РЕШЕНИЕ № 1875
гр.Русе, 7.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ
ПЕТКОВ
при секретаря Елисавета Янкова като
разгледа докладваното от съдията гр. дело №
88 по описа
за 2019 година, за да се произнесе, съобрази
Ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД твърди, че П.Х.Х.
е сключил договор за паричен заем № 5377090 от 15.08.2017г. с „Вива Кредит“
ООД. На 01.06.2018г. бил сключен рамков
договор между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД по силата на който вземането на първото дружество срещу П.Х.Х. е
прехвърлено на второто дружество.
Х. получил по договора за заем
сумата 600 лева, която следвало да бъде върната заедно с лихва на 9 месечни
вноски по 109,85 лева. Х. върнал само 100 лева по договора.
Заемателят заявил желание да се ползва от допълнителна услуга- експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, за която дължи такса в
размер на 283,50 лева. Освен това заемателят се задължил в тридневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение:
поръчител, който да отговаря на определени условия или валидна банкова
гаранция. Поради неизпълнение на това задължение на заемателя била начислена
неустойка в размер на 283,50 лева. Освен това заемодателя начислил на Х. и
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения в размер на
195 лева. Крайният падеж за изплащане на заема бил 12 май 2018 година.
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД се снабдило със заповед
за изпълнение срещу Х. по ч.гр.д. № 6439/2018г. на РРС за следните суми:
-
600 лева главница;
-
55,15 лева договорна лихва;
-
283,50 лева такса за експресно разглеждане на документи ;
-
283,50 лева неустойка;
-
195 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението;
-
61,33 лева мораторна лихва;
-
законната лихва върху главницата за периода от депозиране
на исковата молба до окончателното изплащане и
-
разноски в заповедното производство.
Х. не бил открит за връчване на заповедта за изпълнение и не били
установени сключени трудови договори, поради което на кредитора било указано да
установи вземането си в исково производство във връзка с което е предявен
настоящия иск.
Ответникът отново не е открит за връчване на книжата, поради което му е
назначен особен представител, който оспорва иска. Навежда доводи за наличието
на неравноправни клаузи в договора.
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Материалноправното
основание на вземането е по договор за цесия с правно основание чл. 99 и сл. от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
П.Х.Х. е сключил договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № 5377090 на 15.08.2017г.
(л.7-12) с „Вива Кредит“ ООД за сумата 600 лева, която сума следвало да бъде
върната на 9 месечни вноски от по 109,85 лева, като първата погасителна вноска
следвало да се плати на 14.09.2017г, а последната на 12.05.2018г. Посочено е в
договора, че кредита се отпуска с фиксирана годишна лихва от 40,29% и годишен
процент на разходите (ГПР)- 49,45% (чл.2 ал.1 т.8), като са посочени и
допусканията при които е определен ГПР. В договора е посочено също така, че с
подписването му заемателят удостоверява, че е получил заемната сума (чл.2 ал.2).
Заемателят се задължил в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави
обезпечение: поръчител, който да отговаря на определени условия или банкова
гаранция. При непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер
на 283,50 лева, която се разсрочва за заплащане на равни части с всяка
погасителна вноска, като така размера на погасителните вноски става 141,35
лева, а общия размер на задължението по договора- 1272,15 лева. Към договора е
приложена Тарифа на „Вива Кредит“ ООД за таксите по договори за заем, която не
е подписана от заемополучателя.
На 01.12.2016г. е бил сключен рамков договор между „Вива Кредит“ ООД и
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД с който първото дружество
прехвърля на второто свои вземания по договори за заем, като вземанията се
индивидуализират в приложение към договора. Представено е и приложение от
01.06.2018г. , в което е посочено, че вземането срещу П.Х.Х. по договор за
паричен заем № 5377090 от 15.08.2017г. също се прехвърля на „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ЕООД.
Законният представител на „Вива Кредит“ ООД е упълномощил „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД да уведоми от името на „Вива Кредит“ ООД
всички длъжници на дружеството, вземанията срещу които са прехвърлени с
рамковия договор от 01.12.2016г.
По делото е приложено и потвърждение подписано от законния представител на
„Вива Кредит“ ООД, което съдържа изявление, че се потвърждава извършената цесия
на всички вземания, цедирани от „Вива Кредит“ ООД на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД по рамковия договор от 01.12.2016г. и
индивидуализирани в приложение № 1 от 01.12.2018г. Приложено е и уведомление до
ответника за извършената цесия.
При така установените факти съдът прави следните правни изводи:
Съдът на европейския съюз многократно е подчертавал, че националният съд е
длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Дитектива
93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, а аргументи в този смисъл са изложени в решенията по делата
С-243/08, т. 3; С-40/08, т.32; С-168/05, т.38
и други.
И в по-нови дела на СЕС се преповтарят и доразвиват посочените разбирания,
като в подкрепа на необходимостта от служебна проверка за неравноправност на
договорните клаузи се сочи аргумента, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на възможността
да преговаря, така и от степента на информираност, което може да го накара да
приеме условията установени предварително от продавача или доставчика (дела
С-32/14, С-377/14).
Сочи се в практиката на
СЕС също така (решение по дело С-497/13), че съществува не малък риск поради
незнание, потребителят да не се позове на правна норма предназначена да му
предостави защита, а това би довело до липса на ефективна защита на
потребителя, ако националния съд не преценява служебно спазени ли са
изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на
потребителите.
От
цитираните решения на СЕС следва недвусмислено, че националните съдилища са
длъжни да следят служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за заем нарушава множество
разпоредби от Закона за потребителския кредит и европейското законодателство, поради
което е недействителен.
В съображение 31 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити е посочено, че:
„За да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.“
Чл.5 ал.2 от ЗПК също изисква информацията в договора с всички негови
приложения, включително и стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити да е представена по ясен и разбираем начин. Липсата на представен
стандартен европейски формуляр по делото е пречка да се прецени дали на
потребителя е била представена цялата нормативно предвидена информация във
връзка с договора. В договора се съдържа изявление, че заемателя бил получил
стандартен европейски формуляр, но това е без правно значение, тъй като този
формуляр следваше да бъде представен, за да бъде проверено дали е предоставена
цялата нормативно предвидена информация, дали предоставената информация е
коректна, дали формуляра е отпечатан с размер на шрифта, който отговаря на
закона и много други.
Формирането на ГПР също не е представено по ясен и разбираем начин, като
същото е посочено само цифрово- 49,45%. При посочена годишна лихва от 40,29% не
става ясно какво друго е включено в ГПР и какви размери за да се получи
посочения процент.
На следващо място ГПР очевидно не
отговаря на реалния ГПР по договора. Когато кредитирана сума от 600 лева се
изплаща на 9 равни месечни вноски от по 109,85 лева, това се равнява на месечно
оскъпяване с 11,35%, което дава годишно оскъпяване (годишни разходи) от 136,20%
(изчисленията са на съда). Това не е равно на посоченият ГПР от 49,45% и
многократно надхвърля лимита за ГПР, който не трябва да бъде повече от
петкратния размер на законната лихва за забава съгласно чл. 19 ал.4 от ЗПК.
В чл.4 ал.2 от договора е предвидена неустойка в случай на непредоставяне
на обезпечение. Тази клауза също е недействителна. Уговореното плащане не
представлява неустойка, тъй като същото няма присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи при неизпълнение на
акцесорно задължение (за предоставяне на обезпечение), като плащането й е
разсрочено заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за
задълженията и договорите
„Изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно
разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична
индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да
се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Разбира се, право на всеки
кредитор е да прецени от кои свои права желае да се ползва, но и задължение на
съда е да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като
настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а
да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Фактът,
че плащането на дължимата неустойка се договаря да бъде разсрочено сочи, че
страните очакват задължението за неустойка да възникне (т.е. да не се
предостави обезпечение) и не искат това да доведе до типичните последици на
неизпълнение. Това сочи, че страните не придават на това задължение качеството
на неустойка, а на допълнително плащане под условие. Ако кредиторът наистина
държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до
получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето
на обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да предостави
обещаните обезпечения- то той очевидно би могъл да получи кредитиране при
многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би потърсил
„бързи кредити“, за които е общоизвестно, че са с висок размер на оскъпяване. Правейки горните разсъждения съдът изхожда от
житейската презумпция, че лицата встъпващи в договорни отношения са в здрав
разум и имат поне елементарни познания за финансовата страна на света около тях
(а ако това не е така, то договора ще е недействителен но по други
съображения). Предвид изложеното съдът приема, че волята на страните не е била
да се предостави обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в
случая има чисто възнаградителна функция.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.
71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана
като неустойка. Предвид изложеното договорената
неустойка представлява възнаграждение и за това размера й следва да бъде
включен в годишния процент на разходите, като така се стига до драстично
нарушение на ограничението на ГПР
предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК. При включване на неустойката към месечната
вноска, последната става 141,35 лева, при което месечното оскъпяване на кредита
става 18,39%, и съответно ГПР- 220,68%, което грубо противоречи на закона. Така посоченият в
договора ГПР не отговаря на действително уговорения, което от своя страна е
нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК това прави
договорът за кредит изцяло
недействителен.
Налице са и други нарушения на закона: Разходите за извънсъдебно събиране
на кредита противоречат на разпоредбата на чл. 33 ал.1 и ал.2 от ЗПК:
(1) При забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата.
(2) Когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва.
Към извънсъдебно събиране се пристъпва едва след като длъжникът изпадне в
забава, а при забава кредиторът има право само на законната лихва и не може да
начислява неустойки.
Съгласно чл.10 ал.2 от ЗПК:
Кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит.
В случая кредиторът начислява такси по тарифа, която не е част от договора
и не е подписана от заемателя.
Договорът за кредит е нищожен поради това, че ГПР многократно надхвърля
законовия лимит, на собствено основание са нищожни и отделни негови клаузи,
което беше посочено по-горе.
Последиците от констатирането
на недействителността на договора са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи по кредита. В исковата молба се признава, че П.Х.Х. е извършил плащания по кредита в размер на 100 лева, с тази сума е
погасена главница и следователно същият дължи още 500 лева главница по заема.
Обезщетение за забава:
По делото се претендира също и обезщетение за
забава за периода от 13.05.2018г. до 20.09.2018г. Както бе посочено договорът е изцяло
нищожен и на договорно основание ищеца не може да претендира нищо. Ответникът
дължи връщане на получената сума, но не на договорно основание, а по силата на
чл. 23 от ЗПК, който е частен случай на общото правило, че всеки, който е
получил нещо без основание (или на нищожно основание) следва да го върне. На
пряко законово основание (чл. 86 от ЗЗД) се дължи и обезщетение за забава / законна лихва/. В случая последната вноска по договора е с падеж 12.05.2018г. И
макар договора за заем да е нищожен, то П.Х.Х. е имал знание, че най-късно до 12.05.2018г. е следвало да върне кредита, поради което съдът приема, че след тази
дата тoй е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху неизплатения остатък от главницата от 500 лева. Законната лихва върху 500 лева за периода от 13.05.2018г. до 20.09.2018г, изчислена със служебно предоставен на съда софтуерен продукт е 18,20 лева, в който размер вземането на ищеца за обезщетение за забава
съществува, съответно искът му следва да се уважи, а над този размер да се
отхвърли.
Относно съобщаването на цесията:
Съобщението за извършената цесия е приложено към исковата молба и връчено
на представляващия длъжника в хода на производството и съгласно трайно
установената практика на ВКС това връчване следва да се счита за редовно и
поражда правно действие.
По спорния въпрос дали поражда правно действие съобщение за цесия връчено в
хода на производството на особен
представител, в практиката на Русенски окръжен съд се затвърди виждането,
че такова връчване е валидно, поради което и в настоящото дело това връчване ще
бъде зачетено. Настоящият състав не споделя аргументите на РОС в подкрепа на
това разрешение, поради което такива няма да бъдат излагани.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
„Съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
Съдът в
исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение.”
В заповедното производство е издадена заповед за изпълнение за сума в общ
размер 1478,48 лева, а общият размер на дълга,
който се установява е 518,2 лева. Предвид частичната основателност на претенцията направените разноски
в заповедното производство от 129,57 лева следва да се присъдят
съразмерно на уважената част от иска- в размер на 45,41 лева. В настоящото производство ищецът има разноски за държавна такса в
размер на 270,43 лева и за особен представител на ответника в размер на 300
лева, като съдът определя и възнаграждение за представляващия го юрисконсулт в
размер на 150 лева. Така общият размер на разноските на ищеца в настоящото
производство става 720,43 лева от които следва да се му присъди съобразно
изхода на делото сумата 252,51 лева. Мотивиран така съдът:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че съществуват вземанията на “Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК *********, адрес: гр.София, бул. Васил Левски № 114, етаж
Мецанин срещу П.Х.Х.,
ЕГН **********,*** които вземания произтичат от договор за паричен заем
№ 5377090 от 15.08.2017г.
сключен между П.Х.Х., ЕГН ********** и „Вива Кредит“ ООД. гр.
София, ЕИК *********, и които
вземания са били
прехвърлени по договор за цесия от 01.12.2016г. на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, в следните размери:
-
500 лева главница със законната лихва
върху тази сума от 27.09.2018г. до окончателното изплащане,
-
18,20 лева обезщетение за забава за периода 13.05.2018г. до 20.09.2018г,
за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по
ч.г.д. № 6439/2018г. на Русенски районен съд.
ОТХВЪРЛЯ
ИСКОВЕТЕ на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********,
адрес: гр.София, бул. Васил Левски № 114, етаж Мецанин за установяване на вземания на дружеството срещу П.Х.Х., ЕГН **********,***, които вземания
произтичат от договор за паричен заем № 5377090 от 15.08.2017г. сключен между П.Х.Х., ЕГН ********** и „Вива Кредит“ ООД. гр. София, ЕИК *********, и които вземания са били
прехвърлени по договор за цесия от 01.12.2016г. на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, в следните размери:
- главница над размера 500 лева до предявеният размер от 600 лева със
законната лихва за периода от 27.09.2018г. до изплащане на вземането;
- мотаторна лихва над
размера 18,20 лева до предявения размер от 61,33 лева.
- 55,15 лева договорна лихва за
периода 14.09.2017г. до 12.05.2018г,
- 283,50 лева неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение;
- 283,50 лева такса за експресно
разглеждане на документи;
- 195 лева разходи и такси по
извънсъдебно събиране на вземането;
- 9,05 лева законна лихва за периода
06.10.2016г. до 31.08.2017г,
за които
вземания е била издадена заповед за изпълнение по
ч.г.д. № 6439/2018г. на
Русенски районен съд
ОСЪЖДА П.Х.Х., ЕГН **********,***
да заплати на “Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, адрес: гр.София, бул. Васил Левски
№ 114, етаж Мецанин разноски по ч.г.д.
№ 6439/2018г. на РРС в размер на 45,41 лева, както и разноски по настоящото дело в размер на
270,43 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: