Решение по дело №548/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262604
Дата: 21 април 2021 г. (в сила от 21 април 2021 г.)
Съдия: Кристина Евгениева Гюрова
Дело: 20201100500548
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 януари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

гр. София, 21.04.2021 г.

 

 

 

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

     ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                                                 мл. съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

 

 

 

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 548 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 181203 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 44106/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64 състав, е признато за установено по предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******срещу К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, че К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата от 2976,38 лв. – цена за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за имот, с адрес: гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва, считатано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 91,92 лв.- цена за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считатано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане, като са отхвърлени исковете, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, сумата от 313,67 лв. – обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху цената за топлинна енергия за период на забавата 15.09.2015 г. – 15.12.2016 г., и за сумата от 17,77 лв. – обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху цената за услугата дялово разпределение за период на забавата 15.09.2015 г. – 15.12.2016 г.

С решението К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 320,16 лв. - разноски за исковото производство, и сумата от 376,33 лв. - разноски за заповедното производство.

С решението „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на К.Н.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 60,44 лева - разноски по делото.

С решението „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на М.К.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 29,24 лева - разноски по ч.гр.д. № 4380/2018 г., по описа на СГС.

Срещу така постановеното решение в частите, с които предявените искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивникът твърди, че съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008, респективно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г., е определен срок, в който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните си задължения за топлинна енергия, а именно в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, съответно в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. Предвид това в жалбата се поддържа, че с изтичане на последния ден от месеца, купувачите изпадат в забава за дължимите суми по аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По отношение на публикуването на ежемесечните фактури на интернет страницата на дружеството, излага доводи, че са съставени протоколи, удостоверяващи публикуването им на съответните дати, но първоинстационният съд не е указал на ищеца да представи доказателства за това обстоятелство, поради което неправилно приел, че мораторна лихва върху главното вземане не се дължи. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от К.Н.Ц. и М.К.Ц., с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение в обжалваните от ищеца части да бъде оставено в сила.

Срещу така постановеното решение в частите, с които предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от К.Н.Ц. и М.К.Ц., в която се излагат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а исковите претенциида бъдат отхвърлени изцяло. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от облигационо правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия. Сочи се, че обжалваното решение е немотивирано, тъй като при постановяването му съдът се е позовал единствено на приетата по делото СТЕ, без да е извършил анализ на целия събран в хода на делото доказателствен материал. Поддържа се, че в обжалваното решение първостепенният съд не е обсъдил всички възражения на страните. Заключението на допуснатата и назначена СТЕ се счита от ответниците за необективно и необосновано, с изложени пространни доводи в тази насока. В тази връзка се заявява, че вещото лице при изготвяне на експертизата не е направило собствена проверка, а е ползвало единствено данните предоставени от ищеца и третото лице-помагач. Излагат се съображения за недоказаност на предявените искове по основание и размер, като се твърди, че ищецът е представил по делото единствено съобщения към фактури, които са оспорени от ответниците, а други доказателства, установяващи претендираните от топропреносното дружество вземания, не са ангажирани.  Оспорва се и дължимостта на сумите за дялово разпределение и обезщетение за забава върху нея. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С." ЕАД.

Третото лицепомагач на страната на ищецаб.“ ООД не е взело становище по изложеното във въззивните жалби.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално -  легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По правилността на решението съдът намира следното:

СРС, II Гражданско отделение, 64 състав е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е основал решението си в частите, в които е уважил исковете, на база приетите по делото доказателства за качеството потребители на ТЕ на ответниците като собственици на топлоснабдено жилище в сграда-етажна собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището им, установен от приетата по делото експертиза, като е възприел заключението на СТЕ за установяване на количеството доставена и потребена в жилището ТЕ, приел е и за неоснователно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност.

Правилен е изводът на първостепенния съд за наличие на облигационна връзка по договор при общи условия, възникнала по силата на ЗЕ, за доставка на ТЕ, тъй като ответниците са собственици на топлоснабдено жилище - удостоверена е собствеността им от приетия н.а. за договорна ипотека. Събраните по делото писмени доказателства сочат, че най-късно към м.март 2002 г. - когато е сключен договора между ЕС и ФДР, сградата на етажната собственост (ЕС) е била топлоснабдена и "Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ. Следователно ответниците, като етажни собственици, дължат цената на реално потребената ТЕ за притежаваното от тях жилище в тази сграда-етажна собственост, за ТЕ за отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС.

Оплакването на ответниците по въззивната жалба за годността на събраните по делото доказателства да послужат като такива за установяване на правнорелевантния факт относно доставка на ТЕ в жилището им и в сградата-ЕС, въззивният съд намира за основателно.

Изготвяните от ищеца фактури като съставени от него документи, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота собствен на ответниците. Ищецът не е доказал с годни доказателства какво количество топлинна енергия и на каква стойност е доставил нито в сградата-ЕС, нито в жилището на ответниците за исковия период, както му е било указано с доклада на съда по чл. 146 ГПК. Вписванията по извлечението от сметки подлежат на доказване и самостоятелно не установяват количеството доставена от ищеца топлинна енергия в процесния период, нито установяват нейната стойност, а по делото не са представени други писмени доказателства за количеството доставена и отчетена ТЕ, която да е потребена от ответниците за собственото им жилище, също и за общите части на сградата. Заключението на съдебно - техническата експертиза, е било изготвено от вещото лице и на база документи, които не са приети по делото като писмени доказателства (изискани от вещото лице книжа по главни отчети и справки за показанията на общия топломер и др., които не са приети като писмени доказателства). Възражение относно неоснователността на иска по основание и размер, както и за липсата на доказателства по чл. 127, ал. 2 ГПК от ищеца, които да установяват реалното потребление на ТЕ в имота на ответниците и в ЕС, ответниците са направили и с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, и в този смисъл са възразили още тогава и относно доказателствената стойност на съдебните експертизи, които ще работят върху несъбрани по делото доказателства и ще се лишат ответниците от възможността да ги оспорят. Липсват представени по делото от третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД, индивидуалните изравнителни сметки за жилището на ответниците, нито такива за главен отчет - с подпис на абоната, както и тези за отчетите на средството за измерване в абонатната станция.  Заключението на вещото лице не може да служи като самостоятелно доказателство за това, а за изясняване дали правилно ищецът с помощта на трето лице - ФДР е определил количеството ползвана ТЕ за жилището на ответниците за исковия период, и на базата на първичните документи за това, съобразно изискването на ЗЕ - документи за отчет на индивидуалните измервателни уреди в жилището, респ. протоколи за неосигурен достъп като основание за служебно начисляване на ТЕ, и др. касаещи отчитане на ТЕ в абонатната станция. Непредставянето на такива документи по делото лишава ответната страна от оборване удостовереното с тях, а вещото лице с оглед чл. 195 ГПК, може да изясни спора дали отразеното в тези документи –особено тези за отчет на индивидуалните разпределителни уреди, съответства на изискванията на ЗЕ и подзаконовата уредба по прилагането му, касаещи топлоснабдяването, но не и изцяло да замести липсата на тези доказателства по делото. Действително, вещото лице носи наказателна отговорност за даденото от него заключение, но съдът не е длъжен автоматично да възприеме заключението му като достатъчно доказателство за установяване на количеството ТЕ, а преценява същото с оглед другите събрани по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. При липсата на представени по делото писмени доказателства, изискуеми по ЗЕ за установяване на количеството консумирана ТЕ за жилището на ответниците, въззивният съд намира, че приетата експертиза не може сама да докаже основателността на иска по отношение на количество потребена реално ТЕ от сградата-ЕС и от жилището на ответниците, и нейната цена за исковия период.  Ето защо исковете се явяват недоказани за главницата цена на ТЕ, тъй като не се доказа да е доставяна ТЕ, при което, макар и в облигационна връзка с ищеца, ответниците не дължат исковата сума за цена на ТЕ и за дялово разпределение като производно от нея, също и за лихви за забава, тъй като при липса на главен паричен дълг не се дължат и лихви. Исковете подлежат изцяло на отхвърляне, поради което въззивният съд не следва да обсъжда другите наведени от ответната страна с жалбата оплаквания за тяхната неоснователност.  Поради несъвпадане изводите на двете инстанции, решението в обжалваните от ответниците части следва да се отмени и исковете да се отхвърлят изцяло - и до сумите, за които са били уважени.

При горния извод се явяват неоснователни и исковете за дължимост на суми, за които исковете са били отхвърлени. Ето защо решението в обжалваните от ищеца части, с които са отхвърлени исковете за лихви за забава върху главницата за топлинна енергия и върху сумата за услуга дялово разпределение, следва да се потвърди.

По разноските:

За първата инстанция: съгласно изхода на спора, ищецът няма право на разноски нито в исковото, нито в заповедното производство. В исковото производство ответникът К.Н.Ц. представя списък по чл. 80 ГПК, и претендира заплащането на сумата от 470 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС и 150 лв. – депозит за СТЕ. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им. Общият размер на сторените от ответника К.Н.Ц. разноски, които му се следват за исковото производство, възлиза на 620 лв. Ответницата А.Н.Я.представя списък по чл. 80 ГПК, и претендира заплащането на сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в частното производство пред СГС по повод депозираното от нея възражение по чл. 423 ГПК и сумата от 25 лв. – държавна такса за подаването на възражението. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им. С оглед изхода на спора, на ответницата А.Н.Я.следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 325 лв.

За въззивната инстанция, предвид изхода на спора, право на разноски имат въззивниците-ответници, които са представили списък по чл. 80 ГПК и претендират заплащането на сумата от 61,36 лв. - държавна такса за въззивното производство. С оглед изхода на делото на въззивника-ищец не следва да се присъждат разноски.

Предвид изложените съображения, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 181203 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 44106/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64 състав, в частта, с която е признато за установено по предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******срещу К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, че К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата от 2976,38 лв. – цена за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за имот, с адрес: гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва, считатано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 91,92 лв.- цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 320,16 лв. - разноски за исковото производство, и сумата от 376,33 лв. - разноски за заповедното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******срещу К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, за признаване за установено, че К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата от 2976,38 лв. – цена за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за имот, с адрес: гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва, считатано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 91,92 лв.- цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2017 г. до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на К.Н.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 559,56 лв. - разноски в исковото производство.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на М.К.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 295,76 лв. - разноски в производството по ч.гр.д. № 4380/2018 г., по описа на СГС.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на К.Н.Ц., ЕГН ********** и М.К.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 61,36 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 2.