РЕШЕНИЕ
№67
гр. Кюстендил, 08.04.2020 г.
B ИМЕТО HA НАРОДА
Кюстендилският окръжен съд, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря: Р. С.,
разгледа докладваното от младши
съдия Симона Навущанова в.гр.д. № 48/2020 г. по описа на Окръжен съд-
Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 1038 от 12.12.2019 г., постановено по гр. дело № 340 от 2019
г., Кюстендилският районен съд е осъдил Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. ”Витоша” № 2
да заплати на Б.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес *** сумата от *** лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди вследствие необосновано действие на мярка за
процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р.България“, ведно със
законна лихва считано от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане, като до
пълния предявен размер на иска от *** лв., предявен като частичен за пълен
размер от *** лв., е отхвърлил искът като неоснователен. Със същото решение е
осъдил Прокуратурата на Република България, да заплати на Б.Г.Д., деловодни
разноски в размер на *** лв., съразмерно с уважената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба депозирана от Б.Г.Д., с ЕГН **********,
чрез процесуалния му представител адв. В.М., с която се изразява
недоволство от неспазване от съда на законовоустановените критерии за
определяне на обезщетение по реда на чл.52 ЗЗД и съответно се обжалва решението в
отхвърлителната му част. Иска се постановяване на съдебен акт, с който да бъде
уважен изцяло предявения иск. Не са въведени искания по доказателствата.
Постъпила е и
въззивна жалба от Крум Крумов – прокурор при Районна прокуратура – Кюстендил
като представител на Прокуратурата на Република България, против решение № 1038 от
12.12.2019 г., постановено по гр. дело № 340 от 2019 г. на КнРС, в осъдителната му част. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно, алтернативно редукция на
присъденото обезщетение. Изводите на съда за частична
основателност на предявения иск се считат изцяло за неправилни. В тази връзка
на първо място се посочва, че нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ изчерпателно изброява хипотезите, при които Прокуратурата на РБ носи
отговорност за вредите настъпили в резултат
на "незаконно действие или акт на прокурор“. Постановление за вземане на мярка за процесуална
принуда по чл. 68, ал. 1 НПК, „Напускане
пределите на Република България" не е включено. На следващо място се
твърди, че в хода на първоинстанционното производство не са събрани
доказателства, които да установят, че ищецът е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в притеснения и отрицателни емоции. Опровергано е и твърдението
на последния, че не е знаел за наложената мярка. Същият е бездействал и не е
упражнил правото си да обжалва процесната мярка, която е била законосъобразно
наложена в хода на досъдебно производство, по което ищецът е бил обвинен за
тежко умишлено престъпление, за което е осъден с влязла в сила присъда и му е
наложено наказание „лишаване от свобода“. Твърди се, че претенцията на ищеца не
е съобразена с вида, характера и интензитета на упражнената принуда. Не е съобразено
бездействието на ищеца, който след узнаването за наложената мярка през 2008 г.,
не е предприел никакви мерки за отмяната й.
Забраната е била в
сила, само защото ищецът не е заявил, след изтърпяване на присъдата, искане за нейната отмяна. Счита се, че размерът на присъденото обезщетение е
завишен и несъответен на икономическия
стандарт в Република България. В
тази връзка се иска да бъде прието, че ищецът
виновно е допринесъл за увреждането / чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ/, и съответно да бъде
намален размерът на присъденото обезщетение.
На база
изложеното се иска отмяна на постановения съдебен акт в частта, с която искът е уважен за сумата от *** лева,
алтернативно се иска редукция на присъденото обезщетение и съблюдаване на
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ при определяне размерът му.
В рамките на
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са постъпили отговори по
депозираните жалби от насрещните страни.
B открито
съдебно заседание на 25.02.2020 г.,
жалбоподателят Б.Г.Д., редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв. В.М.,
който поддържа депозирана въззивна жалба. Моли за уважаване на предявения иск
изцяло и присъждане на сторените разноски, за които представя списък по чл. 80
от ГПК.
B съдебното
заседание пред КнОС въззиваемата страна - Прокуратурата на Република България, редовно призована се представлява
от прокурор Любенов, който поддържа изложеното в депозираната жалба и моли да бъде
отменен постановения съдебен акт.
Съдът като взе предвид оплакванията във въззивната
жалба, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и
прецени събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивният съд намира депозираните въззивни жалби за редовни и
допустими.
Депозирани са в законоустановения срок, срещу съдебен акт, който
подлежи на обжалване, съгласно чл. 258 и следващите от ГПК и са подадени от лица, легитимирани и разполагащи с
правен интерес от обжалване на решението, чрез постановилия атакувания акт
Районен съд - Кюстендил.
При извършване на служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, настоящата
инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от
надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от
съдебния състав, който го е постановил, а с оглед пълния обхват на обжалването
е и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби,
настоящия съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира, че
обжалваното решение е неправилно. Съображенията за това са следните:
Пред Кюстендилския районен съд е
развито производство по предявен от Б.Г.Д. срещу Прокуратурата на Република България иск
за осъждане на ответника за сума в размер на *** лв., частично от ***
/съобразно уточнение на исковата претенция в молба от 14.06.2019г./,
представляваща обезщетение неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие
на противоправно бездействие на ответника, в периода от 2007 г. до 04.04.2019 год.
/неизпълнение на задължение за отмяна на наложена мярка за процесулна принуда/,
ведно със законна лихва от датата на ИМ до окончателното изплащане на
вземането.
Излагат се доводи, че в хода на досъдебната фаза на водено срещу ищеца
наказателно производство спрямо него е наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на
Република България“, наложена по досъдебно производство с № 232/1997 г по описа
на Районна прокуратура – Кюстендил. Твърди
се соченото наказателно производство е приключило с влязла в сила присъда, с
която на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 г., при
общ режим на изтърпяване. Поддържа се, че независимо от изтърпяване на наложеното
наказание през 2007 год., наложената забрана за напускане на пределите на
страната е вдигната едва през 2019 год. Вследствие на тези незаконосъобразни
действия от страна на прокуратурата, ищцът е претърпял болки и страдания и са
нарушени гражданските му права за свободно придвижване и търсена на работа. Преживял
е и страх от задържане при опитите му да напусне страната.
Ответникът в указания законоустановен срок за отговор по реда на чл. 131
от ГПК, е изложил становище за
недопустимост на исковата претенция, а при условията на евентуалност – за
неоснователност на същата. Поддържа, че за прокуратурата не съществува
задължение за служебна отмяна на процесната мярка за процесуална принуда.
Оспорва претендираните вреди и наличието на причинна връзка между тях и
релевираното нарушение като недоказани. При условията на евентуалност оспорва
размера на исковата претенция.
Между страните не е спорен фактът, че с
Присъда № 958, влязла в сила на 26.11.2003 г, постановена по НОХД № 926 по
описа на Районен съд – Кюстендил за 2000г., на ищеца Б.Д. е наложено наказание
от четири години „лишаване от свобода“, при общ режим за изтърпяване на
наказанието, което наказание е ефективно изтърпяно през 2007 г.
Не е спорен и фактът, че в досъдебната фаза на наказателното производство
спрямо него е наложена мярка за
процесуална принуда „забрана за
напускане на пределите на Република България“, наложена по досъдебно
производство с № 232/1997 г. по описа на Районна прокуратура – Кюстендил, която
е отменена с определение от 24.04.2019 г. от Районен съд- гр. Кюстендил. За
посочените факти и обстоятелства липсват надлежни доказателства, тъй като е
изтък срокът за съхрание на процесното дело. Същите обаче не са спорни между
страните и се установяват от подробната информация предоставена от представителя
на държавното обвинение.
В хода на първоинстанционното производството е изискана и приета - справка за задгранични пътувания на лицето Б.Д.
и за налагани забрани да напуска пределите на страната. От същата се
установява, че за периода от 01.01.2009 г. до 20.06.2019г. ищецът има едно
напускане на страната – на 26.04.2011 г. На същия са налаганаи четири забрани за
напускане пределите на страната. Първата е наложена на 05.06.1995г. от ДБСТ
София, свалена на 31.12.1999г., втората на 08.07.2008г. от ОДМВР Кюстендил по
чл.76, т.3 ЗБДС от ЧСИ, свалена на 02.06.2011г., третата от 10.12.2009г. на
основание чл.76, т.3 ЗБДС от ЧСИ, свалена на 02.06.2011г. и последната от
29.07.1999г.от ДБДС-София на основание чл.76 т.3 ЗБДС от РС Кюстендил по
д.№926/2000г., свалена на 24.04.2019г.
От приложена
справка от МВР, Главна дирекция „Гранична полиция“ ( л. 41 от производството
пред КнРС) се установява, че ищецът не е допускан да излезе от страната през
ГКПП Гюешево 4 пъти- на 10.11.2008г. с наложено ограничение и съставен
предупредителен протокол, на 11.07.2011г.- с наложено ограничение и съставен
предупредителен протокол по чл. 65 ЗМВР, на 19.09.2014г.- с наложено
ограничение, като е съставен протокол за предупреждение, на 31.03.2018 г.-
наложено ограничение за напескане на страната, като е съставен протокол за
предупреждение по чл.65 ЗМВР.
В хода на производството пред КнРС са събрани и гласни доказателства,
посредством разпитите на свидетелите П.К.
М. и Р.Ц.. От същите се установява, че ищецът при опит да премине границата на ГКПП Гюешево, за да отиде
на тържество в Македония, не е допуснат да излезе от страната и е свален от
автомобила, за което му е съставен протокол. Свидетелите казват, че ищецът искал
да работи в чужбина като международен шофьор, но бил възпрепястван поради
забраната. Свидетелят Ц. разказва, че след като не бил допуснат да премине на
границата на ГКПП Гюешево, отишли и пробвали да преминат през Кулата, но и
оттам не го допуснали. По данни на свидетелите, вследствие на забраната и
съставените протоколи на границата, ищецът бил подтиснат и угрижен, не знаел
каква е причината за недопускането му.
Пред настоящата съдебна инстанция не са събрани други гласни и писмени
доказателства, които да бъдат заложени като допълнение на изградената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка.
На база
изложеното в депозираната искова молба, КнРС е квалифицирал предявения от
ищецът иск по чл. 10
ДЕО /чл. 4, пар. 3 ДЕС/, съгласно който
държавите членки предприемат всички необходими мерки, независимо дали общи или
специални, за да гарантират изпълнението на задълженията произтичащи от
договора или от актовете на институциите на Общността, като е приел същия за
частично основателен, като е осъдил Прокуратурата на Република България за сумата от *** лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди вследствие необосновано действие на мярка за
процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р.България“, ведно със
законна лихва считано от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане, като до
пълния предявен размер на иска от *** лв., предявен като частичен за пълен
размер от *** лв. е отвърлил като неоснователен.
Решението на КнРС е неправилно и
съображенията за това са следните:
КнОС намира, че първоинстанционният съд неправилно
е квалифицирал исковата претенция на ищеца, като такова по чл. чл. 10 ДЕО /чл. 4, пар. 3 ДЕС/,
а не по чл. 49 от ЗЗД, поради което настоящия съдебен състав не е обвързан от
дадената квалификация и дължи определяне на правилната такава. В депозираната
искова молба ищецът твърди вреди от наложена мярка за процесуална принуда по чл.68 от НПК "забрана за напускане пределите на Република България". Сочи се, че наложената мярка е
продължила необосновано дълго и това е следствие от незаконосъобразното
поведение на органите на прокуратурата, изразяващо се е неотменяването й. В
резултат от това незаконосъобразно поведение на държавния орган се твърди
ищецът да е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в страх от задържане и
невъзможност за напускане пределите на страната. КнОС счита, че въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства,
на които се основава исковата претенция и при правилно дефиниране на параметрите на спора, съответстващата на
твърдяното от ищеца накърнено право, правна квалификация на исковите претенция
е по чл. 49 от ЗЗД.
В приложение на разпоредбата на чл. 7 от КРБ, провъзгласяваща принципа за
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица е приет ЗОДОВ, който предвижда изчерпателно
изброени хипотези от естество да ангажират отговорността на държавата съгласно чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ. Налагането на
мярка за процесуална принуда по реда на
чл.68, ал. от НПК не е измежду хипотезите предвидени в чл.2 от ЗОДОВ, поради
което приложимия ред следва да е общия гражданско правен път за защите на
увредените лица. Съществуващата във вътрешното законодателство възможност за
защита е чл.49 от ЗЗД уреждащ общата гаранционна отговорност за вреди.
Съгласно
установената съдебна практика (ППВС 7/1958г.; ППВС 7/1959г.; ППВС 9/1966г.)
отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, гаранционна и възниква за
възложителя на определена работа (вкл. юридическо лице), ако изпълнителите на работата
– физически лица, са извършили виновно противоправно деяние (чл. 45 ЗЗД).
Релевантните факти обосноваващи основателност на иска са противоправно деяние –
действие или бездействие, настъпили вреди, причинна връзка между деянието и
вредите, характера на същите, възлагане на определена работа при или по повод
на която е настъпил вредоносния резултат. Това са правопораждащи факти и доказването им
следва да се извърши от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
В
процесната хипотеза ищцът сочи на претърпени вреди от нарушение на правото му
на свободно
придвижване като основно право на
личността и прогласено като такова в
Конституцията на Република България и в чл. 2, ал. 3 от Четвъртия допълнителен
протокол на Конвенцията/ ратифициран от България на 24.10.2000год./. Съдържанието на това право ЕКЗПЧ регламентира
като възможността всеки да е свободен да
напусне пределите на всяка държава, включително и на своята. Това право не е абсолютно и може да бъде ограничавано,
но само на основания, предвидени в закона и
съобразени с обществения интерес – национална или обществена сигурност, защита
на здравето, морала, правата или свободите на други
граждани, за поддържане на обществения ред или предотвратяване на престъпления. Налагането на
това ограничение, проявление на което
е възможността предвидена в чл. 68 от НПК е регламентираната мярка за процесуална принуда “забрана за напускане на пределите на
Република България”. Същата има за цел да обезпечи участието на обвиняем в наказателно производство, като препятства възможността той да се
отклони от наказателно преследване и да се укрие. Мярката се
налага от прокурор в хода на досъдебното производство като наказателно-процесуалния закон предвижда
възможност за осъществяване на съдебен контрол по отношение на същата в
хипотезата на чл.68, ал.3 и чл.68, ал.5, вр.ал.4 от НПК при атакуване конкретен
акт на прокурора за отказ да разреши на
ограниченото лице да напусне страната за конкретна ситуация и период, без
преценка условията за налагане на мярката и при проверка законосъобразността на
взетата мярка по искане за цялостна отмяна на наложената мярка (чл. 68, ал. 6 НПК). В процесната хипотеза не е спорно приложението на мярката в хода на
наказателното производство и по обезпечаване изпълнението на наложеното ефективно
наказание лишаване от свобода. Наведените доводи на страната, касаят хипотезата
на възникнала отговорност на държавата за вреди от момента на отпадане на
нуждата от приложение на ПАМ, считано от изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода.
Безспорно е
задължението на държавата да осигури
надежден правен механизъм за отмяна на наложените мерки за процесуална принуда
след отпадане на необходимостта и нуждата довела до ограничаване на правото на
свободно придвижване, което съгласно действащия процесуален ред е поставено
единствено в зависимост от волята и инициативата на обвиняемия- чл.68, ал.5 от НПК. Само и единствено при подаване на обикновена молба, без заплащане дори на
държавна такса, мярката бива отменявана от компетентния орган- съдът, когато
нуждата от налагането й е отпаднала. Съществуването на мярка за процесуална
принуда след приключило наказателно производство и при ефективно изтърпяване на
наказанието "лишаване от свобода" е незаконосъобразно и в нарушение
на чл.2 от протокол 4 към Конвенцията. Аргумент за това е и вътрешно правната
норма на чл.75, т.3 от ЗБЛД/ред.ДВ бр.105/2006/ сочеща на приложение на мярката
„до изтърпяване на наложеното наказание“.
Въпреки това настоящия състав намира ответникът по делото да не е
пасивно материално правно легитимиран по предявения иск. Общностното право не
сочи субект на отговорността, но следва да се изхожда от принципите във
вътрешното право, заложени в КРБ и мотивите към ТР №3 от 22.04.2004 г. на ВКС
по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Пасивно легитимиран при отговорност
на държавата е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на
вредата, е в трудови или служебни правоотношения. Отговорността на държавния
орган се обосновава с качеството му на възложител на работата, която се извършва
в негов интерес, и с правото му на подбор на съответните длъжностни лица за
изпълнение на определени трудови или служебни функции. Отговорността
по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция. Тя е за чужди виновни
действия и произтича от противоправното поведение на прекия причинител на
вредата и възниква, когато вредите са причинени от действия, които съставляват
пряко извършване на възложена работа или чрез бездействия за изпълнение на
задължения, произтичащи от закона или характера на работата, както и когато
вредите са причинени "по повод" на възложената работа и са пряко
свързани с нея. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от
който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на
деянието, причинна връзка и вина. В настоящия слуачй, не са събрани доказателства
за противоправност, установена по реда на НПК, изразяваща се в бездействие на
длъжностно лице за изпълнение на задължения, произтичащи от закона или
характера на работата. Липсата на противоправност води след себе си и липсата
на останалите елементи от фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД, а и
доказателства за тях не се сочат. В хипотезата на взета по отношение на ищеца
законосъобразна мярка за процесуална принуда по инициатива на прокуратурата, в
хода на досъдебно производство, приключило с постановяване на влязла в сила
осъдителна присъда, с наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ не е
налице последваша противоправност, изразяваща се в бездействие (неотменяване)
от страна на длъжностно лице, за което отговорност носи държавата, в лицето на
прокуратурата.
Съгласно действащия процесуален закон /към
датата на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" от ищцата,
липсва нормативно установено задължение на прокуратурата/ респ. на съда да се
занимае с мярката за процесуална принуда по чл.68 от НПК, в хипотезата когато
същата е потвърдена при постановяване на присъдата /Чл.309 от НПК регламентира
задължение на съда след постановяване на
присъдата служебно да се произнесе и по мярката за неотклонение, а когато подсъдимият е оправдан, следва да се произнася и по мярката за обезпечаване на
гражданския иск, на глобата и на конфискацията/. Т.е . доколкото мярката по чл.68 от НПК не е мярка за неотколонение не
съществува задължение на съда за произнасяне по същата служебно. Не съществува
и такова задължение за прокуратурата, която в съдебната фаза на процеса има
процесуално качество на страна. Мярката се счита отменена ex lege, в момента на отпадане на нуждата от налагането
й. В
хипотезата на постановена осъдителна присъда, когато мярката е потвърдена с цел
да обезпечи изпълнението на наложеното
наказание липсва нормативно задължение за прокуратурата, а и за съда да следи
служебно, кога е изтърпяно наложеното наказание, отпаднала ли е нуждата от приложение
на ПАМ. В тази връзка е необходимо сезиране на компетентния орган постановил
присъдата за отмяната й. Както бе посочно по-горе, съгласно действащия процесуален ред това
сезиране е поставено единствено в зависимост от волята и инициативата на
обвиняемия-чл.68, ал.6 от НПК.
Съгласно задължителните за
правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, дори когато е незаконно
действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на
следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. На
по-силно основание такава отговорност няма, когато ПАМ е наложена на законно
основание и само поради бездействието на ищеца да заяви освобождавнето си през
2007 г. Тази мярка за процесуална принуда е останала за времето от
освобождаването му през 2007 г. до 24.04.2019 г.
В случая е налице и общото
правило на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД, наричано в литературата „последваща вина на
пострадалия“. В хипотезата на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД бездействието на кредитора,
който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване на вредите, е
единствената причина за настъпването им. Между тях и поведението на длъжника
няма причинна връзка. Вината на пострадалия може да се състои и в това, че след
като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни му мерки, за да
я намали или ограничи. В настоящят случай, от събраната доказателствена
съвкупност е видно, че ищецът е знаел за наложената мярка, като е разбрал за
същата още през 2008 г., когато не му е разрешено да напусне пределите на
страната и му е съставен предупредителен протокол по реда на чл. 65 от ЗМВР.
През следващите няколко години отново е правил опити да напусне страната и
съотвтено отново са му били съставяни предупредителни протоколи. Ищецът не е
предприел никакви действия по отмяната на наложената мярка, въпреки че е бил
наясно с наличието й. Самите протоколи за предупреждение са напътвали
последният не само към дължимо, но и към
полезно за него поведение да предприеме зависещото от него, да се увери че
ограничението е отпаднало и едва тогава да се явява за излизане от България. Необходимо е било само и единствено
депозиране на молба до съда, без дори да се следва заплащане на държавна такса.
Въпреки всичко това, ищецът е бездействал, като не се е възползвал от
достъпните му мерки за ограничаване на вредата. За пълнота следва да се
отбележи и, че паралелно с процесната мярка по чл. 68, ал. 5 от НПК са
действали до 2011 г. и други мерки ограничаващи възможността му да напуска
страната.
Съобразно изложеното съдът намира да не е налице
противоправно бездействие от страна на служители на Прокуратурата на Република
България, което да е от естество да
ангажира отговорността на
ответника за вреди. Освен това, съдът намира да е налице и хипотезата на чл.
83, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която никой не може да черпи права от
противоправното си бездействие.
На
самостоятелно основание исковата претенция е неоснователна, с оглед липсата на
установени по делото неимуществени вреди за ищеца, които да са в причинно
-следствена връзка с твърдяното процесуално нарушение. Въпреки изрично
указаната доказателствена тежест съобразно чл.154 от ГПК и дадената възможност
да се ангажират доказателства, ищцът не е установил претърпени вреди. Същите не
могат да се презумират.
Поради изложените съображения, съдът намира, че
предявения иск е изцяло неоснователен и следва
да бъде отхвърлен, а решението на първоинстанционния съд като неправилно да
бъде отменено.
По разноските:
При
изхода на спора пред въззивния съд, право на разноски има въззиваемата страна,
в лицето на Прокуратурата на РП България. Искане за присъждане и доказателства за направата на такива не е
сторено, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
По обжалваемостта:
Съгласно разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения с
цена на иска до **** лева за граждански дела, каквото е и настоящото
производство.
Водим от горното
и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, КнОС
P ЕШИ :
ОТМЕНЯ изцяло решение №
1038 от 12.12.2019 г., постановено по гр. дело № 340 по описа на Кюстендилския районен съд за 2019 г., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от Б.Г.Д., с ЕГН **********,
с адрес *** иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД против Прокуратурата на
Република България, гр. София, бул. ”Витоша” № 2 за заплащане на сумата от ***
лева, предявен като частичен иск за пълен размер от *** лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно бездействие на
ответника в периода от 2007 г. до 04.04.2019 год., причинило необосновано и
незаконосъобразно действие на мярка за процесуална принуда „забрана за
напускане пределите на Р.България“, наложена на ищеца по досъдебно производство с № 232/1997 г по описа на Районна прокуратура
– Кюстендил, с № 223/1997 г. по описа на ОСлО при ОП- гр. Кюстендил, ведно със
законна лихва считано от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата
като неоснователен.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.