№ 3254
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20241100505503 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 2898 от 19.02.2024 г., постановено по гр. д. №
39479/2023 г. на Софийски районен съд, 128-ми състав, е признато за
установено по отношение на Л. Г. Л., че дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД следните суми, за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
17744/2023 г., а именно: 1097,46 лева, представляваща главница по договор за
паричен заем № 4129737/27.04.2021 г., сключен между длъжника и „Изи Асет
мениджмънт“ АД, изплатена от „Файненшъл България“ ЕООД въз основа на
договор за поръчителство № 4129737/27.04.2021 г., вземането по който
последното е прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/02.06.2022 г. към
рамков договор за цесия от 02.03.2020 г., ведно със законна лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК (03.04.2023 г.) до изплащане на вземането; 106,21 лева,
представляваща договорна лихва за период от 11.05.2021 г. до 23.11.2021 г.,
платена от поръчителя и 166,95 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 24.11.2021 г. до 28.03.2023 г.
С решението е разпределена и отговорността за разноски между
страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 800 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
1
ответника Г. Л., подадена чрез адв. Н. И., в която са изложени доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт. Според
въззивника сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на
изискванията на ЗПК. На първо място излага, че процесният договор не
отговаря на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и по-точно счита, че в
договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР,
което води до неяснота относно включените в него компоненти. Намира, че
договорът не отговаря и на изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като
не съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя.
Поради тези съображения намира, че в случая съществените елементи на
договора за погасителен план и ГПР не са достатъчно ясно уговорени по
смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК. В допълнение сочи, че в процесния казус не се
доказва и потребителят при договарянето да е разполагал с възможност да
изрази становище и повлияе върху съдържанието на договора и конкретните
клаузи.
По-нататък в жалбата са наведени оплаквания и за нищожност на
клаузата, регламентираща договорната лихва. Според въззивника размерът на
възнаградителната лихва представлява нарушение на добрите нрави, тъй като
надвишава трикратният размер на законната лихва. Намира, че нищожността
на клаузата за договорна лихва влече недействителност на целия договор, тъй
като същият не би бил сключен без тази клауза.
Изложени са и съображения за недействителност и на процесния
договор за поръчителство поради противоречие с разпоредби на ЗПК.
Ето защо е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на
първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и
отхвърляне на предявените искове.
В законоустановения срок от насрещната страна „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД чрез юрк. Н.Т. е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който е взето становище за неоснователност
на последната. Според въззиваемия правилно първоинстанционният съд е
приел, че не са налице основания за недействителност на договора за заем,
нито нарушение на разпоредбите на ЗПК, водещо до недействителност на
договора. В тази връзка посочва, че в договора ясно са посочени всичките му
параметри, представен е погасителен план към договора, предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания, право да се откаже
от договора.
По отношение на клаузата за възнаградителна лихва посочва, че към
момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е
нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата –
предоставяне за ползване на паричен заем. Намира, че няма пречка страните
да уговарят договорна лихва над размера на законната такава, като в случая
страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит,
включително и размера на лихвите. Счита, че клаузата, в която е уговорена
възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, тъй като в
процесния договор единственият разход, който формира ГПР е договорната
лихва, доколкото не са предвидени други разходи в самия договор, които
2
следва да бъдат включени в ГПР.
С оглед изложеното в отговора е отправена молба до въззивния съд за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционното решение обаче е неправилно поради следните
съображения:
Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение в изпълнение на
принципа за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури
правилното приложение на императивния материален закон, дори и във
въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в
първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор относно
вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, по който съдът
следи за спазване на императивни материалноправни норми (чл. 7, ал. 3 ГПК).
С оглед правомощията на въззивния съд при съобразяване разпоредбата
на чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав приема за неправилни изводите
на СРС относно валидността на договор за предоставяне на поръчителство и
договора за кредит поради следното:
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове, предявени по реда на чл, 422, ал. 1 ГПК, с правна
квалификация чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за
установяване съществуването на вземания по цедиран договор за паричен
заем № 4129737/27.04.2021 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
Л. Л. за следните суми: 1097,46 лв., представляваща платена от „Файненшъл
България“ ЕООД главница, ведно със законната лихва от 03.04.2023 г. (дата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане, сумата
от 106,21 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 11.05.2021
г. до 23.11.2021 г., и сумата от 166,95 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 24.11.2021 г. до 28.03.2023 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. №
17744/2023 г. по описа на СРС, 128-ми състав.
3
Ищецът е частен правоприемник на „Файненшъл България“ ЕООД, като
черпи правата си от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
02.03.2020 г., по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД са
прехвърлили възмездно на цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД свои вземания, подробно индивидуализирани в
приложение към договора, сред които и процесното вземане. Представено е и
потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Видно от пълномощното, находящо се на л.
32 от първоинстанционното дело, цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията им.
От „Файненшъл България“ ЕООД, чрез пълномощник „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, е съставено писмо за уведомяване
на длъжника за цесията, но липсват данни за връчването му преди процеса.
Пред настоящата инстанция не е спорно, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД
в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател е сключен
договор за паричен заем № 4129737/27.04.2021 г., с който е уговорено
предоставяне на заем в общ размер от 1250 лв., погасяването на който да се
извърши на 15 двуседмични вноски в размер на 92,59 лв. всяка. Уговорен е
фиксиран лихвен процент по заема от 35 % и годишен процент на разходите –
41,72 %. Посочена е обща сума дължима от заемателя в размер на 1388,85 лв.
Представен е и погасителен план към договора (л. 13 от първоинстанционното
дело).
В чл. 4 от договора за кредит е уредено задължение на заемателя да
представи обезпечение, което може да е двама поръчители, работещи на
постоянен трудов договор с доход над 1000 лв. и добро кредитно досие;
банкова гаранция в полза на заемодателя; одобрено от заемодателя дружество
поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с това
задължение на ответника едновременно със сключване на договора за кредит е
подписан от него и договор за предоставяне на поръчителство № 4129737 с
„Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който потребителят възлага, а
поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря солидарно в потребителя
пред „Изи Асет Мниджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на задължението по договора за паричен заем. В
чл. 2 е предвидено, че договорът влиза в сила в случай, че потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция. В чл. 3, ал. 1 от договора пък е
предвидено, че за поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи
възнаграждение на поръчителя в размер на 651,15 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 43,41 лв., като вноските са дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.
Отношенията между страните по обезпечения с поръчителство от
„Файненшъл България“ ЕООД договор за паричен заем са подчинени на
специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му
за спора редакция към датата на сключване на договора. За да бъде валидно
4
сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Тези условия следва
да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна
връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът
недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
пък предвижда, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в това число и тези дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 41,72 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „Файненшъл
България“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването
на кредита е било обусловено от сключването на договор за предоставяне на
поръчителство от кредитополучателя. Предвидените в договор за кредит
възможни обезпечения са всъщност невъзможни и несъответни като тежест на
размера на отпусната в заем сума и е видно, че едновременно с подписване на
договора за кредит е подписан и договора за поръчителство с дъщерно
дружество на кредитодателя без да се изчаква тридневен срок за представяне
на обезпечение и при директно залагане в погасителния план на договора за
кредит (който не би трябвало да предполага наличен договор за
поръчителство) на вноски по договора за поръчителство. Процесният договор
за поръчителство е лично обезпечение – съгласието на кредитора да бъде
5
обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е
едностранен и безвъзмезден, т. е. по него задължения възникват само за
поръчителя. Възможно е договорът да има двустранен и възмезден характер,
както е и в настоящия случай, тъй като кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на поръчителя.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 са
нищожни (чл. 19, ал. 5 ЗПК). Съпоставянето в частност на общия размер на
възнаграждението за поръчителя и начислената договорна лихва с размера на
главницата по договора за кредит (651,15 лв. + 138,85 лв. = 790 лв. спрямо
1250 лв.) обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено и то
значително като възлиза на 63,2 %. Нещо повече, уговорка за заплащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер,
повече от половина на този на отпуснатия кредит, не отговаря поначало на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на страните по договора и до скрито оскъпяване на кредита.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на жалбоподателя
по процесния договор за потребителски кредит отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в ГПР. По този начин
се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.
Следователно договорът за поръчителство, който е сключен от ищеца на
основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на
горепосочената императивна законова норма, се явява нищожен – чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
При липса на договор за поръчителство плащането е без правно
основание, не обвързва длъжника и „Файненшъл България“ ЕООД не се
суброгира в правата на кредитора дори за главницата, която остава дължима
към него. При липса на регресно вземане в полза на „Файненшъл България“
ЕООД, такива не са цедирани на ищеца и съответно той не се явява кредитор
на ответника. В този смисъл ищецът не се легитимира като титуляр на
претендираното регресно вземане, поради което и релевираната претенция за
платена главница и акцесорните за възнаградителна и мораторна лихва се
явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, противно на приетото от
първоинстанционния съд.
Ето защо първоинстанционното решение е неправилно и като такова,
следва да бъде отменено, а исковите претенции – отхвърлени.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора решението следва да бъде отменено и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати разноски по делото, като същите бъдат
6
възложени в тежест на ищеца. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има
право да му бъдат присъдени разноските, направени в хода на заповедното и
първоинстанционното производство.
За заповедното производство се претендират разноски в размер на 1200
лв. Представен е договор за правна защита и съдействие от 11.05.2023 г.
сключен между ответника и адв. Б. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв,
съгласно който адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица.
Ал. 2 от същата разпоредба предвижда, че ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. На съда е служебно известна
практиката на Съда на европейския съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е
съобразена и практиката на Върховния касационен съд, съгласно която
посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. В случая приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 6, т. 5, предл. последно от Наредба № 1, като
възнаграждението в полза на адв. Б. за заповедното производство следва да
бъде определено в размер на 50 лв.
В хода на исковото производство ответникът претендира разноски в общ
размер от 1300 лв. за адвокатско възнаграждение. Отново е представен
договор за правна помощ и съдействие от 19.09.2024 г., сключен на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, между ответника и адв. М.Л.. Когато с една искова
молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да
се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът
от цената на всички искове (Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2982/2019 г., II т. о.,), която принципна постановка следва да намери
приложение и в хипотезите на предявен оценяем и неоценяем иск. В случая
възнаграждението следва да бъде определено в размер към минималния, а
именно 500 лв. предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото
пред районния съд. Ето защо в полза на адв. Л.ов следва да бъдат присъдени
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ответникът има право на разноски
за въззивното производство. Претендират се разноски в общ размер от 1300
лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. По делото обаче не е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, а единствено
пълномощно за учредена представителна власт в полза на адв. И.. При това
положение разноски за адвокатско възнаграждение в полза на адв. И. не
следва да бъдат присъждани.
Въззивникът претендира и разноски за държавна такса за въззивната
жалба в размер на 25 лв., които следва да му бъдат присъдени.
Така мотивиран, съдът
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 2898 от 19.02.2024 г., постановено по
гр. д. № 39479/2023 г. на Софийски районен съд, 128-ми състав,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК о т „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК ********* срещу Л. Г. Л. с
ЕГН ********** положителни установителни искове с правна квалификация
чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за установяване
съществуването на вземания по цедиран договор за паричен заем №
4129737/27.04.2021 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Л. Л.,
за следните суми: 1097,46 лева, представляваща главница по договор за
паричен заем № 4129737/27.04.2021 г., сключен между длъжника и „Изи Асет
мениджмънт“ АД, изплатена от „Файненшъл България“ ЕООД въз основа на
договор за поръчителство № 4129737/27.04.2021 г., вземането по който
последното е прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/02.06.2022 г. към
рамков договор за цесия от 02.03.2020 г., ведно със законна лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК (03.04.2023 г.) до изплащане на вземането; 106,21 лева,
представляваща договорна лихва за период от 11.05.2021 г. до 23.11.2021 г.,
платена от поръчителя и 166,95 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 24.11.2021 г. до 28.03.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК ********* да
заплати на адв. К.И. Б. с ЕГН **********, сумата от 50 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в хода на
заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК ********* да
заплати на адв. М.Л. Л.ов с ЕГН **********, сумата от 500 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
в хода на исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК ********* да заплати на
Л. Г. Л. с ЕГН ********** сумата от 25 лв., представляваща разноски,
направени в хода на въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9