№ 147
гр. Пещера, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Севделина М. Пенчева
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20245240100936 по описа за 2024 година
С. М. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. ****, чрез адв. П. П. от САК,
против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: *********
(универсален правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:
*********), със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.
"Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, представлявано от Кирил Веселинов
Петков, с която са предявени следните искове: иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10,
т. 11 и т. 12 вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, с който се иска да бъде
прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 10177391/04.04.2023
г., сключен между ищцата и ответното дружество и иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД да заплати на ищцата С. М. Д. сумата в размер на
195,52 лв. (след допуснато с Определение от 04.03.2025 г. изменение на иска
по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК чрез увеличаване на неговия размер от 50,00
лв., предявен като частичен от 645,00 лв., на 195,52 лв. като предявена
претенция в цялост) – представляваща недължимо платени суми във връзка с
Договор за паричен заем № 10177391/04.04.2023 г., ведно със законната лихва
върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 09.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответникът е сключен
Договор за паричен заем № 10177391, по силата на който е усвоена главница в
размер на 1200 лв. със срок на кредита от 5 месеца.
Сочи, че съгласно уговореното в договора за заем в случай на
неосигуряване от страна на ищцата на предвиденото в чл. 12 от процесния
договор обезпечение, на същата се начислява неустойка в размер на 523,25
1
лв., заплащането на която е разсрочено към погасителните вноски по кредита.
Поддържа, че за главница в размер от 1 200 лв. и ползване на кредита за
период от 5 месеца, от нея се изисква да заплати сума в размер на 1845,00 лв.,
от която главница в размер на 1200 лв., лихва в размер на 121.75 лв. и
неустойка в размер на 523.25 лв.
Поддържа, че по сключения договор ищцата има качеството на
потребител по смисъла на ЗПК и спрямо него се прилагат изискванията на
ЗПК.
На следващо място твърди, че процесният договор е сключен в
нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият не е сключен
в 2 екземпляра. Сочи, че при сключването на договора на ищцата е
предоставено единствено приложение № 1 с погасителен план, но не и
екземпляр от договора, като поддържа, че такъв не е предоставен и на по-
късен етап, при поискване от ищцата, което обуславя нищожността на целия
договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 11, ал. 1 от
ЗПК.
Твърди, че уговорената с договора неустойка на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора, с която цели да се обогати като
капитализира в своя полза допълнително вземане. Поддържа също, че
предвидената неустойка представлява разход за потребителя, който е следвало
да бъде включен в размера на ГПР. Освен това сочи, че с невключването на
неустойката и на таксата за експресно разглеждане в размера на ГПР,
кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Твърди,
че ако посочените суми бъдат включени в размера на ГПР, то същият
неминуемо би бил повече от 250 %, което е в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
и обуславя нищожността на целия договор за кредит.
В исковата молба се твърди, че търсената неустойка по чл. 12 от
сключения между страните договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД и освен това накърнява изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл.147, ал.1
от ЗЗП. Поддържа, че така уредените клаузи от договора противоречат на
добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират уговорки във
вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Счита, че, клаузите на договора не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП,
като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Твърди, че процесната неустойка е уговорена за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример
за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване, което води до нищожността й на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
2
На следващо място сочи, че процесният договор за паричен заем е
нищожен и поради това, че клаузата за заплащане на договорна лихва
накърнява „добрите нрави“, тъй като предвидената с договора лихва
надхвърля повече от три пъти размерът на законната лихва.
Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 22
ЗПК, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от
ЗПК, доколкото в договора липсва предоставяне на предвидената в чл. 10, ал.
1, т. 12 ЗПК информация.
Сочи също, че в процесния случай хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се
явява неприложима по отношение на нищожността на частта от договора, в
която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент,
тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона,
като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите,
надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Сочи, че при обявяване на договора за нищожен следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят
дължи само връщане на чистата стойност на кредита без да дължи лихва или
други разходи по кредита, поради което счита, че ответникът следва да
заплати на ищцата сумата от 195,52 лв., представляваща разликата между
заплатената по кредита сума и чистата стойност на кредита, възлизаща на
1200 лв.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, в който твърди,
че предявеният иск е допустим, но неоснователен.
Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за
заем, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сума
в размер на 1200,00 лева.
Поддържа, че процесният договор не е сключен при Общи условия, а
при индивидуални условия за потребителя, след проведени преговори между
страните относно съществените условия на заема, за което на потребителя е
предоставвен стандартен европейски формуляр. Твърди, че всички клаузи са
индивидуално уговорени, поради което счита за неоснователно твърдението за
нищожност на отделни клаузи от договора.
На следващо място сочи, че ищцата не ангажира доказателства за това
да са й начислени или да е заплатила неустойки по договора.
Твърди, че процесната неустойка е разход при неизпълнение по смисъла
на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, който не е разход по кредита и съответно не следва
да бъде включен в ГПР.
Намира за неоснователно възражението на ищцата за недействителност
3
на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК,
доколкото сочи, че това условие е приложимо при променливи лихвени
проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент. Поддържа, че нито националният закон,
нито Директива 2008/48/Е0 поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва, като в подкрепа
на доводите си цитира практика на СЕС.
Освен това счита, че е неоснователно и повдигнатото от ищцата
възражение за нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като сочи,
че в настоящия случай и видно от процесния договор за кредит, чл. 3, ал. 8 -
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Сочи, че в приложението са
посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му. Твърди, че доколкото процентът на
разходите по кредита е ясно и точно посочен в съдържанието на договора и
доколкото е посочен начинът на негово изчисляване и прилагане, не може да
се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК.
На следващо място твърди че, доколкото дължимостта на неустойката по
чл. 12, ал. 4 от договора е уговорена в случай на неизпълнение на
задължението на заемателя по чл. 12,ал. 1, то същата представлява разход,
свързан с неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19, ал. 3
от ЗПК, който разход не се включва в размер на ГПР.
При условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че
договорната клауза за неустойка е неравноправна клауза, поради
противоречието й с добрите нрави и същата бъде призната за нищожна, излага
твърдение, че нищожността на отделната клауза не влече недействителност на
целия договор за кредит. Поддържа, че клаузата за неустойка има
самостоятелен характер по отношение на договора и дори без нея договорът
би имал правно действие.
По изложените съображения ответникът моли съда да постанови
решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. В условията на
евентуалност моли насрещно претендираното адвокатско възнаграждение да
бъде определено в размер под предвидените в разпоредбите на Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ангажира писмени
доказателства.
В открито съдебно заседание ищцата С. Д., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от нейния пълномощник - адв. П. П., с което поддържа
исковата молба и моли за уважаване на предявените искове, като излага
съображения по същество. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение от ответната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „Мъни Плюс Мениджмънт"
4
ЕАД, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявени са два иска - установителен иск с правно основание чл. чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10, т. 11 и т. 12 вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По установителния иск в тежест на ищцата е да докаже при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че между нея и ответното
дружество е възникнало облигационно правоотношение по Договор за
паричен заем № 10177391/04.04.2023 г., както и че този договор е нищожен на
заявените в исковата молба правни основания, в т.ч. твърдените нарушения на
императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, противоречието на посочените от
ищцата договорни клаузи със закона, с добрите нрави, заобикалянето на
закона.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени
икономическите последици от сключването на договора с оспорените клаузи.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в
тежест на ищцата е да докаже, че е заплатила сумата от 195,52 лв. по
сключения между страните Договор за заем № 10177391/04.04.2023 г., че тази
сума е постъпила в патримониума на ответника „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, че това разместване на блага от имуществото на
ищцата в имуществото на ответника „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД в
частта относно процесната сума по процесния договор е без правно
основание, т.е. без да е бил налице годен юридически факт.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти,
както и да докаже, че процесната сума е заплатена на валидно правно
основание – действителен договор за паричен заем.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата С.
Д. и ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД е сключен Договор за
паричен заем № 10177391/04.04.2023 г., по силата на който ответникът е
предоставил на ищцата сумата от 1200,00 лв., която е изцяло усвоена от ищцата,
както и че размерът на уговорената в чл. 12, ал. 4 от сключения между страните
договор за заем неустойка не е включена при изчисление на ГПР по процесния
договор.
От сключения между страните договор за паричен заем се установява, че
е уговорен лихвен процент от 39,72 % и годишен процент на разходите – 44,18
%. Крайната сума, която С. Д. е следвало да върне, е в размер на 1321,75 лв. за
5
срок на договора от 5 месеца.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът „МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя
кредити, го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
От това следва изводът, че сключеният между страните договор за заем
по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
В чл. 12 от Договора заемателят се е задължил в седмодневен срок от
сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за
връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки.
Предвидено е в чл. 12, ал. 3 от договора третото лице да отговаря кумулативно
на следните условия: да е пълнолетно дееспособно физическо лице; да има
600 лв. минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора; валидно трудово правоотношение от
поне шест календарни месеца преди сключването на договор; стабилна
кредитна история /без регистрирани просрочия по кредити в Централен
кредитен регистър; предложеният поръчител да не е активен потребител на
заемните продукти на дружеството-заемодател и/или поръчител по друг
активен паричен заем, предоставен от заемодателя. Освен това, за да се счита
изпълнено задължението на заемателя по чл. 12 от договора, следва
заемодателят да одобри третото лице и то да посети някои от търговските
офиси на дружеството-заемодател в страната и да сключи с последния изричен
договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/. В чл. 12, ал. 4 от
договора е предвидено, че ако заемателят не изпълни задължението си да
осигури поръчител,за когото да са изпълнени условията на чл. 12, ал. 3 от
договора, дължи на заемателя неустойка в размер на 523,25 лв. с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора за
паричен заем. Видно от погасителния план плащането на неустойката по чл.
12, ал. 4 от договора при липса на обезпечение е разсрочено на 5 бр.
анюитетни вноски, при което общият размер на всяка от погасителните вноски
с включена разсрочена неустойка възлиза на сумата от 369,00 лв.
Настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата
молба доводи за недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
6
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесня случай уговорената в чл. 12, ал. 4 от Договор за паричен заем
№ 10177391/04.04.2023 г. неустойка излиза извън присъщите й функции, с
оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението –
7-дневен срок от сключването на договора. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури физическо лице - поръчител, което да отговаря на
многобройните изисквания, поставени от кредитора. Това налага изводът, че
целта на процесната неусточена клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на заемателя по
договора за заем – да върне получената сума в уговорения срок и да обезщети
заемодателя за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а
да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата, т. е. явява се скрита възнаградителна лихва. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. В този
смисъл непредставянето на обезпечението само по себе си не поражда
никакви вреди за кредитора, като такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на кредитната институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, което повишава опасността от свръхзадлъжнялост. Както
изрично е посочено и в чл. 16 то ЗПК, изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът не би
могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да вземе
решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не намери поръчители всъщност цели
освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8
от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Едно от задълженията на кредитодателя, поставено в тежест от Директивата, е
да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
7
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента
на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не се допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това
задължение на кредитора в патримониума на потребителя посредством
допълнителното му санкциониране довежда до значително неравновесие
между правата на търговеца и тези на потребителя.
С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане,
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Освен това така уговорената неустойка представлява скрита добавка
към възнаградителна лихва – този извод се подкрепя и от начина на изплащане
на вземането за неустойка – същата от самото начало е разсрочена и включена
в месечните погасителни вноски. По този начин неустойката реално увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се
получава едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези съображения,
съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се включи и отчете при
изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка
реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. В
контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, при
включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по договора
неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Видно от
погасителния план общият размер на дължимата неустойка възлиза на сумата
от 523,24 лв. Тоест в рамките на 5 месеца заемателят е следвало да възстанови
сума в размер 1845,00 лв. при отпуснат и усвоен заем в размер на 1200,00 лв. В
този смисъл посоченият в договора годишен процент на разходите от 44,18 %
не отговаря на действителните такива и в тях следва да се включи и сумата за
неустойка, при което действителният размер на ГПР категорично би
надвишил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
8
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземанията
за неустойка и такса за експресно разглеждане на документи към разходите по
договора следва да се окачестви и като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, доколкото подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването
на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, а по силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
В процесния случай умишленото невключване на вземанията за
неустойка в ГПР по Договора за заем обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно недействителност на целия договор за паричен
заем.
Изложеното дотук мотивира настоящата съдебна инстанция да приеме,
че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях Индивидуален договор за заем №
10177391/04.04.2023 г. е нищожен, следва да бъде уважен като основателен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото е приета като писмено доказателство справка с изх. № МР-
1587/27.01.2025 г., издадена от ответното дружество. От същата се установява,
че кредит с № 10177391, отпуснат на 04.04.2023 г. за сума от 1200 лв., е
приключен на 16.06.2023 г. с просрочие от 11 дни. Установява се, че по
кредита са извършени три плащания на обща стойност от 1395,52 лв. Следва
да се отбележи, че в процеса на събиране на доказателства по делото,
ответното дружество е възпрепятствало изготвянето на заключение по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, тъй като не е предоставило на
вещото лице изисканите от счетоводството му документи за извършените
плащания от страна на ищцата. Съдът е указал на ответника последиците от
възпрепятстване на доказването по чл. 161 от ГПК, а именно, че с оглед на
обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите,
относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати
доказателства. При това положение съдът намира за доказано, че по
сключения между страните Индивидуален договор за заем №
10177391/04.04.2023 г. ищцата е заплатила сума в общ размер на 1395,52 лв.,
9
от които 1200,00 лв. – главница и 195,52 лв. - сбор от платени от ищцата суми
за възнаградителна лихва и неустойка. С оглед установената
недействителност на договора за заем сумата в размер на 195,52 лв.,
представляваща сбор от платени от ищцата суми за възнаградителна лихва и
неустойка, се явява заплатена без наличие на валидно правно основание за
това.
При това положение и доколкото сключеният между страните договор за
паричен заем, е нищожен, т.е. не поражда права и задължения за страните
извън задължението на заемополучателя да върне главницата /чистата
стойност на кредита/, то сумите заплатени от ищцата за погасяване на други
задължения по договора, извън задължението й да погаси главницата, са били
недължимо платени поради липса на основание. При това положение и
доколкото съдът прие, че сумата от 195,52 лв. е заплатена при липса на
валидно правно основание за заплащането й, то следва да бъде уважен и
предявеният осъдителен иск за връщане на недължимо платеното при липса
на основание по нищожен Индивидуален договор за заем №
10177391/04.04.2023 г., като основателен.
Като законна последица от уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде присъдена и законната лихва върху процесната
сума от 195,52 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
09.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане
изрично е направено в исковата молба.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ицщата.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за заплатена държавна такса в размер на
124,80 лв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно
който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от
Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко наричана
Наредбата.
От процесуалния представител на ответника е направено искане в
случай на присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на ищцата,
то същите да бъдат съобразени и намалени под предвидените в Наредбата
възнаграждения.
По въпроса за размера на адвокатските възнаграждения, които се
определят съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, към която
препраща и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е налице практика на Съда на
Европейския съюз, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22,
с което е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да
10
се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
В посоченото решение е прието още, че национална уредба, съгласно която, от
една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. Посочено е също, че при наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани
от посочената национална правна уредба.
От така приетото в решението на СЕС, което съобразно чл. 633 от ГПК е
задължително за съдилищата, следва, че при определяне размера на
адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от
минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС,
респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към
Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и
правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за
осъществяването на защитата по това дело (аргум. и от чл. 78, ал. 5 от ГПК,
предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК).
В случая настоящият съдебен състав счита, че за реално положения труд
от страна на пълномощника на ищцата и предвид защитавания материален
интерес по делото, в полза на адв. П. П. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 750,00 лв., от които: 400,00 лв. за
осъществено процесуално представителство по предявения установителен иск
и 350,00 лв. за осъществено процесуално представителство по предявения
осъдителен иск. При определяне на посочения размер настоящата инстанция
съобрази вида и количеството на извършената дейност по предоставената
правна защита пред настоящата съдебна инстанция, изразила се в предявяване
на редовна и допустима искова молба, подробно аргументирана и подкрепена
с практика както на ВКС, така и на СЕС, относима към предмета на делото,
изпълняване в срок на указанията на съда, своевременно депозиране на молби,
с които пълномощникът е изразил становище по хода и по същество на делото,
както и по възраженията на насрещната страна. Освен това извършените от
адв. П. процесуални действия в крайна сметка са довели и до желания и
търсен от неговия упълномощител – ищцата С. Д. резултат, а именно
уважаване на предявените искове. За да определи по-нисък размер от
предвидените в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2014 г., които размери не са
обвързващи за съда и могат да служат единствено за ориентир, настоящият
съдебен състав отчете обстоятелството, че фактическата и правна сложност на
11
процесния казус не е необичайна и не се отличава съществено от останалите
дела от този вид. Освен това при извършена служебна справка в Единната
информационна система на съдилищата /ЕИСС/ съдът констатира, че само в
рамките на период от една година по описа на Районен съд – Пещера има
заведени общо десет искови производства от ищцата С. Д. чрез пълномощника
й адв. П. П., всичките касаещи идентични или сходни казуси, по които са
депозирани идентични или сходни искови молби, писмени становища и
защити, което безспорно е улеснило адв. П. при подготовката му по
настоящото дело. При това положение така присъденото възнаграждение в
общ размер на 750,00 лв. за процесуално представителство по двата
предявени иска, съдът счита за справедливо и кореспондиращо с действително
положения от адвоката труд по делото, при съобразяване и с обстоятелството,
че същото е резултат на осъществена висококвалифицирана дейност и
определяне на по-нисък размер от посочения ще е израз на обезценяването й.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК Индивидуален договор за
заем № 10177391/04.04.2023 г., сключен между ищцата С. М. Д. и ответникът
„МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, по предявения от С. М. Д., ЕГН:
**********, с адрес: гр. ****, против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“
ЕАД, ЕИК: ********* (универсален правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: *********), със седалище и адрес на управление:
гр. София, р-н Витоша, ул. "Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, иск за
прогласяване на нищожността на сключения между страните договор.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: *********
(универсален правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:
*********), със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.
"Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, ДА ЗАПЛАТИ на С. М. Д., ЕГН:
**********, с адрес: гр. ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в
размер на 195,52 лв. (сто деветдесет и пет лева и петдесет и две стотинки) ,
представляваща недължимо платена при липса на правно основание по
нищожен Индивидуален договор за заем № 10177391/04.04.2023 г., сключен
между ищцата С. М. Д. и ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД,
ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 09.09.2024 г. до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: *********
(универсален правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:
*********), със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.
"Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, ДА ЗАПЛАТИ на С. М. Д., ЕГН:
12
**********, с адрес: гр. ****, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в
размер на 124,80 лв. (сто двадесет и четири лева и осемдесет стотинки) -
разноски за държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: *********
(универсален правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:
*********), със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.
"Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, ДА ЗАПЛАТИ на адв. П. С. П. от
САК, с код по БУЛСТАТ: *********, сумата в общ размер на 750,00 лв.
(седемстотин и петдесет лева) - адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
13