Решение по дело №502/2020 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

      № 12

гр.Русе, 02.04.2021 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                               СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 502 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК  вр. чл.172, ал.5 от ЗДвП.

Образувано е по жалба на К.Н.П. ***, чрез процесуалния му представител, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 19-1085-001344/27.12.2019 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“ до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Жалбоподателят твърди, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, тъй като е издаден при съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в несъответствие с целта на закона. Сочи, че заповедта за прилагане на ПАМ е издадена въз основа на акт за установено административно нарушение (АУАН) от 25.12.2019 г., съставен от полицейския служител Д.Н.Г. от сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Русе, за който, поради дългогодишните му близки лични отношения с родителите на жалбоподателя, е съществувало задължението по чл.33, ал.1 вр.чл.10, ал.2 от АПК да се отстрани по свой почин от участие в административното производство, което задължение актосъставителят не изпълнил. Поддържа, че при съставянето на АУАН е допуснато и нарушение на чл.40, ал.1 от ЗАНН, тъй като актът бил съставен в негово отсъствие, а същевременно не била спазена процедурата по чл.40, ал.2 от ЗАНН. По отношение на твърдяното процесуално нарушение по чл.33, ал.1 вр.чл.10, ал.2 от АПК се позовава на установеното от съда в мотивите на решение № 22/03.08.2020 г., постановено по приложеното адм.д. № 74/2020 г. по описа на Административен съд – Русе, а във връзка с развитите оплаквания за допуснатите нарушения по чл.40, ал.1 и ал.2 от ЗАНН – на решение от 08.01.2020 г., постановено по АНД № 758/2020 г. по описа на Районен съд – Русе, което не е влязло в сила. Възразява, че оспорената заповед не съответства на целта на закона, тъй като била издадена за срок от не повече от 18 месеца, а от датата на издаването й понастоящем вече бил изтекъл един продължителен период от време. Оспорва и наличието на фактическите предпоставки за издаване на акта като поддържа, че не е отказвал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на наркотични вещества и техни аналози, както и че не му е било давано предписание за изследване с доказателствен анализатор и за медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на такава употреба. Иска да бъде постановено решение, с което оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – началникът на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Русе, чрез процесуалния си представител, в хода на устните състезания изразява подробно становище за нейната неоснователност. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Заповедта е издадена от компетентен орган – от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, надлежно оправомощен с т.2 от заповед № ЗЗ6з-1120/23.06.2017 г., изменена и допълнена със заповед № 336з-571/20.03.2018 г. и заповед № 336з-334/12.02.2020 г., всички на директора на ОД на МВР – Русе, като ръководител на съответната служба за контрол по чл.172, ал.1 от ЗДвП.

Оспореният акт е издаден в изискуемата писмена форма и е мотивиран в съответствие с чл.172, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.59, ал.2, т.4 от АПК.

Противно на поддържаното в жалбата, при издаването на оспорената заповед не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила.

С влязло в сила, като необжалваемо – чл.172, ал.5, изр. второ от ЗДвП и чл.296, т.1 от ГПК вр.чл.144 от АПК, решение № 22/03.08.2020 г., постановено по адм.д. № 74/2020 г. по описа на Административен съд – Русе, е отменена заповед за прилагане на ПАМ № 19-1085-001286/09.12.2019 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, с която на жалбоподателя е наложена идентична като правно основание ПАМ  - по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, а именно „временно отнемане на СУМПС“ до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Повод за налагане на тази мярка станал отказът на жалбоподателя на 07.12.2019 г. да бъде изпробван с техническо средство за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, съответно неизпълнението на даденото му предписание за химико-токсикологично лабораторно изследване. От доказателствата по приложеното адм.д. № 74/2020 г. по описа на АС – Русе се установява също, че в извършената на тази дата полицейска проверка е участвал и полицейският служител Д.Г.. За последния в мотивите на своя акт съдът е приел, че между него и родителите на жалбоподателя е налице познанство, датиращо от много години, както и че те живеят в един и същ квартал, поради което за този полицейски служител е съществувало задължението по чл.33, ал.1 от АПК да се отстрани от участие в образуваното административно производство, което не било сторено от негова страна.  

Поставя се въпросът обвързваща ли е за съда по настоящото дело констатацията в мотивите към посоченото съдебно решение относно наличието на близки лични отношения между този служител и родителите на жалбоподателя. Отговорът на този въпрос е отрицателен.

Разпоредбата на чл.177, ал.1 от АПК предвижда, че решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Текстът на чл.177, ал.1 от АПК регламентира субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се определят от предмета на делото, а именно законосъобразността на оспорения административен акт – чл.168, ал.1 от АПК. Макар силата на пресъдено нещо да действа между страните, тя, като проява на държавна правосъдна власт, трябва да бъде зачетена от съда, който е постановил решението, както и от всички съдилища, учреждения и общини в Република България – чл.297 от ГПК вр.чл.144 от АПК. Поради това съдът, в настоящия състав, е обвързан да приеме, че оспорената в производството по адм.д. № 74/2020 г. по описа на АС – Русе заповед за прилагане на ПАМ е незаконосъобразна, тъй като е издадена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, измежду които и неизпълнение от страна на полицейския служител Д.Г. на задължението по чл.33, ал.1 вр.чл.10, ал.2 от АПК да се отстрани от участие в производството по свой почин поради съществуващите близки лични отношения с родителите на жалбоподателя.

Фактическите установявания в мотивите на решението, поради които съдът е приел, че е било налице основание за отвод на посоченото длъжностно лице, обаче нямат задължителна сила извън производството по оспорване на конкретния административен акт. Това следва и по арг. от т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, според която диспозитивът на съдебното решение, а не мотивите към него, са източник на силата на пресъдено нещо. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет, по който се формира силата на пресъдено нещо, ограничена до законосъобразността на конкретния оспорен административен акт – чл.172, ал.1, т.6 и чл.168, ал.1 от АПК. Следователно, независимо от изтеклото кратко време между двете полицейски проверки, извършени съответно на 07.12.2019 г., предмет на разглеждане по адм.д. № 74/2020 г. по описа на АС – Русе, и на 25.12.2019 г. по настоящото дело, съдът формално не е длъжен, по силата на чл.297 от ГПК вр.чл.144 от АПК, да приеме, че и в настоящия случай между св.Г. и родителите на жалбоподателя  - свидетелите Г.И. и Н.П., са съществували посочените близки лични отношения.

Въпреки това, предвид събраните гласни доказателства в настоящото производство – показанията на последните двама свидетели, които, макар и заинтересовани в полза на жалбоподателя по смисъла на чл.172 от ГПК вр.чл.171, ал.2 от АПК, съдът намира последователни и вътрешно безпротиворечиви и поради това – достоверни, съдът намира, че тези лични отношения са съществували и към датата на извършване на проверката по настоящото дело, т.е. към 25.12.2019 г.

Евентуалната заинтересованост на св.Г. обаче по никакъв начин не рефлектира върху законосъобразността на оспорения административен акт. Видно от доказателствата по делото, участието на посочения служител в производството се изчерпва със съставяне на АУАН бл. № 374477/25.12.2019 г.

Със съставянето на този АУАН се слага началото на административнонаказателното производство – чл.36, ал.1 от ЗАНН, а не на административното производство по издаване на заповедта за прилагане на ПАМ. Съставянето на АУАН не е задължителен елемент от производството по издаване на заповед за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, за разлика от административнонаказателното производство, приключило с издаване на наказателно постановление срещу жалбоподателя, макар да представлява условие за допускане на предварителното изпълнение на тази заповед – чл.172, ал.3 от ЗДвП и да облекчава възложеното на административния орган доказване на фактическите основания, посочени в акта – арг. от чл.170, ал.1 от АПК поради придадената му от законодателя презумптивна доказателствена сила – чл.189, ал.2 от ЗДвП. В константната практика на ВАС (вж. решение № 11898 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13236/2018 г., VII о., решение № 11240 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15582/2018 г., VII о. и др.) се приема, че с оглед обвързаността на принудителната административна мярка от административното нарушение – арг. от чл.22 от ЗАНН, основен елемент на фактическия състав на всяка ПАМ действително е административното нарушение. Без да бъде доказано административното нарушение – независимо дали то е установено във фазата на предполагаемото предстоящо извършване, или във фазата на самото извършване или непосредствено след неговото извършване, принудителната мярка не би имала своето законово основание.

         В производството по издаване и оспорване на ПАМ по чл.171 от ЗДвП обаче извършеното административно нарушение може да бъде установявано с всички допустими доказателствени средства, а не непременно чрез съставения АУАН. В административното производство по издаване на ПАМ на горното основание АУАН не съставлява елемент от динамичния фактически състав (производството) по нейното издаване, а има единствено доказателствено значение. Както се приема и в константната съдебна практика, поради това е допустимо заповед за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП да бъде съставена дори и при отсъствието на АУАН или при нередовно съставен такъв. В този случай така издадената заповед не би подлежала на предварително изпълнение като органът няма да може да се възползва от разместването на доказателствената тежест, до което би се стигнало при един редовно съставен АУАН – арг. от чл.189, ал.2 от ЗДвП по отношение на фактите, включени в състава на нарушението. Щом АУАН не е елемент от производството по издаване на заповед за прилагане на ПАМ по чл.171 от ЗДвП, то евентуалните допуснати процесуални нарушения при неговото съставяне няма да представляват нарушения на административнопроизводствените правила, а оттам – и основание по чл.146, т.3 от АПК за отмяна на акта.

Съставянето на АУАН се подчинява на процесуалните правила на ЗАНН, а не на тези на АПК, поради което жалбоподателят неправилно сочи като нарушена от страна на актосъставителя Г. разпоредбата на чл.33, ал.1 от АПК. Всъщност, de lege lata приложимият закон – ЗАНН, не съдържа уредба на основанията и реда за отвод на актосъставителя. Понастоящем основанията за отвод в ЗАНН, видно и от систематичното място на разпоредбата – в раздел III „Административнонаказващи органи“, са уредени единствено по отношение на административнонаказващия орган – чл.51 от ЗАНН, а не и по отношение на актосъставителя, който не е длъжностно лице, което да участва в „разглеждането на административнонаказателна преписка и в издаването на наказателно постановление“ по смисъла на тази разпоредба. Твърде спорно е дали, по арг. от чл.84 от ЗАНН, по отношение на актосъставителите биха били приложими основанията за отвод, предвидени за разследващите органи в НПК – чл.53 вр.чл.47 вр.чл.29, ал. 1, т.1, 4 - 8 и ал.2 от НПК, включително поради забраната за правоприлагане по аналогия по отношение на наказателната и административната отговорност – чл.46, ал.3 от ЗНА. За пълнота следва да се отбележи, че основанията и реда за отвод и на актосъставителя са вече изрично уредени в чл.37, ал.3 и ал.4 от ЗАНН (нови - ДВ, бр.109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.), които разпоредби обаче все още не са част от действащото право [1]. Към датата на съставяне на АУАН от 25.12.2019 г. за св.Г. задължението за безпристрастно упражняване на служебните задължения е произтичало от разпоредбата на чл.154, ал.2 от ЗМВР, която намира приложение към всички държавни служители в МВР, предвиждаща забрана те да участват при обсъждането, подготовката и вземането на решения, когато те или свързаните с тях лица са заинтересовани от съответното решение или когато имат със заинтересованите лица отношения, пораждащи основателни съмнения в тяхната безпристрастност, респ. чл.24 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР.

         При съставяне на този АУАН не са допуснати другите твърдени от жалбоподателя процесуални нарушения. От събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите Г., В. и Ч., се установява, че по време на извършване на проверката, след като родителите му пристигнали на мястото на извършването й, жалбоподателят напуснал и се завърнал едва след оформянето на документите – АУАН и талон за изследване № 0065358. С предприетото напускане на мястото на проверката жалбоподателят, чрез конклудентни действия, е извършил отказ от правото по чл.40, ал.1 от ЗАНН да присъства при съставянето на АУАН. Отказът от права в наказателното производство, на каквото от гледна точка на процесуалните гаранции по чл.6, § 1 от ЕКПЧ са приравнени и административнонаказателните производства с наказателен характер съобразно критериите „Енгел“[2], е напълно допустим. Нито буквата, нито духът на член 6 от Конвенцията препятстват едно лице да се откаже по своя свободна воля – било изрично, било мълчаливо, от полагащите му се гаранции за справедлив процес като преди да се каже, че един обвиняем имплицитно, чрез своето поведение, се е отказал от важно право по чл.6 от Конвенцията, трябва да се докаже, че той разумно е могъл да предвиди какви биха били последствията от неговото поведение[3]. За пълнота следва да се отбележи, че дори и нарушение по чл.40, ал.1 от ЗАНН да беше допуснато, то не следва да се квалифицира като съществено (така изрично решение № 8518 от 9.07.2008 г. на ВАС по адм. д. № 4459/2008 г., V о.).

Полицейските служители не са допуснали и нарушение на чл.40, ал.2 от ЗАНН. Този текст следва да бъде тълкуван във взаимната му връзка с ал.1 на същата разпоредба, доколкото посочената процедура намира приложение, само ако нарушителят е известен, но не може да бъде намерен, за да бъде съставен акта в негово присъствие. В тази хипотеза, поради отсъствието на нарушителя през цялото време на съставяне на акта и свързаната с това липса на знание у него за сложеното по този начин начало на административнонаказателното производство, действително не може да се презюмира, че отсъствието му е равнозначно на имплицитен отказ от правото да присъства при съставяне на АУАН. В разглеждания случай обаче нарушителят е установен на мястото на нарушението, но по време на извършване на проверката той го е напуснал по собствена воля. Както беше посочено, тези действия на жалбоподателя демонстрират нежеланието му както да присъства при съставянето на акта, но представляват и отказ от правото да участва в последващите съставянето му процесуални действия, също обезпечаващи правото му на защита, и по-конкретно от правото да се запознае със съдържанието на АУАН и да получи препис от него срещу подпис - чл.43, ал.1 от ЗАНН. Видно от справката за водач/нарушител, жалбоподателят е вече няколкократно наказван с наказателни постановления за нарушения по ЗДвП, за което са му били съставяни и връчвани АУАН, какъвто му е бил лично връчен и при предходната проверка на 07.12.2019 г., поради което той би следвало да е наясно какви биха били последиците, ако напусне мястото на проверката преди АУАН да е окончателно завършен – същият няма да може да присъства при неговото съставяне, евентуално няма да може да се запознае със съдържанието му и да получи екземпляр от него.

         По тези съображения, дори и да се приеме, че поради заинтересоваността на актосъставителя Г. АУАН от 25.12.2019 г. страда от процесуални пороци, то те биха го направили нередовен и, както беше посочено, по аргумент от противното на чл.189, ал.2 от ЗДвП биха го лишили от презумптивната му доказателствена сила. В случая обаче извършването на вмененото на жалбоподателя нарушение – отказ да бъде изпробван с техническо средство за употребата на наркотични средства, респ. неизпълнение на предписанието за изследване с доказателствен анализатор и за медицинско или да даде биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване употребата на наркотични вещества, се установява пряко от събраните по делото доказателства, дори и без съставеният АУАН да бъде ценен като такова доказателство.

         Разпитаните в качеството на свидетели полицейски служители - Г., В. и Ч., са категорични, че на жалбоподателя е било изрично предложено да бъде изпробван с техническо средство за употребата на наркотици, но той категорично отказал. Този отказ бил направен преди на мястото на проверката да пристигнат родителите на жалбоподателя, поради което липсва противоречие между показанията на полицейските служители и показанията на родителите на жалбоподателя, които твърдят, че във водения между техния син и полицейските служители разговор не е ставало въпрос за изпробването му за употребата на наркотици, а е било обсъждано единствено свалянето на номерата на автомобила от страна на полицейските служители. Самото напускане на мястото на проверката от страна на жалбоподателя, който заявил на последните, че не желае да се занимава с техните „глупости“, доколкото подобно поведение безспорно възпрепятства извършването на проверката за употреба на наркотични вещества с техническо средство, съставлява отказ от страна на жалбоподателя тя да бъде извършена съгласно чл.2, ал.2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. На жалбоподателя е издаден и талон за изследване № 0065358, като последният отказал да подпише талона, което обстоятелство е удостоверено по надлежния ред съгласно чл.6, ал.8 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. – с подписа на св.Ч. като последният сочи, че талонът бил връчен на жалбоподателя. В съдебно заседание от 22.10.2020 г. жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, изрично е признал обстоятелството, че на 25.12.2019 г. и на следващия ден – 26.12.2019 г. не е посещавал УМБАЛ „Канев“ АД, за да му бъде извършено медицинско лабораторно изследване за наличието на наркотични вещества в кръвта и урината, съгласно издадения талон за изследване. Така чрез заявеният отказ да бъде изпробван с техническо средство, респ. с последващото свое бездействие и неявяване в указания в талона за изследване срок за провеждане на химическо лабораторно изследване в лечебното заведение - УМБАЛ „Канев“ АД, жалбоподателят сам е станал причина да не може да бъде изследван по надлежния ред и така да бъде установена твърдяната от неговите родители преустановена употреба на наркотични вещества. При това положение съдът намира, че фактическите предпоставки за издаване на оспорения акт безспорно са били налице като въз основа на тяхното наличие административният орган е приложил правилно материалния закон.

Освен на материалния закон, заповедта съответства и на преследваните от закона цели по чл.171 от ЗДвП и чл.1, ал.2 от ЗДвП, а именно опазването на живота, здравето и имуществото на участниците в движението по пътищата чрез ограничаване на евентуалното противоправно поведение на жалбоподателя посредством временното изключване на възможността за извършване от негова страна, в качеството му на водач, на административни нарушения по ЗДвП. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за несъответствие на оспорения акт на целта на закона, тъй като той бил издаден за срок до 18 месеца, вече било изминало продължително време от неговото издаване, а производството по неговото съдебно оспорване още не било приключило. Видно от датата на неговото издаване – 27.12.2019 г., оспореният акт е бил издаден в първия работен ден след установяването на нарушението - на 25.12.2019 г. като по делото липсват данни, че по – късното му връчване на жалбоподателя – на 20.08.2020 г., е по вина на административния орган. Жалбоподателят не е искал спиране на предварителното изпълнение на този акт по реда на чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК, при което той би могъл да изтъкне своите доводи за нередовността на АУАН, съставляващ условие по чл.172, ал.3 от ЗДвП за предварителното изпълнение на акта. За времето, изтекло по време на съдебното оспорване на акта от жалбоподателя (съдебното производство е образувано на 03.09.2020 г. и приключва с настоящото окончателно съдебно решение от 02.04.2021 г. като са проведени четири открити съдебни заседания) административният орган също не може да бъде държан отговорен.  

В заключение следва да се посочи, че оспорената заповед е законосъобразна, а жалбата срещу нея е неоснователна и като такава тя следва да бъде отхвърлена.

Предвид изхода на делото и на основание чл.143, ал.4 от АПК вр. с чл.78, ал.8 от ГПК и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, ответникът по жалбата има право на юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя на 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Н.П., с ЕГН **********,***, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 19-1085-001344/27.12.2019 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач“ до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

ОСЪЖДА К.Н.П., с ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, с адрес гр.Русе, бул."Генерал Скобелев" № 49, представлявана от директора Т. А. А., сумата от 100 лева - юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.                                                                          

                                                                               

                                                       СЪДИЯ: