№ 5703
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20231100509847 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК и по реда на чл.
274 – чл. 279 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена по електронна поща на
31.01.2023 г., вх. № 27786/01.02.2023 г., на ответника Н. С. К. срещу решение
№ 329/09.01.2023 г., постановено по гражданско дело № 16431/2022 г. на
Софийски районен съд, 82 състав, в частта, с която по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК съдът признава за установено, че жалбоподателят дължи на „Софийска
вода” АД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 908,10 лева – стойност на
доставени ВиК услуги за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „Гео
Милев“, ул. „Сан Мартин“ /предишна ул. ****, с клиентски № ********** за
периода 02.12.2018 г. – 03.06.2021 г., заедно със законната лихва от 02.12.2021
г. до погасяване, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 69431/2021 г. на СРС, 82 състав.
С решението, след извършена компенсация на разноските, ищецът
„Софийска вода” в осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3
1
ГПК 449,47 лева – разноски в исковото и заповедното производства. С
определение № 11991/29.03.2023 г., постановено по гражданско дело №
16431/2022 г. на Софийски районен съд, 82 състав, след частично уважаване
на искане по чл. 248 ГПК, съдът е изменил решението си в частта за
разноските, като е намалил дължимите от ищеца разноски до 304,59 лева. В
определението по чл. 248 ГПК съдът е приел, че е направил грешка в сметките
и че дължимите на ищеца разноски след компенсация са в размер на 181,36
лева, а не определените с решението 36,48 лева. Приел е обаче за
неоснователно възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на
претендираните от ответника разноски за адвокатски хонорар /от 660 лева/.
На 11.04.2023 г. по електронната поща е подадена частна жалба с вх. №
102145/11.04.2023 г. на ищеца „Софийска вода“ АД срещу определението по
чл. 248 ГПК.
Въззивникът поддържа, че обжалваното решение било неправилно.
Необосновано първоинстанционният съд перел за доказано наличието на
облигационно правоотношение, вкл. и факта, че в процесния период
ответникът бил собственик на процесния имот, доколкото последният бил
оспорен своевременно, а не били ангажирани годни доказателства за това.
Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в
обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска. Не е
подал отговор и не взема становище по частната жалба на противната страна.
Претендира разноски.
Въззиваемият /ищец по исковете/ не е подал отговор на жалбата, не
взема становище по допустимостта и основателността й. В частната жалба
поддържа, че определението по чл. 248 ГПК било неправилно. Платеният от
ищеца адвокатски хонорар от 660 лева бил прекомерен. Предвид
фактическата и правна сложност на делото прекомерен бил хонорар над
471,05 лева - минималният размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС в редакцията преди изм. от 11.2022 г., която била и приложимата с
оглед датата на сключване на договора за правна защита. Моли въззивния съд
да отмени определението, като постанови друго, с което да измени размера на
дължимите на ответника разноски, след като намали платеното от него
адвокатско възнаграждение. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по
2
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена е в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за
правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на
заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за
спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР №
1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата
следва да се добави и следното:
Единственият спорен пред настоящата инстанция въпрос е дали по
делото е доказано, че ответникът е бил титуляр на правото на собственост
върху процесния имот, който факт обуславя извода за наличие на
облигационна връзка между страните.
На първо място, както в отговора на исковата молба, така и в първото
открито заседание преди приемане на доклада по делото, ответникът не
заявил ясно, че оспорва в процесния период да е бил собственик на
водоснабдения имот, а бланкетно оспорва наличието на облигационно
отношение. За първи път това възражение е конкретно наведено в хода на
устните състезания пред първата инстанция. То се изразява единствено в
отричане на обстоятелството, без да са изложени конкретни фактически
твърдения, на които се основава /например – че няма такъв договор, че има
последващо разпореждане и др./
На следващо място, съдът е обосновал извода си за доказаност на това
3
обстоятелство, кредитирайки представената от ищеца справка от
Централизираната информационна система за кадастър и имотен регистър –
ИКАР, извършена чрез отдалечен достъп по данни за физическо лице за
вписвания, отбелязвания и заличавания в Служба по вписванията – София, на
Агенция по вписванията /л. 7 и сл. от делото на СРС/. В пореден № 10 /л. 10
СРС/ се съдържат данни за вписване от входящия регистър на СВ. В него се
записват последователно по реда на постъпването им всички нотариални и
други актове, молби и писма, вписването, отбелязването и заличаването на
които се иска /чл. 34, ал. 1 ПВ/. Според чл. 41, ал. 1 ПВ входящият регистър,
азбучният указател, партидната книга, регистърът за справки, регистърът за
отказите и постановените по тях определения се водят на електронен
носител по ред, който е определен от министъра на правосъдието. Чл. 42 ПВ
предвижда, че всеки може да поиска справки по вписванията,
отбелязванията и заличаванията, извлечения от съдържанието на всички
книги и регистри, незаверен препис от всички вписани и отбелязани актове
или актове за заличаване, както и удостоверение за наличието или за
отсъствието на вписване. Съгласно чл. 43а ПВ за периода след 1 февруари
2009 г. държавните и местните органи и администрации извършват справки
по лице и за имот извън случаите по чл. 569 от Гражданския процесуален
кодекс и заявяват предоставяне на електронен образ от вписаните актове, като
справката съдържа информация за наличните вписвания, отбелязвания и
заличавания в базата данни. Издаването на електронни справки и
удостоверения е уредено в чл. 44 ПВ.
Предвид изложеното въззивният съд намира, че представената справка
от ИКАР представлява възпроизведен на хартиен носител електронен
документ, издаден от АВ, в рамките на предоставената компетентност, който
представлява извлечение от данните от входящия регистър на СВ за
подлежащите на вписване в него обстоятелства. Т.е. справката има характер на
официален свидетелстващ документ /по чл. 179 ГПК/. Удостоверява, че на
26.05.2006 г. е вписан нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот,
находящ се в гр. София, ул. ****, както и че ответникът е вписан като купувач.
При липсата на доказателства, които да опровергават съдържанието на
документа, съдът е длъжен да приеме за доказани удостоверените в него
факти. Щом през 2006 г. е вписан договорът за продажба, съдът намира, че
наличието му и вписаното в регистъра съдържание се доказват. Макар ищецът
4
да не е представил документ за собственост, справката е достатъчна /с оглед
защитната позиция на ответника/ да установи този факт, доколкото предмет на
делото не е правото на собственост върху имота.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния жалбата следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд -
потвърдено като правилно в обжалваната част.
По частната жалба:
Предвид нормата на 248, ал. 3 ГПК и доколкото частната жалба е
подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване от легитимирано
лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, следва, че същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Във връзка с доводите по частната жалба въззивният съд намира
следното:
Първо, предвид практиката на СЕС, съдът не е обвързан от
минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Следва обаче да се
има предвид, че тези размери - преди измененията от 2022 г., са служили в
практиката най-малко за предвидим и приемлив ориентир за минималната
цена на адвокатската услуга по определен вид дела. Платеният хонорар от 660
лева е с около 190 лева над минималния, определен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата, в редакцията преди изм. от 11.2022 г. Той обаче е справедлив по
дела без никаква сложност /например при признание на иска, плащане в хода
на процеса и др./. В случая по делото има спорни факти, обсъдени от адвоката
в отговора, в който са заявени и доказателствени искания; в проведеното
съдебно заседание, на което адвокатът се е явил, има искане за допълване на
доклада, приети са писмени доказателства и са изслушани и приети
заключение на СТЕ и ССчЕ; видно от списъка по чл. 80 ГПК /л. 118 СРС/
адвокатът не е искал отделно възнаграждение за подаденото в заповедното
производство възражение. Ето защо въззивният съд намира, че платеното
възнаграждение от 660 лева не е прекомерно и не следва да се намалява.
Предвид изложеното обжалваното определение по чл. 248 ГПК е правилно и
подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
5
По разноските:
При този изход на делото и въззивникът няма право на разноски, и
частният жалбоподател.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 2 вр. чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 329/09.01.2023 г., постановено по
гражданско дело № 16431/2022 г. на Софийски районен съд, 82 състав, в
обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 102145/11.04.2023 г.
на ищеца „Софийска вода“ АД срещу определение № 11991/29.03.2023 г.,
постановено по гражданско дело № 16431/2022 г. на Софийски районен съд,
82 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6