№ 1200
гр. Пазарджик, 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Иванка Панчева
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20245220101745 по описа за 2024 година
Производството е образувано по повод искова молба от Т. Л. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес с. О.,, общ. П., ул. ********* № **, чрез пълномощник - адвокат М. В. М. от
АК Пловдив, със съдебен адрес гр. П., бул. ******“ № 81, ет. 3, ап. Б, против „Макроадванс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С. Р Раковски“ №
147, ап.14, представлявано от В. С. - изпълнителен директор, с която се иска от съда да
постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността Договор за потребителски
кредит № 232863 от 01.12.2023 г., сключен между страните. В условията на евентуалност
предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10 от договора за
потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение.
В исковата молба ищецът твърди, че на 01.12.2023 г. между страните е сключен
договор за кредит № 232863, с размер на заемната сума от 1000 лева, с краен срок на
договора 23.07.2025 г., при месечна вноска от 130,13 лева. Крайната сума, която ищецът
следва да заплати с включена главница, лихва и начислена неустойка е в размер на 2602,58
лева.
Посочва, че въз основа на чл. 10 от процесния договор ищецът дължал неустойка с
обезщетителен характер в случай, че в срок от 3 дни от сключването му не представи
обезпечение, изразяващо се в поръчителство на едно физическо лице. В тази връзка му била
начислена неустойка в размер на 1400 лева.
Твърди, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана
1
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. В посочената величина следвало по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото в случая е предвидена
дължимост на неустойка, не ставало ясно дали същата е включена в ГПР и какво точно е
включено в ГПР. Сочи, че в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства.
Посочва, че след като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Твърди, че не става ясно посочената годишна лихва в договор за паричен заем как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК следвало в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР.
Посочва, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като е пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от
потребителя. В този смисъл счита, че е налице заобикаляне и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Също така посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
По отношение на оспорената клауза в условията на евентуалност – по чл. 10 от
процесния договор, заявява, че е налице накърняване на добрите нрави, поради което същата
се явява нищожна. Счита, че е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. По този
начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Смята, че клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като
същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. Неустойката
по договора, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за
неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. По посочения начин се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал.
2
1 от ЗПК.
Претендира разноски. Сочи доказателства.
В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява.
Постъпила е молба от пълномощника на ищцата – адвокат М. М. от АК Пловдив, който моли
съда да уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба чрез
пълномощник – юрисконсулт Ж. Т., с който изразява становище за допустимост и
неоснователност на исковата претенция.
Оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор, тъй като такъв не
бил представен с ИМ.
Заявява, че договорите, които сключва ответникът не са в нарушение на цитираните в
исковата молба разпоредби.
Твърди, че не е налице нищожност на процесния договор на основание чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ответното дружество изчислявало ГПР съгласно
чл. 19, ал. 2 от ЗПК и същият не надвишал установения в чл.19, ал.4 ЗПК размер.
Счита, че дори в договора да не е посочено какво се включва в ГПР, това можело да
се изведе от тълкуване на клаузите по договора, съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1
от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. ГПР не надхвърля максимално допустимия размер
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и неустойката не е включена в ГПР на основание чл. 19, ал. 3 от ЗПК.
Допълва, че договорите за кредит се сключвали в хипотеза на фиксирана лихва, което било
изрично упоменато в тях. В допълнение, лихвеният процент бил конкретизиран и в
погасителния план, както и данни какъв бил общият размер на договорната лихва за
процесния период на договора.
По отношение на неустойка смята, че не нарушава добрите нрави и не излиза извън
присъщите й функции. Съгласно клаузите на договорите, които „Макроадванс“ АД
сключвал, кредитополучателят дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай че не
представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в договора. Същата се
дължала поради неосигуряването от страна на кредитополучателя на обезпечение на
кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговарял на поставените в
общите условия изисквания. Като клауза, уговорена в договора, неустойката била
проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните
уговаряли предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна,
в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на
вредите, настъпили от неизпълнението. Смята, че неустойката не представлява и
допълнително възнаграждение и по този начин не следвало да се включва в ГПР. Смята, че
неустойката не е прекомерна. Посочва, че следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 26, ал.
4 от ЗЗД.
Претендира разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Постъпило е
3
становище, с което изразяват становище за неоснователност на претенцията.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
От представените по делото писмени доказателства /Договор за потребителски
кредит № 232863 от 01.12.2023 г., ведно с погасителен план към него, Общи условия за
предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Макроадванс“ АД,
Стандартен европейски формулар за предоставяне на информация за потребителските
кредити/ се установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
предоставяне на потребителски кредит, по силата на който в полза на ищеца –
кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 1000 лева срещу насрещното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената сума на 20 месечни погасителни
вноски. Установен е лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49,65%.
В клаузата на чл. 20 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят поема
задължение за обезпечаване на вземането по договора с поръчителство за пълния размер на
кредита, като следва в срок от три работни дни от сключване на договора да обезпечи
кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което следва да
отговаря кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход
над 1 400 лв., работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца стаж при последния
работодател; да няма активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над
30 дни; да не е страна по договори за кредит, сключени с „Макроадванс“ АД.
С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от договора е установено, че кредитополучателят
дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно
реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 6,90 лв.
плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,230 % за всеки
следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
От представения по делото погасителен план към договора за кредит се установява,
че месечната погасителна вноска, включваща задължението за заплащане на главница и
възнаградителна лихва е в размер на сумата от 67,73 лв., като е установена и месечна вноска
за неустойка от 62,40 лв. или общ размер на погасителната вноска от 130,13 лв.
Следователно установява се, че към датата на сключване на договора за кредит общият
размер на задължението за неустойка е от 1248 лв.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД за установяване нищожността на договор за потребителски кредит, съединен с
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за установяване
нищожността на клаузата на чл. 10 от Договора, който да бъде разгледан при условията на
евентуалност.
4
В тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи по
делото наличието на облигационна връзка между страните по силата на процесния договор
и сочените основания за нищожност на целия договор, респективно на отделната клауза от
договора за кредит.
Безспорно е установено по делото, че страните са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 232863 от 01.12.2023 г.,
съгласно който „Макроадванс“ АД е предоставил на ищеца заем в размер на 1000 лева
срещу задължението на ищеца да го върне при уговорените в догова условия.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Сключеният между страните договор има правната
характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната разпоредба,
поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. За
нищожността на договора съдът следи служебно, ако същата произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства - ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
5
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не
е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочена единствено абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР. Посочено е, че
ГПР е 49,65%, а възнаградителната лихва – 41 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която
е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои неспазването на
изискване на посоченото законово основание.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19,
ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
6
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са
установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение
на задължението за осигуряване на обезпечение. Ответникът не оспорва обстоятелството, че
при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за
заплащане на неустойка, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК
/стр. 4 от отговора на исковата молба/.
Съдът намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка
представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е включено при
определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посоченото задължение
в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен
в неравностойно положение, доколкото за последния не е налице яснота по отношение на
разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит. Още при сключването на
договора е предвидено, че неустойката по чл. 10 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка
вноска по договора, като общият й размер е 1248 лева /при отпусната заемна сума от 1000
лева или повече от 100 % от кредитната сума/, а видно от погасителния план към всяка
месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 62,40 лева за целия
срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида
обезпечение и срока за представянето му /тридневен/, създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Поради това
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно
при сключване на договора за кредит е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото в годишния процент на разходите не е включено задължението
за плащане на неустойка, определено по размер към момента на сключване на договора за
кредит с изготвяне на погасителния план, който представлява неразделна част от договора.
За пълнота следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на
СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно
относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски
7
практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. След като
посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да
се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от
тази директива.
По така изложените съображения договорът за кредит следва да се приеме за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в
годишния процент на разходите не са включени всички задължения по договора за кредит,
поради което не следва да бъдат обсъждани останалите, сочени от страна на ищеца
основания за недействителност на договора.
С оглед основателността на главния иск не се сбъдна вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск.
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва
да се присъдят и сторените от него разноски в общ размер от 104,12 лева.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ищеца в производството, дължимото се възнаграждение. За
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв пред съответната
инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в
който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на
безплатна правна помощ. В случая по делото е представен договор за правна помощ и
съдействие, в който е посочено, че на ищеца се предоставя правна помощ безплатно по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в
производството.
По отношение размера на дължимото на адв. М. адвокатско възнаграждение съдът
намира следното:
Съобразно практиката на СЕС, обективирана в решения, постановени по дела С-
427/16 и С-428/16, съдът след като съобрази фактическата и правна сложност на делото
може да определи възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не е
обвързан в преценката си от критериите по НМРАВ при определяне размера на адвокатското
възнаграждение. В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС с
решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. В цитираното решение е прието, че чл.
101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
8
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, както и че чл. 101, § 2 от ДФЕС във
връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 от
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.
В случая пълномощникът на ищеца претендира адвокатско възнаграждение в размер
на 672 лева. Същевременно делото не представлява фактическа и правна сложност, не е с
голям обем, проведено е едно съдебно заседание, в което не се е явил процесуалният
представител на ищеца и са ангажирани само писмени доказателства. Като взе предвид тези
обстоятелства и така посочената практика съдът намира, че възнаграждението следва да
бъде определено в размер на сумата от 300 лв.
Към така посочения размер на възнаграждението следва на основание § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004г. да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от
360 лв. с ДДС. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с актуалната практика на
ВКС, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV
г. о., ГК се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС,
в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното
дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален
интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл са и Определение №
306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.
т. д. № 1082/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК,
ІІ т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ТК, ІІ т. о. и Определение
№ 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т. о. В посочената съдебна практика се
приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката
правна помощ се овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването
на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна
услуга, а въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС,
е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
9
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Т. Л. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес с. О.,, общ. П., ул. ********* № ** и „Макроадванс“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап. 14,
представлявано от В. С. - изпълнителен директор, че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит № 232863 от 01.12.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона
– чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от В. С. - изпълнителен
директор ДА ЗАПЛАТИ на Т. Л. И., ЕГН **********, с постоянен адрес с. О.,, общ. П., ул.
********* № **, сумата в размер на 104,12 лева, сторени разноски в хода на производството
за държавна такса.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от В. С. - изпълнителен
директор ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, с адрес гр. П., бул. ******“ №
81, ет. 3, ап. Б на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
10