№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четиринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6954 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
22556/25.01.2019г., постановено по гр. д. № 42507/2016г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД от
„Б.“ АД срещу Д.В.Н. за установяване съществуването на вземане в размер на
2000лв., представляващо неустойка съгласно чл. 10 от договор за
покупко-продажба на стоки от 11.10.2012г., изменен с анекс от 22.03.2013г.,
дължима при разваляне на договора, и вземане в размер на 2000лв., представляващо
неустойка съгласно чл. 8 от договор за реклама от 11.10.2012г., изменен с анекс
от 22.03.2013г., дължима при разваляне на договора, за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4481/2015г. по
описа на РС – Перник.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Б.“ АД срещу първоинстанционното
решение. В жалбата се поддържа, че съгласно съдържанието на договорите,
ответникът притежава качеството солидарен съдлъжник, а не поръчител, което се
потвърждава и от сключените между страните анекси, в които ответникът е посочен
само като солидарен длъжник. Сочи се, че ответникът е едновременно управител и
едноличен собственик на капитала на дружеството по договорите – „Е.-Б“ ЕООД,
поради което е поето едно общо задължение между тях. Излагат се съображения за
допуснати от районния съд нарушения на материалния закон, както и за нарушения
на процесуалните правила, тъй като между страните нямало спор относно
качеството на ответната страна. Съобразно изложеното се моли за отмяна на
решението, уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да отхвърли предявените искове, районният
съд е приел, че между ищеца и третото за настоящия исков процес лице - „Е.-Б“
ЕООД били сключени два договора – за покупко-продажба на стоки и за реклама.
Счел е, че договорите между страните са надлежно развалени, поради което
дължимата съгласно договорите неустойка за разваляне в размер на 2000лв. по
всеки от тях, станала изискуема и дължима. Тълкувайки съдържанието на представените
договори, е приел, че ответникът – Д.Н., която в същите е посочена едновременно
като поръчител и солидарен съдлъжник, притежава качеството поръчител, поради
което спрямо нея е приложима нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и доколкото исковете
са предявени след изтичане на 6-месечния преклузивен срок, ги е отхвърлил като
неоснователни.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите му.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Основният спорен въпрос, който стои пред
въззивната инстанция, е какво качество притежава ответникът по сключените между
страните договори – поръчител или солидарен съдлъжник. За да се даде отговор на
поставения въпрос, е необходимо да се изследва действителното съдържание на
постигнатото съгласие и целените с договорите правни последици, като отделните
уговорки трябва да се ценят с оглед систематичното им място в договора и във
връзка едни с други, всяка една следва да се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността –
чл. 20 ЗЗД.
От представения по делото /л. 6-9/ договор за
покупко-продажба на стоки от 11.10.2012г. е видно, че ищецът „Б.“ АД се е
задължил да продава на „Е.-Б“ ЕООД, който е поел задължение да купува, различни
количества стоки, включени в портфолиото на продавача, дадени в приложение № 1
към договора за реклама. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора, „Е.-Б“ ЕООД се е
задължило да купува минимални месечни количества стоки кафе „Спетема Супериоре“
- 10кг., или общо за целия период на договора 240кг.; чай/димес-сок и водка
„Горбачов“. В чл. 9 от договора, страните са уредили право на продавача
едностранно да прекрати /развали/ договора, ако купувачът не закупува
договорените минимални количества стоки. Съгласно чл. 10 от договора, при
прекратяването му при условията на чл. 9, купувачът е длъжен да плати на
продавача еднократна неустойка в размер на 2000лв. Неустойка е изискуема и
ликвидна от прекратяване /разваляне/ на договора.
В чл. 11 от договора е уговорено, че
физическото лице – Д.В.Н., се съгласява на основание чл. 138, ал. 2, пр. 2 ЗЗД
и чл. 101 ЗЗД да стане солидарен поръчител и съдлъжник на купувача за всички
негови бъдещи парични задължения към продавача, които могат да произтекат от
неизпълнението на договора. Посочено е, че в тази му част, договорът за
покупко-продажба има действието на договор за поръчителство, сключен между
продавача, купувача и поръчителя при условията на чл. 138 и сл. от ЗЗД, също
така и на встъпване на посоченото физическо лице като солидарен съдлъжник на
купувача за задълженията му към продавача, извършено при условията на чл. 101,
ал. 1 и 2 от ЗЗД.
От представения по делото договор за реклама
/л. 10-13/ от 11.10.2012г. се установява, че ищецът „Б.“ АД, като рекламодател,
е възложил на „Е.-Б“ ЕООД, като изпълнител, да рекламира ефективно всички стоки
от портфолиото на рекламодателя за целия срок на действието на договора.
Рекламирането на стоките от портфолиото ще се извършва в търговски обект –
ресторант „Избата“, находящ се в гр. Перник, ул. „*******, в сградата на ЕПУ.
Съгласно чл. 8 от договора, ако същият бъде прекратен /развален/, на което и да
е от основанията по чл. 7, изпълнителят дължи на рекламодателя еднократна
неустойка в размер на 2000лв., която е изискуема от момента на прекратяването
му.
Съгласно чл. 9 от договора за реклама,
ответникът – Д.Н. се съгласява на основание чл. 138, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД да стане солидарен поръчител и съдлъжник на изпълнителя за всички негови
бъдещи парични задължения към рекламодателя, които могат да произтекат от
неизпълнението на договора. Посочено е, че в тази му част, договорът за реклама
има действието на договор за поръчителство, сключен между рекламодателя,
изпълнителя и поръчителя при условията на чл. 138 и сл. от ЗЗД, също така и на
встъпване на посоченото физическо лице като солидарен съдлъжник на изпълнителя
за задълженията му към рекламодателя, извършено при условията на чл. 101, ал. 1
и 2 от ЗЗД.
По делото е представен анекс /л. 23/ от
22.03.2013г. към двата договора – за покупко-продажба на стоки и за реклама,
съгласно който е изменено съдържанието на договорите, като купувачът по
договора за продажба на стоки – „Е. – Б“ ЕООД се е задължил да купува минимално
месечно количество кафе от 80кг., както и минимално месечно количество стоки
„СПЕТЕМА ПОД /НЕРО И ДЕКАФ/“ от 750 броя. Срокът на договорите е удължен с 18
месеца, считано от 11.10.2014г. Анексът е сключен между ищеца „Б.“ АД, „Е.-Б“
ЕООД и ответникът – Д.Н., която е посочена като солидарен съдлъжник на „Е.-Б“
ЕООД за всички бъдещи парични задължения към „Б.“ АД.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Неоснователен е въведеният с въззивната жалба
довод за допуснато от районния съд процесуално нарушение, тъй като между
страните нямало спор относно качеството на ответника по договорите. С отговора
на исковата молба ответникът е оспорил изцяло предявените искове. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК,
процесуално задължение на ищеца е да установи чрез пълно и главно доказване
всички правноревантни обстоятелства, пораждащи претендираното субективно
материално право. В случая, освен валидно сключени между страните договори с
уговорени неустоечни клаузи и техния размер, ищецът следва да докаже и че
ответникът отговаря солидарно за задълженията в съответното качество. Липсата
на изрично оспорване в тази насока не е равнозначно на признание на това
обстоятелство и не освобождава носещата тежестта страна да го докаже, поради което първоинстанционният съд правилно
не го е отделил като безспорно между страните и с действията си не е допуснал
нарушение на процесуалните правила.
Съгласно
чл. 121 ЗЗД, солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или
ако е уговорена между страните. Такава може да възникне, когато лицата, поели
задължението, са съдлъжници, както и при договор за поръчителство, но двете
хипотези се различават. Солидарно съзадължени са лицата, които са поели
задължение общо, без разграничение
каква част поема всяко едно от тях. Съгласно чл. 141, ал. 1 ЗЗД, солидарна
отговорност възниква и при договор за поръчителство – когато едно лице отговаря
пред кредитора за изпълнението на задължението на длъжника, тоест когато
отговаря за изпълнение на чужд дълг.
Квалификациите на правоотношенията, давани от
страните, не са определящи за тях, тъй като от съществено значение за тяхната
същност са само съдържателните уговорки, постигнатото съгласие и преследваните
от страните цели. Съдът трябва служебно да установи вида на солидарната
отговорност според основанията за нейното възникване, за да определи
спецификата на конкретните облигационни отношения и действителното съдържание
на постигнатото общо съгласие.
В договорите е цитирана нормата на чл. 101 ЗЗД и е посочено, че ответникът встъпва в дълга на купувача/изпълнителя по тях.
При встъпването в дълг едно трето на правоотношението между кредитора и главния
длъжник лице се съгласява да поеме съществуващо
задължение като солидарен длъжник – било по договор между третото лице и
кредитора, било по договор между стария и новия длъжник. Встъпването в дълг,
когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор,
наподобява поръчителство, но встъпилият в дълг е винаги отговорен на същото
правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. В
хипотезата на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика от
солидарната съзадълженост, възниква само ако има главно задължение, но не е
акцесорна спрямо него. Задължението на поръчителя също зависи от съществуването
на главното задължение, но е винаги акцесорно, за разлика от встъпването в дълг
и от солидарната съзадълженост. Поръчителят отговаря на собствено правно
основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото право основание, по силата
на което дължи и първоначалния длъжник и солидарно с него.
С оглед така направеното разграничение между
посочените правни фигури, настоящият съдебен състав споделя изводите на
районния съд, че в случая не се касае за хипотезата на встъпване в дълг,
доколкото е постигнато съгласие ответникът да отговаря за бъдещи задължения.
От съдържанието на уговорените в писмените
договори и анекс към тях права и задължения на страните, съдът намира, че
намерението на страните и преследваната от тях цел е ответникът да обезпечи
задълженията на „Е.-Б“ ЕООД. Задължението на ответника е акцесорно, доколкото
същият не е поел главните задължения по договорите, изразяващи се в купуване
стоки и тяхното рекламиране, а единствено да отговаря при неизпълнение на тези задължения
от страна на главния длъжник – „Е.-Б“ ЕООД. Ясно изразената цел на
волеизявленията на ответника за обвързване е да отговаря за главния дълг без да
става страна по основните договори, тоест да обезпечи кредитора, ищец в
настоящото производство. Ето защо ответникът е поел задължение да отговаря за
изпълнението на чужд дълг, а не за свой. Следователно задължението му по
договорите е уговорено като поръчителство, а не като встъпване в дълг или като
солидарно съдлъжничество. Този извод на съда не се променя и от представения
анекс, в който ответникът е посочен само като солидарен съдлъжник, доколкото
както бе посочено по-горе, дадената от страните квалификация на
правоотношенията не е обвързваща за съда и за да се установи действителното
правно положение съдът изхожда от цялостното съдържание на договора, всички
клаузи в него, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка, от намеренията на
страните и целите, които преследват в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че
доколкото ответникът бил едновременно и управител и едноличен собственик на
капитала на главно задълженото лице по договорите – „Е.-Б“ ЕООД, то те са поели
едно общо задължение. В правната доктрина и съдебната практика е безспорно, че
юридическите лице и физическите лица, които са техни законни представители, са
отделни, различни, самостоятелни правни субекти, които могат да встъпват
самостоятелно в многообразието от правоотношения, да поемат самостоятелно права
и задължения, без по тях да е обвързан другият правен субект. Именно това е и
основната цел за създаването на отделна юридическа личност. Обстоятелството, че
управителят на дружеството съвпада с физическото лице – поръчител по
договорите, не променя тяхното качество по възникналите правоотношения.
Юридическите лица, като изкуствено създадени образувания, изразяват
правновалидна воля чрез своите представители – физически лица. Точно поради
това в представените договори и анекс към тях е разграничено кога ответникът
действа като законен представител /управител/ на дружеството и кога действа в
лично качество като физическо лице.
Доколкото настоящият съдебен състав споделя
изводите на районния съд за качеството на ответника като поръчител по
договорите, то следва да се извърши преценка за приложимост на правилото на чл.
147, ал. 1 ЗЗД, съгласно което поръчителят не отговаря за главното задължение,
ако кредиторът не е предявил иска срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 4б от ТР № 4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен,
преклузивен, за него съдът следи служебно и с изтичането му се прекратява
самото поръчителство. Договорите между страните са развалени на 20.11.2014г.,
от която дата е настъпила изискуемостта на вземанията за неустойка. Заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, от която дата се счита предявен
искът съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, е депозирано на 16.07.2015г., тоест след
изтичане на шестмесечния срок. Следователно предявените искове следва да бъде
отхвърлени като неоснователни.
Като е достигнал до същите изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК има въззиваемата страна. От последната не е направено
искане в тази насока, поради което такива не следва да се присъждат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 22556/25.01.2019г., постановено по гр. д. №
42507/2016г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение,
54-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.