№ 20468
гр. София, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря Ц. П.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110174674 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Първа инвестиционна
банка” АД, чрез юрк. Натали Стоянова, срещу М. П. К., с която са предявени кумулативно
обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за признаване за установено
спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 2147,58
евро, представляваща главница по договор за банков кредит № 000LD-R-005638 от
13.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за
установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
356,69 евро, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.04.2018 г. до
05.01.2021 г.; и иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за
сумата в размер на 1364,41 евро, представляваща наказателна лихва за забава за периода от
21.04.2018 г. до 20.04.2021 г.
В исковата молба се твърди, че на 13.01.2011 г. между страните бил сключен договор за
банков кредит № 000LD-R-005638, по силата на който на ответницата била предоставена
сумата в размер на 2200 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредит № 50КР-АА-2678 от 31.10.2006 г. Предоставената сума била усвоена изцяло на
26.01.2011 г. по сметка, открита на името на кредитополучателя. Отпуснатият кредит
следвало да бъде върнат на 120 месечни вноски съгласно подписан от страните погасителен
план в срок до 05.01.2021 г., ведно с договорената възнаградителна лихва. Ответницата
1
погасявала задълженията си по кредита, но след 06.06.2011 г. изпаднала в забава, като към
20.04.2021 г. имало 116 непогасени вноски по главница и 110 непогасени вноски по лихва с
настъпил падеж. Въпреки настъпването на крайния срок на договора задължението не било
погасено. За вземанията си кредиторът депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.05.2021 г. по ч. гр. д. № 22835 по
описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Ответницата възразила в срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на
настоящите искове. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло
предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата М. П. К. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата. Ответницата
оспорва предявените искове като неоснователни и по размер. Прави възражение за
погасяване на вземанията по давност.
В съдебно заседание ищецът „Първа инвестиционна банка” АД, редовно призован, се
представлява от юрк. Шериф. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В
хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените
искове в пълен размер с оглед приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като
вземе предвид, че при предявяване на исковите претенции били съобразени изтеклите
давностни срокове. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък
по чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание ответницата М. П. К., редовно призована, не се явява и не се
представлява.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Страните не спорят, че през процесния период били обвързани от валидно
облигационно отношение, възникнало по силата на Договор за банков кредит № 000LD-R-
005638 от 13.01.2011 г., със сключването на който банката предоставила на ответницата
банков кредит в размер на 2200 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор
за кредит № 50КР-АА-2678 от 31.10.2006 г. Не се оспорва и обстоятелството, че на
26.01.2011 г. сумата била усвоена от кредитополучателя изцяло, поради което посоченото
обстоятелство е отделено от съда като ненуждаещо се от доказване. Съгласно т. 3 от
договора крайният срок за погасяване на кредита бил 05.01.2021 г. А т. 4 от Раздел ІІ
„Лихви, такси и комисиони по кредита“ предвиждала, че за ползвания кредит
кредитополучателят заплащал на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен
процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 10,01 пункта. Към датата на сключване
на договора базовият лихвен процент на банката за евро бил в размер на 7,99 % годишно
или годишният лихвен процент по договора бил 18 %. Общата сума, дължима от
2
кредитополучателя по договора за кредит, била в размер на 4843,33 евро, а годишният
процент на разходите възлизал на 20,86 % (т. 5 от договора за кредит). Съгласно т. 10 от
същия плащания дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасяли в просрочие и се
олихвявали с договорения в раздел ІІ, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната
вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден. Договорът за банков кредит №
000LD-R-005638 от 13.01.2011 г. по своето естество представлява частен диспозитивен
документ, подписан от страните по него. Той не е оспорен в хода на производството, поради
което се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК и задължава
съда да приеме авторството на изявлението. Доколкото не са релевирани пороци при
образуването и изявата на волята на страните, доказано е по делото, че същите са направили
изявление за поемане на задълженията по договора при договорените условия и срокове.
Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат сила на закона за тези, които са ги сключили.
По делото са представени Общи условия на „Първа инвестиционна банка” АД за
кредити на физически лица. Съгласно т. 5.1 от същите ползваният от кредитополучателя
кредит се погасявал чрез разплащателната сметка на равни месечни погасителни вноски,
всяка с падеж и в размер, определени в погасителен план – Приложение към договора.
Крайният срок за погасяване на кредита бил посочен в договора.
Допусната е по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на
вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след
запознаване с материалите по делото и извършена в счетоводството на ищцовото дружество
проверка. От заключението се установява, че отпуснатият кредит в размер на 2200 евро бил
усвоен изцяло от ответницата на 26.01.2011 г. по банкова сметка, открита на нейно име. От
така усвоената главница била погасена сумата в размер на 52,42 евро, като непогасеният
остатък възлизал на 2147,58 евро. Последното плащане от страна на ответницата по
главницата било извършено на 28.09.2011 г. и било в размер на 1,31 евро. Общият размер на
начислената договорна възнаградителна лихва за целия срок на договора възлизал на
2605,12 евро, като ответницата погасила част от задължението в размер на 312,21 евро.
Непогасеният остатък, начислен за периода от 05.12.2011 г. до 05.01.2021 г., възлизал на
2292,91 евро. Вещото лице изчислило, че наказателната лихва за целия срок на договора
била в общ размер на 2280,29 евро, от която ответницата погасила сумата в размер на 55,74
евро и била сторнирана наказателна лихва в размер на 86,55 евро. Така, за периода от
06.06.2011 г. до 20.04.2021 г. ответницата дължала наказателна лихва в общ размер на 2138
евро. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не
възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
3
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ:
За основателността на предявения иск е необходимо да бъде установено кумулативното
наличие на следните предпоставки: съществуване през исковия период на валидно
облигационно отношение между страните, възникнало по силата на Договор за банков
кредит № 000LD-R-005638 от 13.01.2011 г.; усвояване на предоставената сума от
кредитополучателя М. К. в пълен размер и настъпване на изискуемостта на претендираното
вземане за главница.
Ответницата не оспорва, че през процесния период между нея и ищеца е съществувало
валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за кредит.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че пълният размер на
отпуснатия кредит от 2200 евро бил усвоен от кредитополучателя на 26.01.2011 г.
Следователно, установен е и вторият елемент от фактическия състав, пораждащ вземането
на ищеца за главницата.
Съгласно т. 3 от процесния договор крайният срок за погасяване на кредита бил
05.01.2021 г. Следователно, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение в съда (21.04.2021 г.) всички дължими суми по процесния договор за
кредит били изискуеми поради настъпване на крайния падеж.
Доколкото бяха установени и трите елемента от фактическия състав на вземането на
ищеца за главницата, следва да бъде разгледано възражението на ответницата за
погасяването му по давност. Преди всичко следва да бъде посочено, че по отношение на
главницата приложима е общата петгодишна давност. Съгласно трайно установената съдебна
практика при договора за заем е налице неделимо плащане. В случай че е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, както е в
настоящия случай, това не превръща тези вноски в периодични плащания, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на
дадените в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Последните, макар да са породени от един и същ факт, са
относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй
като нито задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Договореното връщане на заема
на погасителни вноски представлява по своята същност съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на основното задължение на длъжника на части – аргумент за противното
основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., II т. о.,ВКС,
Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., ІІ т.о., ВКС, Решение № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС, Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ІІ т.о.,
4
ВКС).
На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Тълкувателно решение № 3 от
21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г., ОСГТК, ВКС е прието, че нормата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. В
разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма,
разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е
периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на
страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените
падежи – моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи
части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една
от тези вноски се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането
за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено
изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие.
При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право
е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави
принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската,
изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). От редакцията на разпоредбата на чл.
114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно
разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след
като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на
предсрочна изискуемост). Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на
института на погасителната давност. С оглед изложеното в цитираното тълкувателно
решение е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на
длъжника кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за
непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на
предсрочната изискуемост.
Освен цитираната по-горе задължителна съдебна практика следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, съгласно която давността се
прекъсва с предявяване на иск. А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай
заявлението е подадено на 21.04.2021 г. Следователно, петгодишната давност е изтекла за
тези погасителни вноски в частта за главницата, чиято изискуемост е настъпила преди
5
21.04.2016 г. От погасителния план, представляващ неразделна част от процесния договор,
се установява, че последната месечна погасителна вноска, чиято изискуемост е настъпила
преди 21.04.2016 г., е тази с падеж 05.04.2016 г. Това означава, че всички неплатени
погасителни вноски за периода от 05.06.2011 г. до 05.04.2016 г., включително, са погасени по
давност. Непогасени по давност се явяват вземанията за главница по погасителните вноски с
падежи от 05.05.2016 г. до 05.01.2021 г., включително, които съгласно погасителния план
възлизат общо на 1510,45 евро. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че извършените от ответницата плащания за погасяване на главницата не касаят
непогасения по давност период.
С оглед изложеното предявеният иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ се явява основателен и следвал да бъде уважен за
сумата в размер на 1510,45 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на
дължимата сума. За разликата над уважения размер от 1510,45 евро до пълния предявен
размер 2147,58 евро искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Освен усвоената по отпуснатия кредит главница, ответницата – кредитополучател
дължи на банката и договорената възнаградителна лихва. По размер същата е определена в
т. 4 от Раздел ІІ „Лихви, такси и комисиони по кредита“ на договора – за ползвания кредит
кредитополучателят заплащал на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен
процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 10,01 пункта. Към датата на сключване
на договора базовият лихвен процент на банката за евро бил в размер на 7,99 % годишно
или годишният лихвен процент по договора бил 18 %. Толкова е посочен и в подписания от
страните погасителен план – Приложение № 1 към договора за банков кредит. Съдът няма
основание да счита, че клаузата е неравноправна, макар и да не е била индивидуално
уговорена. Същата съдържа напълно ясна и конкретно разписана методика за изчисляване на
договорната лихва с посочване на конкретен числов изразител на всеки от двата компонента,
както и на общия размер на годишния лихвен процент. По делото няма данни, а и твърдения
първоначално договореният размер от 18 % да е бил променян от банката по време на
действието на процесния договор. С оглед изложеното съдът намира, че клаузата на т. 4 от
договора за банков кредит съдържа достатъчна ясна и разбираема информация за начина, по
който се е изчислявала дължимата договорна лихва. Същата не е неравноправна и
ответницата дължи уговорената в сключения с ищцовото дружество договор
възнаградителна лихва. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че има непогасен остатък от задължението в размер на 2292,91 евро, начислен за периода от
05.12.2011 г. до 05.01.2021 г., поради което следва да бъде разгледано направеното в отговора
на исковата молба възражение за погасяване и на тази претенция на ищеца по давност. В
Решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г., І Т.О., ВКС е прието, че съгласно чл.
111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви
и за други периодични плащания. Претендираната договорна възнаградителна лихва няма
6
характер на неделимо плащане, поради което за същата не е приложима общата петгодишна
давност. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че в документа по чл. 417, т. 2 ГПК –
извлечението от счетоводните книги на банката, вземанията за главница и лихви (отделно
възнаградителна от санкционна) са разграничени. Вземането за лихви има самостоятелен
характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното
задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Поради
тази причина е направен изводът, че вземането за договорна възнаградителна лихва се
погасява с кратката тригодишна давност. В същия смисъл е и Решение № 206 от 30.12.2011
г. по т. д. № 1055/2010 г., ІІ Т.О., ВКС.
В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в
съда на 21.04.2021 г. и е прекъснало погасителната давност. Следователно, тригодишната
давност е изтекла за вземанията за възнаградителна лихва, чиято изискуемост е настъпила
преди 21.04.2018 г. От погасителния план, представляващ неразделна част от процесния
договор, се установява, че последната месечна погасителна вноска, чиято изискуемост е
настъпила преди 21.04.2018 г., е тази с падеж 05.04.2018 г. Това означава, че всички
неплатени погасителни вноски в частта за възнаградителната лихва за периода от 05.12.2011
г. до 05.04.2018 г., включително, са погасени по давност. Ищецът е съобразил това
обстоятелството и в настоящото производство е претендирал договорна възнаградителна
лихва за периода от 21.04.2018 г. до 05.01.2021 г., която съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза възлиза на 356,69 евро. По делото няма данни, а и твърдения за
пълно или частично погасяване на задължението от страна на ответницата. С оглед
изложеното искът по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
В настоящото производство ищецът е претендирал и наказателна лихва за забава на
основание т. 10 от процесния договор за банков кредит. Цитираната клауза гласи, че
плащания дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната
сметка на кредитополучателя в банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с
договорения в раздел ІІ, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на
законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска,
независимо от това дали падежът е в неработен ден. От събраните по делото доказателства
безспорно се установява, че ответницата е спряла обслужването на кредита, считано от
06.06.2011 г., поради което за ищеца е възникнало правото да начисли договорената
наказателна надбавка за забава. Макар в отговора на исковата молба да не е направено
нарочно възражение за нищожност на посочената клауза като неравноправна, съдът дължи
служебна преценка на посоченото обстоятелство, за което страните са уведомени изрично с
определението за насрочване на делото. Процесният договор за потребителски кредит
намира своята основна правна уредба в чл. 430 – 432 ТЗ, в чл. 58 – 61 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ) и в Закона за потребителския кредит. Разпоредбата на чл. 24
ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 – 148 от
7
Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Неравноправните клаузи са очертани по два
начина в Закона за защита на потребителите – чрез посочване на техните общи белези в чл.
143, ал. 1 ЗЗП (неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя) и
чрез изброяване на примерни фактически състави в чл. 143, ал. 2 ЗЗП, като списъкът не е
изчерпателен. А разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП неравноправна е клаузата, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. За да бъде извършена преценка дали клаузата на т. 10 от
процесния договор за кредит противоречи на императивната норма на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
преди всичко следва да бъде уточнен точният размер на дължимата наказателна лихва за
забава. В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза е ясна –
възнаградителната лихва плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. Съдът
намира, че така определената лихва, която ответницата следвало да заплати при забава в
плащането на дължими и падежирали вземания по процесния договор за кредит, се явява
необосновано висока по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. И това е така, защото
действалата и съответно приложима към сключения между страните договор за банков
кредит разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК ограничава отговорността на потребителя при забава
в плащанията по кредита до законната лихва. Нормата е императивна и съгласно
константната съдебна практика за спазването й съдът следи служебно. Клаузата на т. 10 от
процесния договор, предвиждаща размер на дължимата лихва за забава над определения в
чл. 33, ал. 2 ЗПК, се явява нищожна поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД и не може да породи валидно задължение за плащане за ответницата.
Доколкото беше прието, че клаузата на т. 10 от договора за кредит е нищожна поради
противоречие с императивна правна норма, следва да бъде разгледана възможността,
предвидена в чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожната клауза да бъде заместена от повелителното
правило на закона, на което тя противоречи. Според разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В Решение № 146 от
01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г., І Т.О., ВКС е прието, че посоченото правило
представлява националната правна норма, определяща изискванията по чл. 6, § 1 на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори (Директива 93/13/ЕИО) за създаване на уредба, съгласно която
неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи. Уредбата на нищожността на отделни части от
договора в българското право предвижда възможност за неговото запазване и преодоляване
обявяването на нищожността му изцяло, когато нищожните клаузи могат да се заместят по
8
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните части – чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В практиката на Съда на
Европейския съюз (СЕС) по преюдициални запитвания е дадено тълкуване на чл. 6, § 1 на
Директива 93/13/ЕИО в смисъл, че не е допустима правна уредба на държава – членка, която
дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна
клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като
измени съдържанието на тази клауза (решение по дело С-618/10). При положение, че
договорът не може да се изпълни след премахването на неравноправната клауза, е
допустима национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да
замести клаузата с диспозитивна разпоредба от националното право (решение по дело С-
26/13). Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза, да се обяви за нищожен в
неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната клауза, следва да се
основава на интереса на потребителя с оглед защитата на правата, предоставени му от
Директива 93/13/ЕИО. Следователно, разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП относно
нищожността само на неравноправните договорни клаузи и съответно за прилагането на
договора без тези клаузи следва да се тълкува съобразно практиката на СЕС по
преюдициални запитвания по транспонираната в ЗЗП Директива 93/13/ЕИО, а не само в
рамките на правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без неравноправните
клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 5 ЗЗП следва да се разбира възможността за изпълнение на
останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се приложи и без
неравноправните клаузи принципно би могла да включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без неравноправните му клаузи от гледна
точка на възможността на средния потребител да съобрази икономическите последици от
сделката. При невъзможност за изпълнение, но с цел запазване на договора,
неравноправните клаузи следва да могат да бъдат заместени по право от повелителни
законови разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването с императивна
разпоредба, както бе посочено, е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми
в облигационното право намират приложение при липса на уговорка между страните,
поради което след като неравноправната клауза е нищожна, тя не се счита за част от
договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните се прилага
законовата норма.
Съобразявайки цитираната съдебна практика, задължаваща съда да тълкува
разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП не само в рамките на правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, а и
съобразно практиката на СЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО, настоящият
съдебен състав намира, че следва да съобрази и Решение на Съда (пети състав) от
07.08.2018 г. по съединени дела С-96/16 и С-94/17. В т. 73 и т. 74 от същото е припомнено, че
съгласно чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО националният съд, който разглежда
неравноправна договорна клауза, е длъжен само да не я прилага, така че тя да няма
задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието на тази клауза.
Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на посочената клауза, доколкото съгласно нормите на
9
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът (решение от
26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 71 и цитираната съдебна
практика). Макар Съдът да е признал възможността за националния съд да замени
неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, от практиката му е
видно, че посочената възможност се свежда само до случаите, в които обявяването на тази
клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в
неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на последици, които биха го
поставили в неблагоприятно положение. В този смисъл, както Съдът приема по същество,
обявяването за недействителна на клауза от договор за кредит, с която се определя
приложимият размер на мораторните лихви, не може да доведе до неблагоприятни за
съответния потребител последици, доколкото сумите, които кредиторът може да иска от
него, във всички случаи ще са по-ниски, ако не бъдат начислени мораторни лихви (вж. в
този смисъл решение от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13,
C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 33 и 34). Затова е прието, че националният съд, който
констатира неравноправния характер на клауза от договор за кредит, с която се определя
размерът на мораторните лихви, само изключва прилагането на тази клауза или
увеличението на тези лихви в сравнение с редовните, но не може да замени посочената
клауза с диспозитивни законодателни разпоредби, нито да преразгледа въпросната клауза,
като същевременно се запазва валидността на останалите клаузи на този договор, по-
специално на клаузата относно редовните лихви (т. 78 от решението). С оглед на изложените
по-горе съображения в т. 79 от решението е отговорено, че Директива 93/13/ЕИО трябва да
се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика, съгласно която последицата
от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е
договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в
пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор
редовни лихви.
Съобразявайки цитираната по-горе практика на СЕС и като взе предвид, че клаузата за
наказателна неустойка за забава не е част от същественото съдържание на договора за
кредит, който би запазил своето действие и без нищожната клауза, съдът намира, че няма
правомощие да замести същата с императивната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК. В този смисъл е
и Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г., І Т.О., ВКС. Клаузата на т. 10 от
процесния договор за банков кредит е нищожна и не може да породи валидно задължение за
ответницата да заплати претендираната наказателна лихва за забава. С оглед изложеното
искът по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и
като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ищеца е направил искане за присъждане на
направените в настоящото производство съдебни разноски, като е представил списък по чл.
80 ГПК. В заповедното производство ищцовото дружество е извършило разноски в общ
размер на 407,33 лева, от които 257,33 лева за внесена държавна такса и 150 лева за
10
юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство разноските са следните: 157,40
лева за довнесена държавна такса, 350 лева за депозит за вещо лице и 200 лева за
юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от
24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (в приложимата редакция). С оглед изхода на настоящия
спор, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и предвид даденото в т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС решение, ответницата М.
П. К. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца „Първа инвестиционна банка” АД сумата
в общ размер на 506,01 лева, представляваща направените в заповедното и в исковото
производства съдебни разноски за внесена държавна такса и депозит за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете.
Ответницата не е поискала присъждане на направените в настоящото производство
разноски.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществуват следните вземания на „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, представлявана от изпълнителните директори
С. А. П. и Н. Х. Б., със седалище и адрес на управление гр. София, район „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 111 П, срещу М. П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
София, АДРЕС, както следва: по иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 1510,45 (хиляда
петстотин и десет евро и 45 цента) евро, представляваща главница по договор за банков
кредит № 000LD-R-005638 от 13.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 21.04.2021 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума; и по иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 356,69 (триста петдесет и шест евро и 69 цента)
евро, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.04.2018 г. до
05.01.2021 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.05.2021 г., издадена по ч. гр. д. №
22835 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав,
като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за разликата над уважения размер от 1510,45 евро до
пълния предявен размер 2147,58 евро.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********,
представлявана от изпълнителните директори С. А. П. и Н. Х. Б., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 111 П, срещу М. П. К.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, иск с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо
11
ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 1364,41 евро,
представляваща наказателна лихва за забава за периода от 21.04.2018 г. до 20.04.2021 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, М. П. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. София, АДРЕС, да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, представлявана от изпълнителните директори С. А. П. и Н. Х. Б., със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ №
111 П, сумата 506,01 (петстотин и шест лева и 01 ст.) лева, представляваща направените в
заповедното и в исковото производства съдебни разноски за внесена държавна такса и
депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 22835 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12