№ 78
гр. гр.Велинград, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, II - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. П.А
при участието на секретаря ДОНКА ЕМ. ТАБАКОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. П.А Гражданско дело №
20225210100948 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД, във вр.
чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за нищожност на сключения между
М. М. С. и „Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем № 398153/16.02.2020г.
поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради
противоречие с добрите нрави, евентуално за прогласяване на нищожна на
клаузата на чл. 6.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка при
непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя, поради
противоречие с добрите нрави, както и кумулативно съединен осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на дадената без основание по
договора сума в размер на 435 лв. по договора.
Ищцата твърди, че на 16.02.2020г. е сключила по реда на ЗПФУР с
ответното дружество договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 398153, по
силата на който е получила в собственост сумата от 1000 лв., при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48. 33 %. Страните
уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на
погасителната вноска: 4 х 33.38 лв. и 14 х 90.58 лв. с крайна падежна дата
16.08.2021г. и обща сума за плащане 1401.64 лв.
Съгласно чл. 6.1 от договора за кредит, кредитополучателят се
задължавал да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или
банкова гаранция. Предвидено било, че обезпечението следва да отговаря на
условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ към договорът за заем. Съобразно чл.6.2 от
процесния договор, при неизпълнение на изискването на ал.1 на чл.6 от
1
договора в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2 018. 36 лв., която
ще се плаша разсрочено като се кумулира към падежните вземания по
погасителния плам.
Твърди също, че в изпълнение на сключения договор, ищцата е
извършила следните плащания: на датата 18.03.2020г. - 140 лв., на
06.06.2020г. – 100 лв., на 11.06.2020г. – 100 лв., на 12.08.2020г. - 100лв., на
18.09.2020г. – 100 лв., на 19 10.2020г. – 100 лв., на 07.12.2020г. -50 лв., на
06.10.2021 г. - 50лв.. на 04.02.2022г. – 50 лв., на 21.12.202 1 г. – 50 лв., на
22.12.2020г.- 50 лв., на 12.01.2021 г . – 50 лв.. на 03.03.2021 г. – 100 лв., на
26.03.2021 г. – 50 лв., на 15.04.2021 г. – 50 лв., на 15.07.2021 г. – 100 лв., на
27.08.2021 г. – 50 лв.. на 20.09.2021г. – 50 лв. и на 10.07.2022г. – 95 лв. Общо
заплатените от нея задължения по договора възлизали на 1435 лв.
Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за
договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната
кредитна сделка.
Излага, че процесният договор бил нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.
11, ал. I. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите
на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.
Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да
разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва.
Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.
19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР
бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под
формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и
изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР.
Договорът не пораждал валидни права и задължения, тъй като
кредиторът нарушил и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, защото в
съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не
били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.
На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която
предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението.
Това създавало предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно
именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала
обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на
кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на
2
изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и
действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит
водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите
от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други
разходи по заема.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна
като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по
смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща
изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.
Счита, че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,05 % се явявал прекомерно висок, с което се нарушавали добрите нрави.
Цитира съдебна, според която клауза, в която е уговорен размер на
договорната лихва надвишаващ три пъти законната лихва, противоречи на
добрите нрави.
Излага, че размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към
нея следвало да се добави уговорената по договора неустойка за
подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита
лихва.
Вземането по чл. 6.2 от потребителския договор имало характера на
възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало
присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна
и обезпечителна функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. I ЗПК разходите за
обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е
гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства
чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва.
Уговорената възнаградителна лихва била неравноправна по смисъла на
чл. 143 ЗЗП.
При сключване на договора потребителят не могъл да прецени обхвата
на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца,
че ще дължи цена на кредита в размер на 40, 05 %. В нарушение на чл. 147.
ал. 1 ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен
начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него
задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е
бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира
неустойката по чл. 6.2 от процесния договор.
Цитира практика на ВКС и СЕС, според която дадена клауза можела да
3
бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем
език
Не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК. който
регламентирал, че кредиторът следвало да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и
логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба
на чл.11 от 3ПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.
10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, се налага изводът, че под
"условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за
прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се
начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по
кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените
погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно
избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са
намаляващи.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
ГПР бил различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в
контракта ГПР от 48, 33 % е заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК.
Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК
клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22
ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1,
т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. I ЗПК. Вземането по чл. 6 във вр. с чл. 8
от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание
включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19,
ал. 3. т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за
кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита,
съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК следвало да бъде
включена в размера на ГПР.
Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 40.
05 %. без в него да е включена скритата лихва по чл. 6.2 от договора имало за
резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 48, 33 %.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. / сочи
решения/ Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
4
заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР /, което от своя
страна нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален
израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Цитира практика на СЕС, според която непосочването на ГПР в договор
за кредит следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът
съдържал само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без
обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.
I, т. 10 от ЗПК в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това
задължително съдържание съгласно чл.11 от ЗПК следвало да е налице към
момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като
именно към този момент същия можел да изрази своето информирано
съгласие по отношение на неговите общи параметри .
Договорът за потребителски кредит не пораждал валидни права и
задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК,
тъй като в съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на
ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.
Нарушаването изисквания на чл.11, ал. 1, т. 20 ЗПК водело до
недействителност на договора. Поради това уредбата в чл.28. ал. 5 от Общите
условия на правото на потребителя да извърши отказ не съставлявало
изпълнение на предвиденото в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК изискване за
задължителното съдържание на договора.
Сочи се, че кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи размера
на лихвеният процент на ден.
В условията на евентуалност се позовава на нищожна неустоечната
клауза. Съгласно процесния договор неустойката се дължала при
неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната
престация по договорът и се простирало независимо дали кредиторът е
5
претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлявала
типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала
обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не били
съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на
кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване,
съответна на срока на кредита и наличния риск.
Неустойката не притежавала и обезпечителна функция доколкото е
уговорено, че се дължи в тридневен срок след сключване на договора.
Законът в чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес
да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането
им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на
правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което
разкривало целта му- да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка“.
Въз основа на така очертаната обстановка се иска да се прогласи
нищожността на Договор за паричен заем кредит № 398153 от 16.02.2020г. и
да се осъди ответното дружество да възстанови платените от ищцата без
правно основания вземания в общ размер на 435 лв., ведно със законната
лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното
заплащане на задължението.
Евентуално да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 6.2 от
договора и да се осъди ответното дружество да възстанови платеното без
правно основание въз основа на нищожната неустоечна клауза вземане в
размер на 150 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване па
исковата молба до окончателното заплащане на задължението.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва основателността на
предявените искове
Не отрича, че между страните е сключен договор за паричен заем
Кредирект № 398153 от дата 16.02.2020г., по силата на който ищцата е
получил в заем сумата от 1 000 лева. Не оспорва и обстоятелството, че
заемните средства са предоставени от „Сити Кеш“ ООД на потребителя
съобразно посочените в договора условия.
Оспорва твърденията на ищеца, че клаузата за възнаградителната лихва
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като с уговорения ГЛП
в размер от 40,05 % надвишавал трикратния размер на законната лихва.
6
Счита, че соченото ограничение на размера на годишния лихвен процент до
трикратния размер на законната лихва е неприложимо при настоящите
икономически условия на разрастващ се кредитен пазар.
Европейското законодателство също не въвеждало изрично ограничение
в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер на законната
лихва. Българският Закон за потребителския кредит въвеждал имплицитно
ограничение в размера на законната лихва чрез нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно размера на годишния процент на разходите, тъй като договорната
лихва била компонент при неговото определяне.
Макар че в случая договореният лихвен процент надвишавал четири
пъти законната лихва, отчитайки обстоятелството, че се касаело за рисково
небанково кредитиране по занятие, при което цената на обичайно
предлаганата услуга следвало да покрива по-големи очаквани загуби от
дейността, се налагало уговаряне на по-големи договорни лихви.
Несъстоятелни намира твърденията на ищцата, че възнаградителната
лихва била нищожна на основание чл. 21 ЗПК. Неоснователен бил доводът, че
към размера на договорната лихва следвало да се прибави и размерът на
неустойката, която според ищцата представлявала „скрита лихва“.
Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
заемополучателя водело до задължение, същият да заплати определена сума
за неустойка по договора. В случай че потребителят предостави посочените
обезпечения, за него такова задължения нямало да възникне.
Функцията на неустойката не била възнаграждение, което кредиторът
ще получи при усвояване на сумата по кредита от потребителя, а целяла да
обезпечи вземането на кредитора при съблюдаване на икономическото
състояние на длъжника.
Неправилни счита и твърденията на ищцата за заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно
задължение, което в действителност се явявало „допълнителна печалба“ от
кредита. Доводите на ищцата за заобикаляне на закона противоречали на
твърденията й за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите
нрави.
В конкретния случай не били налице нито обективният, нито
субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона.
Доколкото ищцата твърдяла, че неустоечното задължение било
недействително на собствено основание, то същото не би могло да бъде част
от валидно извършените сделки, чрез които да се постигане забранен от
правото резултат. С оглед на това то не би могло да бъде част от сключените
между страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Още повече, че твърдението, че целта за заобикаляне на закона е била
известна единствено на кредитора по договора, но не и на ищцата, което
водело до липса на субективния елемент от фактическия състав на
заобикалянето на закона.
7
Несъстоятелно било и възражението, че не било изпълнено изискването
по чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК, поради непосочването на условието за прилагане на
лихвения процент. Счита за неприложимо на това изискване към процесния
договор за заем, доколкото в него бил уговорен фиксиран лихвен процент,
който оставал непроменен за целия период на договора.
Намира за неоснователни и твърденията за нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Следвало да се има предвид, че при предоставяне на потребителски
кредит от финансовата институция се съблюдавал носеният риск, във връзка с
отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди
момента на сключване на договора за заем, като към този момент се
преценявал и носения от финансовата институция финансов риск. Кредиторът
следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични
в справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на
задължението. Ето защо обезпечението на задължението било съществен
елемент при преценката на носения от кредитора риск с оглед
обстоятелството, че то му предоставяло възможност да реализира правата си
срещу трето лице или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора
от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за
сключване на договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента,
кредиторът е приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с
клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител
или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да
сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск.
Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от
страна на потребителя водело до непропорционално увеличение на поетия от
заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото
вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
Поради причина за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили, че в
случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани, чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез
включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин
съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка, която
да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми.
Действащото българско законодателство дефинирало задължението за
представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Така
например разпоредбата на чл.71 ЗЗД предоставяла възможност на кредитора
да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока, когато
8
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следвало да се съобрази и обстоятелството, че
предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависило изцяло от
волята и действията на потребителя. Чрез неизпълнение на поетото договорно
задължение за представяне на обезпечение потребителят едностранно и без
оглед на волята на кредитора се увеличавал носеният от него финансов риск.
Това увеличаване на риска се случва пост фактум - след датата на отпускане
на кредита и то по волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на
договорно задължение.
В настоящия случай при сключване на процесния кредит ищцата не
представила каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в
минимална степен интереса на кредитора от връщането на сумата по договора
за заем.
Клаузата на договорната лихва не била неравноправна по смисъла на
чл. 143 ЗЗП. В договора за кредит ясно бил определен размерът на ГЛП, а
именно 40,05%, с оглед било спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК.
Уговорките, които определяли основният предмет на договора и са
индивидуално уговорени не можело да бъдат преценени като неравноправни,
ако са ясни и разбираеми. Видно от чл. 3 на самия договор ясно и точно
било посочено какви ще са финансовите последици за потребителя, каква
сума следва да заплати по договора за кредит и респективно финансовата
тежест, която поема. Изискването на яснота и разбираемост на клаузата за
възнаграждението на кредитодателя, като съществен елемент на договора за
кредит, се считало за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител,
относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да
разбере икономическите последици от сключването на договора. В
конкретния случай, размерът на възнаградителната лихва по договора за
кредит бил приет в определен процент на годишна база, същият бил
фиксиран и с ясно изразена стойност към момента на подписване на договора
- 40. 05%, не подлежал на промяна, а за потребителя бил ясен и разбираем
още към момента на сключването на договора за заем.
Несъстоятелно било твърдението на ищцата, че в договора за кредит не
били посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент. Това
разбиране било неправилно, доколкото в договора бил уговорен фиксиран
годишен лихвен процент - 40.05%.
Неправилно било твърдението, че действително приложеният в
договора за кредит ГПР бил различен от посочения е него. Видно от
съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в него били
посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на
годишния процент на разходите.
9
В случая към момента, в който договорът бил сключен, предвидената в
договора неустойка не се дължала, тъй като нейната изискуемост настъпвала
при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от
сключване на договора, затова необосновано било твърдението, че в размера
на ГПР следвало да бъде включен и размерът на неустойката. Освен това,
това разбиране противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.
Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не може да се
взема предвид при изчисляване на ГПР.
Неустойката не можела да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй
като по смисъла на уговореното между страните, тя нямала такава функция.
Не била налице заблуждаваща търговска практика, довела до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР.
Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика, поради
прилагане на ГПР, различен от посочения в договора било несъстоятелно.
В настоящия случай, в договора за кредит ясно били посочени
параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на
дължимата неустойка, в случай че потребителят не предостави исканото
обезпечение. При сключването на договора потребителят могъл да направи
преценка за икономическите последици от сключения договор. Не била
налице никаква подвеждаща информация, която можела да въведе
потребителя в заблуждение и да повлияе на решенията дали да сключи или не
процесния договор.
Кредитодателят предоставил изчерпателна информация за своите
продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали.
Подробната уредба на стъпките за кандидатстване, одобрение и сключването
на договор за заем, както и стриктното спазване на императивните изисквания
на закона, предпазвали средния потребител от изпадане в заблуждение.
Не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Неправилно било твърдението, че договорът за кредит не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, в същия били посочени
всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. В договора ясно бил посочен фиксиран годишен
лихвен процент, приложим към договора за кредит, а в погасителния план
били посочени по пера за всяка една анюитетна вноска размер на главницата,
възнаградителната лихва и евентуално дължимата неустойка, в случай на
неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение по
чл. 6 от договора. Изискването за посочване на лихвен процент на ден било
относимо към договори за кредит, в които се уговарял променлив, а не
фиксиран лихвен процент, какъвто не бил настоящият случай.
Несъстоятелно било и твърдението, че потребителят не е подписвал
общите условия, приложими към договора за паричен заем.
10
По тези съображения се иска отхвърляне на исковете и присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и като
прецени представените по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
счита за установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че на 16.02.2020 г. между М. М. С. и "Сити Кеш“
ООД е сключен Договор за паричен заем Кредирект № 398153 по реда на
ЗПФУР. Съгласно него „Сити Кеш“ ООД, заемодател предоставил на М. М.
С.-заемател сума в размер на 1 000 лв., която е следвало да бъде издължена на
18 месечни погасителни вноски, първите четири от които в размер на 33,38
лв., а останалите 14 в размер на 90,58 лв., платими на дата, посочена в
Погасителен план, неразделна част от договора. Уговорен бил фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР от 48,33 %. Общата
сума, която кредитополучателката се задължила да върне възлизала на 1 401,
64 лв., платима до 16.08.2021 г.
Съгласно т. 6.1 от договора, заемателят се задължил в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение, по
начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33 ал.1 на Общите условия.
Според чл. 33, ал. 1 от Общите условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми
„Кредирект“, когато е предвидено за съответния продукт за обезпечаване
изпълнението на договора за заем, при сключване на индивидуалния договор
страните могат да уговорят предоставянето на някое от следните
обезпечения: 1./ поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо
в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната, които лица да не са поръчители по други договори за
заем, сключени от Заемодателя, да не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя, да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ или 2./ предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два
пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената
главница и лихва.
На основание т. 6.2 от Договора, ако заемателят не изпълни
задължението си да предостави някое от предвидените обезпечения, следвало
да заплати на заемодателя неустойка в размер на 2 018, 36 лв., която се
начислява автоматично към договора за кредит. С подписването на договора
11
за заем, заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване.
Начислената неустойка се заплащала разсрочено, съгласно включен в
договора погасителен план. С нея задължението по кредита възлиза на 3 420
лв.
В договора за кредит е регламентирано право на предсрочно погасяване
на кредита с право на намаляване на разходите по заема /на лихвата и
разходите на оставащата част/; право на отказ от договора в 14-дневен срок
без да се дължи обезщетение или неустойка, като заемателят връща на
заемодателя получената заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху
всеки ден на ползването до връщането на сумата. Предвидено е право на
заемодателя за прехвърли правата си по договора включително и да ги
заложи, както и прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, се установява, че ищцата е извършила
плащания за погасяване на задълженията по договора в общ размер на 1 485
лв. С тази сума е погасена главница в размер на 1 000 лв. и договорна лихва в
размер на 401,64 лв.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
Кредиторът „Сити кеш“ ООД предоставя на потребителя М. С. кредит под
формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Ищцата има качество на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената в закона писмена форма, посочен е общия размер на
12
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване от потребителя. Представен е погасителен план, в
който се съдиржа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за
правото й да получи от заемодателя информация за извършените и
предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при
предсрочно погасяване на главницата, за правото й да се откаже от договора
и срока, в който може да бъде упражнено.
Неоснователен е доводът, че договорът е сключен в нарушение на чл.
11, ал.1, т. 9 ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът за потребителски
кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
лихвени проценти. Тълкуването й налага извод, че прилагането й в цялост е
свързано с наличието на възможност за едностранна промяна на
първоначално уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато
лихвеният процент е уговорен като постоянна величина за целия срок на
договора и не се допуска неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен
размерът на същия. В настоящия случай това е сторено в чл. 3, т.7, като са
посочени и условията за неговото прилагане-предвидено е това да става на
годишна база. Касае се за фиксиран лихвен процент, важим за целия период
на действие, който е постоянна и непроменлива величина. Размерът на
възнаградителната лихва е установим чрез прости математически
пресмятания, доколкото месечната погасителна вноска се състои само и
единствено главница и договорна лихва. Други разходи няма включени и
такива нито се сочат от кредитора, нито се твърдят от потребителя.
Договореният лихвен процент се прилага по един и същ начин по време на
действие на договора доколкото се касае както се посочи за фиксиран
/непроменяем/ лихвен процент от 40,05% за разлика от случаите на
референтния лихвен процент, за който са относими останалите условия и
изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а от ЗПК.
Ето защо няма основание да се приема, че е нарушена тази разпоредба
Неоснователен е доводът, че не е посочено как лихвения процент се
съотнася към ГПР и как се формира ГПР. Изискване за посочване в договора
на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за неговата
действителност, ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Ето защо, съдът счита, че договорът не страда от сочените от ищцата
13
пороци и искането й за прогласяване на неговата нищожност, на тези
основания е неоснователно.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 6, ал. 2 от
договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната
и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
която е почти три пъти над отпуснатата заемна сума по кредита и която се
прибавя към нея, т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при
точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. В тази
връзка съдът не споделя възраженията в отговора на исковата молба. Искът
на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този начин и във
вреда на потребителя. Кредиторът, макар да е само кредитна институция и без
възможностите на банковите институции, разполага с достатъчно правни
средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществува
договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение
на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в
случая потребителят се санкционира за непредставяне на обезпечение за
неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност
само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да
заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери
съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на
чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва
14
длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина,
по който е регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията в
рамките само на три календарни дни потребителят да осигури двама
поръчители с конкретен размер на осигурителния доход, които не са
поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат
кредити към банки или други финансови институции ограничава
необосновано възможностите на длъжника да предостави обезпечение на
дълга. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за
сметка на поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива
изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да
поръчителстват и елиминира значителна друга група физически лица, които
макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на другите
изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би
имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от
банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на
което се дължи и което е вписано в чл. 6. 1 от договора за паричен заем.
Законът-чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за
кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да
не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да
посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана
от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка,
равняваща се на сума почти три пъти по-голяма от отпускания кредит, и то
само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя
досежно обезпечението по чл. 6, ал. 1 от договора силно ограничават
възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото
заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина
15
по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и
компрометират института на неустойката. В този си вид представляват
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената
такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това
вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и
съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите
търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата
страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение
да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите. Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е
върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури
обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне
по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността. Неустойката в случая представлява допълнително
предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън
уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Нелогично е,
че при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на
потребителя, на заемодателя да му се следва печалба в размер на договорната
лихва само от 401,64 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 40,05 %, докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена
неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по
обезпечението му, пак при нормално и добросъвестно изпълнение на
задължението, да се дължи още 2 018,36 лв.. Като се вземе в предвид, че при
неизпълнение на задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за
забава в размер на законната лихва или в рамките на около 10% или 100 лв. от
размера на главницата, то видно е, че кредиторът не придава тежест и не
санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване на
главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под
формата на поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика
ЗЗП и ЗПК санкционира с цялата строгост на закона.
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
16
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което
задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би
трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това
изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за
себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
17
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 2 018,36 лв., съставлявайки скрита печалба по
договора е разход по кредита и следва да бъде включена в годишния процент
на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно
от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите
по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се
въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход
по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля 48,33 % и възлиза на 291,96 %, според заключението на
вещото лице. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не
се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК, при сключване на договора кредитополучателя е бил заблуден
относно действителния размер на ГПК.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора,
неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към
сключване на договора, като в него се посочат всички компоненти, които го
формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да
бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на
самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посочения ГПР освен, че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум на ГРР от пет пъти размерът на законната
лихва.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия по чл. 19,
ал. 4 ЗПК . Съгласно съдебната практика на СЕС не се допуска правна уредба
на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.Националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
18
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
По тези съображения искът за прогласяване на нищожен на Договор за
паричен заем „Кредирект“ от 16.02.2020г. между М. М. С. и Сити кеш“ ООД
следва да се уважи.
Нищожността на договора за потребителски кредит има за правна
последица задължение за потребителя да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, по арг. чл. 23 ЗПК.
Ето защо заплатената по него сума над заетата от 1 000 лв. се явява
недължимо платена и следва да се върне, като дадена без основание. Установи
се по делото от заключението на вещото лице, че от страна на ищцата са
направени плащания в общ размер на 1 485 лв.. При задължение за връщане
единствено на отпуснатата сума от 1 000 лв. недължимо платена е сумата от
485 лв. При съобразяване на принципа на диспозитивното начало и че се
претендира връщане на сумата от 435 лв., искът с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
Основателна е и акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане
на законна лихва върху тази сума от завеждане на делото до окончателното
плащане.
При този изход на делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата се
дължат разноски за държавна такса по двата обективно съединени иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД в размер на
106,07 лв., които следва да се възложат в тежест на ответника.
На ищцата се дължат и разноски за изготвяне на съдебно-икономическа
експертиза в размер на 150,00 лв.
Тъй като ищцата е представлявана от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв.
Д. Ф. се дължи адвокатско възнаграждение за защита и срещу двата уважени
обективно кумулативно съединени иска с право основание чл. 26, ал.1, пр. 2
ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Същото определено при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от
същата наредба възлиза на общо 840,16 лв..
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Велинград:
РЕШИ:
19
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК на Договор за паричен заем кредирект № 398153 от
16.02.2020 г., сключен между "Сити кеш" ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 и М.
М. С., ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул. ******** № 16.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, "Сити кеш"
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7 ДА ВЪРНЕ на М. М. С., ЕГН: ********** от гр.
Велинград, ул. ******** № 16, сумата от 435,00 лв. /четиристотин тридесет и
пет лева/, заплатена без основание по Договор за паричен заем Кредирект №
398153 от 16.02.2020 г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, "Сити кеш" ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С., ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул. ********
№ 16, разноски за държавна такса по гр. д. 948/2022 г. на Районен съд
Велинград, в размер на общо 106,07 лв. /сто и шест лева и 7 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, "Сити кеш"
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д. Ф.-АК София,
сумата от 840,16 лв. /осемстотин и четиридесет лева 16 ст./, разноски за
процесуално представителство по гр. д. 948/2022 г. на Районен съд
Велинград.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
20