РЕШЕНИЕ
№ 523
гр. Пловдив, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300500626 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Електроразпределение Юг“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов“ №
37, чрез юрисконсулт С. Р., против решение № 2536/17.12.2021 г., постановено по г. д.
№ 8547/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което е прието за установено в отношенията
между страните Т. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. *** и
„Електроразпределение Юг“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов“ № 37, че клаузата на чл. 62, ал. 1 от
Общите условия на договорите за пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение“ АД
(понастоящем с наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД), одобрени с решение
на ДКЕВР № ОУ-014 от 10.05.2008 г., е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и „Електроразпределение Юг“
ЕАД е осъдено да заплати на Т. П. П. сумата от 7,00 лева, представляваща заплатена
без основание на 05.06.2020 г. такса за прекъсване и възстановяване на
електрозахранването, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на исковата молба – 25.05.2021 г., до окончателното изплащане, както и разноски в
размер на 130,00 лева – платена държавна такса и 900,00 лева – адвокатско
възнаграждение.
По изложени в жалбата оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, се иска неговата отмяна. Поддържа се, че
клаузата на чл. 62, ал. 1 от Общите условия на договорите за пренос на електрическа
енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
1
Електроразпределение“ АД не е неравноправна, но дори и да се приеме противното, то
сумата от 7,00 лева такса за възстановяване на електрозахранването от 05.06.2020 г. не
е платена без основание. Дължима е на основание чл. 123, ал. 6 от ЗЕ, като сума по
договора за пренос. Поради изложеното се моли за отмяна на решението и вместо това
отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. П. П., чрез адвокат С.М., с
който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на
обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Т. П. П. против
„Електроразпределение Юг“ ЕАД, в условията на обективно кумулативно съединяване,
отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузата на чл. 62, ал. 1 от Общите условия на договорите за пренос на
електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
Електроразпределение“ АД, е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т.
2 вр. ал. 1 от ЗЗП, както и за осъждане на „Електроразпределение Юг“ ЕАД да заплати
на ищеца сумата от 7,00 лева, представляваща заплатена без основание на 05.06.2020 г.
такса за прекъсване и възстановяване на електрозахранването, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2021 г., до
окончателното изплащане.
Претенцията е обоснована с твърдение, че на 28.05.2020 г. е преустановено
снабдяването с електрическа енергия до жилището на ищеца с ИТН ***, поради
неплатени задължения към „ЕВН България Електроснабдяване“ АД. Въпреки плащане
на цялото задължение на 29.05.2020 г., електрозахранването в имота не било
възстановено, като служител на ответника уведомил ищеца, че това няма как да стане
преди да заплати такса за възстановяване в размер на 7,00 лева. Електрозахранването в
жилището на ищеца било възстановено на 05.06.2020 г., след като заплатил посочената
такса от 7,00 лева. Сочи се, че ответното дружество начислило и събрало тази такса на
основание чл. 62, ал. 1 от собствените си ОУ, която е нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2 от ЗЗП, защото ограничава правата на потребителя,
произтичащи от закон. Поддържа се, че в случая се касае за разпоредбата на чл. 124 от
ЗЕ, в която е предвидено, че енергийното предприятие възстановява снабдяването с
електрическа енергия на клиентите след отстраняване на причините, довели до
преустановяването му, като законодателят не е предвидил друго условие за
възстановяването, освен отстраняването на причините за прекъсването му. Сочи се, че
с чл. 62, ал. 1 от ОУ, който освен с предвиденото в чл. 124 от ЗЕ отстраняване на
причините, довели до преустановяване, обвързва възстановяването на снабдяването с
едно допълнително условие, а именно компенсиране на разходите за прекъсване и
възобновяване на доставката, чрез заплащане на процесната такса от 7,00 лева,
ответника ограничава правата на потребителя, произтичащи от закона. Поради тази
причина ищецът счита за недължимо платена, без основание, и претендира и връщане
на таксата от 7,00 лева, като твърди, че събирането на подобна такса не е предвидено
нито в ЗЕ, нито в друг нормативен акт.
Ответното дружество оспорва иска. Твърди, че процесната сума е дължима по
договора за пренос на електрическа енергия и представлява цената за предоставена
услуга „възстановяване на електрозахранването на прекъснат за неплатена енергия
2
потребител“, която извършва, като лицензиран оператор на разпределителната мрежа.
Сочи, че цената е съобразена с решение на КЕВР по Протокол № 155/06.10.2008 г., с
което са определени и одобрени икономически обосновани разходи, които формират
цената на пряко свързаните с лицензионната дейност услуги, сочещи че конкретната
такава не следва да надвишава 19,00 лева с ДДС.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявените искове са
уважени, районен съд е приел, че неоснователно и в противоречие на чл. 124 от ЗЕ, с
клаузата на чл. 62, ал. 1 от ОУ на ответното дружество, се задължават потребителите,
които са заплатили дължимите суми за консумираната енергия, да заплащат
предварително и такса за възстановяване, компенсираща разходите на дружеството.
Счел е, че така ответното дружество събира такса за все още непредоставена услуга,
представляваща допълнителна предпоставка за възстановяване на електрозахранването
на потребителите, отсъстваща в нормативната уредба, което прави същата клауза от
ОУ неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2 от ЗЗП и доколкото не е
индивидуално уговорена, е нищожна. Приел е, че поради това липсва годно основание
за заплащане на процесната сумата от 7,00 лева и с оглед безспорно установеното
заплащане, тя подлежи на връщане.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са
налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е
длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС. Поради това на
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата.
В първоинстанционното производство са отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че
ищецът е потребител на ел. енергия в обект с ИТН *** в гр. П., ул. ***, с кл. № ***,
както и че „Електроразпределение ЮГ” ЕАД начислява и събира такса за извършване
на услугата „възстановяване на електрозахранването на прекъснат за неплатена
енергия потребител“ в размер на 7,00 лева, а на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, като
общоизвестно, че ответното дружество притежава лицензия за извършване на
дейността „разпределение на електрическа енергия“, издадена от КЕВР.
Представени са по делото Общи условия на договорите за пренос на
електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
Електроразпределение“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР №ОУ-014/10.05.2008 г.,
като не е спорно, че същите са действащи за процесния период по отношение на
потребителите на електрическа енергия на територията, включена в обхвата на
лицензията на ответното дружество, както и че в чл. 62, ал. 1 от тях е предвидено, че
доставката на електрическа енергия се възстановява след отстраняване на причините за
преустановяването и след като клиентът е компенсирал разходите за прекъсване и
възобновяване на доставката в случаите, когато преустановяването е било по негова
вина.
Няма спор и че електрозахранването в обект с ИТН *** е прекъснато поради
неплатени задължения за периода 09.03.2020 г. – 08.05.2020 г., като ищецът е заплатил
на ответното дружество сумата от 7,00 лева, като такса за възстановяване на
снабдяването с електрическа енергия. Последното се установява и от представената на
л. 11 от делото на РС разписка от 05.06.2020 г. неоспорена от ответника и писмо на л.
13 от делото на РС, съдържащо изявление за отказ сумата да бъде възстановена.
Пред въззивната инстанция спорът е по правото.
Въззиваемият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
3
Закон за защита на потребителите, поради което в отношенията между страните са
приложими нормите на този закон. Според чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като са изброени
неизчерпателно хипотези на неравноправни клаузи. В чл. 143, ал. 2, т. 2 от ЗЗП
изрично е предвидена като такава клауза, която изключва или ограничава правата на
потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на
друго лице при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на
договорни задължения.
Съгласно чл. 124 от Закон за енергетиката енергийното предприятие
възстановява снабдяването и/или присъединяването на клиентите след отстраняване на
причините, довели до преустановяването им. Друго условие за възстановяването освен
отстраняването на причините, довели до преустановяването законодателят не е
предвидил.
За разлика от посочената законова регламентация, в чл. 62, ал. 1 от ОУ на
договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа
на „ЕВН България Електроразпределение“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР №ОУ-
014/10.05.2008 г., е предвидено допълнително условие за възстановяването - клиентът
да е компенсирал разходите за прекъсване и възобновяване на доставката в случаите,
когато преустановяването е било по негова вина, каквато е и настоящата хипотеза.
Последното изискване представлява ограничение на правото на потребителя,
произтичащо от чл. 124 от ЗЕ, за снабдяване с електрическа енергия, доколкото
предвижда условие за възстановяване на достъпа до електрическа енергия,
непредвидено в закон.
Налице е фактическият състав на чл. 143, ал. 2, т. 2 от ЗЗП, поради което и
коментираната клауза на чл. 62, ал. 1 от ОУ на договорите за пренос на електрическа
енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
Електроразпределение“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР №ОУ-014/10.05.2008 г., е
неравноправна. Като предвидена в ОУ на жалбоподателя, коментираната клауза не е
индивидуално уговорена, а това от своя страна я прави и нищожна на основание чл.
146 от ЗЗП.
Посоченото дотук обосновава извод за основателност на предявения
отрицателен установителен иск, като не се споделят доводите във въззивната жалба, че
плащането на цената за възстановяване не е условие за възстановяване на преноса.
Факт е, че снабдяване с електрическа енергия е възстановено след заплащане на
процесната такса от 7,00 лева, като в разписка от 05.06.2020 г. /л. 11 от делото на РС/ за
плащането, е посочено основание „такса прекъсване и възстановяване“.
Относно предявения осъдителен иск:
Съгласно нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД полученото без основание
подлежи на връщане. При този фактически състав ищецът следва да докаже, че е дал,
съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е да докаже, на какво
основание го е получил и има право да го задържи. Че ищецът е платил процесната
сума от 7,00 лева, е безспорно установено. Това налага обсъждане наличието на
основание ответникът да задържи процесните 7,00 лева.
Както в отговора на искова молба, така и в депозираната въззивна жалба, се
поддържа, че основанието за дължимост на сумата са договорът за пренос и
разпоредбата на чл. 123, ал. 6 от Закон за енергетиката. Тези доводи са неоснователни.
С оглед по – горе приетата нищожност на чл. 62, ал. 1 от ОУ на договорите за пренос
на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
4
Електроразпределение“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР №ОУ-014/10.05.2008 г., не
е налице договорно основание за определяне и събиране на подобна такса.
От своя страна с разпоредбата на чл. 123 от ЗЕ е въведена санкция - временно
преустановяване на снабдяването на крайните клиенти, когато не е изпълнено
задължението за заплащане на всички дължими суми във връзка със снабдяването с
електрическа енергия. С нея не е уредена възможност за начисляване и събиране на
цена на услуга за възстановяване на снабдяването, когато същото е прекъснато по вина
на клиента. Операторите на електропреносните и електроразпределителните мрежи
имат право, но не и задължение, да приложат посочената санкция. Те обаче не
разполагат с право на избор дали и при какви условия да възстановяват предоставянето
на услугата по подаването на електроенергия, защото същите са императивно уредени
от законодателя. Както вече се посочи, съгласно чл. 124 от ЗЕ, енергийното
предприятие възстановява снабдяването и/или присъединяването на клиентите след
отстраняване на причините, довели до преустановяването им, т.е. след отпадане на
причините, довели до наложената санкция за временно преустановяване на
снабдяването с електроенергия. Липсва законова регламентация относно дължимостта
от страна на потребителя на допълнителни такси и възстановяване на разходи, които
предприятието е направило или би направило по повод изпълнение на така вмененото
му законово задължение за възстановяване на електрозахранването. Обстоятелството,
че съгласно решение № ОУ-014/10.05.2008 г. и извлечение от протокол №
155/06.10.2008 г. ДКЕВР е признала правото на електроенергийните дружества да
начисляват такси за възстановяване на електрическото захранване на прекъснат за
неплатена енергия потребител, не разколебава този извод. Това е така, доколкото
единственото условие, поставено от закона, е да са отпаднали причините, наложили
прекъсването. Така изложеното обосновава извод, че платената от ищеца сума като
цена на услуга за възстановяване на електрозахранването се явява дадена без основание
и подлежи на връщане, поради което искът за същата, като основателен, следва да бъде
уважен.
С оглед пълното съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези
на първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея
решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид крайния изход от спора на адвокат С.М. се дължи адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, за оказаната
безплатна правна помощ на въззиваемия Т. П. П.. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения същото се определя в общ размер на 900,00 лева и следва да бъде
присъдено.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2536/17.12.2021 г., постановено по г. д. №
8547/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Електроразпределение Юг“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов“ № 37, да заплати на адвокат
С.П. М. от АК Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата от 900 лв.
(деветстотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна
5
помощ на въззиваемия Т. П. П. в производството по в. г. д. № 626/2022 г. по описа на
ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6