Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 172
гр. Русе, 10.05.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в открито съдебно заседание
на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
Анета
Георгиева
Членове: Татяна Черкезова
Антоанета Атанасова
при секретаря Иванка Венкова като
разгледа докладваното от съдия Атанасова
в. гр. д. № 235 описа за 2019 г.,
за се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. П.Д. ***
като пълномощник на Г. С. К.
от
гр. Б., обл. Р.срещу решение № 228 от 8.11.2018 г., постановено по гр. д. № 368/2018
г. на Беленския районен съд в частите, с които е осъден да плати на С.С.Б. сумата от 1,56 лв. законна лихва върху главницата от
255 лв., считано от 5.04.2018 г. до 27.04.2018 г., както и 510 лв. разноски по
делото. Въззивникът намира първоинстанционния съдебен акт за неправилен в
обжалваните части. Излага оплаквания за необоснованост. Моли въззивният съд да
отмени решението в обжалваните части и да постанови ново, с което да отхвърли
претенциите за законна лихва и разноски като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски пред настоящата инстанция.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не
е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна.
Въззивната жалба е подадена от
процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, намира, че решение № 228 от 8.11.2018 г., постановено по гр. д. № 368/2018 г. на Беленския
районен съд е валидно и
допустимо в обжалваните части.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение в
обжалваните части, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства,
намира, че въззивната жалба
е основателна.
Производството по гр. д. № 368/2018 г. на Беленския
районен съд е образувано по депозирана на 5.04.2018 г. искова молба от С.Б.С., с която
иска да бъде осъден ЗП Г. С. К. да й заплати сумата от
255 лв., представляваща дължима и незаплатена наемна цена за ползваната от него
по договор за аренда от 22.04.2010 г. земеделска земя за стопанските години
2014/2015, 2015/2016 и 2016/2017 г., ведно със законната лихва считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното й плащане. Иска още да
се развали на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договорът за аренда от 22.04.2010 г. и
ответникът да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1 вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД да й
предаде владението на имот № 012020, находящ се в землището на с. Д., общ.
Ценово, обл. Р.. С Разпореждане на съдията – докладчик от 12.04.2018 г.
исковата молба е оставена без движение за отстраняване на констатирани нередовности
по нея – противоречие между обстоятелствена част и петитум. С молба – уточнение
от 8.05.2018 г. тези нередовности са отстранени като претенциите на ищцата вече
са за заплащане на същата сума, ведно със законната лихва, но на основание
неплатени вноски по договор за наем на земеделска земя от 22.10.2010 г. и за
връщане на държането на имот № 012020 по силата на прекратен договор за наем на
земеделски земи от 22.04.2010 г. Към молбата – уточнение е приложена и отправена
от нея нотариална покана рег. № 2355 от 18.04.2018 г., връчена лично на
ответника на 27.04.2018 г. С тази нот. покана ищцата изрично предоставила на
ответника седемдневен срок, считано от получаването й да й заплати сумата от
255 лв. /претендирана и с исковата молба/ като заявила, че в случай, че сумата
не бъде платена в срока договорът между тях от 22.04.2010 г. за наем на
земеделска земя ще се счита за развален. В уточнителната искова молба са
изложени твърдения, че срокът по нот. покана за изпълнение на задължението на
ответника към ищцата е изтекъл на 4.05.2018 г., като към 8.05 /датата на
подаване на молбата - уточнение/ задължението в посочения и претендиран от
ищцата размер /по нот. покана/ – 255 лв. си остава неизплатено.
Преписи от исковата
молба от 5.04.2018 г. и молбата –уточнение към нея от 8.05.2018 г. са връчени
на ответника на 29.05.2018 г. като по реда и в срока по чл. 131 ГПК същият
подал отговор, с който наред с останалите възражения по исковете, възразил
срещу твърдението за неплатена рента за стоп. години 2014/2015, 2015/2016 и
2016/2017 г. по договора от 22.10.2014 г. като представил платежен документ и
удостоверение от Райфайзен Банк България ЕАД, че в отговор на получената на
27.04.2018 г. нот. покана още същия ден – 27.04.2018 г. платил претендираната
от ищцата сума от 255 лв. Това плащане е признато от процесуалния представител
на ищцата в о. с. з. на 16.10.2018 г.
Първоинстанционният съд приел, че е сезиран с обективно и субективно
съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, чл. 86 и чл. 233 ЗЗД. Искът
по чл. 232, ал. 2 ЗЗД /при съобразяване на настъпилото в хода на делото плащане
на 27.04.2018 г./ и този по чл. 233 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни и
недоказани като в тази част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Акцесорната претенция за законна лихва върху главницата от 255 лв. е приета от
съда за основателна за периода от 5.04.2018 до 27.04.2018 г. и е уважена за
сумата от 1,56 лв. Изцяло са уважени претенциите за разноски и на ищцата, и на
ответника В тези части спорът между страните е пренесен пред въззивната
инстанция.
Съдът
намира за основателни възраженията на ответника, изложени във въззивната жалба,
че макар първоначалната искова молба да е депозирана на 5.04.2018 г., впоследствие
извънсъдебно, в срока за отстраняване на допуснатите нередовности по нея, след
които са заявени претенции на съвсем различно основание, с изрична нот. покана
ищцата е поискала от ответника да й заплати 255 лв., дължими по процесния
договор от 22.10.2014 г. като му дала 7-дневен срок да изпълни задължението си
към нея. Няма спор между страните, че това е сторено в деня на получаване на
нот. покана от ответника – 27.04.2018 г. и в отговор на нея, тъй като към него
момент препис от исковата молба не е бил връчван на ответника, а молбата-
уточнение е подадена доста след това – на 8.05.2018 г. При така изложеното,
настоящият състав намира за неправилен формираният от първоинстанционния съд
извод за дължимост на законна лихва върху главницата от 255 лв. в размер на
1,56 лв. за периода от завеждане на исковата молба до датата на плащането. Плащането
е извършено извънсъдебно, в изрично дадения с поканата на ответника от ищцата 7-дневен
срок, преди уведомяването му за образуваното исково производство.
Независимо от получената сума, ищцата
подала молба-уточнение /10 дни след плащането/, продължавайки с нея да твърди,
че не е получила претендираната сума, както и да иска връщане на земеделската
земя, предмет на процесния договор от 22.10.2014 г., твърдейки, че същият е
прекратен поради неплащане на наемните вноски за три стопански години. Това
обстоятелство при съобразяване на изложеното по-горе, налага извода освен за
неоснователност на претенцията за законна лихва /каквато с нотариалната покана
не е отправена/, още и за неоснователност на претенцията за разноски по иска по
чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
С оглед изхода на спора пред първата
инстанция, неправилно и неясно защо съдът е удовлетворил претенциите за
разноски, в т. ч. и за платени държ. такси и на двете страни в пълен размер в
противоречие с разпоредбите на чл. 78, ал.1 и чл. 78, ал. 3 ГПК. Същите е
следвало да бъдат присъдени съобразно уважената/отхвърлената част от исковете,
което не е сторено. Ирелевантно изобщо в случая е, че липсва искане по чл. 78,
ал. 5 ГПК от страна на ищцата.
Отделно от това, за основателни съдът
намира оплакванията във въззивната жалба, че от представения по делото договор
за правна помощ от страна на ищцата не става ясно каква част от заплатеното
адв. възнаграждение в размер на 450 лв. е било уговорено между страните по
всеки от обективно съединените искове. Не става ясно защо и дали съдът е приел,
че то е платено само по иска по чл. 232, ал. 2 ГПК, за да ангажира
отговорността на ответника за разноски по него изцяло в уговорения размер. В
договора за правна помощ на процесуалния представител на ищцата е посочено, че
адв. възнаграждение е уговорено и платено за процесуално представителство по
спор за земеделски земи. След като искът по чл. 233 ЗЗД е отхвърлен от съда
като неоснователен и недоказан, по него изобщо не е следвало да се ангажира
отговорността на ответника за разноски. При изложеното по-горе за
удовлетворяване претенцията на ищцата за плащане на сумата от 255 лв. в
резултат на отправената макар и след завеждане на делото нотариална покана, се
налага изводът за липса на предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответника и по този иск.
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, представените доказателства и отправеното искане, на въззивника
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 25 лв. за платена държ. такса по
въззивната жалба.
Мотивиран от гореизложеното,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 228 от 8.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № 368/2018 г. на Беленския районен съд в частите, с които ЗП Г. С.К., ЕГН **********
е осъден да заплати на С.С.Б., ЕГН ********** сумата
от 1,56 лв. законна лихва върху главницата от 255 лв., считано от 5.04.2018 г.
до 27.04.2018 г., както и 510 лв. разноски по делото и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С.С.Б., ЕГН ********** срещу ЗП Г. С. К.,
ЕГН ********** за заплащане на законна лихва върху главницата от 255 лв. от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане като
неоснователен.
ОСЪЖДА С.С.Б., ЕГН ********** *** да заплати на Г. С.К., ЕГН **********
*** сумата от 25,00 /двадесет и пет
лева/ разноски за държавна такса пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.