Р
Е Ш Е
Н И Е №…..
Гр.
София, 19.10.2021 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
юни през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Роси
Михайлова
при секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8145 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 49925
от 24.02.2020 г., СРС, 125 с - в, по гр. д. № 53448/2018 г. е обезсилена заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по гр. д. №
84721/2017г. от СРС, 125 - ти състав, в частта за възнаградителна лихва над 80,
78 лв. за период от 09.03.2017 г. до 05.09.2017 г. до пълния размер от 376, 25
лв.
С решението е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че А.Р.П., ЕГН
**********, дължи „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата от 700 лв., неплатена
главница по договор за кредит от 09.03.2017 г., ведно със законна лихва от 01.12.2017
г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането и договорна лихва в
размер на 80, 78 лв. за периода от 09.03.2017 г. до 05.09.2017 г., за които е
издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 84721/2017 г. от СРС, 125- ти
състав.
С решението са отхвърлени исковете
за разноски за сумата от общо 60 лв. (сума от по 30 лв.), начислена на
08.04.2017 г. и 08.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 84721/2017 г. от СРС. Ответницата
е осъдена за заплащане на разноски в исковото и заповедното производства.
Решението се
обжалва от ответницата А.Р.П.,
чрез особения й представител, само в частта, в която исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени. Излагат се доводи, че в тази част решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и
процесуален закон. Изводите на съда не съответстват на събраните доказателства.
Неправилно и необосновано СРС е приел, че договора за кредит е подписан чрез
ползването на „платформа за отдалечен достъп“. В отговора на исковата молба
изрично е оспорено авторството на подписа, като се е поддържало, че ответницата
не го е подписвала, не е изразявала съгласие с неговите клаузи и не е водила
кореспонденция с представител на ответника. Въпреки оспорването, в нарушение на
процесуалния закон, съдът е приел договора като доказателства и е направил
извод, че е сключен по реда на ЗПФУР. Неправилни са изводите, че с ответницата
са водени разговори за сключване на договора за заем, както и че доставчика е
представен ясно, в съответствие с изискванията на чл. 18 ЗПФУР. Такива изводи
не следват от заключението СТЕ, приета пред СРС. Поддържа още, че по делото не
се установява по категоричен начин да е постигнато съгласие за сключване на
договор за заем, съгласно специфичните изисквания на чл. 8 - чл. 11 ЗПФУР.
Позовава се на нарушения в изискването на специалния закон за сключване на
договор от разстояние, като поддържа, че на потребителя не е разяснена и
възможността да се откажи от договора и при какви условия. В жалбата се сочат и
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 11 от ЗПК, като се твърди, че на
потребителя не е предоставена информация за условията за усвояване на кредита,
както и за неговото издължаване. Излагат се доводи, че по делото не са
ангажирани доказателства и не се установява по категоричен начин реалното
предоставяне на сумата от 700 лв. като заем и получаването й от ответницата. Претенциите
за заплащане на главница е лихви са недоказани и неоснователни. При условията
на евентуалност се поддържат възраженията в отговора на исковата молба за
неравноправност и нищожност на клаузите на договора за кредит. В нарушение на
съдопроизводствените правила СРС не се произнесъл по оспорването по чл. 193 ГПК
на представените от ищеца документи и допуснатите нарушения на ЗПК, ЗЗП, ЗПФУР.
Моли да се отмени решението изцяло и исковете да се отхвърлят.
Ищецът „И.Ф.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е
оспорил жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. В него излага, че решението е
правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален закон. Поддържа, че особеният представител на
ответника не е процесуално легитимиран да подава въззивна жалба. Оспорва се
възражението на ответника за липса на заемно правоотношение с ищеца по
процесния договор. Твърди, че ЗПФУР не изисква физическо подписване на договора
и полагане на саморъчен подпис, като законодателството допуска сключването на
договор за кредит във формата на електронен документ, при който не е необходимо
и не се изисква от закона поставянето на подпис и основателно СРС не е допуснал
оспорване по реда на чл. 193 ГПК. Излага, че по делото е установено извършване
по банков път на сумата по заема по
предоставена от ответницата сметка. Получател на сумата е кредитополучателката по
договора. Ответницата не е намерена в хода на производството, за да бъде
направено сравнение с гласа и от телефонния запис и да се установи дали е
провела телефонен разговор с представител на ищеца по повод договора. Неоснователни
са оспорванията, че телефонния разговор не е проведен с представител на ищеца,
тъй като Изи Финанс minizaem.bg е интернет
платформата, която се ползва от ищеца във връзка с договорите за заем. Сочи, че
за процесния договор се прилагат освен правилата на ЗПК и специалните норми на
ЗПФУР и на Регламент 910/2014 на ЕС. Оспорват се твърденията в жалбата, че при
извършване на превода банката не е извършила проверка на титуляра на сметката.
Твръди се, че такава проверка задължително се извършва и по делото е
установено, че сумата е наредена по сметката на ответницата и е получена от
нея. Ако тя не е титуляр на сметката, превода щеше да бъде отказан от банката.
Излага се още, че клаузите на договора за кредит са типизирани, те са известни
на страните, задават се от кредитодателя и не са неравноправни или нищожни. Моли
да се потвърди решението като правилно и законосъобразно. Претендира разноски
съгласно списък.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи
на обжалване.
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно
и без довод от страната за нарушения на императивните материалноправни норми. СРС
е обсъдил събраните пред него доказателства и е изложил установената с тях
фактическа обстановка, която настоящят състав не намира за необходимо да
преповтаря и препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
Производството
се е развило след заведена искова молба от заявителя в заповедното производство
„И.Ф.“ ЕООД при условията
на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част. В останалата
неоспорена част решението е влязло в сила.
Районният съд
е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, чл. 6 и сл. от
ЗПФУР, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена
произтичат от договор за предоставяне на кредит от разстояние. Безспорно процесния договор за кредит е сключен от
разстояние, при което по отношение на него намират приложение и разпоредбите на ЗПФУР.
Във въззивната жалба
се поддържа оплакване, че СРС неоснователно е приел, че е между
страните е сключен договор за кредит (заем) от разстояние, тъй
като по делото не са ангажирани доказателства ответницата
да е изразила
съгласие за сключване
на подобен договор, както и че не е доказано получаване на
сумата по договора. Следователно
спорът се концентрира върху обстоятелството дали съществува облигационна връзка
между страните въз основа на сключен между тях договор за заем от разстояние по
правилата на ЗПФУР и налице ли е неизпълнение по договора за
връщане на сумата.
По съществото на спора и като
съобрази доводите на страните във въззивното производство, съдът намира
следното :
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР) договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
По смисъла на § 1 от ДР на ЗПФУР, финансова услуга е всяка услуга по
извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а средство за комуникация от
разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
доставчика и на потребителя.
В случая процесният
договор за кредит № 1628801 от
09.03.2017 г. при ОУ има характеристиката на договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични
средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора, страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - интернет платформа www.minizaem.bg.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПФУР, преди потребителят да бъде обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на договора
за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му предостави информацията
по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен носител, достъпен за
потребителя.
Съгласно изричните
норми на чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този
закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления - Законът за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ, електронно изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане
и визуално представяне на информацията. Електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се
смята за спазена, ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му.
Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация
от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях.
Тежестта на доказване в настоящия случай правилно е била разпределена от
районния съд. Ищцовата страна е следвало да докаже в условията на пълно и
главно доказване, сключването на процесния договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 1628801 от
09.03.2017 г., както и изправността си по него.
Действително по делото не са представени данни за
регистриран профил, на интернет платформат и за попълване на заявление, с което
кандидатът за заем приема ОУ на дружеството, нито за получаване на имейл, в
който се съдържа преддоговорна информация за условията на договора, както и име
и парола за достъп до личен акаунт на сайта или за писмено потвърждение, чрез
електронно подписване на електронна пладформа www.signnow.bg .
По делото е представен единствено договор
на хартиен носител, които съдържа подпис на заемополучателя, поставен чрез
платформата SignNow.bg.
Тук следва да се има предвид, че се касае за електронно изявление на
кредитополучателя по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ и писмената форма се смята
за спазена ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ), като
възпроизвеждането му върху хартиен носител не променя неговите характеристики.
Съгласно чл. 184, ал. 1 ГПК, електронният документ може да бъде представен
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, а при
поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител. В
случая обаче, подобно искане не е направено пред СРС, поради което следва да се приема, че представения на хартиен носител заверен препис от договора за кредит и
общите условия към него, са годно доказателство за съдържанието на
материализираните в тях изявления и удостоверяват процесното облигационното
правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, която препраща към чл. 3, т.
10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, електронен подпис е всяка информация в
електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за
установяване на неговото авторство.
Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис. По делото не се твърди, нито се установява, че процесният договор
за кредит е подписан с квалифициран електронен подпис. Разпоредбата обаче допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. В процесния случай, извод за
постигането на подобно съгласие може да се направи чрез тълкуване на чл. 4 а, ал. 3 от договора за кредит. По силата на посочената клауза, страните са приели, че ще
признават стойността на електронния подпис положен чрез сайта на доставчика на услугата на саморъчен подпис в отношенията помежду им (правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен
подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено
между страните - Регламент (ЕС) № 910/2014).
На следващо място в производството е установено, че на
потребителя е предоставена преддогорона информация, съгласно изискванията на чл. 8 ЗПФУР, по телефон, за което е направен запис, представен по
делото като доказателство на електронен носител – диск, в съответствие с чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Относно съдържанието и автентичността на записа пред СРС е
прието и не е оспорено заключението на аудиотехническа експертиза. Вещото
лице е изслушало предоставения на електронен носител запис на проведен разговор
между оператор, който се обажда от името на „Изи Финанс Минизаем“ и ответницата
и го е възпроизвело в експертизата. Според заключението записът не е
манипулиран. Вещото лице е констатирало, че потребителката е предупредена от оператора, че разговорът се записва и е
изразила съгласие с това. Направено е изявление, че преди да се преведат парите
по кредита е необходимо потвърждение за сключването на договора за заем от
разстояние № 162801, за сумата 700 лв. Дадена е още информация, че срокът за
връщане на заема е 180 дни, на шест вноски - до 05.09.2017 г. Потребителят е
уведомен, че в случай на предоставено обезпечение, сумата за връщане е в размер
на 780, 87 лв., като е предупреден, че ако до три дни не предостави
обезпечение, сумата за възстановяване ще бъде 1 076, 25 лв. Вещото лице е
констатирало, че операторът е поискал лицето да каже трите си имена, ЕГН и дали
е съгласен с условията на договора, което е изпълнено от потребителя.
При тези доказателства следва да се сподели извода на
СРС, че се установява ответницата да е сключила процесния договор за кредит от разстояние. От заключението на СТЕ се установява, че специалните изисквания на чл. 8 от ЗПФУР за предоставяне на преддоговорната информация на потребителя във връзка с договора са изпълнени.
Дори да се споделя тезата в жалбата, че представените
доказателства не са достатъчни за установяване постигнато съгласие, следва да
се има предвид, че договора за заем по принцип е неформален. Писмената форма е само такава за доказване.
Понеже по своята правна
природа договорът за потребителски кредит е договор за заем, по смисъла на
чл. 240 ЗЗД, той е реален договор - за сключването му е необходимо установяване, че заемната сума е предадена.
Пред СРС
е предоставена информация от третото за спора лице „Р.Б.“ ЕАД, че по посочена в
договора банкова сметка, *** А.Р.П., на 09.03.20217 г. е осъществен превод на сумата
700 лв. Според копието на платежното нареждане за кредитен превод основанието
за превода е било „договор за заем 162801“. Съгласно чл. 305 ТЗ, със заверяване сметката на кредитора плащането се смята
за осъществено, в който смисъл е и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 50 от 02.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 485/2008 г., II т. о. ТК, решение № 12 от 25.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 181/2009
г., ІІ т. о., решение
№ 239 от 21.06.2013 г. по т. д. № 188/2011 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС и др.
Предвид
изложеното до момента, съдът намира за неоснователно възражението в жалбата, че
в производството не са ангажирани доказателства за реално получаване на сумата по
сметката на ответницата.
Въззивният състав не споделя и твърдението в жалбата, че
СРС не е разгледал защитните възражения за нищожност на клаузите на договора за
кредит.
Съдът е разгледал тези възражения и ги е приел за
частично основателни. В решението изрично е посочено кои клаузи на договора за
кредит СРС счита за нищожни, поради което исковете са частично отхвърлени. Тъй
като решението не се оспорва от ищеца в отхвърлената част и е влязло в сила в
тази част, въпросът за нищожност на обсъдените от СРС клаузи за такси не
подлежи на преразглеждане.
Основателно СРС е направил извод,
че процесният договор за заем може да се прилага и без
неравноправните
(нищожните) си клаузи, по силата на чл.
146, ал. 5 ЗЗП
и чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като нищожността на отделни клаузи не влияе върху
валидността на целия договор.
В случая, при спазване изискванията
на ЗПФУР, ответницата е била предупредена за размера на дължимата възнаградителна
лихва върху главницата в периода на връщане на главницата. По отношение на
задълженията за връщане на главницата и възнаграждителната лихва основателно СРС
е направил извод, че договорът е валиден и е уважил претенциите за установяване
на задълженията за главница и възнаградителна лихва. Изводите на съда не са в
противоречие с нормите на чл. 143 и сл. ЗЗП или на ЗЗД.
Доколкото изводите на настоящият
състав съвпадат с тези на СРС, решението в оспорената уважителна част следва да
се потвърди. Понеже изхода от спора няма да се промени, решението е
законосъобразно и относно присъдените в полза на ищеца разноски по делото.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода
на спора и направеното искане, в полза ищеца следва да се присъдят разноски
пред СГС в размер на 100 лв. - депозит за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лв., на основание чл. 78,
ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с ЗПП.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49925 от 24.02.2020 г.,
СРС, 125 с - в, по гр. д. № 53448/2018 г., в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл.
6 и сл. ЗПФУР, че А.Р.П., ЕГН ********** дължи „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********,
сумата от 700 лв., неплатена главница по договор за кредит от 09.03.2017 г., ведно
със законна лихва от 01.12.2017 г. (подаване на заявлението) до изплащане на
вземането и договорна лихва в размер на 80, 78 лв. за периода от 09.03.2017 г.
до 05.09.2017 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
84721/2017 г. от СРС, 125- ти с-в и са
присъдени разноски в полза на ищеца.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена от
страните част.
ОСЪЖДА А.Р.П., ЕГН **********,
с адрес на особения си представител : гр. София, бул. „*******, партер, офис №
1 да заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***, разноски
пред въззивната инстанция в размер на 100 лв., депозит за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., на основание чл. 78, ал. 1,
вр. с ал. 8 ГПК, вр. с ЗПП.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.