№ 8763
гр. С., 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110107716 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. И. К., ЕГН **********, срещу „Р.“ ООД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, вр. чл. 146 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 21.07.2022 г. между него като заемател и „Р.“ ООД като
заемодател е сключен Индивидуален договор за заем с код: SM1000001088. Посочва, че по
силата на този договор ответникът се е задължил да предостави на ищеца кредит в размер на
1533,88 евро или 3000 лв. по фиксинга на БНБ, който ищецът следвало да върне в срок до
22.06.2023 г. на 24 двуседмични вноски, всяка от които в размер на 150,44 лв. Съгласно чл. 3,
ал. 6 от договора, общата дължима сума е 3610,56 лв., при лихвен процент по заема – 40,00
% (съгл. чл. 3, ал. 7), и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,72 % (съгл. чл. 3, ал. 8).
Сочи, че съгласно чл. 13 от договора, страните се споразумели, че заемателят в тридневен
срок след датата на сключването на договора се задължава да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, като
третото лице следвало да отговаря на изрично определени условия. Посочва, че съгласно чл.
13, ал. 4 от договора, неизпълнението на това условие ще причини на заемодателя вреди,
които неустойка в размер на 3829,44 лв. следва да обезщети, като в чл. 13, ал. 6 е
предвидено, че същата се заплаща на части. В погасителния план, изготвен преди
сключването на договора, неустойката била разпределена на равни части и включена в
1
размера на всяка една от 24-те погасителни вноски. По този начин всяка двуседмична вноска
ставала в размер на общо 310 лв., а общата дължима сума по кредита - 7440 лв. (при
главница 3000 лв.). Ищецът твърди, че е подписал и запис на заповед, съгласно който се
задължавал да плати на „Р.“ ООД сума в размер от 3610,56 лв. Твърди, че е извършил
плащания по договора за кредит в размер на 3670 лв.
Ищецът поддържа, че сключеният договор за кредит е изцяло недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, както и че в същия се съдържат неравноправни клаузи. Счита, че
уговорената клауза в чл. 13, ал. 4, според която се дължи неустойка в размер на 3829,44 лв.
при неосигуряване на трето лице поръчител, което кумулативно да покрива посочените в чл.
13, ал. 3 от договора условия, е недействителна поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.
33 ЗПК, както и поради това, че размерът на неустойката излиза извън присъщите й
функции. Счита, че по този начин се стига да кумулиране на лихва за забава и неустойка,
което не е недопустимо от закона. Твърди, че вземането за неустойка следва да бъде
включено в годишния процент на разходите, с което той би надхвърлил допустимия от
закона размер. Счита, че грешно посоченият процент на ГПР следва да се приравни на
непосочен такъв и съответно същото нарушение води до недействителност на целия договор
за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че посочването в договора на
размер на ГПР, който не е реално прилаганият, представлява и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Твърди, че е получил сумата в размер
на 3000 лв., а е върнал 3670 лв. Счита, че с оглед недействителността на договора, дължи
връщане единствено на чистата стойност на кредита - чл. 23 ЗПК, като в настоящия случай
ищецът е надплатил сумата от 670 лв. Поради изложеното моли за прогласяване
недействителността на Индивидуален договор за заем с код: SM1000001088 от 21.07.2022 г.,
евентуално на клаузата на чл. 13 от него, както и за осъждането на ответника да заплати на
ищеца сумата от 670 лв. – недължимо заплатена по недействителен договор за паричен заем,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.02.2024 г. до
окончателното плащане. Моли за осъждане на ответника да върне издадения запис на
заповед. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва
предявените искове като неоснователни. Посочва, че в предоставения на ищеца стандартен
европейски формуляр и преддоговорна информация е посочено, че е възможно да бъде
изискано обезпечение под формата на лична солидарна отговорност - поръчител.
Ответникът счита, че изискванията за третото лице поръчител/солидарен длъжник не
противоречат на закона и са логически обосновани. Оспорва уговорената неустойка да има
характер на възнаградителна лихва. Твърди, че ищецът е имал възможност да се откаже от
договора за кредит в 14-дневен срок, при което нямало да дължи уговорената между
страните неустойка. Счита, че неустойката не следва да бъде включвана при изчисляването
на ГПР. Твърди, че клаузите в договора са индивидуално уговорени, както и че от ищеца не е
била изискана за заплащане процесната неустойка. С оглед гореизложеното моли за
отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
2
Въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и при
съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Между страните не е спорно и от представените по делото доказателства се
установява сключването на Индивидуален договор за заем с код: SM1000001088 от
21.07.2022 г., по силата на който „Р.“ ООД като заемодател е предоставил на В. И. К. като
заемател паричен заем в размер на 1533,88 евро (или тяхната левова равностойност съгласно
официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583
лв.) – 3000 лв. Страните са уговорили срок за връщане на заема от 48 седмици, при размер
на месечната погасителна вноска – 76,92 евро (150,44 лв.), брой погасителни вноски – 24
(двуседмични), с общ размер на всички плащания по заема – 1846,05 евро (3610,56 лв.), при
лихвен процент по заема – 40 % и ГПР по заема – 48,72 %.
В чл. 13 от договора е предвидено, че заемателят се задължава на основание чл. 23
ЗЗД в срок от 3 дни след сключването на договора да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане
на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Съгласно чл. 13, ал. 2
от договора, третото лице (поръчител, солидарен длъжник) следва да посети някой от
търговските обекти на заемодателя в страната и да сключи с последния изричен договор за
встъпване в дълг (договор за поръчителство), с който да се задължи солидарно да отговаря,
заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по договора за заем. Съгласно
чл. 13, ал. 3 от договора, третото лице (поръчител) подлежи на предварителна проверка от
страна на заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг.
Страните се договарят, че третото лице – поръчител следва да отговаря кумулативно на
минимум следните условия: 1/. Да бъде дееспособно физическо лице; 2/. Навършена
възраст: 25 години; 3/. Минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора: 1500 лв. на месец; 4/. Валидно трудово
правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключването на договора; 5/. Стабилна
кредитна история; 6/ Да не е активен потребител на заемните продукти на дружеството
и/или поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. В случай, че
заемателят в определения срок не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение,
същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 1957,96 евро (3829,44 лв.) – чл. 13, ал. 4
от договора. Предвидено е, че страните могат да постигнат съгласие, че в случай, че
неустойката стане дължима от страна на заемателя, същият да я заплати на части,
договорени между страните. Същественото съдържание на договора за паричен заем се
съдържа и в Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за
потребителските кредити, приет по делото. В Част II „Описание на основните
характеристики на съответния кредит“, т. 7 от СЕФ е предвидено, че освен чрез
поръчителство, е възможно страните доброволно да договорят обезпечаването на паричния
заем чрез издаването на менителничен ефект.
Неразделна част от договора е и Приложение № 1 – погасителен план, видно от който
3
заемът следва да бъде върнат на 24 двуседмични погасителни вноски за периода от
04.08.2022 г. до 22.06.2023 г. с размер на вноската – 150,44 лв., а с включена неустойка по чл.
13, ал. 6 от договора за заем – 310 лв.
По делото от страна на ищеца са представени платежни нареждания за заплатени
суми по процесния договор за заем в общ размер на 3670 лв., както и е изготвено
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно изготвено и обосновано. От същото се установява, че по
Индивидуалния договор за заем с код: SM1000001088 от 21.07.2022 г. получената сума от В.
И. К. е в размер на 3000 лв., а изплатената от последния сума е в размер на 3670 лв.,
разпределена по пера както следва: погасена главница – 3000 лв., погасена договорна лихва
– 610,56 лв., погасени наказателни лихви – 59,44 лв. Според вещото лице в определения
размер на ГПР от 48,72 % по договора влиза само договорната лихва и главницата, а с
включена неустойка за непредоставяне на обезпечение ГПР би бил в размер на 697,76 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна
страна:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК,
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, вр. чл. 146 ЗПК,
евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния
договор за потребителски кредит/паричен заем със соченото в исковата молба съдържание,
че същият, съответно клаузата на чл. 13 от него са нищожни на заявените с исковата молба
основания, а именно, че чрез същите се нарушават изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 33
ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че се касае за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗПК или че чрез клаузата за неустойка се накърняват добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора, както и че клаузите от договора за потребителски кредит са уговорени
индивидуално.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че
е заплатил процесната сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, а ответникът
следва да докаже, че сумата е платена на годно правно основание, съответно че е налице
основание за задържането й.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка (или на отделна клауза от
договор), а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от
законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с
множество обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението,
посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете
4
преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-
леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.). Следователно,
първо следва да се разгледат доводите за нищожност на договора за паричен заем поради
противоречие на закона – ЗПК.
С проекта за доклад (обявен за окончателен в открито заседание на 05.02.2025 г.)
съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между
страните е сключен Индивидуален договор за заем с код: SM1000001088 от 21.07.2022 г.,
като е безспорно, че по силата на договора ищецът е получил сумата от 3000 лв. (1533,88
евро) – главница; че в договора е уговорена неустойка в размер на 3829,44 лв. (1957,96 евро),
дължима при неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечението,
предвидено в договора – чл. 13, ал. 1 - 6. Не се спори също, а и от приетото заключение на
ССчЕ се установява, че ищецът е погасил сума в размер на 3670 лв. във връзка с процесния
договор за паричен заем.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция – страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, срещу насрещно
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. По настоящото
дело не се твърди и не се доказва сумата по заема да е използвана за свързани с
професионалната и търговската дейност на кредитополучателя цели, поради което договорът
за кредит се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно (чл. 7, ал. 3
ГПК).
Разпоредбите на чл. 10 ЗПК и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. За да е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит, необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички предвидени
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-
9 ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените
разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
5
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи по кредита (чл. 23 ЗПК).
В случая договорът за паричен заем/кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1
ЗПК, същият съдържа дата и място на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи страните белези, срок на договора, посочен е общият размер на кредита
и условията за усвояването му, както и лихвеният процент по кредита и условията за
прилагането му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между
различните неизплатени суми - само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Доколкото е договорен фиксиран лихвен процент, то не
е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.
Договорът съдържа предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на
вноските (чл. 16 и 17), информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания (чл. 6), както и наличието на право на отказ
на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата (чл. 7). Изготвен е и погасителен план, неразделна част от договора за кредит, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датата на плащане на
погасителните вноски.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към годишния процент
на разходите по договора за потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, че в случая не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
6
на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта),
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата
сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5
ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР 48,72 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче този
размер не отразява действителния процент на разходите, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно – неустойката за непредоставяне на обезпечение по заема,
която също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Неустойката по чл. 13 от договора не е отразена като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски, както и че е
разсрочена за плащане заедно с месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите
не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговорената неустойка за непредоставяне
на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Същевременно, разходът за неустойка е
предварително известен на страните (предвид посочването й в договора и включването на
неустойката в погасителния план), а целта на неустойката е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по заема, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
В разглежданата хипотеза е несъмнено, че получаването на заема е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени
параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне,
правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
7
Тридневният срок за предоставяне на обезпечението е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя – заемател за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, както и да
подпише договор за встъпване в дълг. Същевременно, за потребителя не е предвидена
алтернатива за обезпечаване на вземанията по договора за заем. Следователно от значение за
интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението за неустойка. Още повече, ако кредиторът действително е имал
намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на
договора за кредит и предоставянето на паричните средства под условие от предварително
поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато
възможност той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва
да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано на части, договорени между страните, съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне.
Същевременно, неустойката санкционира неизпълнението на задължение, различно
от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това
дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни
дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите,
които възникват за кредитора при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на
каквито и да било вреди за ответника и се дължи независимо от това дали такива биха могли
реално да настъпят или не, което отново сочи на извод, че с уговарянето на неустойката се
прикрива допълнително възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, съдът приема,
че с разглежданата неустоечна клауза се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия - чл. 19 ЗПК. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след
като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит
ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. В аналогичен
смисъл е и решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 на Съда на Европейския съюз,
относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с
потребител.
Обсъжданата клауза за неустойка по договора носи характеристиките и на
неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на
8
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка, при
липса на насрещна престация. Следва да се отчете и задължението на кредитора преди
сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя като
извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК. По делото липсват и доказателства
потребителят да е имал възможността да повлияе върху съдържанието на посочените
договорни клаузи и размера на неустойката, независимо от отразеното в договора. Касае се
до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе, поради което съдът приема, че същите не са уговорени индивидуално и подлежат на
проверка за тяхната неравноправност - чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Видно от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, която съдът
кредитира след преценка по реда на чл. 202 ГПК, при включване на размера на неустойката
в годишния процент на разходите, размерът на последния би бил 697,76 %, вместо обявения
в договора 48,72 %. От съвкупната преценка на всичко изложено следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
кредита чрез кумулирането на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което
обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да
се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР.
Доколкото неустойката представлява сигурно възнаграждение за кредитодателя, което той
очаква да получи към датата на сключване на договора за кредит, то посочването на
годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на
потребителя в заблуждение относно разходите му по договора за кредит. Прикривайки даден
разход по кредита, като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати
преди да бъде обвързан от договора. Това е достатъчно основание, за да се приема, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение дали вземането за неустойка е
било начислено и събрано от потребителя. Без значение в случая за основателността на
предявения установителен иск е обстоятелството дали счетоводно ответникът е вписал
такова свое вземане, като произтичащо от договора за потребителски кредит, сключен с
ищеца, дали го е претендирал от него, както и дали ищецът е заплатил сумата за неустойка в
посочения в договора размер, предвид че процесният договор съдържа клауза, която
9
предвижда възникване на такова вземане за кредитора.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не следва да
се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено
от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не
е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на договора
съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС,
ІІ-А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на
СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г.
по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
Следва да се посочи, че в решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. От член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
10
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена
и в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл са
неоснователни. Ето защо и предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК е основателен
и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск, не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове, поради което
съдът не дължи произнасяне по тях.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
С оглед изводите, до които съдът достигна за недействителност на договора за
паричен заем, то следва да бъде уважен и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
доколкото потребителят не дължи на кредитора нищо над чистата стойност на кредита (чл.
23 ЗПК). В производството е установено, че по договора за паричен заем ищецът е заплатил
на ответника сумата от 3670 лв. Ето защо този иск е основателен и следва да бъде уважен за
пълния предявен размер от 670 лв., включващ 610,56 лв. – договорна лихва и 59,44 лв. –
наказателна лихва, която сума не се дължи на ответника предвид недействителността на
договора за паричен заем.
Като законна последица от уважаването на иска за главница следва да се присъди и
законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.02.2024 г., до окончателното
плащане.
По искането за задължаване на ответника да върне в оригинал издадения от ищеца
запис на заповед следва да се посочи на първо място, че по делото не се установява такъв да
е издаден, а на следващо място посоченото искане няма характер на самостоятелен иск, по
който съдът да дължи произнасяне. Връщането на ценната книга при плащане е въпрос на
уреждане на вътрешните отношения между страните, с оглед извършените плащания и
признаване недействителността на договора за паричен заем, които възражения длъжникът
може да противопостави в отделно производство в случай, че кредиторът черпи права от
издаден запис на заповед, както и да претендира обезщетение за всички вреди, причинени
на потребителя при неизпълнение на задълженията по чл. 34, ал. 1, 2 и 3 ЗПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора, разноски се дължат на ищеца, от който се претендират:
347,60 лв. – държавна такса, 400 лв. – депозит за ССчЕ, както и адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъди сумата от общо 747,60 лв. – разноски по делото за държавна такса и
11
депозит за вещо лице.
Претендира се и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца съгласно договор за правна защита и съдействие от 08.02.2024 г. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне на
безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС
(определение № 43 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 2611/2021 г. по описа на ВКС, IV г.
о., определение № 141 от 15.03.2021 г. по ч. т. д. № 1005/2020 г. по описа на ВКС, II т. о. и
др.) за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на
някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват
предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда (чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв.), с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото.
С решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз е прието,
че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При
наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба.
С оглед даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за
съдилищата - чл. 633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при
приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални
размери. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на фактическата и
правната сложност на делото, и действително извършената работа (така и определение №
1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о.).
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на
процесуалния представител на ищеца – адв. М. Д. - САК, следва да бъде присъдена сумата
от 540 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита на
ищеца. Размерът на последното съдът определи при съобразяване, че осъщественото от
адвоката процесуално представителство е в защита на един интерес, по предявени искове,
произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – да се признае
нищожността на договора/съответни договорни клаузи и да се върне недължимо заплатената
сума по тях, както и съобразявайки материалния интерес по делото, фактическата и
правната сложност на делото, приключването му в рамките на две открити съдебни
заседания, в които се е явил представител на ищеца, уговореното и претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение, и постановената актуална съдебна практика
по сходни казуси.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. И. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бл. 39, ет. 3, ап. 17, срещу „Р.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж. к. „М. 1“, бл. 23, вх. 8, ет. 8, ап. 111, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК,
че сключеният между страните Индивидуален договор за заем с код: SM1000001088 от
21.07.2022 г., е нищожен поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „М. 1“, бл. 23, вх. 8, ет. 8, ап. 111, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на В. И.
К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бл. 39, ет. 3, ап. 17, сумата от 670 лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.02.2024 г. до
окончателното плащане, представляваща заплатена без основание сума (610,56 лв. –
договорна лихва, 59,44 лв. – наказателна лихва) въз основа на нищожния Индивидуален
договор за заем с код: SM1000001088 от 21.07.2022 г., сключен между страните.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „М. 1“, бл. 23, вх. 8, ет. 8, ап. 111, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на В. И. К.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бл. 39, ет. 3, ап. 17, сумата от общо 747,60 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „М. 1“, бл. 23, вх. 8, ет. 8, ап. 111, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал.
2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адв. М. Д. Д. – САК, личен номер **********, със съдебен адрес: гр.
С., ул. „Дунав“ № 1, ет. 2, ап. 3, сумата от 540 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца В. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бл. 39, ет. 3, ап.
17, безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13