/ 2021г. на
Софийския районен съд, 179 състав, и в частта, в която Т. К. С.-С., с ЕГН ********** е
осъдена да плати на “А.ЗА С.НА В.” ЕАД, с ЕИК ******* направените разноски в
производството по ч.гр.д. № 25240/ 2021г. по описа на Софийския районен съд, 179
състав, над сумата 16,92 лева до сумата 26,33 лева и разноски в производството по гр.
дело № 46311/ 2021г. по описа на Софийския районен съд, 179 състав, над сумата 84,61
лева до сумата 149,23 лева, като вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените от “А.ЗА С.НА В.” АД, с ЕИК ******* против
Т. К. С.-С., с ЕГН **********, искове за установяване съществуването на вземането на
“А.ЗА С.НА В.” АД за главница по договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл.
между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по който е прехвърлено с приложение №
1/ 13.2.2020г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
28.11.2018г., между “К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, над сумата 127 лева до сумата 167,79
лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение- 07.05.2021г., до окончателното плащане на сумата,
сумата 3,71 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
23.10.2019г.- 06.11.2019г. и сумата 26,15 лева, представляваща обезщетение за забава
за периода 23.10.2019г.- 05.05.2021г., за което е издадена заповед за изпълнение по
25.5.2021г. по чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. 25240/ 2021г. на Софийския районен съд, 179
състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5074/ 22.12.2021г. по гр. дело № 46311/
2021г. на Софийския районен съд, 179 състав, в частта, в която е признато за
установено по отношение на Т. К. С.-С., с ЕГН **********, съществуването на
вземането на “А.ЗА С.НА В.” АД, с ЕИК *******, за главница по договор за паричен
заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по който е
прехвърлено с приложение № 1/ 13.2.2020г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 28.11.2018г., между “К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, в размер на
127 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение- 07.05.2021г., до окончателното плащане на сумата,
на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК, за което е издадена заповед за изпълнение по
25.5.2021г. по чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. 25240/ 2021г. на Софийския районен съд, 179
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5074/ 22.12.2021г. по гр. дело № 46311/
2021г. на Софийския районен съд, 179 състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от “А.ЗА С.НА В.” АД, с ЕИК ******* против Т. К. С.-С., с ЕГН
10
**********, искове за установяване съществуването на вземането на “А.ЗА С.НА В.”
АД за главница по договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.”
ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по който е прехвърлено с приложение № 1/ 13.2.2020г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.11.2018г., между
“К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, над сумата 167,79 лева до сумата 473,43 лева, за договорна
възнаградителна лихва над сумата 3,71 лева до сумата 28,82 лева и за периода
14.8.2019г.- 22.10.2019г., за обезщетение за забава над сумата 26,25 лева до сумата
60,63 лева и периода 15.8.2019г.- 22.10.2019г.
ОСЪЖДА “А.ЗА С.НА В.” АД, с ЕИК ******* да плати на Т. К. С.-С., с
ЕГН ********** сумата 116,17 лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски, съобразно уважената част от жалбата.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11