№ 6196
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
В. Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20221100508871 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищците пред СРС - Й. В. Н., Е. Т.
М., И. П. М., Я. П. М., В. Б. И., Е. В. Б., М. С. Л., срещу решение № *********
от 15.06.2022 г. по гр.д.№ 12740 по описа за 2021 г. на СРС, Първо ГО, 32
състав, с което са отхвърлени исковете им по чл.108 ЗС.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение. Твърди се, че същото било постановено при допуснати съществени
процесуални нарушения и в разрез с материалния закон. Сочат, че са
наследници по закон на В. Н. И. и като такива били собственици на нива с
площ от 1667 кв.м. , находяща се в землището на с.“Симеоново“,
м.“Изливище“, имот 2379, дял Първи, кад.лист 722/723 от кад.план на
гр.София- 1950 г. Този имот бил означен на скицата, представляваща
неразделна част от решение № 104 от 14.09.2007 г. по адм.д.№ 20503/2006 г. на
СРС, 27-ми състав по цифри 3-10-9-8-7-6-5-4-3. Същият имот бил заснет в
1
кадастралната карта и кадастралните регистри с идентификатор №
68134.2045.354. с площ от 1678 кв.м., вид собстевност: частна, трайно
предназначение на територията: земеделска. Решението на СРС било влязло в
сила на 04.10.2007 г. Въз основа на това решение било издадено решение №
6998/14.04.2008 г. на ОСЗГ „Овча купел“, както и била издадена скица на
07.04.2008 г. На 28.07.2016 г. било издадено и удостоверение за
характеристиките на имота. Намират за напълно законосъобразно решението
на СРС, 27-ми състав по отношение на това, че било признато правото им на
възстановяване на собствеността, при посочените там ограничения относно
застрояването и засаждането на трайни насаждения и дървета с развита
коренова система върху трасето, отразено на скицата към съдебното решение
със син цвят. Тъй като решението на СРС, 27-ми състав било влязло в сила,
затова по процесното гр.д. не била представена скица относно идентичността
на стария имот и имота им, нанесен в кадастралната карта. Самата
комбинирана скица била част от решението на СРС. Твърди се, че ответниците
не били оспорвали доказателствата за легитимация на ищците, а само били
искали да се извърши косвен съдебен контрол по реда на чл.17 ГПК като
спорът да се пререши по отношение на собствеността, тъй като ответниците
не били участвали в производството пред СРС, 27-ми състав и решението по
отношение на тях нямало СПН. Сочат, че решението на ОСЗГ „Овча купел“ от
14.04.2008 г. не било оспорено от ответниците нито като валидно, нито по
законосъобразност. Същото било постановено по реда на чл.18 ж, ал.1
ППЗСПЗЗ и го правело валидно и законосъобразно. Ответниците не били
оспорили и решението на СРС, 27-ми състав. Изложените от ответниците
доводи не съответствали на събраните по делото доказателства, а и
посоченото в отговорите по исковата молба не можело да бъде съотнесено
към тези доказателства. Ищците от своя страна били оспорили Акта за
публична общинска собственост /АПОС/, тъй като същият имал само
декларативно действие. Сочат, че АПОС бил издаден без да са налице
материално-правните предпоставки за това, защото нямало издаден акт от
компетентния орган за определяне на санитарно-охранителната зона. Не били
налице и предпоставките за издаване на такъв акт, защото напорния резервоар
„Изток“ не бил водоизточник. Затова и АПОС бил нищожен. Освен това този
АПОС бил представен и съответно обсъждан от СРС, 27-ми състав. Имотът в
обхвата на АПОС бил отдаден на концесия на ответника „Софийска вода“ АД.
2
Намират за неправилен извода на СРС, че след като се касаело до напорен
резервоар,който осигурява водни количества за квартали – Мусагеница,
Дървеница и Младост, то било необходимо около него да има санитарно-
охранителна зона /СОЗ/. Оттук неправилно СРС приемал, че били налице
предпоставките за издаване на АПОС, както и че последният бил
законосъобразен като СРС се бил позовал на чл.19, ал.1,т.5 от Закона за
водите. Намират, че не са налице предпоставките на чл.3, ал.2 от ЗОбС да се
приеме, че територията е публична общинска собственост. В случая не се
касаело до водоизточник, а до напорен резервоар. Поради неправилните си
мотиви, СРС бил приел, че са налице предпоставките на чл.10б ЗСПЗЗ
независимо дали постройките са законни или не. Решението било постановено
в противоречие с материалния закон, както и съдебната практика на ВКС по
приложението на чл.10 б от ЗСПЗЗ. Прави се сравнение между разпоребдите
на чл.10 б и чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ. Сочат, че в първата хипотеза не било
необходимо строителството да е законно. СРС не бил съобразил дефинирането
от съдебната практика и закона на понятието „ строителни дейности и
съоръжения“ . Намират, че изграждането на водопровод не е „съоръжение“ по
смисъла на пар.1 в от ДР на ППЗСПЗЗ, а било тежест върху имота. Затова
намират за неправилен извода на СРС, че наличието на една тръба под имота
на ищците е пречка за реституцията. Считат, че по арг. от разясненията дадени
в ТР № 9/2012 г. на ВКС, решенията на поземлените комисии /ПК/имали
конститутивен ефект. По своя правен характер тези решения представлявали
индивидуални административни актове /ИАА/. В тази хипотезата третото
лице, което не било участвало в производството по възстановяване на
собствеността, можело да защити правата си на собственик по реда на чл.14,
ал.4 ЗСПЗЗ. Изключението било предвидено само за Държавата. СРС изобщо
не бил объсдил релевантните за възстановяването на собствеността факти като
това дали имота към момента на реституция е бил земеделска земя, както и
относимо ли е отреждането на терена по отношение на условията за
реституция по реда на ЗСПЗЗ. Това било от значение, тъй като ЗСПЗЗ не се
интересувал от отреждане на терена, а само от вида на територията. Намират,
че по делото по безспорен начин било установено, че процесния имот е
земеделска земя. Сочат, че Столична община не била доказала, че се касае до
имот общинска собственост. Същото се отнасяло и за ответника „Софийска
вода“ АД. Обратното, претенциите на ищците по чл.108 ЗС били доказани и
3
основателни поради което неправилно не били уважени от СРС. От страна на
ответниците не било направено оспорване в 5-годишния давностен срок,
считано от уведомлението от 16.07.2016 г. за предаване на владението.
Давността за оспорване на решението на СРС, 27-ми състав била изтекла на
16.07.2021 г. Липсата на деактуване не било елемент от фактическия състав на
реституцията и не можело да се приеме за акт на оспорване на материалното
право на собственост. Твърди се, че поведението на ответника Столична
община през този 5-годишен срок представлявало неизпълнение на съдебното
решение, а отказа за отписване на имота от актовите книга, отразен в заповед
СОА20-РД-57-27 от 26.03.2020 г. представлявало грубо погазване на правата
на ищците.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и
вместо това да постанови друго, с което претенциите по чл.108 ЗС на ищците
да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от „Софийска вода“ АД, ответник пред СРС .
Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
така постановеното от СРС решение. Сочи, че не са допуснати твърдените от
въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение. Твърди
се, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ- 01.03.1991 г. процесния напорен
резервоар „Изток“ бил фактически изграден като комплекс от резервоари,
суха камера, станция за хлориране на водата, дренажна система, изпускателен
канал, входящи и изходящи тръби от и към резервоара, трафопост и подземно
ел.захранване на обекта, външно осветление, ограда, сграда за персонала и
трафопост. Обектът бил ограден с непрекъсната масивна ограда, а от
източната страна и с вътрешна ограда. Установено било, че спорния имот бил
включен в терена на напорния резервоар като част от санитарно-
охранителната зона. Това означавало, че към 01.03.1991 г. на терена,
включително и процесния имот е проведено комплексно мероприятие по
смисъла на чл.10 б, ал.1 ЗСПЗЗ вр. с пар. 1в, ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ. В случая
„Напорен резервоар „Изток“ представлявал един цялостен обект, състоящ се
от съвкупност от съоръжения като върху процесния имот попадала и част от
инфраструктурата, осигуряваща сигурността на обекта. Съгласно
константната съдебна практика по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ осъществяването на
комплексно мероприятие било пречка за възстановяване на собствеността на
земеделските земи. Налице било „застрояване“ и „проведено мероприятие“ по
4
смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, както и „строителни дейности“ и
„съоръжения“ по смисъла на пар.1в, ал.1 и ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ. В случая
законодателят не бил предвидил изискване за законност на строителството.
Обектът бил реализиран през 70-те години. Процесният имот, още към
01.03.1991 г. бил част от така реализираното комплексно мероприятие и имал
обслужващо предназначение свързано с безопасността на водоснабдяването.
Съгласно ОУП на Столична община процеснияти имот попадал в обхвата на
зона за обекти на ВиК- резервоари, пречиствателни станции и др. Процесният
имот съгласно чл.2, т.4 от ЗСПЗЗ бил изгубил земеделския си характер и бил
изключен от приложното поле на реституционните разпоредби на ЗСПЗЗ.
Затова не били налице предпоставките за възстановяване на собствеността
върху имота, за който били претенциите на ищците. Постановеното от ОСЗГ
„Овча купел“ решение № 6998/14.04.2008 г. за възстановяване на
собствеността било незаконосъобразно. Затова и претенциите на ищците били
неоснователни, тъй като те не били собственици на претендирания от тях,
имот. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от Столична община, ответник пред СРС. Излага
се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното от СРС решение. Сочи, че не са допуснати твърдените от
въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение. От
представените по делото /пред СРС/ писмени доказателства, вкл. АПОС се
установявало, че процесния имот е публична общинска собственост. Имотът
бил предоставен на концесия на другия ответник – „Софийска вода“ АД.
АПОС бил издаден на основание чл.2, ал.1,т.7 от ЗОбС. От събраните
доказателства, както и от заключението на съдебно-техническата експертиза
се установило, че напорен резервоар „Изток“ и към момена е действащо
съоръжение. Съгласно ОУП на Столична община процеснияти имот попадал в
обхвата на зона за обекти на ВиК- резервоари, пречиствателни станции и др.
Съгласно заключението на допълнителната съдебно-техническата експертиза
се установило, че обектите, визирани в процесния АПОС са предназначени за
водоснабдяване и канализация, и за енергопроизводство. Установено било, че
напорния резервоар е изграден през 1963 г. От топографската карта,
изработена от Геопланпроект още през 1978 г. било видно, че резервоар
Изток“ е бил нанесен, заедно с прилежащата към него ограда, а процесния
имот попадал в оградата. Това било видно и от приложение № 2 към
5
допълнителната СТЕ. Съгласно ОУП -1982 г. за процесните имоти били
отредени терени на инженерната инфраструктура, включваща
водоснабдителни съоръжения и пречиствателна станция. Резервоарът
осигурявал водни количества за кварталите Младост, Дървеница и
Мусагеница. От представения от НАГ-СО, отговор от 12.10.2021 г. се
установявало, че процесния поземлен имот /ПИ/ с идентификатор
68134.2045.354 попада в урбанизираната територия, терени на бази на
градското стопанство и техническата инфраструктура, с основно
предназначение - терени за осигуряване на елементите на
градското/комунално стопанство, като всеки терен носел своята специфика и
конкретна функция. Съгласно чл.19, ал.1,т.5 от Закона за водите /ЗВ/, земите
от пояс Първи на санитарно-охранителната зона на водовземните съоръжения
и съоръженията за водоснабдяване на населените места в общината били
публична собственост. В конкретния случай с оглед възраженията на ищците,
не били налице изключенията на чл.15 и чл.24, т.11 от ЗВ. Процесното
съоръжение представлявало елемент на техническата инфраструктура по
смисъла на чл.64, ал.1,т.4 и 5 от ЗУТ. Намиращите се в процесния имот
съоръжения били за водоснабдяване и били от обществено значение за
населението, както и били свързани с жизнено важни функции за
съществуването му, а именно опазване на човешкото здраве, чрез специфична
обработка на съхраняваните води в съоръжението. Последното било въведено
в експлоатация още през 1963 г., което се установявало от регистъра на
активите на „Софийска вода“ 2003, том първи, част първа, глава втора, с. 2,
т.17. Не било неясно, че имота попада в санитарно-охранителната зона на
съоръжението. Относно границите на СОЗ се позовава на регламентацията на
Наредба № 3 от 16.10.2000 г., съгласно която поясите на СОЗ били три броя.
Публична общинска собственост били земите на най-вътрешния пояс Първи
на СОЗ, който бил отреден за строга охрана непосредствено до водоизточника
и/или съоръжението от човешки дейности, които можели да увредят
ползваната вода. Пояс 1 заедно с оградата и маркировката му, бил неразделна
част от водоизточника и/или съоръжението. При това положение изводите на
СРС, че имота се владее от Столична община на база, съставения АПОС, както
и, че последния бил съставен законосъобразно, тъй като се касаело до СОЗ-
пояс 1, били правилни. Сочи се, че СОЗ била попълнена в актуалния кад.план
на в.з. „Малинова долина-Бункера- Трети етап“, заедно с подземните
6
съоръжения за питейно-битово водоснабдяване, в т.число съществуващите
водопроводи, както и сградите били публична собственост по силата на чл.2,
ал.1,т.1 от ЗОбС вр. с чл.19, ал.1,т.4, б.4а“ и т.5 от Закона за водите. Правилно
СРС приел, че изграждането на резервоара и останалите обекти в имота за
ВиК и за енергопроизводство представляват проведено мероприятие, което не
позвоява възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10 б от ЗСПЗЗ. В
последната разпоредба не съществувало изискване за законност на
строителството. Изключено било теренът да бъде възстановен на
собствениците. Освен това ищците в нито един момент не били ползвали и
владяли имота. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивниците са били уведомени на 14. 07.2022
г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/
призовка.
Въззивната жалба е подадена на 27. 07.2022 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявените от
ищците/въззивници, искове по чл.108 ЗС не са били уважени, затова съдът
счита, че е налице правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба по отношение на С. Т. В., който е починал на
28.12.2021 г., т.е преди подаването й, е върната с влязло в сила определение,
тъй като конституираните на основание чл.227 ГПК негови наследници по
закон – Т. С. Т. /също починал и наследен от Е. С. Т./ и Е. С. Т. не потвърдиха,
подаването на въззивната жалба от името на починалия им наследодател.
Затова и същата с влязло в сила определение № 4434 от 26.03.2024 г.
беше върната по отношение на наследниците по закон на С. Т. В., както и
производството по отношение на Т. С. Т. и Е. С. Т. беше прекратено.
Въззивникът С.С.З. също е починал преди подаване на въззивната
жалба от негово име- на 26.10.2021 г. и съдът на основание чл.227 ГПК
конституира наследницата му по закон – М. С. Л., която участва в процеса и на
собствено основание. Последната с нарочна молба заяви пред съда, че
поддържа депозираната от името на наследодателя й въззивна жалба.
Въззивната жалба, подадена от правосубектните лица е допустима.
7
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Относно допустимостта на обжалваното решение:
Исковата молба е предявена на 04.03.2021 г. Ход на устните състезания е
даден на 17.05.2022 г.
Ищецът С. Т. В. е починал на 28.12.2021 г., т.е. след подаване на
исковата молба, но преди даване ход на устните състезания.
Ищецът С.С.З. е починал на 26.10.2021 г. т.е. също след подаване на
исковата молба, но преди даване ход на устните състезания.
Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 2, изр. 2 ГПК в случай на смърт на
някоя от страните /ал. 1, т. 2/, ако е било завършено съдебното дирене,
производството се спира след постановяване на решението по делото. В този
смисъл е и константната практика на ВКС - когато страната е починала след
приключване на устните състезания не е налице пречка да се постанови
решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие. Решението по делото
ще е недопустимо в случай, че е постановено по отношение на страна,
починала преди края на устните състезания, тъй като със смъртта същата е
загубила своята процесуална правоспособност. В хипотезата на чл. 227 ГПК
правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става
страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност
на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие
в процеса. Процесуалната правоспособност е от категорията на абсолютните
процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Липсата й е
процесуална пречка за постановяване на решение по съществото на спора.
Съдебно решение, постановено при липса на тази абсолютна положителна
процесуална предпоставка, е процесуално недопустимо. В този смисъл са:
РЕШЕНИЕ № 60096 ОТ 26.11.2021 Г. ПО ГР. Д. № 3869/2020 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС,
РЕШЕНИЕ № 14 ОТ 02.03.2022 Г. ПО ГР. Д. № 997/2021 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, решение
№ 23 от 16.02.21 г. по гр. д. № 2564/2019 г., ІІ г. о. на ВКС, решение № 9 от
21.01.11 г. по гр. д. № 1821/2009 г., І г. о. ВКС, решение № 16 от 21.02.2014 г.
по гр. д. № 4682/2013 г., ІІ г. о. ВКС, определение № 37 от 18.01.18 г. по гр. д.
№ 3011/17 г., ІІ г. о. на ВКС и др.
8
При обжалване пред по-горната съдебна инстанция, такова процесуално
недопустимо съдебно решение подлежи на обезсилване, а делото - на връщане
за ново разглеждане от долната инстанция, която следва да повтори
процесуалните действия, извършени след смъртта на страната, вече с
участието на процесуалните й правоприемници, така и в РЕШЕНИЕ № 138 ОТ
30.10.2023 Г. ПО ГР. Д. № 539/2023 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Въззивният съд, макар и такъв по същество, не може да поеме
функциите на първоинстанционния съд в хипотезата, когато не е
конституирана надлежна страна по делото, тъй като процесуалната
легитимация е една от абсолютните положителни процесуални предпоставки
за съществуване на правото на иск, и при нейната липса производството и
постановеното по него решение са недопустими. Действащият ГПК урежда
въззивното производство като ограничено. Въведените процесуални
преклузии ограничават възможността за доказателствени искания пред
втората инстанция, разглеждаща делото - арг. от чл. 266 ГПК. Дейността на
въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само
негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на
дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху
тях, така и в РЕШЕНИЕ № 50003 ОТ 28.05.2024 Г. ПО ГР. Д. № 3827/2021 Г., Г. К., ІІІ Г. О.
НА ВКС.
Налага се извод, че обжалваното решение се явява недопустимо поради
което ще следва да бъде обезсилено. А делото върнато на СРС за ново
разглеждане от друг състав на съда.
По разноските:
При това положение и с оглед установената от ВКС, съдебна практика,
по въпроса за разноските ще следва да се произнесе съдът по новото
разглеждане в зависимост от изхода по спора.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № ********* от 15.06.2022 г. по гр.д.№ 12740 по
описа за 2021 г. на СРС, Първо ГО, 32 състав, изцяло.
9
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на съда.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10