Р
Е Ш Е Н И Е
София, 09.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав, в открито заседание на деветнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Желявска гр.д.№ 1494/2019 г., за да се произнесе взе пред вид следното:
Предявен е иск от „У.Б.1." ЕООД, ЕИК *******, София, пл. "*******, п.к. 1000, гр. София чрез адв. Р.М. и адв. О.Т., САК, Адвокатско дружество В.Т., п.к. ****, съд. адрес:***, Рейнбоу център, ет. 4, против РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
представлявана от Министъра на финансите, София, ул. ****, за заплащане на сумата 107 418,68 лв., на основание чл.
4, пар. 3 от ДЕС /2/, евентуално – на основание чл.
49, вр. чл. 45 ЗЗД, представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер на 20% за
производство на електрическа енергия през периода 01.01,2014 г. – 09.08.2014 г., ведно с мораторна лихва в размер 32 737,36 лв. за периода
31.01.2016 г. до завеждане на делото и законните последици – лихва и разноски.
При
условията на евентуалност са предявени претенции за
същите суми, включващи главница и мораторна лихва, и с правно основание, съответно: чл. 55, ал. 1, предл. 1- во ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, със законните последици.
В исковата молба се твърди, че „ищцовото
дружество е производител на електроенергия от възобновяеми
източници - вятър. В периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г. ищецът заявява, че е продавал електрическа енергия, произведена
от собствена вятърна електрическа централа, по регулирани от КЕВР
преференциални цени на електрическа енергия, която се е изкупувала от "Енерго-Про
Продажби" АД, съгласно Договор за изкупуване на електрическа енергия № 136/
20.04.2010 г., сключен между „У.Б.1." ЕООД и "Е.ОН България
Продажби" АД.
По силата на Договора за изкупуване ищецът, в качеството
си на производител, е продавал електрическа енергия, която ЕПП, като купувач, е
изкупувал, в съответствие с разпоредбите на Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/. Произведената от ищцовото дружество електрическа енергия "Енерго-Про
Продажби" АД е изкупувало ежемесечно на база издадени от ищеца фактури, по
преференциална цена, определена от КЕВР с Решение № Ц-010/30.03.2011 г.
По – нататък в исковата молба се твърди, че вятърната
електроцентрала, собственост на „У.Б.1." ЕООД, е присъединена към
електроразпределителната мрежа на "Електроразпределение Север" АД на
основание Договор за присъединяване на обект на независим производител на
електрическа енергия № ДУА-894/16.06.2008-3058-ВГ-22.07.2008-4019-ВГ-27.05.2009
от 02.06.2009 г., сключен между ищеца и "Е.ОН България Мрежи" АД.
Според него, с приетия чл. 35а на ЗЕВИ е въведена нова
"такса", приложима единствено по отношение на производителите на
енергия с енергиен източник вятър и слънце. Таксата била в размер от 20 на сто
върху приходите от преференциалната цена за произведената електрическа енергия
от възобновяем източник. На 31.07.2014 г. КС
постановява единодушно Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ по к.д. №
1/2014 г. и обявява за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр.
109/2013 г./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3
и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
Ищецът твърди, че считано от 24.02.2014 г., е започнал да
търпи пряка и непосредствена загуба /вреди/ от противоконституционните
разпоредби на чл. 35а - 35в ЗЕВИ.
Счита, че приемането на тези противоконституционни
разпоредби, освен че нарушава българската конституция, представлява също така и
съществено нарушение на множество разпоредби на правото на ЕС, които
предоставят права на частноправни субекти.
В тази връзка ищецът моли съда да постанови решение, с
което, на основание чл. 4, § 3 от ДЕС да осъди ответника да му заплати следните
суми: - сумата 107 418,68 лв.,
дължима във връзка с прилагането на противоконституционните разпоредби на чл.
35а - 35в ЗЕВИ през периода 01.01,2014 г. –
09.08.2014 г.; - сумата 32 737,36 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане – мораторна
лихва върху главницата за периода от 31.01.2016 г. до датата на предявяване на
настоящия иск, на основание чл. 86 ЗЗД и законната лихва върху посочените суми,
считано от завеждане на делото до окончателното им плащане.
В условията на евентуалност, в случай че не се уважи
искът му по чл. 4, § 3 от ДЕС ищецът счита, че Държавата следва да бъде осъдена
да му заплати претендираната сума на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, във вр.
с чл. 7 КРБ.
Отново в условията на евентуалност е предявил срещу
Държавата и претенции с правно основание чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД.
Претендира разноски и адвокатски хонорар.
Представил е писмени
доказателства.
В хода по същество моли съда да уважи предявения иск
изцяло, като основателен и доказан. Претендира разноски по списък.
Ответникът РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра
на финансите, оспорва предявения иск изцяло като неоснователен, необоснован и
недоказан по основание и размер. Претендира разноски и юк.
възнаграждение.
Навежда възражения за неподведомственост на спора на
гражданските съдилища.
Твърди, че не е налице липса на материалноправна
легитимация на държавата да отговаря за твърдените от ищеца имуществени
вреди от законодателната дейност на Народното събрание.
На следващо място твърди, че не са осъществени
материално-правните предпоставки на извъндоговорната
отговорност на държавите-членки по чл. 4, § 3 от ДЕС, тъй като ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата изисква
кумулативното наличие на следните условия: 1. нарушена норма от правото на ЕС,
която предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е
достатъчно съществено и 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушената
норма и настъпилите вреди. В случая ответникът счита, че тези предпоставки не
са изпълнени.
Според него липсва пряка причинно-следствена връзка между
нарушена норма на правото на ЕС и настъпила вреда, която причинно -следствената
връзка, като елемент от фактическия състав на отговорността, подлежи на
доказване на общо основание, а не се предполага.
Заявява, че Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни длъжностни лица, но само и единствено в
лицето на правосубектния държавен орган, с който тези
длъжностни лица се намират в трудови или служебни правоотношения. Следователно,
от държавата като самостоятелен правен субект не може да бъде търсена
отговорност на основание чл. 7 КРБ.
По – нататък в отговора на исковата молба ответникът
заявява, че липсват и противоправни действия на
народните представители, които са приели посочените правни норми, въвеждащи
заплащане на цитираната такса от 20 %. В тази връзка оспорва твърдението на ищцовата страна, че законовите разпоредби, които са
уреждали събирането на процесната такса, са били
приети от Народното събрание противоправно и с
умисъл, като народните представители и
институциите са знаели, че приемат противоконституционни разпоредби и са
сторили това съвсем съзнателно.
Счита, че, само по себе си, приемането на закон, който
впоследствие е обявен за противоречащ на Конституцията, не представлява по
дефиниция целенасочено, злоумишлено и противоправно
поведение, а погасяването на публичноправно
задължение до 10.08.2014 г. не може да се разглежда като имуществена вреда за
съответните адресати на нормата на чл. 35а от ЗЕВИ в пряка причинна връзка с противоправно поведение на държавата, като възложител на
работа на законодателния колективен орган при осъществяване на властническа
дейност от последния.
Поради това прави извод, че всичко, извършено в периода
между влизането на закона в сила и обявяването му за противоконституционен, остава
законосъобразно, тъй като се е прилагал действащ закон. Следователно, до
обявяването на нормата за противоконституционна същата следва да се счита за
валидна и законосъобразна и валидно пораждаща търсеното от законодателя правно
действие.
Ответникът счита също, че в случая липсва пряко възлагане
на работа по смисъла на чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Държавата не е
пасивно легитимирана да отговаря по иск, обоснован с
гаранционно-обезпечителната й отговорност, тъй като не може да се разглежда като
„възложител“ на работа на Народното събрание, нито пък Народното събрание може
да се приема за „лице“, на което държавата е възложила работа.
Това води до извода, че държавата и Народното събрание са
различни правни субекти и, доколкото оплакванията на ищеца касаят дейността на
правен субект, различен от ответника по делото, то искът срещу държавата се
явява изцяло неоснователен на още едно основание.
Навежда твърдения, заедно с това, за липса на вина, като
елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД, във връзка с чл. 7 от КРБ.
Счита, че за периода 01.01.2014
г. — 09.08.2014 г. правните разпоредби, въз основа на които е осъществено
удържането на такси и внасянето им към държавния бюджет, са валидно и действащо
право. Конституцията установява, че плащането е извършено от производителите на
съответните видове електрическа енергия на обвързващо ги валидно правно
основание до 10.08.2014 г. и по тази
причина законосъобразно платените държавни такси не могат да се разглеждат като
пропусната полза за съответния период на действие на законови разпоредби за
финансово задълженото лице, каквото ищецът твърди че е. Законът е действащо
право за целия процесен период и същият представлява
годно правно основание за погасяване на валидно възникнало публичноправно
задължение.
В заключение ответникът счита, че не са налице материалноправните предпоставки на деликтната
отговорност, включително и причинно-следствена връзка между твърдяното деликтно действие и твърдените вреди.
Според него евентуално предявените претенции за
неоснователно обогатяване също са неоснователни. Счита за неоснователни и
недоказани твърденията на ищеца, че държавата е получила таксите по чл. 35а и
сл. ЗЕВИ без валидно правно основание. Пред вид обстоятелството, че сумите са
били дължими и внесени в полза на държавата на валидно правно основание, не е
налице основната материално - правна предпоставка, обуславяща реализиране на
фактическия състав на неоснователното обогатяване. Да се приеме обратното
означава да се приеме, че решението на КС има обратно действие, което
противоречи на КРБ и практиката на КС. Респективно, това би означавало с
обратна сила да се заличи вече възникнало и определено публичноправно
задължение на финансово задължено лице към държавата по правоотношение, което
се е развило и е приключило към 10.08.2014 г., без да е налице изрична законова
разпоредба постановяваща подобно действие по смисъла на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Счита евентуалните искови претенции за неоснователни и
поради липса на изискуемост.
Пред вид неоснователността на основания иск, счита и акцесорната претенция за лихва в размер 32 732, 36 лв. за
периода от 31.01.2016 г. до датата на предявяване на иска, а недопустима и
неоснователна.
Отделно от това заявява, че вземането за обезщетение за
вреди от противоправно действие на Народното събрание
е погасено по давност към датата на депозиране на искова молба - 31.01.2019 г.,
тъй като началният момент, от който започва да тече давността при известен
деец, е моментът, в който е извършено конкретното действие по приемане на
законовите разпоредби от Народното събрание. Процесиите норми са гласувани на
04.12.2014 г. и приети на 09.12.2014 г., което, според него, е повече от 5
години от подаването на исковата молба.
Представил е писмени доказателства.
По същество моли съда да отхвърли предявения иск, като
неоснователен и недоказан, с присъждане на сторените разноски по списък.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
от фактическа страна следното:
По делото
безспорно се доказа, че „У.Б.1." ЕООД е производител на електроенергия от възобновяеми
източници – вятър, като вятърната електроцентрала, собственост на „У.Б.1." ЕООД, е присъединена към електроразпределителната мрежа на
"Електроразпределение Север" АД на основание Договор за
присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия №
ДУА-894/16.06.2008-3058-ВГ-22.07.2008-4019-ВГ-27.05.2009 от 02.06.2009 г.,
сключен между ищеца и "Е.ОН България Мрежи" АД.
Не се спори, че в периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищцовото
дружество е продавало електрическа енергия, произведена от собствената си
вятърна електрическа централа, по регулирани от КЕВР преференциални цени на
електрическа енергия, която се е изкупувала от "Енерго-Про Продажби"
АД, съгласно Договор за изкупуване на електрическа енергия № 136/ 20.04.2010
г., сключен между „У.Б.1." ЕООД и "Е.ОН България Продажби" АД.
По силата на този Договор за изкупуване ищецът, в
качеството си на производител, е продавал електрическа енергия, която ЕПП, като
купувач, е изкупувал, в съответствие с разпоредбите на Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/. Произведената от ищцовото дружество електрическа енергия "Енерго-Про
Продажби" АД е изкупувало ежемесечно на база издадени от ищеца фактури, по
преференциална цена, определена от КЕВР с Решение № Ц-010/30.03.2011 г.
С изменения в ЗЕВИ, приети със Заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр. 109/2013 г., в сила от 01.01.2014 г./ в новоприетия чл. 35а ЗЕВИ е въведена нова
"такса", приложима единствено по отношение на производителите на
енергия с енергиен източник вятър и слънце, в размер 20 % върху приходите от
преференциалната цена за произведената електрическа енергия от възобновяем източник.
Въведената нова такса ищецът е заплащал, в съответствие с
чл. 35б ЗЕВИ, като тя е била удържана ежемесечно от крайния снабдител
"Енерго-Про Продажби" АД. От събраните в хода на настоящото
производство писмени доказателства се установява, а и това не се оспорва от
страните, че размерът на заплащаната от ищеца такса в съответствие с чл. 35а и
сл. ЗЕВИ за периода 01.01,2014 г. – 09.08.2014 г.
възлизат на 107 418, 68 лв. и са внесени, съответно, през времето от
14.02.2014 г. – 23.09.2014 г.
С решение на Конституционния съд на Република България №
13 от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. са обявявени
за противоконституционни точки 2 и 3 § 6 Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр. 109/2013 г./, с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 ЗЕВИ. В мотивите си Конституционният съд приема, че таксата, въведена с тези разпоредби, установява за производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия задължение за безвъзмездно
плащане, срещу което не получават никаква услуга, като тази такса нарушава
свободата на стопанска инициатива и принципа на равенство, пред вид факта, че
въведеното задължение е само за тази категория производители на електрическа
енергия.
До момента на
предявяване на иска, а и до настоящия момент, въпреки отмяната на нормите в
ЗЕВИ, предвиждащи заплащане на посочените такси от 20 % върху приходите от
преференциалната цена за произведената електрическа енергия от възобновяеми източници, липсва приет механизъм за уреждане
на евентуални възникнали правни последици във връзка със заплащането на таксите
през периода, в който посочените норми са били действащо право и преди отмяната
им от Конституционния съд на Република България.
Изложеното се
доказва от приетите от съда и неоспорени писмени доказателства.
При така установеното от фактическа страна съдът
намира от правна страна следното:
В настоящото производство съдът е
сезиран с няколко предявени, при условията на евентуалност искови претенции:
претенция по чл. 4, пар. 3 от ДЕС /2/, евентуално
съединена с такава с правно основание чл. 49, вр. Чл.
45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, евентуално съединени с искове
по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД – за сумата 107 418, 68 лв. и мораторна
лихва на основание чл. 86 ЗЗД в размер 32 737, 36 лв. за периода
31.01.2016 г. до завеждане на делото.
Произнасяне се дължи по всяка
една от евентуално предявените претенции по реда, в който те са предявени.
По иска с правно основание чл. 4, пар. 3 от ДЕС
/2/:
СЕС, базирайки се на разпоредбата
на чл. 4, пар. 3 ДЕС, постановява, че на националните
правни системи е предоставена възможността да определят юрисдикциите и
процесуалните правила, по които ще се разглеждат претенциите за отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушаване правото на
ЕС.
Ищецът заявява, че посочената
норма следва да намери пряко приложение и по тази причина основава правната си
претенция на нея.
Цитираната разпоредба задължава държавите - членки да осигурят
спазването на правото на ЕС, а задължението за лоялно сътрудничество изисква от
тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС,
което следва да се изразява не само в стриктно спазване на общностното
право, не само в преустановяване на всякакви действия или бездействия, които го
нарушават, но и в поправяне на последиците от всяко такова нарушение,
включително и обезщетяване на вредите, претърпени от частноправните
субекти вследствие неправомерното поведение на държавата - членка.
В практиката си СЕС утвърждава
отговорността на всяка държава - членка за актовете на нейните органи /действия
или бездействия/, които влизат по съществен начин в противоречие с правото на
ЕС и причиняват вреди на частноправни субекти. СЕС не само провъзгласява принципа
за отговорността на държавата за вреди, но установява изрично и трите
предпоставки за нейното реализиране: 1) нарушение на норма на правото
на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти 2) това нарушение да е
достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно - следствена връзка
между него и претърпяната от частноправните субекти вреда.
Първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на общностното
право, която има директен ефект, даващ възможност на частноправните субекти да
се позоват на нея пред националните съдилища, а те, от своя страна - да я
зачетат и приложат. Тази норма трябва да е ясна и безусловна и да предоставя
права на частноправни субекти, като тя може да се съдържа в учредителен
договор, регламент или директива /в случаите, когато европейските директиви
имат директен ефект - ако срокът за транспонирането им е изтекъл/. С други
думи, за реализиране отговорността на държавата – членка е необходимо
посочването на конкретната разпоредба от действащото право на ЕС, която е
нарушена, установяването дали тя има директен ефект и дали е налице твърдяното
противоречие.
В настоящия случай се твърди, че
от страна на ответника – държавата, е налице нарушение на общностното
право, без да се посочва коя конкретна норма е било нарушена. Цитират се в хода
на производството, включително и в депозираната по делото писмена защита на ищцовата страна Директива 2009/28 ,чл. 108 ЗДЕФ, чл. 16 и
чл. 17 от Хартата, разпоредбите на чл. 5 и чл. 7 от Конституцията на Република
България. Според ищеца чл. 7 КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица,
следва да намери пряко приложение, но съдът не подкрепя това ищцово становище, като счита, че чл. 7 КРБ предоставя
законовата рамка, пораждаща задължение за отговорност на държавата при
съответните предпоставки, в случай че бъде приложена конкретна материалноправна норма от вътрешното ни право.
Съдът е длъжен да разгледа тези
твърдения и в решението си ще се позове на практиката на СЕС, още повече при
липса на единна практика на ВКС и българската юриспруденция, както досежно органа, пред който претенции като настоящата следва
да се предявят и от който да бъдат разгледани, така и досежно
приложимата към тях правна норма, която да обуслови правното основание на
предявения иск.
Както постановява СЕС в свое
решение от 20 септември 2017 г., /Elecdey Carcelen и др. (С-215/16, С-216/16, С-220/16 и С-221 /16,
EU:C:2017:705/, Директива 2009/28 има за цел да установи обща рамка за
насърчаването на производството на енергия от възобновяеми
източници, като задава по- специално задължителни национални цели за общия дял
на енергията от възобновяеми източници в брутното
крайно потребление на енергия /чл. 1 от Директивата/.
Съгласно член 3, параграф 3,
първа алинея, буква а) от Директива 2009/28 за постигането на тези цели
държавите членки могат да прилагат „схеми за подпомагане“ по смисъла на член 2,
втора алинея, буква к) от нея и, следователно, да приложат по - конкретно
инвестиционни помощи, данъчни облекчения или намаления и връщане на платени
данъци или да наложат задължение за използване на енергия от възобновяеми източници.
СЕС приема за установено, че
Директивата следва да бъде прилагана, при спазване на съответните задължения на
държавите – членки в съответствие със заложените в нея цели, но нито една от
посочените разпоредби не им забранява да налагат такса за производството на енергия
от възобновяеми източници и, следователно, държавите
- членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за
подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, определени в
член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28 във връзка с приложение 1 към нея.
Пак според СЕС въвеждането на подобна такса не може само по себе си да се счита
за противоречащо на посочената Директива, именно поради правото на преценка, с
което държавите - членки разполагат, относно начина на постигане на посочената
цел, при спазване на основните свободи, гарантирани с Договора за
функционирането на ЕС.
Настоящият съдебен състав следва
да разгледа и текстовете на разпоредбите
на чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, уреждащи,
съответно, свободата на стопанската
инициатива и право на собственост, както и на принципите на недопускане на дискриминация, на правна сигурност и на
защита на оправданите правни очаквания, в светлината на член 51, параграф 1 от Хартата,
постановяващ, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки - единствено
когато те прилагат правото на Съюза. Такава е и постоянната практика на СЕС,
съгласно която основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да
се прилагат във всички случаи, уреждани от правото на Съюза, но не и извън тези
случаи. Ето защо не може да бъде доказано и прието нарушение на посочените
норми.
Що се касае до текстовете на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, които третират
помощта, предоставена от държава - членка или чрез ресурси на държава-членка,
която под каквато и да било форма нарушава или заплашва да наруши конкуренцията
чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или
производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите -
членки, и нейната евентуална несъвместимост или съвместимост с вътрешния пазар,
съдът намира, че в конкретния случай те не следва да намерят приложение, респ.
бъде обсъждан въпросът за нарушаване от страна на ответника на тези разпоредби,
пред вид факта, че делото, предмет на конкретния спор е за претърпени вреди от
определени такси, а не във връзка с предоставена помощ в смисъла на посочената
разпоредба.
С оглед изложеното, дори и да се
приеме пряко приложение на разпоредбата на чл. 4, пар.
3 ДЕС и без позоваване на конкретна вътрешноправно норма, съдът счита, че в
настоящия случай не е налице първата предпоставка, пораждаща
отговорността на държавата във връзка с причинени от нея евентуално вреди – нарушение
на конкретна норма на общностното право, която,
да създава права за частноправните субекти. По тези съображения съдът намира,
че предявената първа претенция на ищеца е неоснователна и недоказана.
При формиране на извод досежно неоснователност на претенцията по чл. 4, пар 3 от ДЕС, която, според ищеца представлява търсене на
отговорност от страна на държавата за нарушение на норма от общностното
право, съдът следва да се произнесе по останалите предявени претенции.
Както бе посочено по - горе, СЕС,
базирайки се, вероятно, на разпоредбата на чл. 4, пар.
3 ДЕС, в практиката си е приел, че на националните правни системи е
предоставена възможността да определят юрисдикциите и процесуалните правила, по
които ще се разглеждат претенциите за отговорност на държавата за вреди,
причинени на частноправни субекти от нарушаване правото на ЕС.
В този смисъл и при липсата на
яснота кой е процесуалният правен ред, който следва да бъде прилаган при
търсене на отговорност за причинените вреди, съдът дължи произнасяне по всички
искове така, както са предявени.
По предявения иск за отговорност
за непозволено увреждане по чл. 49, вр. Чл. 45 ЗЗД, вр. Чл. 7 КРБ:
Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи, от който са: деяние/действие или бездействие/,
вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и
вина. Съгласно ал. 2 на чл. 45 ЗЗД, във всички случаи вината се предполага до
доказване на противното. Когато причинителят на увреждането докаже, че не е действал
виновно не би могло да се реализира отговорността му на деликтно
основание. Непозволеното увреждане е юридическият факт, от който възникват,
както имуществените, така и неимуществените вреди. Вредите подлежат на
възстановяване само, ако са в причинна връзка с противоправно
поведение на дееца.
Според чл. 49 ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението й.
Искът по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД визира отговорността, при която работодателят
или възложителят на някаква работа отговаря за вредите, причинени от работника
или служителя или от лицето, на което е възложена работата, при или по повод на
тази работа, т.е. тази отговорност е безвиновна.
Елемент на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД е увреждането да е
причинено именно от лице, на което е възложено изпълнението на някаква работа и
увреждането да е настъпило при или по повод на тази работа.
Нормата на чл. 49 ЗЗД урежда, в
този смисъл, обезпечително -гаранционна отговорност за чуждо виновно и противоправно действие, следователно отговорността по чл.
49 ЗЗД не е отговорност за лични действия. Тя е отговорност за чужди противоправни и виновни действия или бездействия.
Възлагането на работата може да
се осъществи, както от физическо лице, така и от юридическо лице. Отговорността
на юридическото лице – възложител на работата, произтича от вината на
натовареното с изпълнението й лице, а не се обуславя от вина на възложителя. Тя
има обезпечително – гаранционен характер и произтича от вината на натоварените
с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във
връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са
невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за
освобождаването им от отговорност.
Настоящият съд намира, че
съставът на гаранционно -обезпечителната деликтна
отговорност по чл. 49 ЗЗД е неприложим в конкретния случай, тъй като не са
изпълнени две от предпоставките, визирани в него – липсва възлагане
изпълнението на работа /съществен елемент, пораждащ гаранционно –
обезпечителната отговорност в съответствие с чл. 49 ЗЗД/, от една страна, а, от
друга - не е осъществен фактическият състав на деликта
по чл. 45 ЗЗД от лица, на които ответникът да е възложил извършване на работа,
от която за ищеца са произлезли твърдяните и претендирани вреди. Обстоятелството, че при приемането на
решението на Народното събрание са участвали народни представители, които със
съответното изискуемо мнозинство и след съответните предвидени процедури, са
приели нормата, породила задължение за ищеца за определен период от време /до
момента на произнасяне на КС с цитираното по – горе решение за отмяна на тази
норма/ за заплащане на такса във връзка с извършваната от него дейност, само по
себе си не представлява доказателство за наличие на увреждащо действие. Към
момента на приемане на нормата тя е имала силата на закон и, като такава, е
била задължителна за изпълнение, респ. е пораждала санкции при неизпълнение. До
отмяната си, пред вид нейният легален и задължителен характер, разпоредбата на
чл. 35а и сл. ЗЕВИ, бидейки норма от националното ни право, е била
съществуваща, неотменена и задължителна, а това изключва наличието на деликт.
Евентуално, този въпрос би могъл
да се обсъжда във връзка със задължението, визирано в чл. 22, ал. 4 ЗКС, за
уреждане на възникналите правни последици от отменените разпоредби от органа,
който ги е постановил, но това задължение не е предмет на настоящото дело и не
подлежи на разглеждане, пред вид факта, че касае задължение на Народното
събрание, което е отделно юридическо лице и отделен правен субект от настоящия
ответник - държавата.
По тези съображения съдът намира,
че предявената евентуална претенция на основание чл49, вр.
чл. 45, вр. чл. 7 КРБ е неоснователна.
По предявените претенции за
неоснователно обогатяване по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД:
Ищецът е предявил евентуално
претенции, базирайки се на правния институт на неоснователното обогатяване на
ответника в същия размер. Претенциите му са на две основания - чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД.
Нормата на чл. 55, ал. 1, ЗЗД
предвижда връщане на даденото на без основание, на неосъществено или на
отпаднало основание. За да е налице неоснователно обогатяване, следва да бъде
доказано обедняване в сферата на ищеца, за сметка на обогатяване от страна на
ответника, т.е. наличие на неправомерно разместване на блага и, в резултат на
това – обогатяване - обедняване в реципрочен размер.
В хода на производството
безспорно се доказа, както бе посочено по – горе, че приетата норма на чл. 35а
ЗЕВИ е въвела нова такса за производителите на енергия от възобновяеми
източници, един от които е ищецът, в размер 20 %. През процесния
период: м. януари .2014 г. – м. август 2014 г. тази норма е била част от
националното ни законодателство. Към момента на приемането й от Народното
събрание тя е имала силата на закон и, като такава, е била задължителна за
изпълнение. До отмяната си, пред вид нейният легален и задължителен характер,
разпоредбата на чл. 35а и сл. ЗЕВИ, бидейки норма от националното ни право, е
била съществуваща, неотменена и задължителна и, респ., пораждаща санкции при
неизпълнението си. Обстоятелството, че КСРБ е обявил тази разпоредба за
противоречаща на Конституцията и тя е спряла да се прилага, не води автоматично
след себе си като последица недължимост на събраните
в съответствие с нея суми, респ. наличие на фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – липса на основание, неосъществено основание или отпаднало основание за
тяхното плащане от ищеца на държавата. И това е така, защото те са събирани на
законно основание през времето на нейното времетраене. С оглед на това съдът
приема, че предявената евентуална претенция по чл. 55 ЗЗД е неоснователна.
Със същите мотиви съдът приема за
неоснователна и втората евентуално предявена претенция - тази по чл. 59 ЗЗД –
общата разпоредба на института на неоснователното обогатяване.
По тези съображения съдът намира,
че всички евентуално предявени претенции са неоснователни и, като такива,
следва да се отхвърлят.
С оглед формирания извод за
неоснователност на главния иск, съдът намира за неоснователна и претенцията за
заплащане на мораторна лихва върху главницата в
размер 32 737,36 лв. за периода от 31.01.2016 г. до завеждане на делото, на
основание чл. 86 ЗЗД и счита че тя, като такава следва да бъде отхвърлена.
Пред вид изхода на делото на
ответника следва да се присъдят разноски, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал.
3, в размер 4 735 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.1."
ЕООД, ЕИК *******, София, пл. "*******, п.к. 1000, гр. София чрез адв. Р.М. и адв. О.Т., САК,
Адвокатско дружество В.Т., п.к. ****, съд. адрес:***, Рейнбоу
център, ет. 4, иск против РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на
финансите, София, ул. ****, за заплащане на сумата 107 418,68 лв.,
представляваща имуществени вреди на основание чл. 4, пар.
3 от ДЕС /2/, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. Чл. 7 КРБ,
евентуално съединен с искове с правно основание чл. 55, ал1 ЗЗД и чл. 59 ЗД,
представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер на 20% за
производство на електрическа енергия през периода 01.01,2014 г. – 09.08.2014
г., ведно с мораторна лихва в размер 32 737,36 лв. за
периода от 31.01.2016 г. до завеждане на делото и законните последици – лихва и
разноски., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА „У.Б.1." ЕООД да
заплати на „РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите разноски
по делото – ю.к. възнаграждение в размер 4 735 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
четиринадесетдневен срок от съобщението за изготвянето му пред Софийски
апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: