Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г
състав, в публично заседание на двадесет
и първи юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Мл. съдия ИРИНА
СТОЕВА
при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа
докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 16077 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 207091 от 02.09.2019 г., постановено по гр. д. № 44769/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65-ти състав, е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 240,
ал. 1 и 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Х.Н.Х. дължи на „Ф.И.“ ЕАД сумата от 554,22 лв. –
главница по договор за кредит от 02.04.2015 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия то 26.09.2015
г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от
10.07.2017 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 69,24 лв. – възнаградителна
лихва по договор за кредит от 02.04.2015 г. за периода от 16.01.2016 г. до
21.11.2016 г., и сумата от 58,89 лв. – законна лихва за забава върху главницата
по договор за кредит от 02.04.2015 г., дължима за периода от 10.01.2016 г. до
30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 26.07.2017 г. по гр. д. № 46423/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 65-ти състав. Отхвърлени са исковете за разликата над сумата
от 554,22 лв., представляваща главница по договор за кредит от 02.04.2015 г.,
сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор
за цесия то 26.09.2015 г., до пълния предявен размер от 620,75 лв., за
разликата над сумата от 69,24 лв., представляваща възнаградителна лихва по
договор за кредит от 02.04.2015 г. за периода от 16.01.2016 г. до 21.11.2016
г., до пълния предявен размер от
94,15 лв., както и искът за сумата от 288,64 лв., представляваща такса за
оценка на досие и такса за допълнителна услуга „Кредит у дома“. С оглед изхода на спора,
съразмерно на уважената част от предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на сумата от
212,34 лв.
Срещу
така постановеното решение, в частта, в която предявените искове са уважени, е
подадена въззивна жалба от Х.Н.Х., в която решението се оспорва като
неправилно. Въззивникът възразява срещу материалноправната легитимация на
ищеца, противопоставяйки се на възприетия в обжалваното решение извод, че
договорът за прехвърляне на процесните вземания му е бил съобщен надлежно от
първоначалния кредитор. Наред с това поддържа възражението си за погасяване на
процесните вземания по давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната
част, като вместо него бъде такова, с което предявените искове бъдат отхвърлени
изцяло.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от „Ф.И.“ ЕАД,
в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Въззиваемото дружество
поддържа, че длъжникът е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне, като излага
подробни съображения срещу възражението за изтекла погасителна давност. Моли
решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.
Решението
на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за разликата
над сумата от 554,22 лв. до пълния предявен размер от 620,75 лв., искът с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с
чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК за разликата над сумата от 69,24 лв. до пълния
предявен размер от 94,15 лв., и искът за сумата от 288,64 лв., представляваща
такса за оценка на досие и такса за допълнителна услуга „Кредит у дома“, не е
обжалвано от въззиваемия ищец, поради което е влязло в законна сила.
Софийски градски
съд, след като съобрази доводите и
твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:ч
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във
въззивната жалба.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение
във обжалваната му част с оглед на наведените доводи, съдебният състав намира
следното:
Съдът
е сезиран с обективно, кумулативно съдеинени положителни установителни искове с
правно основание основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо
във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността
на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден
договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между ответника и
праводателя на ищеца, сумата по който да е предоствена от кредитора и усвоена
от длъжника, като задълженията на последния за връщане на главницата по кредита
и заплащане на възнаградителна лихва да не са били изпълнени на уговорените
падежи. На следващо място следва да бъде установено наличието на валиден
договор, сключен между кредитора по договора за потребителски кредит и ищеца, с
предмет прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, както и
надлежното уведомяване на ответника за извършеното прехвърляне от страна на
цедента.
Настоящият
състав на въззивния съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд в
обжалваното решение относно наличието на валидно възникнало облигационно отношение
между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД по договор за потребителски кредит № *********
от 26.09.2015 г., по силата на който на Х.Н.Х. е отпуснат заем в размер на
сумата от 700 лв., получена при подписване на договора, която последният се е
задължил да върне заедно с възнаградителна лихва в общ размер на сумата от
138,06 лв. на 60 седмични погасителни вноски. Съгласно клаузите на договора за
потребителски кредит в погасителните вноски са включени освен задълженията за
връщане на главницата и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва още и
задължения за заплащане на такса за оценка на досие и възнаграждение за
предоставянето на допълнителна услуга „Кредит у дома“, като последните са
отречени с решението на първоинстанционния съд, влязло в сила в съответната
необжалвана част. Така общия размер на задълженията на кредитополучателя се
формира единствено от главницата и уговорената възнаградителна лихва, като
същият възлиза на сумата от 838,06 лв., платима за периода от 03.10.2015 г. до
19.11.2016 г. на 59 равни седмични погасителни вноски и последна шестдесета
изравнителна вноска.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по процесния
договор за потребителски кредит са извършени пет на брой плащания, възлизащи в
общ размер на сумата от 193 лв., както следва: на 26.09.2015 г. е платена
сумата от 100 лв., на 25.10.2015 г. е платена сумата от 20 лв., на 03.11.2015
г. е платена сумата от 25 лв., на 11.11.2015 г. е платена сумата от 24 лв. и на
19.11.2015 г. е платена сумата от 24 лв. При съобразяване нищожността на
клаузите, с които е уговорено заплащането на такса за оценка на досие и
възнаграждение за предоставянето на допълнителна услуга „Кредит у дома“, всички
извършени по кредита плащания следва да бъдат отнесени за погасяване на
задълженията за връщане на усвоената главница и за заплащане на дължимата
възнаградителна лихва, в резултат на което непогасеният остатък от главницата е
намален до размера на сумата от 554,22 лв., включващ непогасеният остатък от
петнадесетата вноска с падеж на 09.01.2016 г. в размер на 6,60 лв. и пълния
размер на вноските с падеж от 16.01.2016 г. до 19.11.2016 г., съответно задължението
за заплащане на възнаградителна лихва е намалено до размера на сумата от 76,87
лв., включваща вноските с падеж от 16.01.2016 г. до 19.11.2016 г.
От
представения като писмено доказателство по делото договор от 28.07.2016 г. за прехвърляне на
вземания се установява, че „П.Ф.Б.“ ООД е поело задължение да прехвърли в полза
на „Ф.И.“ ЕАД свои вземания, посочени в Приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора, в което са включени вземанията на
цедента към Х.Н.Х., произтичащи от процесния договор за потребителски
кредит № *********, сключен на 26.09.2015 г.
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и
длъжника от деня, когато бъде съобщено на последния от предишния кредитор. По
делото е представено пълномощно с нотариална заверка на подписа от 08.09.2016
г., издадено от „П.Ф.Б.“ ООД, по силата на което на „Ф.И.“ ЕАД се предоставя
представителна власт да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията,
настъпило по силата на договора за цесия от 28.07.2016 г., от името на
упълномощителя. Представено като приложение към исковата молба е още писмено
уведомление, с което „Ф.И.“ ЕАД, действайки от името на „П.Ф.Б.“ ООД, уведомява
Х.Н.Х. за настъпилото по силата договора от 28.07.2016 г. прехвърляне на
вземанията на „П.Ф.Б.“ ООД срещу него, произтичащи от договор за потребителски
кредит от № *********, сключен на 26.09.2015 г. Уведомлението се счита получено
от Х.Н.Х. на 26.11.2018 г. с връчването на препис от исковата молба и
приложенията към нея на ответника. Обстоятелството, че в случая исковата молба
и приложенията към нея са връчени на ответника по реда на чл. 47 ГПК не
осуетява материалноправните последици на получаването на уведомлението за
цесията от длъжника, които съдът съобразява по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК като
такива, произтичащи от факти от значение за спорното право, настъпили след
предявяване на иска. В тази насока неоснователно се явява възражението, че
уведомлението за цесията било получено не от длъжника, а от неговия особен
представител, поради което прехвърлянето на вземането не е произвело действие
за него. В случая в съответствие с правилото на чл. 47, ал. 5 ГПК съобщението
за цесията се счита връчено на длъжника с изтичането на двуседмичния срок от
залепването на уведомлението за получаване на книжата от канцеларията на съда,
което е станало на 26.11.2018 г., като също така е налице и снабдяването на
назначения при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника
с препис от исковата молба и приложенията към нея, с което също се счита, че
цесията е съобщена и в какъвто смисъл е трайната съдебна практика.
С
връчване на уведомлението за настъпилото прехвърляне на длъжника цесията е
произвела действие за него, в резултат на което, считано от 26.11.2018 г.
титуляр на вземанията срещу Х.Н.Х., произтичащи от договор за потребителски
кредит от № *********, сключен на 26.09.2015 г., за главница в размер на 554,22
лв. и за възнаградителна лихва в размер на 76,87 лв., е „Ф.И.“ ЕАД. Доколкото
от ответника не се твърдят извършени след 19.11.2015 г. плащания по договора за
потребителски кредит, съдът намира, че непогасеният остатък от главницата по
него възлиза в размер на сумата от 554,22 лв., съответно остатъкът от
възнаградителната лихва възлиза на сумата от 76,87 лв., като считано от
19.11.2016 г. същите са изискуеми в пълен размер. На деня след настъпването на
изискуемостта на първата неплатена вноска за главница с падеж на 09.01.2016 г.
длъжникът е изпаднал в забава, с което в негова тежест е започнало
начисляването на законна лихва, чийто общ размер за периода от 10.01.2016 г. до
19.11.2016 г. възлиза на сумата от 58,89 лв.
Възражението
на ответника за погасяване на процесните вземания по давност насоящият съдебен
състав намира за неоснователно. По отношение на вземането за главница
приложение намира общата петодишна погасителна давност, като предвиденото в
договора разсрочено изпълнение на задължението за връщане на главницата не
променя единния му характер, съответно не се касае за периодично плащане по
смисъла на чл. 111, б. „в“, предл. трето ЗЗД. Вземанията за възнаградителна
лихва и лихва за забава представляват периодични плащания, като по отношение на
тях приложение намира кратката тригодишна погасителна давност. Изискуемостта на
процесните вноски за главница и възнаградителна лихва по договора за кредит е
настъпила последователно в периода от 09.01.2016 г. до 19.11.2016 г. При
отсъствието на основания за спиране или прекъсване на давностния срок вземанията
за главница и възнаградителна лихва, включени в седмичните погасителни вноски,
се погасяват по давност в периода от 10.01.2021 г. до 20.11.2021 г. относно
вземанията за главница, съответно в периода от 10.01.2019 г. до 20.11.2019 г.
относно вземанията за възнаградителна лихва. С подаване на исковата молба за
процесните вземания, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 10.07.2017 г. – на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давностният срок е спрял да тече. До датата, от която съгласно чл. 422, ал.
1 ГПК се счита предявен иска за вземанията, не е изтекъл приложимият по
отношение на тях погасителен давностен срок, с оглед на което възражението за
погасяване по давност на процесните вземания за главница, възнаградителна лихва
и лихва за забава се явява неоснователно.
При
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение в
обжалваната уважена част следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото на въззивника не се следват разноски. С оглед отхвърлянето
на въззивната жалба и предвид направеното съответно искане на въззиваемата
страна за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт, доколкото в
производството пред въззивната инстанция въззиваемият, имащ качеството на
юридическо лице, е защитаван от такъв, такова му се следва, като съдът определя
същото в размер на сумата от 100 лв. и също така следва да
се възложат и разноските за особен представител на въззивника за изготвяне на
въззивната жалба и за сумата от 150лв., заплатено възнаграждение от
въззиваемата страна или общо от 250лв. Следва да бъде възложена държавната
такса по въззивната жалба и за сумата от 25лв. в тежест на въззивника.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 207091 от
02.09.2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 65-ти състав, постановено по гр. д. №
44769/2018 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Х.Н.Х., ЕГН ********** да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 250 лв. – разноски за
производството пред въззивния съд, както и да заплати по сметка на СГС сумата
от 25лв.-държавна такса по въззивната жалба.
Решението
в отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.