№ 2180
гр. Варна, 16.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря ИВ. Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20233110101255 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени
искове предявени от Н. Б. Ч., ЕГН ********** с адрес гр. *********** срещу АПИДП
„Доктор Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13 с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.
3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, както следва: да бъде признато за незаконно и отменено уволнението
на ищцата извършено със Заповед на работодателя с № 19/16.01.2023г., на основание чл.
325, ал.1, т.1 КТ; да бъде възстановена ищцата на заеманата преди уволнението длъжност
„асистент на лекар по дентална медицина”; за осъждане ответника да заплати на ищцата
сумата от 4552,61лева, представляваща обезщетение за периода от 16.01.2023г. до
01.06.2023г.вкл, през който е останала без работа в размер на брутното й трудово
възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба- 01.02.2023г. до окончателното погасяване на задължението;
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения изложени в
обстоятелствената част на исковата молба и уточняващата я молба:
Работила е по трудово правоотношение възникнало по сключен с ответника трудов
договор № 19/07.06.2022г. на длъжност „асистент на лекар по дентална медицина”.
На 16.01.2023г. със заповед на работодателя № 19/16.01.2023г., трудовото й
правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ.
Заповедта й е връчена на същата дата, ведно със справка от ТД на НАП за
прекратяване на трудовия договор. Твърди, че това уволнително основание не се е
осъществило. Още при връчване на заповедта изразила несъгласието си за прекратяване на
трудовото правоотношение на това основание, защото не е подавала молба за прекратяване
на ТПО по взаимно съгласие, нито е получавала такова предложение от работодателя. След
връчване на заповедта и след като установила изпратено уведомление от работодателя до
НАП, в 7-дневния срок се регистрирала в Бюро по труда Варна.
Счита, че при издаване на заповедта е допуснато нарушение на материалния закон,
водещо до нейната незаконосъобразност. Твърди, че освобождаването й от длъжност е
извършено без писмено изявление от нейна страна за прекратяване на ТПО. Твърди, че
1
писмената форма като такава за действителност, както на предложението, така и на
приемането, в случая не е била спазена. Счита, че подписвайки заповедта е удостоверила
само нейното получаване, но не и съгласие с посоченото в нея уволнително основание.
С уточняваща молба изрично посочва, че не е получавала заповед за отмяна на
уволнителната заповед по инициатива на работодателя. Знаела е, че е с прекратено ТПО,
поради което и се е регистрирала в Бюро по труда. С разпореждане № 031-00-529-
1/01.02.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица е посочено, че тя е с
прекратено ТПО от 16.01.2023г., като й е отказано отпускане на обезщетение за
безработица, защото няма осигуряване във фонд Безработица за 12месеца от последните
18месеца преди прекратяване на осигуряването.
Оспорва да е била уведомявана за възстановяване на ТПО, което я е и мотивирало
съдебно за оспори законосъобразността на уволнението си. В тази връзка твърди, че едва с
получаване разпореждането на съда от 04.04.2023г. е узнала за отмяната на уволнителната
заповед.
Претендира обезщетение за времето, през което е останала без работа в размер на
брутното й трудово възнаграждение от 710лева.
Искането е за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото
разноски.
Ответникът депозира отговор в срока по чл. 131 ГПК.
Не оспорва, че между страните е възникнало ТПО въз основа на сключен трудов
договор № 19/07.06.2022г., по който ищцата е била назначена на длъжност „асистент на
лекар по дентална медицина”. Твърди обаче то да съществува и понастоящем.
На първо място, исковите претенции се оспорват като недопустими поради липса на
правен интерес. Твърди, че след като ищцата е отказала да подпише уволнителната заповед,
макар че такава е била уговорката между страните, със своя последваща заповед №
20/23.01.2023г., той е отменил уволнителната заповед и е наредил за това да бъдат
уведомени ищцата и НАП. Непосредствено след това, ищцата е била уведомена по телефон,
а на 01.02.2023г. е получила и писмо- покана с изх. № 1/31.01.2023г. Със справка за приети и
отхвърлени уведомления с вх. № от 30.01.2023г. е анулирано и изпратеното по- рано
уведомление за прекратяване на ТПО.
В евентуалност, оспорва исковите претенции като неоснователни. Твърди, че
непосредствено след сключване на договора, ищцата с поведението си е започнала да
създава конфликтни ситуации с колегите си. За това й поведение към ръководството са били
подавани сигнали. След извършена проверка е установено, че ищцата многократно е
отсъствала от работа без предупреждение и без да представя болничен лист, била е в
конфликт с всичките си колеги. Установено е, че е налице основание за дисциплинарното й
уволнение, но по предложение на управителя, за да не се стига до това, страните са
постигнали устна уговорка за прекратяване ТПО по взаимно съгласие. Затова са били
подготвени и необходимите документи. Ищцата е взела заповедта и уведомлението, за да се
консултира. След това и въпреки постигнатата уговорка, ищцата е отказала да подпише
заповедта. Затова и тази заповед се сочи да е била отменена от работодателя по негова
инициатива. За този факт ищцата е била уведомена. На 01.02.2023г. е получила писмо-
покана за явяване при работодателя и даване на обяснения относно причините за
неявяването си на работа в периода 06-31.01.2023г.
Искането е отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски.
В съдебно заседание исковата молба и отговорът се поддържат.
След съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателствата по делото
и съобразявайки становището на страните и приложимия материален закон, съдът приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
2
Предмет на делото са искови претенции с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т. 2, т.3
вр.чл. 225, ал.1 и ал. 2 КТ.
Съобразно разпределението на доказателствената тежест, за успешното провеждане
на иска, ищцата следва да докаже пълно и главно валидно възникнало ТПО с ответника със
сочените параметри, по което е заемала сочената в исковата молба длъжност - „асистент на
лекар по дентална медицина”; че работодателят е издал заповед № 19/16.01.2023г. за
прекратяване на ТПО на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ. При успешното доказване на тези
обстоятелства, ответната страна, следва да докаже пълно и главно, че при спазване на
трудовото законодателство е упражнил правото на уволнение, в т.ч. писмено изразено от
страните съгласие за прекратяване на ТПО; че със своя заповед от 23.01.2023г. сам е
отменил процесната уволнителна заповед, както и че същата е доведена до знанието на
работника предхождащо подаване на исковата молба- 01.02.2023г.
От приетите по делото писмени доказателства се установява следното:
На 07.06.2022г. между ищцата и ответника е сключен трудов договор, по който
ищцата е била назначена на длъжност „асистент на лекар по дентална медицина” със
6месечен срок на изпитване.
Със заповед на работодателя № 19 от 16.01.2023г. и считано от същата дата,
трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Заповедта носи подпис единствено на работодателя. На същата дата, работодателят е
изпратил уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяване трудовото правоотношение с
ищцата. Въз основа на заявление на ищцата до НОИ ТП Варна от 23.01.2023г., с
разпореждане от 01.02.2023г. на същата е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл. 54а КСО, тъй като е нямала осигуряване във фонд Безработица за
12месеца от последните 18 преди прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно
представена служебна бележка от Агенция по заетостта, към 03.05.2023г. ищцата има
регистрация като безработно лице, а при справка с трудовата й книжка липсва направен
запис за последващо на сключения с ответника трудов договор, възникнало трудовото
правоотношение.
На 23.01.2023г. работодателят е издал заповед № 20/23.01.2023г., с която е отменил
заповед № 19/16.01.2023г. и е наредил за заповедта да се уведоми НАП и работника Н. Ч..
На 30.01.2023г. работодателят е изпратил уведомление до НАП по чл. 62 КТ за заличаване
на изпратеното уведомление за прекратяване ТПО с ищцата.
На първо място, ответникът е оспорил допустимостта на иска, като е твърдял че за
ищцата няма правен интерес от него, тъй като с негова последваща заповед, атакуваната
понастоящем е отменена.
Съгласно чл. 344, ал. 2 КТ /ДВ бр.2/1996г./ работодателят може и по свой почин да
отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред
съда.
Установената съдебна практика /така решение по гр.д. № 514/1991г. на ВКС,
решение по гр.д. № 2667/2002г. на ВКС, определение по ч.гр.д. № 30/2004г. на ВКС,
решение по гр.д. № 33/2010г. на ВКС, решение по гр.д. № 1922/2022г. на ВКС/ приема, че
исковете по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са недопустими поради липса на правен интерес, ако
преди подаване на исковата молба работодателят сам е отменил заповедта за уволнение на
работника. След тази дата актът по чл. 344, ал. 2 КТ няма правно действие. Исковете ще са
допустими, ако по- раншната отмяна на заповедта не е достигнала до знанието на работника
до подаване на исковата молба в съда. За да е валидното извършена отмяната на
уволнението по почин на работодателя, то необходимо е – първо, отмяната да е извършена с
писмен акт, като единствено възможна форма, и чието съдържание да изразява несъмнено
волята на работодателя за отмяна на уволнението и второ, за да произведе желаната правна
3
промяна, този акт трябва да се връчи на уволненото лице. В случая, работодателят е издал
на 23.01.2023г. заповед, с която е отменил заповедта си от 16.01.2023г. за прекратяване
трудовото правоотношение с ищцата. Исковата молба е подадена на 01.02.2023г.
Първоначално, ищцата е оспорила автентичността на подписа на законния представител на
ответното дружество върху заповедта от 23.01.2023г. Предвид дадените от него обяснения
по реда на чл. 176 ГПК, че той е подписал въпросната заповед, оспорването е било
оттеглено. Затова съдът приема, че тази заповед ангажира волята на работодателя. За да
породи целяното правно действие тя по смисъла на чл. 344, ал. 2 КТ, необходимо е същата
да е била и доведена до знанието на работника, т.е да му е връчена и то преди работникът да
е повдигнал спора пред съда.
В случая ответникът не е твърдял да е връчвал заповедта на ищцата. Твърдял е, че тя
е уведомена за заповедта по телефон. Ищцата от своя страна е оспорвала това да е така и е
твърдяла, че за тази заповед е узнала едва в хода на настоящото производство.
Ответникът е ангажирал показанията на свидетеля Ниязи Ниязимов /съпруг на
собственика на капитала на ответното дружество/ по повод провеждане доказване
твърденията си ищцата да е знаела за заповедта предхождащо подаване на исковата молба.
От тях се установяват следните релевантни за спора факти- Свидетелят познава ищцата от 7-
8години. След разговор със съпругата си, през м. юни 2022г. ищцата е била назначена на
работа в дружеството. Започнала да има дразги с колегите си, за което й поведение
свидетелят водил на два пъти разговори с нея. При втория разговор решили да се прекрати
трудовото й правоотношение по взаимно съгласие, с което тя се съгласила устно. След като
получил съгласието й, свидетелят й дал изготвените за целта документи, защото искала да се
консултира с адвокат. След около седмица му се обадила, че не е съгласна така да се
прекратява договора й, поради което по негов спомен, ден след това, била издадена и
въпросната заповед за анулиране на предходната. Свидетелят уведомил ищцата по телефон,
че е анулирана заповедта, след което й изпратили поканата за даване на обяснения относно
причините, поради които не се е явявала на работа.
Ако и да се даде вяра на разказаното от свидетеля, в контекста на неговата
заинтересованост от изхода на спора, то от показанията му би се установил единствено
факта, че ищцата е била уведомена по телефон от него за анулиране на оспорваната заповед,
но не и кога точно е станало това. Няма данни по делото обаче заповедта да е била връчена
на работника, а този факт изначално не се е и твърдял от ответника. За да приеме, че
работникът е уведомен, заповедта следва да му е била връчена, защото само това е начинът
той да бъде запознат със съдържанието й и да може ясно да узнае волята на работодателя за
отмяна на уволнението, а не за извършване на друго правно действие. Данните по делото
сочат, че реално на ищцата е връчена, при това на 02.02.2023г., т.е ден след подаване на
исковата молба, само покана да се яви на работното си място и то по повод неявяването й на
работа в периода 06-31.01.2023г. с искане за даване на обяснения, респ. представяне на
документи оправдаващи отсъствието й.
На база на горното, налага се извод, че към датата на подаване на исковата молба-
01.02.2023г. ищцата не е била надлежно уведомена за издаването на заповед №
20/23.01.2023г., защото тази заповед не й е била връчвана. Към датата на отнасяне спора
пред съда /01.02.2023г./ заповедта не е породила желаното от работодателя правно действие,
което прави исковите претенции по чл. 344, ал.1, т. 1 и т.2 КТ допустими и ангажират
произнасянето на съда по съществото на спора.
Трудовото правоотношение съществувало между страните е било безсрочно, поради
което и на общо основание неговото прекратяване може да бъде по всяко време прекратено
по инициатива, на която и да е от страните по него, при наличие на предвидените в закона
предпоставки. Няма писмени данни ищцата да е отправяла предложение за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т.1 КТ и
4
считано от 16.01.2023г. Доколкото заповедта не е подписана от работника, следва че
приемане от негова страна няма. Следователно, изявлението на работодателя не е породило
действие и предпоставките на това уволнително основание не са се осъществили. Признание
за незаконността на уволнение е и собственото поведение на работодателя по издаване на
заповед № 20/23.01.2023г. за отмяна на оспорваната сега заповед, както и действието му по
подаване същия ден на уведомление до НАП по чл. 62 КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение.
Всичко това реално опровергава собствените му твърдения, че заповедта е била
дадена на ищцата само, за да се консултира с адвокат, без реално намерение тя да породи
действие.
Предвид изложеното искът за признаване уволнението за незаконно, следва да бъде
уважен.
Основателността на иска за отмяна на уволнението като незаконосъобразно
предпоставя и основателност на исковата претенция за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност „асистент на лекар по дентална медицина”.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за времето, през което
ищцата е останала без работа в рамките на срока по чл. 225, ал.1 КТ, съдът намира следното:
По делото бе представено копие от трудова книжка и служебна бележка от Агенцията
по заетостта, в уверението на това, че ищцата е регистрирана като лице търсещо работа при
липса на данни за последващо възникнало трудово правоотношение. Следователно,
установява се факта, че вследствие на уволнението тя е останал без работа и е търпяла
имуществени вреди. Съобразно заключението на вещото лице по ССчЕ, вкл. с уточненията
дадени при изслушването му се установява, че полученото от ищцата БТВ за месец
декември 2022г. /пълния отработен месец, предхождащ уволнението/ е в размер на
731,30лева, а дължимото за периода 16.01- 01.06.2023г.вкл. е в размер на общо 4552,61лева.
Така, за заявения период 16.01- 01.06.2023г.вкл., в който ищцата е претърпяла вреди от
незаконното уволнение, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, дължимото й
се за тях обезщетение възлиза в размер на сумата от общо 4552,61лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски.
Представен е списък по чл. 80 ГПК. Претендират се такива за адв.възнаграждение за оказана
правна помощ по реда на чл.38, ал. 2 ЗАдв. В полза на адв. В. Д. от АК Варна следва да се
определи адв. възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА в размер на
1535,26лева, по реда на чл. 7, ал.1 и ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати по сметка на
ВРС държавна такса върху неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.2 КТ в размер на
по 80лв. за всеки и 182,10лева за този по чл. 344, ал.1, т.3 КТ съгласно чл.1 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и направените от бюджета
на ВРС разноски за ССЕ в размер на 100лева. Общо 442,10лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на Н. Б. Ч., ЕГН
********** с адрес гр. *********** извършено със Заповед № 21/16.05.2016г. на управителя
на дружеството АПИДП „Доктор Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13 на
основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ- по взаимно съгласие на страните, на основание чл. 344, ал.1,
5
т.1 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА Н. Б. Ч., ЕГН ********** с адрес гр. *********** на заеманата
преди уволнението длъжност „асистент на лекар по дентална медицина” в АПИДП „Доктор
Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13, на основание чл. 344, ал.1, т.2 КТ.
ОСЪЖДА АПИДП „Доктор Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13 ДА
ЗАПЛАТИ на Н. Б. Ч., ЕГН ********** с адрес гр. *********** сумата от 4552,61лева,
представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа за периода
от 16.01.2023г. до 01.06.2023г. вкл. вследствие на незаконно уволнение, на основание чл.
344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ.
ОСЪЖДА АПИДП „Доктор Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13 ДА
ЗАПЛАТИ на адв. В. Д. от АК Варна, в качеството й на пълномощник на ищеца по
настоящото гр.дело сумата от 1535,26лева, представляваща дължимо адв. възнаграждение,
на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА АПИДП „Доктор Иван Димитров- Булдент- Варна“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Кюстенджа” № 13 ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд
сумата от 442,10лева, представляваща разноски за дължима държавна такса и депозит за
вещо лице, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от 16.06.2023г., за която дата страните са били надлежно
уведомени в открито съдебно заседание, на основание чл. 315, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6