Р Е Ш Е Н И Е
№ V-229
05.11.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен
състав, в публично съдебно заседание, на пети октомври две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Тодорка
Стоянова, разгледа докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 761 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК и е образувано по повод
въззивна жалба с вх. № 4618/05.03.2020г., подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, гр. София, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “България” №
49, бл.53Е, вх. В, чрез пълномощника юрисконсулт Радина Иванова Илиева, срещу
Решение № 3805 от 30.12.2019г., постановено по гр. д. № 2746/2019г. по описа на РС – Бургас, в частта с която са
отхвърлени исковете на “ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД за осъждане на Д.Г.Д., ЕГН **********, адрес ***, да му заплати сумата от
435,36 лева, представляваща неизплатено договорно възнаграждение, както и за
сумата от 105, 76 лв., представляваща разликата над сумата от 794,24 лв.,
представляваща дължимата по договор за потребителски кредит № **********/22.01.2018г. главница, до пълния
предявен размер главница от 900,00 лв., за които суми има издадени по ч. гр. д.
№ 677/2019г. по описа на БРС заповед за
изпълнение на парично задължение № 33/28.01.2019г по
чл.410 от ГПК.
С решението
ответникът е бил осъден да заплати на “ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” EООД,
сумата от 148, 26 лева – разноски в исковото производство, съразмерно на
уважената част от иска и сумата от 32,56 лева разноски в заповедното
производство, съразмерно на уважената част от иска.
Въззивникът не е
обжалвал решението, в частта, с която е отхвърлено искането му за присъждане на
законна лихва върху претендираната главница от предявяване на иска до
извършеното от ответника плащане на тази главница, поради което настоящата
инстанция счита, че в тази му част решението е влязло в сила.
В жалбата се твърди,
че решението на РС – Бургас е неправилно в частта, с която се отхвърля
претенцията на дружеството за договорно възнаграждение в размер на 435, 36 лв.
и за главница над присъдената сума от 794,24 лв. до пълния претендиран размер
на същата от 900 лв.
На първо място,
неправилен бил изводът на съда относно ненадлежното обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Навежда доводи, позовавайки се на ТР №4 от 18.06.2014г.
на ВКС по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК. Сочи, че разпоредбата на чл.60, ал.2 от
ЗКИ се явявала неприложима по отношение на ищцовото дружество (небанкова
институция). Небанковите институции не фигурирали сред изчерпателно
посочените в чл.417, т.2 от ГПК субекти. Правната рамка на сключените от тях
договори за кредит обхващала нормите за заема в ЗЗД и тези в ЗПК, като извън
тази рамка оставали разпоредбите на чл.430- чл.432 от ТЗ. Излага подробни
съображения в тази насока, цитирайки съдебна практика (Определение
№748/12.11.2013г. на ВКС по ч.т.д.№3559/2013г., ІІ-ро т.о.; Определение №41/11.01.2016г.
на ВКС по гр.д.№4606/2016г. на ВКС по гр.д. №4606/2015г.). Жалбоподателят
твърди, че в чл.12, т.3 от ОУ към процесния договор се посочвала процедурата по
обявяване на предсрочната изискуемост, съгласно която
било уговорено, че кредиторът можел да обяви предсрочната изискуемост с писмено
уведомление при просрочване на две или повече последователни месечни вноски в
пълен размер от длъжника. Твърди се, че в случаите, когато заемът е предоставен
от небанкова финансова институция, клаузата, включена в договора за заем за
предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заема, не противоречи на свободата
на договаряне /чл.9 от ЗЗД/.
На следващо място се
посочва, че е неправилно и неоснователно заключението на първоинстанционния
съд, че дължимото договорно задължение е нищожно на основание чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД. Изложени са подробни съображения, че в случая не е налице противоречие с
добрите нрави. Сочи се, че в случая, ГПР не надхвърля петкратния размер на
законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, поради което
не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като
уговореният размер на “Оскъпяване” на заетите парични средства не
противоречи на добрите нрами, защото не злепоставя интереса на икономически
по-слабата страна в облигационното отношение.
Претендира се отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваните от въззивника части и постановяване
на решение, с което да се приеме за установено, че ответникът дължи неизплатено
договорно възнаграждение за процесния ДПК в размер на 435, 36 лева и главница
над присъдената с решението в размер на 794,24 лева до пълния претендиран
размер от 900 лв. Не са ангажирани доказателства
В законоустановения
срок е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемия Д., чрез назначения
му особен представител по реда на чл.47, ал.7 от ГПК – адв. Ч., с който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Сочи се, че
независимо от обстоятелството, че въззивникът не е банка, а небанкова финансова
институция, то даденото в т.18 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Цитирана е
съдебна практика в този смисъл. Твърди се, че никъде в ДПК или общите условия
не е посочено, че при наличие на определени обстоятелства /тези по чл.12.3.1, 12.3.2 или др./ настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване
на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо изпращане на
уведомление, покана, предизвестие и други.
На следващо място се
твърди, че е правилен изводът на районния съд и относно нищожността на
уговорката за заплащане на договорно възнаграждение, като накърняваща добрите
нрави. Сочи се, че уговарянето на възнаградителна лихва в размер четири пъти
над законната лихва значително надхвърля размера на действителните вреди, които
евентуално биха могли да настъпят и поради това се твърди, че клаузата за
размера на възнаградителната лихва е неравноправна и по смисъла на чл.134, ал.1
от ЗЗП, респективно нищожна на това основание.
Твърди се, че
първоинстанционното решение е правилно, обоснована и законосъобразно и в
частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 1080,48 лв.,
представляваща стойността за предоставянето на пакет от допълнителни услуги,
макар и в тази си част първоинстанционното решение да не е обжалвано.
Претендира се потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се
възнаграждение за особения представител.
Страните не са
представили доказателства и нямат доказателствени искания.
На основание чл.267 от ГПК, съдът извърши проверка относно допустимостта
на жалбата:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на
страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на
изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
Предявени са
обективно съединени установителен иск по
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.3, пр.2, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на ищеца по договор за
потребителски кредит срещу Д.Г.Д., ЕГН ********** в размер на 900,00 лв. главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане, както и осъдителни искове по чл.79 ЗЗД,
с които се иска да бъде осъден отвеникът да заплати сумата от 435, 46 лв.,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение и за сумата от 1080,48
лева, представляваща неизплатена част от пакет за допълнителни услуги, за които вземания по реда на чл.410 ГПК е
издадена заповед № 333/28.01.2019г. по ч. гр .д.№ 677/2019г. по описа на РС-Бургас
Ответникът е уведомен
за заповедта на основание чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК заповедният съд е дал указания на ищеца да предяви
установителен иск за вземанията си в едномесечен срок от връчването на
разпореждането. Видно от досието за заповедното производство, разпореждането е
връчено на заявителя на 7.03.2019г. Исковата молба по чл.422 ГПК е постъпила в
съда на 01.04.2019г., т.е. в едномесечния срок, съгласно чл.415, ал.4 ГПК,
като доказателствата за това са своевременно депозирани и по заповедното
производство.
Производството
пред първата инстанция е образувано по искова молба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, в която твърди, че има качеството на кредитор по отношение на ответника,
произтичащо по договор за потребителски кредит № **********/22.01.2018г.,
сключен между страните по делото.
Параметрите на
договора били следните: сума на кредита- 900 лв.; срок на кредита- 24 месеца;
размер на вноската по кредита- 55,64 лв.; падеж на вноската- 26 –ти ден от
месеца; ГПР- 49,90 % ; ГЛП- 41,17 % ; лихвен процент на ден: 0,11%; общо
задължение по кредита- 1335,36 лв. Договорът бил сключен при общи условия, с
които ответникът се съгласил.
Параметрите на
договора по избран и закупен пакет от допълнителни услуги възнаграждението било
1080,48 лв., а размерът на вноската по закупения пакет услуги- 45,02 лв.
Общото задължение
по кредита и пакета допълнителни услуги било 2415,84 лв., общия размер на вноската- 100,66 лв., а
датата на погасяване: 26-то число на месеца.
Твърди се, че
според отразеното в договор, при подписването на ДПК на клиента били предадени
общите условия към договора, с които длъжникът се запознал внимателно преди
подписването на договора и се съгласил да ги спазва. На клиента била
предоставена безвъзмездно, на хартиен носител, в разбираема форма, на български
език, информация във формата на Стандартен европейски формуляр, чрез който се
дават разяснения на клиента, необходими за преценката доколко предлагания ДПК
съответствал на неговите възможности и финансово състояние. Още с попълването
му длъжникът бил запознат с параметрите на предлагания от страна на дружеството
договор. Дадени му били разяснения и относно закупения пакет от допълнителни
услуги. При желание клиентът подписвал Споразумение за предоставяне на
допълнителен пакет услуги.
Твърди се, че
ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора като е превел на 22.01.2018г.
сумата на ответника, по посочената от него банкова сметка (*** 067029970052432),
а ответникът поел задължение да възстанови сумата за срок от 24 месеца, с
месечна вноска по погасителен план- 46,54 лв. и падежна дата на двадесет и шесто
число на месеца.
Ответникът не
изпълнил задълженията си и не направил нито една вноска.
Ищецът се позовава
на предвиденото в т.12.3 от ОУ към ДПК автоматична предсрочна изискуемост
поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, без да е
необходимо да се изплаща на клиента уведомление, покана, предизвестие или друг
акт, за да обоснове извода си, че на 02.05.2018г. договорът бил прекратен
автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Твърди, че на
03.05.2018г. на длъжника било изпратено уведомително писмо от страна на
дружеството, по силата на което бил уведомен, че договорът е прекратен и че
била обявена предсрочната му изискуемост.
Моли да бъдат
установено вземането му спрямо ответника за сумата от 900,00 лв., представляващи
неплатена главница по ДПК, ведно със законната лихва от датата на предявяване
на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, както и
да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 435, 36 лева, представляваща
договорно възнаграждение и сумата от 1080,48 лева, представляваща неизплатена
част от пакет за допълнителни услуги.
Претендира се
присъждане и на направените по делото разноски. Ангажирани са доказателства.
Ответникът,
представляван от назначения по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител-
адв. Чокелиев, е представил
своевременно отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени по
основание. На първо място сочи, че сключеният между страните договор е
недействителен на основание чл.22, във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като
същият не отговорял на императивното изискване всички инкорпорирани в негови
елементи да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12. На следващо място са изложени
доводи за нищожност на клаузите по споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги, като се сочи, че с тях се цели заобикаляне на закона в
разрез със чл.19, ал.4 ЗПК, указващ максималния размер на ГПР, което водело до
нищожност на целия договор на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. По силата на
тези клаузи потребителят се съгласявал да заплати възнаграждение за услуги ,
чиято бъдеща реализация зависела от доброжеланието на кредитора. По тези
съображения твърди, че чрез клаузата за дължимо възнаграждение по
споразумението за пакета от допълнителни услуги се целяло да се получи допълнителна
облага под формата на скрита лихва, наименована “възнаграждение” за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, чрез заобикаляне на закона и за
сметка на икономически по-слабата страна. Затова намира, че претендираната сума
от 1080,48 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги не се дължи. На следващо място се се сочи, уговорката касаеща размера на
възнаградителната лихва от 41,17 % върху
стойността на заема е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като е
налице явна нееквивалентност между престациите на страните по така сключения
договор, вследствие на което едната страна се обогатява за сметка на
другата. Счита, че нищожността на
уговорката относно размера на възнаградителната лихва обуславя нищожността и на
клаузата относно уговорения ГПР от 49,90 % (от който тя съставлява основен
компонент), а оттам и на целия ДПК.
Отделно от това излага аргументи, че договорните клаузи относно размера
на ГЛП са явно неравноправни, съответно и нищожни на основание чл143, ал.1 от
ЗПК. В заключение оспорва и твърдението на ищеца, че ответникът е уведомен по
надлежния ред за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, тъй като
липсвали доказателства изявлението за предсрочната изискуемост да е достигнало
до длъжника преди подаването на заявлението. Поради това не можело да се
приеме, че договорът е прекратен. При това положение вземанията по него не са
изискуеми, във връзка с което са развити подробни съображения. Претендира се да
бъде постановено решение, с което обективно съединените претенции да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Моли за присъждане на разноски.
Преди първото по
делото заседание ищцовото дружество е представило молба, с която е оспорило
възраженията на ответника като неоснователни и недоказани. Изложени са доводи,
че дружеството е небанкова финансова институция, поради което намира, че
стопанската му дейност не е подчинена на ЗКИ и чл.60, ал.2 от ЗКИ не е приложим
за него. Съответно намира за неприложимо и разрешението, дадено с т.18 от ТР
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изтъква се, че в т.12.3 от ОУ на процесния договор е
уговорена предсрочна изискуемост на кредита, която според ищеца не противоречи
на свободата на договаряне- чл.9 от ЗЗД и е свързана с неизпълнение на
задължението за връщане на заема. С нея длъжникът губел преимуществото на срока
и последиците за него били аналогични на изгубването на преимуществото,
съгласно чл.71 от ЗЗД. В този случай настъпвала предсрочната изискуемост и на
непадежиралите към този момент погасителни вноски, включително в частта им за
възнаградителната лихва и такси. При условията на евентуалност моли ако съдът
не приеме, че предсрочната изискуемост на договора не е надлежно обявена на
ответника, да бъде присъден присъден сбора от непогасените вноски с настъпил
падеж до момента на приключване на устните състезания, което обстоятелство да
се съобрази предвид разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК.
Намира за
неоснователно и недоказано твърдението на ответника, че договорното
възнаграждение, респ. договорната възнаградителна лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Сочи че, с оглед принципа на свободно
договаряне, длъжникът е свободен да встъпва в договорни отношения като сам
определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Твърди, че за страните няма пречка да уговарят възнаградителна
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,
ал.2 от ЗЗД, след като със заключителната разпоредба §1 е било отменено ПМС №
1238 от 25.06.1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви,
без да бъде определен нов максимален размер. Сочи, че към момента, предвиден за
плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, уговореният ГПР не е
надхвърлял петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита съгласно изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което не
можело до бъде направен извод за нарушение на закона или на добрите нрави.
С обжалваното решение
районният съд е отхвърлил исковете за осъждане на длъжника да заплати
договорното възнаграждение в размер на 435,,36 лв., възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги в размер на 1080,
48лв. и установителния иск за главницата над присъдения размер от 794,24 лв. до
предявения такъв от 900,00 лв. като неоснователни. Приел е, че процесния
договор е за потребителски кредит, поради което за него намират приложение на
разпоредбите на ЗПК. Приел е, че договорът за потребителски кредит не е нищожен/с
изключение на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
договорното възнаграждение/ е сключен при спазване на изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал., т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Констатирал е, че вземанията за възнаградителна лихва и за възнаграждение
за допълнителен пакет услуги са нищожни на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК вр. с
чл.26 от ЗЗД, като са развити конкретни съображения.
Приел е, че обявената
предсрочна изискуемост не е съобщена до длъжника, предвид липсата на доказателства
по делото в тази насока и позовавайки се на разясненията, дадени с ТР №
8/2017г. на ОСГТК, намерил, че искът за главницата следва да бъде уважен за
сумата от 794,24 лв., представляваща сбора от вноските с настъпил падеж, а
остатъкът до пълния предявен размер от 900,00 лв. отхвърлен като неоснователен.
Решението на РС –
Бургас, в частта, в която е била отхвърлен осъдителния иск имащ за предмет
вземането на кредитора за пакет от допълнителни услуги в размер на 1080,48 лв.
не е обжалвано от въззивника, същото е влязло в сила и не може да бъде предмет
на проверка от настоящата инстанция.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по
делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на производството:
Настоящата въззивна
инстанция, след като съобрази задължението си следи служебно за допустимостта
на първоинстанционното решение в обжалваната му част намира за установено
следното:
От приложените
материали по ч. гр. д. № 677/19г. е видно, че в полза на кредитора е била
издадена заповед за изпълнение за претендираната от него суми, срещу която в
срока по чл.414, ал.1 от ГПК е постъпило възражение от длъжника. В резултат на
направеното оспорване досежно дължимостта на сумите, за кредитора е възникнал
правен интерес да предяви установителни искове за всички вземания, включени в
заповедта за изпълнение.
С първоначално
заведената пред съда искова молба, “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е заявило, че
претендира установяване съществуването на глобално вземане в размер на 2415,84
лв. представляващи неизплатено парично задължение по Договор за потребителски
кредит № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението.
С Разпореждане на РС
– Бургас от 05.04.2019г. /л.43
от делото на БРС/ на
ищецът са били дадени указания да отстрани нередовността на исковата молба като
формира петитум, в съответствие с издадената по ч. гр. д. № 677/2018г. заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК.
С молба вх. №
18862/02.05.2019г. по описа на РС – Бургас /л.45-46 от делото на БРС/, ищецът е уточнил, че в така посочената от него цена
на иска са включени следните задължения, произтичащи от неизпълнението по
процесния договор за кредит, а именно: главница, представляваща, отпуснатата
сума по заема в размер на 900,00 лв.; договорно възнаграждение в размер на
435,36 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
1080,48 лв., като по отношение на първата сума е формулирал установителен
петитум, а по отношение на втората и третата – осъдителен.
С молба вх. № 22954/29.05.2019г. по описа на БРС /л.50 от делото на БРС/, ищецът е заявил, че се отказва от претенцията си да
търси защита по исков ред за следните вземания, включени в заповедта за
изпълнение: законна лихва за забава в размер на 6,08 лв. и такси
по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземания за периода от 27.02.2018г. до
02.05.2018г. в размер на 30,00 лв.
По повод на
постъпилата молба, с Определение № 9018/29.10.2019г.,
постановено по реда на чл.140 от ГПК /л.
82-83 от делото на БРС/,
БРС е прекратил производството в тази му част.
С депозираната
въззивна жалба, жалбоподателят ”Профи
Кредит България”
ЕООД е формулирал установителен петитум по отношение на претендираната разлика
над присъдения размер на главницата от 794,24лв. до първоначално предявения
размер от 900,00лв. и претендираната сума в размер на 435,36 лв., представляваща неизплатено
договорно възнаграждение.
С Определение №
1503/09.06.2020г. по описа на БОС, постановено по реда на чл.267 от ГПК, /л.38 – 39 от делото на БОС/ на жалбоподателя са дадени
указания да уточни, дали претендира осъждане на ответника да заплати сумата от
435, 36 лв. или претендира да бъде прието за установено, че същият му дължи
тази сума.
В изпълнение на
горното, с уточняваща молба вх. №
9946/22.06.2020г. /л.44
от делото на БОС/, въззивникът
изрично посочва, че се касае до осъдителна претенция, като е формулирано искане
обжалваното решение да бъде отменено, а длъжника Д. да бъде осъден на дължимото
по процесния ДПК възнаграждение в размер на 435, 36 лв.
В протокол от с.з. на
06.07.2020г., след като е дал ход на делото и е докладвал постъпилата
уточняваща молба от въззивника, БОС е изслушал становището на особения
представител на въззиваемия след което е обявил устните състезания за
приключили и е обявил, че ще се произнесе с решение в законния срок.
С Определение в
закрито заседание от 03.08.2020г. /л.48-49
от делото на БОС/, настоящата
инстанция е отменила определението си от 06.07.2020г. и е насрочил ново о.с.з.
за дата 27.08.2020г., като е дал указания на въззивника да посочи
обстоятелства, обуславящи правния му интерес от предявяване на осъдителен иск
за сумата от 435, 36 лв., претендирана като неизплатено договорно
възнаграждение.
В о.с. от
05.10.2020г. /л.63 от делото на БОС/, съдът е докладвал постъпила на 27.08.2020г.
уточняваща молба от въззивника “Профи
Кредит България”
ЕООД, чрез юрк. Г., с която дружеството признава, че след депозиране на
исковата молба, с уточняваща молба от негова страна е било направено изрично
изявление за изменение на част от исковата претенция от установителна в
осъдителна, като в тази връзка намира, че не е налице несъответствие между
вземането посочено в заповедното и исковото производство. В молбата се сочи, че
е налице идентичност между страните и правопораждащия факт – вземане по договор
за потребителски кредит, което е посочено като обща сума в исковата молба, а в
последващите такова е включена конкретизация на отделните му компоненти. С
оглед на това навежда твърдения, че не е налице нередовност на исковата молба,
в която вземането е вече индивидуализирано по отделни пера, размер и основание.
Жалбоподателят
застъпва становище, че предвид прогласената в чл.214, ал.1 от ГПК възможност
ищецът да премине от установителен към осъдителен иск и обратно до приключване
на съдебното дирене в първата инстанция не е недопустимо да бъде изменена част
от установителната претенция в осъдителна, с молба с изрично изявление преди
първото открито съдебно заседание по делото.
Предвид така установените данни, съдът намира, че
предявената и разгледана от първоинстанционния съд осъдителна претенция за
договорно възнаграждение в размер от 435, 36 лв. е недопустима по следните
съображения:
Съгласно чл. 415, ал.
1 ГПК, когато длъжникът е подал възражение против заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, кредиторът предявява иск, характерът на който е определен в чл. 422 ГПК - за съществуване на вземането, т.е. установителен иск. Съдът е посочил, че
за предявяването му ищецът не следва да обосновава правен интерес, нито
предпоставките на вземането, които са нормативно определени. Нормата на чл. 422 ГПК е обща и се отнася до двата вида заповедни производства, същата е
императивна и не предоставя право на избор и не може да се приеме за
основателно искането на кредитора да се разгледа осъдителен иск.
По общо правило
ищецът може, по реда на чл. 210 ГПК, да предяви при условията на първоначално
обективно съединение, заедно с установителния иск за съществуване на вземането
по чл. 422, ал. 1 ГПК и осъдителен иск за друго вземане срещу същия ответник
извън предметният обхват на издадената заповед за изпълнение, ако са налице
условията за приемането им за съвместно разглеждане, но като евентуален. Такива
могат да бъдат: друго вземане, чиито източник е различен или непредявено
обезщетение за забава по същото правоотношение или непредявена неустойка по
същото правоотношение. За разликата между размера на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането може, при
условията на чл. 210, ал. 1 ГПК, да се предяви осъдителен иск в това
производство – в този смисъл са мотивите в ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013
г., т. 11б, ОСГТК. По аргумент от противното, ако е предявен осъдителен иск за
същото вземане, при условията на кумулативност, то е недопустимо съвместното му
разглеждане, тъй като с разпоредбата на чл. 416 ГПК законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК значението на изпълнителен
титул, въз основа на който кредиторът може да пристъпи към принудително
изпълнение на отразеното в съдържанието на заповедта за изпълнение парично
задължение. След издаване на заповед за изпълнение кредиторът не разполага с
правен интерес от предявяване на осъдителен иск, при условията на
кумулативност, срещу длъжника за изпълнение на същото задължение, включително в
случай на оспорване с възражение по чл. 414 ГПК или връчване заповедта за
изпълнение на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Оспорването или
връчването чрез залепване на уведомление, съставлява процесуална пречка за
влизане на заповедта за изпълнение в сила и наред с това поражда необходимост
от защита на оспореното вземане по пътя на исковия процес. Кредиторът няма
право на избор относно вида на иска, чрез който следва да защити вземането си,
тъй като искът е посочен изрично в разпоредбата на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК – "иск за установяване съществуването на вземането". Следователно
предвиденият в закона специален ред за защита изключва допустимостта на
осъдителен иск, при условията на кумулативност, за присъждане на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение. Ако въпреки наличието на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът предяви осъдителен иск, вместо
специалния установителен иск по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК или в обективно
съединение осъдителен иск при условията на кумулативност със специалния
установителен иск по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК, то осъдителният иск ще е
недопустим поради липса на правен интерес, което от своя страна ще доведе до
недопустимост и на постановеното от съда решение. Правен интерес от
предявяването на осъдителен иск, вместо специалния установителен иск по чл.
415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК или в обективно съединение осъдителен иск, при
условията на кумулативност, със специалния установителен иск по чл. 415, ал. 1
вр. чл. 422 ГПК, може да възникне единствено в хипотезата на обезсилване на
издадената заповед за изпълнение, извършено от заповедния съд, преди
приключване на исковото производство било по искане на кредитора – ищец, било
служебно - поради наличие на предпоставките на чл. 415, ал. 5 ГПК, когато
заявителят не е представил доказателства, че е предявил иска в посочения в 415,
ал. 4 ГПК едномесечен срок. В тази хипотеза осъдителният иск остава
единственият възможен способ за защита на спорното вземане и поради това
сезираният първоинстанционен съд, ако обезсилването е настъпило преди неговото
произнасяне, следва да съобрази отпадането на процесуалната пречка за
присъждане на вземането, предмет на вече обезсилената заповед за изпълнение и
да разгледа така предявеният осъдителен иск - в този смисъл Р. № 78/16.05.2012
г., ТД № 511/2011 г., II т. о. Към момента на постановяване на настоящото решение
обезсилване на издадената заповед за изпълнение от заповедния съд не е
извършено, нито служебно - поради наличие на предпоставките на чл. 415, ал. 5 ГПК, когато заявителят не е представил доказателства, че е предявил иска в
посочения в 415, ал. 4 ГПК едномесечен срок, нито по искане на кредитора –
ищец. Следователно ищецът разполага със Заповед за изпълнение на парично
задължение № 333/28.01.2019
г., по описа на БРС, издадена по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за плащане
на същата сума в размер на 435,36 лв., за присъждането, на която е предявен
осъдителният иск. Същевременно предявяването на осъдителния иск не е било
обусловено нито от изменение на първоначално заявеното в заповедното
производство основание и позоваване на нови факти, нито от предявяването му при
условията на евентуалност с установителен такъв. Установеното сочи на
недопустимост на този иск поради липса на правен интерес от предприетата
осъдителна защита, което би обусловило недопустимост и на евентуално
постановеното при тези обстоятелства от настоящата съдебна инстанция съдебно
решение. Гореизложеното налага производството в тази му част следва да бъде
прекратено, а първоинстанционното решение обезсилено.
В частта, в която искът за претендираната главница е
бил отхвърлен за горницата над присъдения размер от 794,24 лв. до предявения
такъв от 900, 00 лв. настоящия съдебен състав намира жалбата за допустима и
основателна.
Съображенията за това са следните:
Между страните не са
спорни обстоятелствата във връзка със сключването на договора за потребителски
кредит. Договорните отношения между тях, чиято правна уредба е регламентирана в
Закона за потребителския кредит, се установяват и посредством писмените
доказателства - искане за отпускане на потребителски кредит “Профи Кредит Стандарт” от 22.01.2018г.; стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
подписан от ответника на 22.01.2018 г.; договор за потребителски кредит,
подписан на 22.01.2018г.; Споразумение за предоставяне на допълнителен пакет
услуги, подписано на 22.01.2018г.; Общи условия на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД към договор за потребителски кредит; погасителен
план към договора за потребителски кредит с дата 22.01.2018г.
Съгласно т.VI от
договора за потребителски кредит /накратко ДПК/, последният е сключен при
следните параметри: сума на кредита- 900 лв.; срок на кредита- 24 месеца; размер
на вноската по кредита- 55,64 лева; ГПР- 49,90 %, годишен лихвен процент- 41,17
%; лихвен процент на ден- 0,11. Посочено е още, че дължимата сума по кредита е
1335,36 лв. Отразено е също, че по избран и закупен пакет допълнителни услуги
възнаграждението е 1080,48 лв., като размера на вноската по него е 45,02 лв.
Така общото задължение по кредита и по пакета допълнителни услуги се равнявало
на 2415,84 лв., а общият размер на вноската- 100,66 лв.
Видно от приложеното
платежно нареждане, главницата по договора в размер на 900 лв. е била преведена
по сметка на ответника на 22.01.2018г., т.е. сумата е била получена от него. Приложено
е извлечение от сметката на ответника, в което са отразени извършените от него
плащания, от което се установява, че същият не е издължил нито една вноска по
кредита.
Спорният въпрос по делото е настъпила ли е предсрочната
изискуемост на кредита, каквото становище застъпва ищецът -
сега въззивник, последователно пред двете инстанции. Във
въззивната си жалба, същият се позовава на т.12.3 от Общите условия,
съгласно която кредиторът може да обяви предсрочната изискуемост с писмено
уведомление, в случай, че клиентът/солидарният
длъжник просрочи две или повече последователни месечни вноски в пълен размер.
Безспорно е установено по делото, че длъжникът не е изпълнил нито една
падежирала вноска по кредита, същият е изпаднал в забава и е налице
неизпълнение по смисъла на цитираната алинея към датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК.
В тази връзка не
могат да бъдат споделени наведените с жалбата доводи за липса на необходимост
преди подаване на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на
кредитора, че счита договора за предсрочно изискуем. Няма съмнение, че
въззивното дружество не е банка и за него не важат разпоредбите на ЗКИ, но
общите положения на облигационното право, уреждащи предсрочната изискуемост
намират приложение както при договорите за банков кредит по ЗКИ, така и
за потребителските кредити по ЗПК, а така също
и за договорите за заем, при които задължението за връщане на дълга е
разсрочено във времето. Без значение е дали кредиторът е банка или небанкова
финансова институция.
Тези принципни
положения са разяснени в мотивите на т.1.1 от ТР №8/2017 от 2.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г.
на ОСГТК на ВКС: предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която
имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено
вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на
задължението. Такива принципни положения се съдържат и в т.18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС- второ предложение. Според разрешението на
последното, вземането на кредитора става изискуемо, ако е упражнил правото си
да обяви предсрочна изискуемост и е уведомил длъжника за обявяването на
предсрочната изискуемост. Това е така,
защото предсрочната изискуемост е преобразуващо право на
кредитора едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип на чл.20а ЗЗД/ и по-конкретно
уговорения срок за изпълнение на задължението. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора
/респективно- след изтичането на определен срок, ако такъв е бил даден от
кредитора/, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването ѝ. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при
неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът
/респективно- заемът/ става предсрочно изискуем и без да се уведомява длъжника,
а кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът
изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника.
В тази насока е и
актуалната съдебна практика- например решение №200 от 18.01.2019г. по
т.д.№665/18г. на ВКС, I т.о. и решение №3 от 17.04.2019г. по т.д.№1831/17г. на ВКС, II т.о.
В такава насока е
и предвидената в ДПК уговорка по т.12.3, между страните, предоставяща
възможност на кредитора да обяви
предсрочната изискуемост с писмено уведомление. В т.13.3 от ОУ по ДПК е
уговорен и изричен начин, по който кредиторът може да упражни това си право,
като е въведена фикция за получаване и узнаване на всяко известие по договора
за кредит, ако бъде изпратено на адреса за кореспонденция, посочен в него,
което в разглеждания случай не е било сторено. В случая е безспорно,
че кредиторът не е обявил предсрочната изискуемост
на длъжника преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК. В тази насока въззивната инстанция напълно се
солидаризира с извода на първостепенния съд относно доказателствената стойност
на приложеното с исковата молба уведомление, което не е подписано от ответника.
При липсата на доказателства, че изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост е достигнало до
длъжника, настоящия съдебен състав намира, че твърдението на жалбоподателя за настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит не е доказано.
Предвид формираната трайна съдебна практика, цитирана по-горе в настоящото
изложение, на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да съобрази вноските по
кредита, чийто падеж е настъпил /т.е. са станали изискуеми/ към датата на
приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, а това са всички вноски
по кредита, съобразно приложеното извлечение от сметката на ответника и
погасителен план към анекс №1.
Ето защо обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска по чл.422,
ал.1 от ГПК за установяване вземането на
въззивника против въззиваемия за разликата над 794,24 лева, до пълния предявен
размер от 900,00 лв., представляващо главница по договор за потребителски
кредит, сключен между страните на 28.01.2018г., като вместо това се постанови
решение, с което се признае за установено между страните съществуването на това
вземане на въззивника против въззиваемия.
В останалата част –
по отношение на обжалваното отхвърлително решение по осъдителния иск по чл.79,
ал.1 ЗЗД за осъждане на длъжника да заплати договорно възнаграждение в размер
на 435, 36 лв., първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено, а производството в тази му част прекратено.
По разноските: В
правомощията на съда е, с оглед на крайния инстанционен резултат да разпредели
отговорността за разноски, като се произнесе с осъдителен диспозитив както за
извършените от страните в производството по чл. 422 ГПК разноски, така и за тези в производството по издаване на заповедта за
изпълнение.
По делото са
представени списъци по чл.80 от ГПК, по силата на които въззивникът претендира
следните разноски: за заповедното производство – 49,04
лв. държавна такса и 150,00 лв. юрисконсултско възнаграждение; за исковото производство пред първата инстанция –
100,96 лв. държавна такса, 300 лв. юрисконсултско възнаграждение и 200 лв.
възнаграждение за особен представител; за исковото
производството пред въззивната инстанция – 50,00 лв. държавна такса, 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение и 200 лв. възнаграждение за особен представител.
Видно от
материалите по приложеното ч. гр. д. № 677/2019г., РС – Бургас с
Разпореждане № 1980/28.01.2019г. се е произнесъл
изрично по искането за присъждане на разноски на въззивника, като е оставил без
уважение искането да му бъде заплатено юрисконсултско възнаграждение над уважения размер от 50 лв. до пълния
претендиран от 150 лв. Разпореждането не е било обжалвано от заявителя и е
влязло в сила, поради което въззивната инстанция не може да присъди по-голям
размер от присъдения.
Във въззивното
производство ищецът се е представлявал от юрисконсулт, поради което на
основание чл.78, ал.8 ГПК съдът следва да му определи възнаграждение, доколкото
е направено своевременно искане в тази насока от ищеца. Съдът намира, че
съгласно чл.37 Закона за правната помощ във вр. с чл.25, ал.1 Наредба за
заплащане на правната помощ, за въззивното производство следва да бъде
определено възнаграждение в размер на 100 лева. Този размер на възнаграждение
се явява целесъобразен, с оглед извършената по делото работа от страна на
юрисконсулта, а именно подадена пред въззивната инстанция жалба, две молби за
отстраняване на нередовности и молба-становище, както и предвид факта, че производството
приключи в едно съдебно заседание, в което не се яви представител на ищеца.
По изложените
съображения, на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемия следва да бъде осъден
да заплати на въззивника за въззивното производство разноски в размер на 130,38
лв. Тъй като при изчисляване на
разноските първоинстанционния съд е пропуснал да съобрази платената от
заявителя д.т. в размер на 49, 04 лв., то в допълнение на вече присъдената сума
за разноски за заповедното производство, в тежест на ответника съразмерно на
уважената част на иска следва да бъде присъдена и сумата от 33, 46 лв., а за
първоинстанционното производство сумата от 19, 74 лв.
На особения
представител на въззиваемия следва да се определи възнаграждение в размер на 200
лв., платими от внесения депозит.
Мотивиран от
гореизложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 3805 от 30.12.2019г. по гр. д.
№ 2746/19г. на РС- Бургас В ЧАСТТА, в
която е отхвърлен иска на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД против Д.Г.Д., ЕГН: **********,
за установяване между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 105, 76 лв., представляваща разликата над уважения размер от 794,24
лева до пълния претендиран такъв от 900,00 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит №
**********/22.01.2018г., като вместо отменената
част ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, съществува вземане против Д.Г.Д., ЕГН: **********, за сумата от 105,76 лв., представляваща разликата над присъдения
размер главница от 794, 26 лв. до пълния претендиран такъв от
900,00 лв., дължима по договор за потребителски кредит **********/22.01.2018г.,
включваща всички погасителни вноски по договора с падеж от 26.02.2018г. до
26.01.2020г. включително, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК под № 333 от 28.01.2019 г. по ч. гр. д. № 677/19г. по описа на Бургаския
районен съд.
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 3805 от 30.12.2019г. по гр. д. № 2746/19г. на РС- Бургас, В ЧАСТТА, в която
е отхвърлен иска на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, за
осъждане на ответника Д.Г.Д., ЕГН: **********, да заплати на ищеца сумата от
436, 36 лева, представляваща неизплатено договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит № **********/22.01.2018г.
ПРЕКРАТЯВА производството по
гр. д. № 2746/19г. по описа на РС – Бургас в обезсилената част.
ОСЪЖДА Д.Г.Д., ЕГН: **********, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ №
49, бл.53 Е, вх. В, сумата от 130,38 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, съразмерно уважената част на
иска.
ОСЪЖДА
Д.Г.Д., ЕГН: **********, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ №
49, бл.53 Е, вх. В, сумата от 33, 46 лв. представляващи
деловодни разноски по ч. гр. д.
№ 677/19г. по описа на БРС
разноски за първата инстанция, съразмерно уважената част на иска.
ОСЪЖДА
Д.Г.Д., ЕГН: **********, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ №
49, бл.53 Е, вх. В, сумата от 19,74 лв. представляваща разноски за
първата инстанция, съразмерно на уважената част на иска.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ от внесения депозит сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща възнаграждение
за адв. С.Ч. от БАК, за
осъщественото по в. гр. д.
№ 761/2020г. по описа на БОС процесуално
представителство на въззиваемия Д.Г.Д., ЕГН: **********.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.