Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………../……………2020 г., гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВАРНА, VІІ-ми
касационен състав,
в публично съдебно заседание на пети март
2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОРИСЛАВ МИЛАЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ТАНЯ Д
при участието на секретаря Мая Вълева
и прокурора Силвиян Иванов,
като разгледа докладваното от съдия
Желязкова КНАХД № 192/2020 г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и
следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.63 ал.1
от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по касационна жалба на
„България Ер“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н
Слатина, бул.“Брюксел“ № 1, против Решение № 2159/27.11.2019 г. на Районен съд
– Варна (ВРС), постановено по НАХД № 4762/2019 по описа на XXVII-ми състав, с
което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 78/30.09.2019г. на
Началника на ГПУ - Летище Варна при РДГП-Аерогари, ГДГП-МВР, с което на
дружеството, за нарушение на чл.20 ал.1 т.1 във връзка с чл.19 ал.1 т.1 от
Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), на основание чл.51 от ЗЧРБ, е
наложена имуществена санкция в размер на 2 000 лева.
По подробно изложени в касационната жалба
съображения решението на районния съд се оспорва като незаконосъобразно.
Релевирани са доводи за издаване на НП в нарушение на чл.57, ал.1, т.5 и т.6 от ЗАНН поради липса на точно и пълно описание на нарушението и на доказателствата,
които го потвърждават, както и поради непосочване на нарушените законови
разпоредби. Твърди се, че нормата на чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ е бланкетна и не
съдържа конкретен състав на административно нарушение. Аргументира се, че в
чл.1, ал.1 и чл.22 от Регламент (ЕС) 2016/399 е предвиден граничен контрол на
лица, които пресичат външните граници на държавите членки на Съюза, а
процесният случай не е такъв, тъй като пътникът е влязъл в страната от Тел
Авив, Израел. Оспорва се изводът на районния съд, че актът за установяване на
административно нарушение (АУАН) е съставен в присъствието на представител на
дружеството, тъй като подписалото го лице е служител на компанията на длъжност
„деловодител“ с работно място в гр. София. Сочи се, че „България Ер“ АД не е
осъществило нарушението, посочено в АУАН и НП. На изложените основания се иска
отмяна на решението на ВРС и отмяна на издаденото наказателно постановление.
Ответникът по касационната жалба – Началник
на ГПУ-Летище Варна при РДГП-Аерогари, ГДГП-МВР, не изразява становище по
касационната жалба.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Варна дава заключение за неоснователност на
касационната жалба и пледира решението на районния съд да бъде оставено
в сила.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни
основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е подадена в срока по
чл.211 от АПК, от страна по делото, за която е налице правен интерес от
оспорването, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна, поради следните съображения:
За да постанови изложения по-горе резултат,
от фактическа страна въззивният съд е приел, че при извършена на 12.08.2019г., около
18:39 часа, на Летище Варна проверка на граничен контрол за влизане в Република
България от служители на ГПУ-Летище Варна на полет FB 753 на авиокомпания
„България Ер“ АД от гр. Санкт Петербург, Русия, е установено, че превозвачът е
извършил услугата и е превозил по линията Санкт Петербург – Варна пътника Е Б ,
гражданин на Русия, която представя обикновен паспорт на Русия, но не притежава
валидна виза или разрешение за пребиваване, каквито се изискват за лицето
съгласно Приложение № 1 от Регламент (ЕС) № 2018/1806 на Европейския парламент
и Съвета от 14.11.2018 година. С оглед констатираното, на „България Ер“ АД, е
съставен АУАН, в който на описаното деяние е дадена правна квалификация по
чл.20, ал.1, т.1 във връзка с чл.19, ал.1, т.1 от ЗЧРБ, надлежно предявен и
връчен на служител на дружеството. Възприемайки изцяло фактите, отразени в
АУАН, и правната квалификация на деянието, административнонаказващият орган
(АНО) е издал атакуваното пред районния съд НП.
За да потвърди оспореното пред него НП, ВРС
е приел, че същото е издадено от компетентен орган и в сроковете по чл.34 от ЗАНН, както и че АУАН и НП съдържат всички реквизити съгласно чл.42 и чл.57 от ЗАНН. Аргументирано е посочил защо не възприема възраженията в жалбата относно
допуснати процесуални нарушения при издаването на НП. Изложил е мотиви, че от
събраните по делото доказателства е доказано извършването на нарушението. Счел
е, че АНО правилно е определил квалификацията на деянието, както и коя е
приложимата санкционна норма, като правилно е определен и размерът на
наложената имуществена санкция. Констатирал е, че не са налице основания за
приложението на чл.28 от ЗАНН.
Настоящата инстанция намира обжалваното
решение за правилно и законосъобразно. При постановяването му районният съд е
извършил цялостна проверка на обжалваното НП, съгласно задължението по чл.313 и
чл.314 от НПК, приложим по препращане от чл.84 от ЗАНН. Съдът не е нарушил
процесуалните правила и относно събирането на допустимите и относими към спора
доказателства, обсъдил е доводите на страните. В мотивите към решението е
направено подробно изложение на установените от събраните по делото фактически
обстоятелства и на следващите от тях правни изводи. Решението е постановено и
при правилно приложение на материалния закон. Изложените във връзка с това
подробни мотиви, настоящият състав като касационна инстанция изцяло споделя и
възприема като свои, на основание чл.221, ал.1, изр.2 от АПК, поради което не
намира за необходимо да ги преповтаря.
Наведените в жалбата касационни основания
не се установяват. Освен това възраженията в същата са идентични с тези от
въззивната жалба и вече са били разгледани и обсъдени от ВРС, чиито мотиви
настоящият състав, както посочи по-горе, споделя изцяло. Допълнително намира за
необходимо да изложи следното:
Разпоредбата на чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ предвижда, че превозвач, който
превозва по суша, по въздух или по вода до и/или от Република България
чужденци, преди да извърши услугата, е длъжен да установи наличието и
валидността на документа за пътуване и на визата, когато такава се изисква,
както и дали същите съдържат явни преправки, зачертавания, заличавания, добавки
и други в данните, следи от подмяна на снимката, както и дали изображението на
снимката позволява установяване на самоличността на притежателя. Според чл.19, ал.1, т.1 от ЗЧРБ, чужденец, който влиза в Република
България или преминава транзитно през нейната територия, в зависимост от целта
на пътуването, трябва да притежава редовен паспорт или заместващ го документ за
пътуване, както и виза, когато такава е необходима. Съгласно чл.8, ал.1 от ЗЧРБ, чужденец може да влезе в Република
България, ако притежава редовен документ за задгранично пътуване или друг
заместващ го документ, както и виза, когато такава се изисква.
От анализа на цитираните правни норми се
установява, че в разпоредбата на чл.19 от ЗЧРБ са уредени задълженията на
чужденците при влизане в Република България или при транзитно преминаване през
нейната територия, а чл.20 от ЗЧРБ регламентира задълженията, които са вменени
на превозвачите, превозващи чужденци по суша, по въздух или по вода до и/или от
Република България.
В разглеждания случай от събраните в хода
на административнонаказателното производство доказателства (паспорт и виза на Е
Б , отказ за влизане в страната от 12.08.2019г., справка за пътуване на лице за
чужд гражданин Е Б ) по категоричен начин се установява, че Е Б е руска гражданка, на която българската
държава е издала входна виза (С), валидна от 23.06.2019г. до 23.12.2019г., с продължителност
11 дни, като видно от поставените върху визата оттиски на български гранични
печати и справка за пътуване на лице – чужд гражданин Б е влязла в Република България на 28.06.2019г.
и е напуснала територията на страната на 08.07.2019 година. Тоест, при това
свое посещение руската гражданка е изразходвала разрешения й с визата за краткосрочно
пребиваване (арг. от чл.9а, ал.2, т.3 от ЗЧРБ) 11-дневен престой и към датата
на проверката (12.08.2019г.) няма право да използва същата виза за влизане в
Република България. Неотчитайки това обстоятелство и превозвайки пътника Е Б по линията Санкт Петербург – Варна единствено
с притежавания от нея обикновен паспорт на Русия, превозвачът „България Ер“ АД
е осъществил състава на описаното в чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ административно
нарушение.
Доколкото линията, по която е превозено
лицето – гражданин на Русия, е Санкт Петербург – Варна, неоснователно е
оплакването в касационната жалба, че пътникът не е преминал външните граници на
Европейския съюз. С оглед горното и предвид липсата на данни, че Б е влязла в страната от Тел Авив, Израел,
Регламент (ЕС) 2016/399, на който се позовава касаторът, е неприложим в
настоящия случай.
Противно на твърдяното от касационния
жалбоподател, НП е издадено в съответствие с разпоредбата на чл.57 от ЗАНН,
като съдържа всички изискуеми обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци
на деянието, а именно датата и мястото на нарушението, осъщественият превоз на
гражданин от държава, за която се изисква виза и липсата на редовен документ,
задължителен при влизане в страната по отношение на руски граждани.
Касационният съдебен състав не споделя разбирането на оспорващото дружество, че
нормата на чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ е бланкетна и не съдържа самостоятелен състав
на административно нарушение. Посочената в НП като нарушена императивна
разпоредба вменява изрично задължение за превозвача, нарушаването на което е
основание за ангажиране на административнонаказателната му отговорност по чл.51
от ЗЧРБ. Освен това, в обстоятелствената част на НП изрично е посочено, че
съгласно т.1 от Приложение № 1 към
Регламент (ЕС) 2018/1806 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември
2018 година за определяне на третите страни, чиито граждани трябва да
притежават виза, когато преминават външните граници, както и тези, чиито
граждани са освободени от това изискване, гражданите на Русия, какъвто
безспорно е превозеният от дружеството-касатор пътник, трябва да притежават виза при преминаването на външните граници на
държавите членки.
Не представлява съществено процесуално
нарушение посочването от АНО на чл.19, ал.1, т.1 от ЗЧРБ към правната
квалификация на нарушението. Както правилно е отбелязал ВРС в мотивите към
касираното решение, това обстоятелство не опорочава проведеното административнонаказателно
производство, тъй като по никакъв начин на ограничава правото на защита на
санкционираното лице. Напротив, посочването на цитираната разпоредба и
направената от АНО привръзка с нарушената норма на чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ,
напълно кореспондира с фактическите установявания в НП и допринася за пълното и
всестранно описание на извършеното нарушение от правна страна.
Лишено от основание е възражението на
касатора, че АУАН не е надлежно предявен на упълномощен служител на
авиокомпанията. Видно от АУАН, същият е подписан от Л И Д , на длъжност
„деловодител“ в „България Ер“ АД, което обстоятелство не е спорно между
страните. Действително, по делото не са налични доказателства за
командироването на Д в гр. Варна, но от докладна записка от
09.09.2019г., изготвена от мл. Инспектор Я И – актосъставител, както и от
датата на връчване на АУАН № 78/09.09.2019г. (18.09.2019г.) се установява, че
актът за нарушение е съставен в отсъствие на представител на жалбоподателя и е
предявен по седалището на санкционираното лице, а именно в гр. София, което не
е наложило командироването на служителя. Освен това, не без значение е и
основната функция на редовното предявяване на акта за нарушение, а именно
лицето, против което е съставен актът, да узнае обвинението с оглед
организиране на защитата си. В процесния случай, касационният жалбоподател,
чрез своя служител, на когото е връчен АУАН, се е възползвал от възможността да
впише възражение, а впоследствие в пълен обем се е възползвал от процесуалните
си права, за да осъществи защитата си, включително и по съдебен ред, поради
което по никакъв начин не е нарушено правото му на защита.
Както правилно е посочил районният съд,
наложената имуществена санкция законосъобразно е определена в предвидения в
съответстващата на извършеното от касатора административно нарушение санкционна
норма минимален размер, поради което пред съда не стои въпросът за неговото
редуциране. Мотивите на ВРС относно липсата на основания за приложението на чл.28
от ЗАНН са достатъчно изчерпателни и задълбочени и напълно се споделят от
настоящия съдебен състав, поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни.
Мотивиран от изложените съображения,
настоящият касационен състав намира, че не се установиха наведените с жалбата
касационни основания. Атакуваното решение на ВРС е валидно, допустимо и
постановено при спазване на правилата на процесуалния закон и на
материалноправните разпоредби, поради което следва да се остави в сила.
Воден от горното и на основание чл.221,
ал.2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка с чл.63, ал.1 от ЗАНН, настоящият състав на Административен съд – Варна
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №
2159/27.11.2019г. на Районен съд – Варна, постановено по НАХД № 4762/2019 по
описа на XXVII-ми състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.