Р Е Ш
Е Н И Е
№ 124
гр. Несебър, 01.08.2016г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
гражданска
колегия, шести състав в публично заседание на единадесети юли две хиляди и шестнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Валери Събев
при
участието на секретаря С.Б., като разгледа гр. д. № 115 по
описа на НРС за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е за
съдебна делба във фазата по допускането й.
Ищецът М.Й.Д. иска да
бъде допусната делба между него и бившата му съпруга В.П.Д. (Г.) на следните
недвижими имоти: 1. самостоятелен обект в сграда с идентификатор № **************
в гр. ********, ул. „**************, находящ се в сграда № 5, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ***********, при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж - № ***********.5.1, под обекта – няма и над обекта - №
***********.5.4; 2. самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***********.5.4
в гр. ********, ул. „**************, находящ се в сграда № 5, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ***********, при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж - № ***********.5.3, под обекта – - № ************** и
над обекта – няма. Твърди, че той ответницата са собственици на по ½
идеална част от посочените недвижими имоти, тъй като същите са изградени в
режим на СИО. Сочи, че имотите са построени по време на брака между страните
върху терен, собственост на ответницата. В тази връзка цитира тълкувателна
практика на Върховния съд, според която построената през време на брака сграда
върху земя на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност.
Развива подробни съображения в подкрепа на тезата, че е имал принос за построяването
на процесните обекти. Навежда, че от ответницата не са представени количествени
сметки за строежа, от които да е видно какви количества и материали са
необходими за изграждане на въпросните обекти. Счита, че представените от
ответницата фактури не доказват твърденията й, че строежите са изградени изцяло
със средства на баща й. Твърди, че от събраните по делото доказателства се
установява, че строежът е построен от ищеца, неговия баща и зет му. Излага, че
водените от ответницата свидетели изнасят неверни данни относно извършването на
строежите, като развива подробни съображения в тази насока. С тези доводи моли
процесните имоти да бъдат допуснати до делба при равни квоти.
В срока
по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала отговор, с който оспорва иска като
недопустим, респ. като неоснователен. Твърди, че липсва възникнала СИО по
отношение на терена, върху който са построени имотите. Сочи, че в полза на
ищеца няма учредено вещно право на строеж в режим на СИО. Твърди, че липсва
съвместен принос като основна предпоставка за придобиване на собствеността
върху процесните обекти в режим на СИО. Сочи, че обектите са изградени изцяло
с лични средства на баща й, поради което счита, че липсва съвместен принос на
съпрузите за построяването им. Развива подробни съображения в тази насока. Процесуалния
й представител, в депозирана по делото писмена защита, развива по подробен
начин твърденията на ответницата. Акцентира върху обстоятелството, че ищецът е
следвало да докаже по делото, че е финансирал изпълнението на строителните
работи. Извършва подробен анализ на събраните доказателства. С тези доводи моли
предявеният иск за допускане на съдебна делба да бъде отхвърлен. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 341 ГПК за допускане до делба при
равни квоти между М.Й.Д. и В.П.Д. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № **************
и
самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № ***********.5.4. В тежест на ищеца е да докаже
твърденията си за възникване на съсобственост между страните по отношение на
делбените имоти при посочените квоти и на посоченото от него правно основание – при
реализиране на правото на строеж по време на брака. В тежест на ответницата е
докаже възраженията си: че обектите са придобити от нея по силата на договор за
дарение, както и, че обектите са построени изцяло със средства, предоставени от
баща й.
Между страните не е спорно, че са сключили граждански брак на 15.05.1993г.
(видно и от удостоверение за граждански брак на л. 6 от делото), който е
прекратен през 2015г. Страните не спорят помежду си, че процесните недвижим
имоти (самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № ************** в гр. ********, ул. „**************,
находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор № *********** и самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № ***********.5.4 в гр. ********, ул. „**************,
находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***********) са построени
върху терен, собственост на ответницата. В тази връзка от заповед №
РД-12-487/15.05.1998г. на областния управител на гр. Бургас (на л. 39 от
делото) и от договор за продажба на недвижим имот частна държавна собственост
от 27.06.1998г. (на л. 40 от делото) се установява, че бащата на ответницата П.Д.Г.
придобил по силата на покупко-продажба правото на собственост върху дворно
място от 512 кв. м., съставляващо парцел ******************** по плана на гр. ********,
община Несебър, при граници: изток – парцел ******************************* –
улица. В полза на П.Д.Г. било издадено Разрешение за строеж № 52/04.08.1998г.
от главния архитект на Община Несебър (на л. 48 от делото) за построяване в
процесния недвижим имот на магазини и офиси. Видно от скица № 267 (на л. 41 от
делото) разрешението за строеж било дадено въз основа на виза за проектиране на
двуетажна застройка, представляваща допълващо застрояване с обекти на първи
етаж – магазини и на втори етаж – офиси. С протокол № 22 от 28.12.1998г.,
издаден от Община Несебър (на л. 120 от делото), била определена и строителна
линия на строежа. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № *******************************.,
съставен на 19.10.1998г. от нотариус С.А. (на л. 42- 43 от делото) в полза на
ответницата било извършено дарение върху ½ идеални части от така
описания недвижим имот. Между ответницата В.Д. и собственичката на останалата
½ идеална част от процесния недвижим имот, бил сключен договор (на л. 47
от делото), вписан при РС гр. Несебър под *************************., според
който договарящите взаимно си учредили право на строеж за изграждане на два
магазина на първия етаж от сградата и два офиса на втория етаж от сградата.
Според уговорките В.Д. следвало да придобие правото на собственост върху
източния магазин от първия етаж на площ от 30 кв. м. и източния офис на втория
етаж на площ от 35 кв. м. От нотариален акт № *************************
съставен на 18.06.1999г. от нотариус С.А. (на л. 5 от делото) се установява, че
В.Д. била призната за собственик на магазин № 2 на площ от 30 кв. м., находящ
се на първия етаж от източната страна на допълваща двуетажна застройка,
изграден в парцел ******************** по плана на гр. ********, както и на
офис № 2, на площ от 35 кв. м., находящ се от източната страна на постройката. На
В.П.Д. и Д.П.Н. било издадено разрешение за ползване на обектите № 191 от
26.05.2000г. (на л. 60 от делото). Между страните няма спор, че описаните в
посочения нотариален акт обекти, представляват следните обекти по кадастралната
карта на гр. Несебър - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № **************
в гр. ********, ул. „*************************, находящ се в сграда № 5 и самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № ***********.5.4 в гр. ************************************.
От изложеното се налага извод, че по делото безспорно се установява (а и
ищецът не оспорва този факт), че процесните обекти са построени върху поземлен
имот, собственост на ответницата Д., въз основа на учредено между нея и другия
собственик на земята право на строеж. При това положение първата група
възражения, наведени от процесуалния представител на ответница са, че
процесните обекти са индивидуална собственост на В.Д., тъй като са придобити
въз основа на безвъзмездно придобиване на правото на строеж. Съдът намира тези
възражения за неоснователни. Съображенията за този извод са следните:
По делото не е спорно, че обектите са построени по време на действащия
между ищеца и ответницата граждански брак. В т. 4 от Постановление № 5 от 31.X.1972 г., Пленум на ВС е прието, че в съпружеската
имуществена общност се включва сградата, построена през време на брака върху земя,
индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на
строеж в полза на другия съпруг. Както е прието и в
новата практика на ВКС, постановена по задължителния ред на чл. 290 ГПК,
цитираното постановление не е загубило смисъла си и при действието на новия СК
от 2009г. – в този смисъл напр. Решение
№ 137 от 12.08.2011г. на ВКС по гр. д. № 1516/2009г., I г. о., ГК. В тази връзка разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от СК (аналогична с
разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от СК от 1968г., действала към момента на
приемане на цитираното Постановление на ВС) установява друго по смисъла на чл.
92 ЗС относно собствеността на създаденото приращение през време на брака. Именно „приращението” по смисъла на чл. 92 ЗС е и правното основание,
на което се придобива собствеността върху процесните обекти. Ето защо обстоятелството
в полза на кое лице е било учредено правото на строеж е ирелевантно. Без
значение е и обстоятелството дали правото на строеж е било учредено по
възмезден или безвъзмезден начин. Безвъзмездното учредяване на правото на
строеж не означава, че обектите са придобити по силата на дарение по смисъла на
чл. 22, ал. 1 СК. Както се посочи придобивното основание в случая е
„приращението” по смисъла на чл. 92 ЗС. Именно на това основание след като
строежът на обектите е завършен по време на брака (за което няма спор), то
принципът е, че същите са собственост и на двамата съпрузи на основание чл. 92
ЗС вр. чл. 21, ал. 1 СК.
Във връзка с изложеното вторият спорен по делото
въпрос е дали обектите са построени изцяло с лично имущество на ответницата
(дадено от баща й). Както вече се посочи в изготвения по делото доклад това
възражение на ответницата представлява такова с правно основание чл. 23 СК. В
тази връзка съдът е разпределил в нейна доказателствена тежест да установи, че
сградите са построени изцяло със средства, предоставени от баща й. Ответницата
е следвало да установи в процеса този факт при условията на пълно и главно
доказване, за да обори презумпцията на чл. 21 СК, че всички вещи, придобити по
време на брака, са в режим на СИО. Съдът не споделя доводите на процесуалния
представител на ответницата, че в доказателствена тежест на ищеца е било да
докаже, че е вложил средства в построяването на имотите. В съдебната практика
на ВКС (вкл. и задължителната такава) е прието, че оборването на презумпцията
за съвместен принос и доказването, че придобито по време на брака имущество е
лична собственост, тъй като е придобито с лични средства на един от съпрузите,
е изцяло в тежест на този съпруг. В такъв смисъл са напр. Решение № 371 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2840/2008 г., V г. о. и Решение № 279 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
529/2009 г., I г. о., ГК. Разпределението на
доказателствената тежест по посочения начин е напълно относимо към настоящия
случай, като съдът не намира, че в случая на презумпцията се противопоставя
императивната норма на чл. 92 ЗС. Както вече се посочи когато дадена сграда е
построена по време на брака е налице „друго” по смисъла на чл. 92 ЗС. Във
връзка с направеното възражение съдът намира за неоснователни възраженията на
ищеца, че не следва да бъде разглеждано в процеса. Както вече се посочи с оглед
твърденията на процесуалния представител на ответницата съдът квалифицира
възражението му като такова по чл. 23 от СК. Същото не може да се приеме за иск
по чл. 29, ал. 3 от СК (който в качеството си на конститутивен иск не може да
бъде разглеждан в производството по съдебна делба), тъй като в правната теория и съдебна практика е изяснено, че
искът за определяне на по-голям дял се отнася за цялото имущество, съставляващо
съпружеска имуществена общност, а искът за трансформация се отнася само за конкретна вещ, в
която са вложени средства, които не са семейни – в
този смисъл напр. Определение № 97 от
17.02.2015г. на ВКС по гр. д. № 7146/2014г., I г. о. В случая твърденията на ответницата са именно, че конкретните недвижими
вещи (магазин и офис) са построени със средства, които не са семейни. Т.е.
възражението на ответницата намира своето правно основание в чл. 23 СК. В подобен
смисъл е и Решение № 415 от 22.10.2012г., постановено по гр.д. № 231/2012г. по
описа на I гр.о. на ВКС. В посоченото решение е прието, че презумпцията на чл. 21,
ал. 3 от новия СК е оборима. Приносът е изключен и е основание за пълна, или
частична трансформация, съгласно предвидената възможност в чл. 23 от СК, когато
вещите и вещните права са придобити по време на брака, но със средства, или
права, придобити по дарение, наследство, или с друго лично имущество по смисъла
на чл. 22 от СК. В тази връзка постоянната съдебна практика на ВКС е в насока,
че ако недвижим имот е придобит по време на брака със средства, дарени от
родителите на единия съпруг, другият съпруг няма принос в това придобиване - Решение
№ 241/04.04.1989г. по гр.д.№ 143/98г. ІІ гр.о., постановени при аналогичната
разпоредба на СК от 1985г. На още по-силно основание ако имотът е построен със
средства, дадени от родител на единия съпруг, то другият няма принос в
придобиването му. Изложеното е достатъчно, за да се приеме, че по своята същност
възражението на ответницата е с правно основание чл. 23 СК. Съгласно чл. 342 ГПК в първото заседание всеки от сънаследниците може да
възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на
неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти. В теорията и практиката безпротиворечиво е прието, че в първата фаза на делбеното производство е допустимо
съединяването на установителни искове, но не и на конститутивни искове, освен
ако предявяването им не е изрично предвидено (чл. 30 от ЗН). Същевременно не съществува пречка съделител в
производството по съдебна делба да направи възражение, което се припокрива с
някой от допустимите за разглеждане в първата фаза на делбата установителни
искове. Единствено в неговата власт е да реши каква форма на процесуална защита
да избера – дали да предяви установителен иск по реда на чл. 342 ГПК, или да
въведе твърденията си под формата на възражение. В настоящия случай ответницата
е избрала втория вариант за защита и под формата на възражение е въвела в
процеса твърдения, че е налице пълна трансформация, тъй като процесните сгради
са построени изцяло със средства, предоставени от баща й. Както вече се посочи
не съществува пречка в делбеното производство да се въвеждат такива възражения,
поради което съдът достигна до краен извод, че възражението с правно основание чл.
23 СК е допустимо за разглеждане. Върховният съд също е имал повод да се
произнесе в подобен смисъл, като е разгледал възражение с правно основание чл.
23 СК, направено в производство по съдебна делба – напр. с Решение № 88 от
24.07.2015г. на ВКС по гр. д. № 1112/2015г., II г. о., ГК.
Настоящият съдебен
състав намира, че ответницата (въпреки разпределената доказателствена тежест)
не е доказала в настоящото производство при условията на пълно и главно
доказване, че процесните обекти са построени изцяло със средства, дадени от
баща й. Съображенията за този извод са следните:
За да докаже
възражението си ответницата Д. е представила по делото писмени доказателства –
фактури (на л. 49 – л. 59). Съдът намира, че тези писмени доказателства не
доказват пълно и главно твърденията, че всички средства за построяване на
процесните обекти са дадени от баща й. От посочените фактури се установява, че
в периода месец юли 1998г. – месец март 1999г. бащата на ответницата – св. П.Г.,
е закупувал от различни доставчици строителни материали – бетон, вар, дървен
материал, гранит. Заплащал е и за извършването на определени услуги – превоз на
материали, изработване на врати. Съдът намира, че така представените фактури са
единствено косвени доказателства за извършвани от него разходи във връзка с
определен строеж, но не доказват по несъмнен начин, че процесните обекти са
построени единствено със средства на св. Г.. От ответницата не е доказано, че
точно описаните във фактурите материали са използвани за строежа на процесните
обекти. Вярно е, че определени обстоятелства биха могли да бъдат доказани и по
косвен начин, но само когато косвените доказателства са от такова естество, че
да водят до единствения възможен извод, че определени факти са се реализирали.
Настоящият случай не е такъв, тъй като по делото изобщо не е доказано какви
точно материали са вложени в строежа, каква е тяхната стойност и дали вложените
материали отговарят по вид и количество на материалите, описани в процесните
фактури. Освен това не е доказано какъв вид СМР са извършвани и дали
фактурираните услуги отговарят на извършените работи. Т.е. дори и да се приеме,
че бащата на ответницата е вложил определени средства в строежа на обектите, по
никакъв начин не е доказано, че в тях са вложени единствено негови средства,
или че вложените от него средства надвишават половината от вложените в целия
строеж. Освен това от показанията на всички разпитани по делото свидетели
безпротиворечиво се установи, че процесните два обекта са строени едновременно
с други два идентични обекта (на сестрата на ответницата) и св. П.Г. е участвал
в строежа на тези други два обекта. Следователно няма как да се приеме за
доказано, че закупуваните от него материали (фактурирани с представените по
делото фактури) се отнасят точно за процесните обекти. Не е проведено никакво
доказване, което да свърже тези фактури именно с тях. Изложеното е достатъчно
за съда да приеме, че само от представените по делото фактури не се доказват
твърденията на ответницата, че процесните „магазин” и „офис” са построени
единствено със средства, вложени от баща й.
Посочените фактури,
представляващи косвени доказателства за настоящия процес, не могат да докажат
твърденията на ответницата и при съпоставянето им с останалите събрани по
делото доказателства. В тази връзка съдът не намира за убедителни свидетелските
показания на св. Н.Б. в частта им, в която тя твърди, че строежът на процесните
обекти е извършван единствено със средствата и под техническото ръководство на
св. П.Г.. Свидетелката твърди, че не е виждала ищецът и баща му да работят на
строежа, но в същото време изрично сочи, че не е имала възможност да наблюдава
постоянно строежа. Впрочем наблюденията й върху строежите са свързани с
участието на съпруга й в тях, като твърденията й са, че св. П.Г. му плащал за
извършване на работа по строежа като „зидар”. Наред с това свидетелката е
посочила, че не знае кой точно е транспортирал материали до строежа. Т.е.
показанията и са категорични само относно факта, че съпругът й е участвал в
строежа като зидар и относно факта, че св. Г. му е заплащал за тези услуги.
Налага се извод, че свидетелката няма поглед върху цялостния строеж и от
показанията й не може да се приеме за доказано, че ищецът не е участвал по
никакъв начин в извършването на строежите. В същото време участието на съпруга
на свидетелката в строежа не е достатъчно, за да се приеме за доказано, че
единствено св. Г. е заплащал за извършването на строителните работи. Също като
обсъдените по-горе фактури участието на един работник в строежа е само косвено
доказателство за влагане на средства от страна на св. Г., но както вече се
посочи косвените доказателства трябва да водят до единствения извод, че само П.Г.
е заплащал за извършената работа на строежа, за да се приеме за доказано
възражението на ответницата. Заплащането на възнаграждение за един работник не
е достатъчно, за да се приеме за доказано твърдението на ответницата.
Що се отнася до
свидетелските показания на св. Г., съдът намира, че същите подлежат на
внимателна преценка по реда на чл. 172 ГПК, тъй като този свидетел безспорно е
заинтересован от изхода на делото в качеството му на баща на ответницата. Както
е посочено в чл. 172 ГПК показанията на този свидетел следва да бъдат
преценявани с оглед на всички други данни по делото. В тази връзка съдът не
кредитира показанията на този свидетел в частта им, в която твърди, че
процесните обекти са построени единствено с негови средства и без никакво
участие на ищеца. Следва да се има предвид, че в тази част показанията на
свидетеля не се подкрепят от останалите данни по делото. Както вече се посочи
налице са косвени доказателства, че той е извършвал разходи във връзка със
строежа, но липсва друго доказателство (освен неговите показания), което да сочи,
че именно св. Г. е предоставил всичките средства за извършването му. При
разпределената доказателствена тежест на ответницата не е имало пречка такива
доказателства да бъдат ангажирани – чрез установяване на стойността и
количествата на всички материали, използвани в строежа, и представяне на
доказателства, че именно св. Г. е заплатил всички материали и извършването на
всички строителни работи. Такива доказателства не са представени по делото, а
единствено показанията на св. Г., в качеството му на заинтересован свидетел по
смисъла на чл. 172 ГПК, не са достатъчни за доказването на твърдените от
ответницата факти. Освен това така изнесените показания на св. Г. са в
противоречие с показанията на свидетели, които по никакъв начин не са
заинтересовани от изхода на делото – св. К. и св. Т.. Както се установи по
делото тези свидетели не са в отношения със страните. Св. Т. твърди, че в
началото на 1999г. ищецът, заедно с баща си и зет си, закупил от нея (в
качеството й на работник при „Металснаб”) строителни материали – 2-3 рула
желязо, което му трябвало за строеж на магазин. По делото по безспорен начин се
установява, че в началото на 1999г. вече се е извършвало строителство на
процесните обекти, поради което показанията на тази свидетелка са косвено
доказателство за участието на М.Д. в строежа. Сведения за участието на Д. в
строежа могат да се извлекат и от показанията на св. К., който твърди, че е
предал на ищеца сумата от 5000 долара (дадени от майката на Д.) именно в
момент, в който той участвал в строителството на магазин в гр. ********.
Свидетелят възприел, че ищецът работи на строежа в момента, когато му предавал
парите. Т.е. и в показанията на този свидетел се съдържат данни за участието на
М.Д. в строителството. Ето защо се налага извод, че дадените от тези свидетели
показания разколебават показания на св. Г., които пък от своя страна не се
подкрепят от никакви други данни по делото. Впрочем и самият св. Г. твърди, че
е записал всичко, свързано със строежа, като е отразил всички извършени работи
и стойността им, а такива писмени доказателства по делото не са ангажирани, за
да подкрепят твърденията му. Съдът намира, че и показанията на св. Петранка Н.
следва да се преценяват по реда на чл. 172 ГПК, в качеството й на сестра на
ищеца. От показанията й обаче става ясно, че тази свидетелката няма преки
наблюдения над извършването на строителството, като наблюденията й се свеждат
най-вече до участието на нейния съпруг в строителството. Т.е. от показанията й
не могат да се извлекат конкретни данни за лицата, които са заплащали за
строежа на обектите. Съдът не кредитира показанията на свидетелката в частта
им, в която сочи, че бащата на ответницата не е давал пари за строежа,
доколкото по делото се събраха достатъчно косвени доказателства в обратната
насока. Според съда по делото се установява, че св. Г. е извършвал разходи по
строежа, но недоказано остава твърдението на ответницата той да е извършил
всички разходи. Показанията на св. Н. само допълват показанията на останалите
двама свидетели, водени от ищеца, в частта им, в която се твърди лично участие
на Д. в извършените работи.
Съдът намира, че по
делото са събрани и писмени доказателства, които косвено потвърждават участието
на М.Д. в строителството. Такива са протокол на Държавна приемателна комисия за
установява на годността за ползване на строежа (на л. 61 – л. 66 от делото),
както и скиците на строежа (на л. 125 и л. 126 от делото). В случая става
въпрос за частни документи, които нямат обвързваща съда материална
доказателствена сила по отношение на отразените в тях факти. От друга страна в
протокола на Държавната приемателна комисия М.Д. е вписан като изпълнител на
строежа. Вярно, че това отразяване е оспорено от процесуалния представител на
ответника, но следва да се има предвид, че този протокол е подписан от М.Д.,
св. П.Г. и от ответницата. Подписите върху този документ не са оспорени, поради
което с подписването си по косвен начин ответницата Д. и св. Г. са се съгласили
с обстоятелството, че ищецът е участвал в строежа. Същото важи и за
представените скици, върху които е положен подпис на св. Г. и в които името на М.Д.
е вписано като инвеститор и изпълнител на строежа. Приложените писмени
доказателства са само косвени, но допълват останалите събрани по делото данни,
че М.Д. е участвал в строежа. Същевременно тези доказателства следва да се
приемат и като данни по смисъла на чл. 172 ГПК, които разколебават показанията
на св. Г. в частта им, в която твърди, че единствено той е инвестирал в
строежа, доколкото в такъв случай няма логика да подписва документи, в които е
отразено името на друго лице като изпълнител и инвеститор.
Всичко изложено до тук
е достатъчно, за да се приеме, че процесните обекти са придобити в режим на СИО
от двамата съпрузи по време на брака им. Възражението на ответницата, че
приносът за придобиването им е изцяло неин не се доказа в настоящото
производство, поради което съдът приема, че след прекратяване на брака между
страните бездяловата собственост върху обектите се е превърнала в обикновена
съсобственост. При това положение и по арг. от чл. 21, ал. 1 от ЗС всеки от
съпрузите притежава по ½ идеална част от обектите. Ето защо обектите
следва да бъдат допуснати до делба при посочените квоти.
При този изход на спора на ищеца не следва да се присъждат разноски, тъй
като не са поискани, а и към момента не се дължат с оглед изричната
разпоредбата на чл. 355 ГПК. Именно във връзка с тази разпоредба искането на
ответницата за присъждане на разноски също е неоснователно, тъй като в
настоящата фаза на делбата не са предявявани допълнителни искове.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ДОПУСКА
извършването на съдебна делба между
съсобствениците М.Й.Д.,
ЕГН ********** *** – офис, и В.П. Г., ЕГН ********** ***, на следните имоти:
1.
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ************** в гр. ********,
ул. „**************, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с
идентификатор № ***********, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж - № ***********.5.1, под обекта – няма и над обекта - № ***********.5.4;
2.
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***********.5.4 в гр. ********,
ул. „**************, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с
идентификатор № ***********, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж - № ***********.5.3, под обекта – - № ************** и над обекта –
няма, при следните
дялове:
-
за М.Й.Д.
– 1/2 ид.ч.,
-
за В.П. Г. - 1/2 ид.ч.
Решението
може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: