Решение по дело №1064/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.172, ал.5 вр. ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на Г.А.С. ***, депозирана чрез процесуален представител, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0304-000174 издадена на 07.07.2023г. от полицейски инспектор към РУ Несебър при ОДМВР - Бургас(А. Г. А.).

В жалбата се твърди,че заповедта е нищожна, незаконосъобразна, необоснована и постановена при наличие на съществени процесуални нарушения, като не съответствала на целта на закона. Сочи се, че оспореният акт е издаден от некомпетентен орган и няма предписаните от закона реквизити, и съдържание. Липсата на ясно изразена воля правело невъзможен съдебния контрол за законност, както и водело до невъзможност заповедта да бъде изпълнена. Твърди се също, че изложената в ПАМ фактическа обстановка била непълна, неточна и невярна, като не били отразени всички обстоятелства от значение за правилното и обосновано издаване на акта и за приложението на закона. Оспорва се верността на посочените в обжалвания акт обстоятелства и се твърди че не са налице предвидените в закона елементи на фактическия състав на нормите на закона, които били посочени, непълно, невярно и неточно. Наред с това била нарушена цялата административно-наказателна процедура по съставяне на акта, въз основа на който била издадена заповедта. Изразената в диспозитива воля противоречала на наименованието на акта, като не било ясно какво точно има предвид органът, а срокът за прилагане на ПАМ бил определен без каквито и да било мотиви и формулиран в противоречие със закона. Налице бил и административен произвол състоящ се в недобросъвестно упражняване на правомощия и неизпълнение на задължения от административния орган. Заповедта била издадена на 07.07.2023г., а била връчена почти два месеца и половина по-късно, което нарушило правата на адресата да оспори заповедта своевременно, а това довело до нарушаване разумните срокове, в които следвало да се връчи заповедта.

По изложените в жалбата съображения се моли за прогласяване нищожността на обжалваната ПАМ, алтернативно същата да бъде отменена. Претендират се разноски в полза на жалбоподателя и разноски в полза на процесуалният му представител на основание чл.38 от ЗА.

Ответникът – полицейски инспектор към РУ Несебър при ОДМВР - Бургас(А. Г. А.) не ангажира становище по жалбата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

На 07.07.2023г. мл.автоконтрольор в РУ Несебър при ОДМВР-Бургас съставил по отношение Д. Ф. Л. АУАН, сер.АД, с бл. № 486896 за това че на същата дата около 16.40 часа по главен път I-9 на 202 км. к-ще за с.***, посока на движение гр.Бургас управлява лек автомобил Шкода Фабия с рег№******собственост на Г.А.С. ***, като водачът не притежава свидетелство за управление на м.п.с. и е неправоспособен. Актът е предявен на адресата си на 07.07.2023г. На същата дата е издадена оспорената в настоящото производство заповед, с която спрямо Г.А.С. е приложена ПАМ по чл.172, т.2, б.“а“, - прекратяване регистрацията на м.п.с. за срок от 6 месеца

Горната непротиворечива фактическа обстановка се установява от приетите, като писмени доказателства по делото документи съдържащи се в административната преписка. Като част от нея по делото от ответната страна е представена и справка за нарушител, издадена по отношение Д.Ф.Л., видно от която на същия не е било издавано СУМПС.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу годен за обжалване административен акт, от лице с правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна .

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по същия закон, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена заповед № 251з-1821 от 26.04.2022г. на Директора на ОДМВР-Бургас, за оправомощаване на определена категория длъжностни лица за издаване на принудителни административни мерки съгласно чл. 171, т.1 от ЗДвП, между които са и полицейските инспектори в сектори/групи“Охранителна полиция“ в РУ при ОДМВР-Бургас Видно от Удостоверение рег. № 251000-20066 от 09.10.2023г. на ВПД Началник на сектор“Човешки ресурси“ при ОДМВР-Бургас, издателят на заповедта заема същата длъжност. Следователно към датата на издаване на обжалваната заповед административният орган е разполагал с необходимите правомощия да постановява актове от оспореният вид. Неоснователни са доводите на оспорващата страна , че заповедта е нищожна, тъй като Директора на ОДМВР-Бургас не е имал правомощия да делегира тези предоставени му със МЗ № № 8121з-1632/02.12.2021г. Това е така, тъй като с цитираната МЗ Областните дирекции на МВР са определени за служби по контрол по ЗДвП. ОДМВР съгласно чл. 43, ал.1 и ал.3, т.1 от ЗМВР се ръководят от Директор, който осъществява общото и непосредственото им ръководство. Чл.172, ал.1 от ЗДвП, както вече бе посочено определя, че компетентни да прилагат ПАМ са ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях лица. В случая ОДМВР-Бургас на основание чл.165 от ЗДвП е определена за служба по контрол по силата на с.н.а., а ръководителят на същата разполага с предвиденото в нормата на чл.172, ал.1 от ЗДвП правомощие да делегира такива на други оправомощени от него длъжностни лица. Следователно правомощието на директора на ОДМВР да делегира функиции по издаване на заповеди за прилагане на ПАМ на длъжностни лица от поверената му дирекция следва по силата на закона, а не от друг административен акт.

Заповедта е обективирана в писмена форма и съдържа правни основания за издаването си, които си кореспондират. Ето защо следва да се приеме, че оспореният акт съдържа необходимия обем мотиви, съгласно изискванията на чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Направеното в заповедта описание от фактическа страна е достатъчно да обоснове прилагане на ПАМ спрямо собственика на управлявания лек автомобил и изцяло кореспондира с посоченото правно основание, като в тази връзка не се споделя наведеното в възражение, че заповедта е издадена в нарушение на чл.59, ал.1 от АПК – изрично в ЗППАМ е посочено, че управлявалото лекия автомобил лице е неправоспособен и не притежава СУМПС, поради което твърдението, че в ЗППАМ не е описана нито една от хипотезите на чл.171, т.2а от ЗДВП е неоснователно.

При извършената служебна проверка, съдът не констатира при издаването на заповедта да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, представляващи основание за отмяната й. Възражението на жалбоподателката, че с по-късното връчване на заповедта е нарушено правото й на защита е неоснователно. Връчването на заповедта има отношение към спазване срока за обжалване, а не към допускане на процесуални нарушения при издаване на акта.

Относно съответствието на оспорената заповед с материалния закон, съдът намира следното :

Обжалваният акт е издаден на основание нормата на чл.171 т.2а, б.“а“ от ЗДвП, предвиждаща прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година;

Нормата следователно съдържа няколко основания за прилагане на ПАМ от посочения вид – прекратяване на регистрация на п.п.с., като в конкретния случай във фактическите съображения на процесната заповед е посочено управление на МПС от неправоспособен водач, който не е собственик .

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че жалбоподателката е собственик на посоченото в АУАН и обжалваната заповед превозно средство. Това обстоятелство е изрично удостоверено в АУАН, който за целите на настоящото производство има характер на официален свидетелстващ документ и обвързва съда да приеме, че удостоверените в него обстоятелства лично възприети или констатирани от издателя му са такива, както е посочено в акта.

Жалбоподателката не оспорва и факта, че на датата и мястото посочени в АУАН посоченото превозно средство е било управлявано от друго лице, а именно Д.Ф.Л., който не е притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство. Обстоятелство, че същия не притежава СУМПС се установява и от приетата като писмено доказателство по делото справка за нарушител водач, от която е видно, че спрямо последния не е издадено свидетелство за управление на м.п.с. Обратното нито се твърди, нито се доказва от жалбоподателката.

Не се споделя възражението на оспорващата страна, че изложеното в ЗППАМ досежно липсата на СУМПС от Д.Ф.Л., противоречало на посоченото в АУАН, че разполага с такова. В АУАН изрично е визирано, че посоченото лице е неправоспособен водач и не притежава СУМПС.

Следователно административният орган е доказал обстоятелствата, изложени в акта и съставляващи фактически основания за налагане на процесната ПАМ .

При наличие на предпоставките на чл. 171 т.2а, б.“а“ от ЗДвП административният орган действа при обвързана компетентност и е длъжен да приложи принудителна административна мярка от вида по посочената в същата законова норма.

От материалите по делото не се установява засягане права и законни интереси на жалбоподателката в степен, несъответстваща на необходимото за която е издадена оспорената заповед, тъй като същата има срочен характер, а в самият нормативен акт по-благоприятен вариант с прилагането на който би се постигнала целта на закона не е предвиден. Освен това срокът, за който е приложена процесната ПАМ е в рамките на законоустановения и то минимален такъв по чл.171,т.2а от ЗДвП. Ето защо не е съществувала необходимост същия да бъде мотивиран.

Дали собственикът на автомобила е имал знание, че собственото му моторно превозно средство е управлявано от неправоспособен водач, е иррелевантно за спора по делото. Принудителните административни мерки са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Конкретно, принудителна административна мярка приложена по реда на чл. 171,т.2а, б.“а“ от ЗДвП, видно от съдържанието на същата законова норма е преустановителна по характера си, т.е. тя се налага за да се преустанови извършването на едно нарушение, като цели възстановяването на законосъобразното фактическо състояние. Това предполага към датата на издаване на административен акт за прилагане на ПАМ, административното нарушение да съществува. „Прекратяване регистрацията на п.п.с.“ обаче не съставлява санкция, т.е. административно наказание, а е принудителна административна мярка, която се налага за да се осигури безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. В този смисъл е и трайната и непротиворечива практика на ВАС. Заповедта за прилагане на ПАМ има самостоятелни правни последици, различни от акта, с който се установява нарушение и от санкционният акт с който се налага административно наказание, а и прилагането на ПАМ предхожда дейността по налагане на административно наказание. Следователно нормите на ЗАНН и НК са изцяло неприложими в случая, а оттук и доколкото по административните производства, респ. в съдебно административинте, нито административният орган, нито съдът следва да изследват въпроса за вината, то знанието на собственика на автомобила дали последния е управляван от лице измежду посочените в чл.171,т.2а, б.“а“ от ЗДвП е изцяло неотносимо за преценка законосъобразността на ЗППАМ обстоятелство. Субективното отношение на собственика на превозното средство не е елемент от фактическия състав на посочената норма. Законово условие за прилагане на мярката е единствено п.п.с. да е управлявано от неправоспособен водач.

По изложените съображения за законосъобразност на оспорената заповед и липса на отменителни основания по чл. 146, т.1-т.5 от АПК, съдът намира, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

При този изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски. По същата причина такива не се дължат и процесуалния му представител за възнаграждение по реда на чл.38, от ЗА.

На основание чл.172, ал.5, изр.2-ро от ЗДвП, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.

Водим от горното и на основание чл. 172 ал.2 от АПК съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ оспорването на Г.А.С. ***, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0304-000174 издадена на 07.07.2023г. от полицейски инспектор към РУ Несебър при ОДМВР - Бургас(А. Г. А.).

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Съдия: