№ 157
гр. София, 08.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20211000502610 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 264342/01.07.2021 г. постановено по гр.д. № 5304/20г. по описа на СГС,
ГО, 11 състав, са отхвърлени обективно съединените искове с правно основание чл.49
вр.чл.45 ал.1 ЗЗД, предявени от М. М. С. против ОС-гр. Стара Загора, за заплащане на сумата
от 30 000 лв. (тридесет хиляди), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди - стрес, страх, чувство на незащитеност и безсилие срещу незаконните действия на ОС
гр. Стара Загора, изразяващи се в не връчването на определение от 07.11.2018 г. по в.гр.д. №
1195/2018 г. на ОС гр. Стара Загора и не уведомяването му за назначения защитник и
неговия телефон, поради което не била осъществена ефективна консолидирана защита от
назначения му адвокат в рамките на касационното производство по гр.д. № 449/2019 г. на
ВКС, както и за сумата в размер на 4 600 лева - имуществени вреди от горния деликт,
представляваща сумата, за която предявеният по гр.д. № 747/2017 г. на PC - гр. Гълъбово е
отхвърлен, поради несъгласуваната с него защита пред ВКС, както и сумата от 24 900 лева -
имуществени вреди, представляващи разлика над предявения частичен размер на иска по
гр.д. № 747/2017г. на PC - гр. Гълъбово до заявения пълен размер, както и иска по чл. 86
ЗЗД за сумата в размер на 18 229,59 лева лихва за забава на горните главници за периода
09.01.2014 г. - 18.05.2019 г., като неоснователни и недоказани.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца
по делото.
1
Жалбоподателят-ищец М. М. С. оспорва решението изцяло и моли съда да го
отмени и уважи изцяло предявените от него претенции. Твърди, че СГС съвсем произволно
сменил правното основание на подадената ИМ, като счита, че ЗЗД не е адекватния закон за
депозиране на иск срещу държавна институция. Адекватният закон е ЗОДОВ и по тази
причина, СГС съвсем неправомерно разглежда делото на грешно правно основание, поради
което решението е недопустимо. Намира, че ако СГС е преценил, че чл. 2в от ЗОДОВ не е
правилния член, то е трябвало да смени члена на чл. 2 от ЗОДОВ. Посочва, че назначеният
от ОС-Стара Загора адвокат не се е свързал с него и затова е писал касационна жалба без
негово знание и съгласие, в резултат на което е претърпял вреди - имуществени и
неимуществени. На второ място, въпреки изрично искане с вх. № 313298/29.04.21 г., в което
настоява СГС да му изпрати Отговора на ИМ (тъй като има право да го получи, заедно с
всички доказателства, които противната страна представя), СГС мълчаливо отказал да
предостави копие от Отговора, което го лишава от възможността да се запознае с
аргументите на противната страна, да изрази становище по тях и да поиска събирането на
нови доказателства по делото. Претендира разноските.
Въззиваемата страна ОС гр. Стара Загора оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението като правилно и законосъобразно. Посочва, че на ищеца е изпратено
съобщение с име и координати на назначеният му процесуален представител до адреса, на
който самият той е уведомил съда, че се намира, като ищецът изрично е отказал
получаването му. Следва да се отбележи, че по отношение на актовете на съда, които не
подлежат на самостоятелно обжалване, каквото е определението за назначаване на адвокат,
който да осъществява правна помощ по делото, за съда не съществува задължение за
уведомяване на страните /арг. чл. 7, ал.2 ГПК/. С назначаването на ищеца на адвокат, който
да му бъде процесуален представител по делото и уведомяване на адвоката за това, за него
възникват задълженията по чл.40 ал.2 вр.чл.44 ал.2 ЗАдв. за защита правата и законните
интереси на клиента по най-добрия начин. Счита, че правото на ищеца за реален достъп до
правосъдие е обезпечено, като с определянето на адвокат, който да осъществява същата по
отношение на ищеца и уведомяването на адвоката за това назначаване, се изчерпват
задълженията на съда за координацията им. Съдът е намерил, че това тълкуване на закона
съответства, както на чл.6, 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи /КЗПЧОС/, така и на чл.47 и Хартата на основните права на ЕС /Хартата/, така и на
практиката на европейските съдилища. Пасивно легитимиран да отговора за вреди от това,
че не е осъществена по най-добрия начин защитата, в това число, че не е осъществена
връзка и съвет с лицето, на което е предоставена правната помощ, не е държавата, а
съответният адвокат, дължащ това съдействие. Отбелязано е също така, че във връзка с
предоставената адвокатска защита на ищеца по касационната жалба, е допуснато касационно
обжалване, като предявеният иск е уважен по основание, но не и по размер. Затова моли
решението да бъде потвърдено.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбата и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
2
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно
основание чл. 49 вр.чл.45 ЗЗД.
Ищецът М. М. С., твърди, че по предявен от него иск срещу ЦПЗ - Стара Загора е
образувано гр.дело № 747/2017 г. по описа на PC - гр.Гълъбово, като сочи, че пред
въззивната инстанция, след постановяване на въззивното решение и във връзка с
касационното обжалване, направил искане да му бъде предоставена правна помощ и да му
бъде съобщено името и координатите на адвоката, за да може да консолидира защитата си с
него, тъй като бил задържан в затвора в гр. София. Сочи, че искането му било уважено с
определение от 07.11.2018 г. по в.гр.д. № 1195/2018 г. на ОС гр. Стара Загора, но не му било
съобщено името на адвоката, назначен да му предостави безплатна правна помощ. Твърди,
че поради липса на осъществена връзка с назначения му адвокат, подадената от последния
касационна жалба не била съгласувана с него, поради което постигнала само ограничени
резултати. Посочва, че не връчването на определение от 07.11.2018 г. по в.гр.д. № 1195/2018
г. на ОС гр. Стара Загора и не уведомяването за назначения му защитник и неговия телефон
от страна на ОС гр.Стара Загора е грубо нарушение на правата му по чл.6, §1 ЕКПЧОС и
чл.47 ХОПЕС, тъй като това не му позволило да участва активно в производството и да
защитава каузата си. Сочи, че това било извършено от окръжните съдии и поради лични
мотиви, тъй като искането касаело касационно обжалване на техен съдебен акт. Твърди, че
тъй като бил в затвора, ОС-гр. Стара Загора бил длъжен да провери дали назначеният от
него служебен адвокат се е свързал с подзащитния си и дали е изпълнил задълженията си по
чл.40, ал.3 и чл.44 Закона за адвокатурата. Твърди, че почувствал стрес, страх, чувство на
незащитеност и безсилие срещу незаконните действия на ОС Стара Загора, които са го
лишили от справедлив процес и получаване на справедливо обезщетение, като претендира
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, както и за имуществени
вреди в размер на отхвърлената част от предявения в предходното производство иск от 4 600
лева, разликата до пълния предявен като частичен размер от 24 900 лева, както и лихва за
забава върху претендиралите суми за периода 09.01.2014г. - 18.05.2019г. в размер на 18
229,59 лева.
Ответникът Окръжен съд гр. Стара Загора оспорва иска. Претендира разноски.
Оспорва твърдението, че в резултат именно на поведението на ответника ищецът е пропуснал възможността да
получи по-висок размер на обезщетение в предходното производство -респ. недоказано е твърдението, че ищецът
е претърпял вреди.
От фактическа страна се установява, че ищецът в настоящото производство М.
М. С. е предявил иск срещу „Център за психично здраве гр.Стара Загора“ ЕООД, по който е
образувано гр.д. № 747/2017г. по описа на PC- гр.Гълъбово, с правна квалификация чл.49,
вр.чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди от принудителното му лечение и
санитарни мерки на лицето, което страда от психично заболяване, взети в периода
08.01.2014г. - 09.01.2014г. в размер на 5100 лв., като искът е предявен като частичен от общо
дължимите 30 000 лв.
С решение по в.гр.д. № 1195/2018г. по описа на ОС-гр. Стара Загора е отхвърлен
изцяло като неоснователен предявеният частичен осъдителен иск. На 05.09.2018 г. ищецът
М. М. С. е депозирал молба по делото за предоставянето на правна помощ за изготвяне на
3
касационна жалба до ВКС, като в молбата е посочено, че защитата му по делото е
затруднена, тъй като се намира в затвора в гр. София, като изрично е посочил, че моли
името на назначения му адвокат да бъде изпратено на адрес гр.***, ул. *** **.
С определение от 05.11.2018г. молбата е уважена, като на ищеца М.С. е
предоставена правна помощ, а с определение от 07.11.2018 г. за процесуален представител
на ищеца по Закона за правната помощ е назначена адв. К. Н. В. - Д., като е разпоредено
определението да се връчи на ищеца в затвора в гр.София, където е последният адрес, за
което съдът е уведомен от страната. Съобщение, придружено с определението за
назначаване на адв. В.-Д. е изпратено на ищеца по адреса, на който той е посочил, че
пребивава - Централен софийски затвор, като съобщението е оформено при отказ на
адресата да го получи, тъй като администрацията на затвора отказвала да разнася
кореспонденцията му със съдилищата.
На 18.12.2018г. от адв.В.-Д. е депозирана касационна жалба, като с определение от
28.05.2019 г. постановено по гр.д. № 449/2019г. по описа на ВКС, ІV Г.О. е допуснато
касационно обжалване на решение № 234/10.07.2018 г. по гр.д. № 1195/2018г. по описа на ОС-
Стара Загора, а с решение № 260/14.02.2020г. постановено по реда на чл.290-293 ГПК
въззивното решение е частично отменено, като предявеният от ищеца иск по чл.49 ЗЗД е
уважен за сумата от 500 лева, в останалата обжалвана част въззивното решение е потвърдено
т.е. в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 500 лв. до 5100 лв. /сумата от 4600
лв. която е предмет на настоящото производство и се претендира като имуществена вреда -
пропусната полза/.
ВКС е посочил, че по делото е установено, че на 07.01.2014г. в 11.50ч. ищецът е
бил доведен принудително от полицейските органи в изпълнение на постановление на
прокурор при Районна прокуратура - Стара Загора от 23.12.2014г. Центърът може да
отговаря на основание чл.49 ЗЗД за допуснатите от лекарите в неговия състав нарушения на
закона, но не и за незаконосъобразните действия на прокуратурата и/ или на полицейските
органи. За нуждите на делото е достатъчно да се посочи, че предпоставките за спешната
психиатрична помощ, когато е дадена без съгласието на пациента, съгласно чл.153 ЗЗ са в
компетентност на лекаря, приел и прегледал ищеца на 07.01.2014г.
От съставената медицинска документация се установява, че при прегледа лекарят е
установил съдържание на алкохол в кръвта на ищеца 0.5 промила, вътрешно напрегнат,
подчертано стеничен, дълбоко некритичен към състоянието и постъпките си, с ускорено
протичащ мисловен процес, в съдържанието – систематизирани параноидни и
хипохондрични налудности, емоционално – лабилен, с дисфорична готовност и гневна
зареденост. Лекарят е установил синдром параноялен и е поставил на ищеца диагноза
персиращо налудно разстройство. Диагнозата установява, че при постъпването си в
Центъра ищецът е имал очевидни признаци за психично разстройство, а поведението и
състоянието му е представлявало пряка и непосредствена опасност за неговото и на
околните здраве. Поставената диагноза доказва също, че оказаната спешна помощ е
предполагала ищецът да бъде настанен за лечение в психиатричния стационар на Центъра.
Съгласно чл.154 ал.1 ЗЗ, това е станало с решение на ръководителя на Центъра, но
законният срок за това е не по-дълъг от 24 часа. За лечението и пребиваването на ищеца в
Центъра след 11.50 ч. на 08.01.2014г. до 16.00ч. на 09.01.2014г., когато е бил изписан, е било
необходимо разрешение на съдия отРС– Стара Загора - така чл.154 ал.2 вр.чл.156 ал.1 ЗЗ. С
оглед липсата на такова разрешение, ВКС е направил извод, че медицинските дейности, на
които ищецът е бил подложен след 11.50 ч. на 08.01.2014 г., са в нарушение на условията и
реда в Закона за здравето. За накърнените неимуществени блага на ищеца на основание чл.
49 ЗЗД ВКС е преценил, че следва да се плати обезщетение за неимуществени вреди от 500
лв.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
4
Предявен е иск по чл. 49 вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени
имуществени и неимуществени вреди в резултат на неправомерно бездействие на служител
при ОС-Стара Загора, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа за коректно изпълнение на служебни
задължения, а именно да бъде уведомен лично за името и телефона на назначения му служебен защитник по реда на чл.95
ЗПП. Съгласно нормата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него, при или по повод изпълнението на работата. В този
смисъл отговорността на ответника има обезпечително - гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Основният спорен по делото въпрос е каква е правната квалификация на иска
– чл.2в ЗОДОВ /за което жалбоподателят-ищец е депозирал изрична молба-
уточнение от 06.01.2021г. пред първа инстанция и релевира отново като
нарушение в депозираната от него жалба/ или по чл.49 ЗЗД, на която се е позовал
СГС.
Според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от
национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в
изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (решения
от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и
42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15 , т. 24). СЕС дава примери кога това е налице - ако с
влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в
съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела
компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Установените от практиката на
СЕС условия за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на ПЕС,
обсъдени наред с установените на национално ниво изисквания за мотивиране на съдебните
актове, водят до извод, че националните съдилища са длъжни да посочват в своите актове,
постановени по искове за ангажиране на такава отговорност коя правна норма от правото на
съюза е очевидно нарушена. Когато разглеждат спор за вреди, причинени от нарушение на
ПЕС с действия на национална юрисдикция, имаща качеството на последна инстанция,
съдилищата са длъжни да мотивират акта си като посочат изрично в него кое е допуснатото
очевидно нарушение, обосноваващо изключителност на случая. От това логично следва, че,
мотивирайки очевидността на нарушението и изключителността на случая, те не могат да се
основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че
е извършено на нарушението. В случай, че решението по иска за ангажиране на
отговорността на държавата не е мотивирано според посочените изисквания, то е
постановено в съществено нарушение на процесуалните правила.
В случая решението на ВКС, Четвърто ГО, /с което са присъдени само 500 лв.
обезщетение/ е влязло в сила на 14.02.2020г., следователно към тази дата следва да е
постановена практика на ПЕС, с която ответникът, в лицето на ОС-Стара Загора, да не се е
съобразил респ. е допуснал нарушението, предмет на деликта – неуведомяване за телефона
на адвоката, назначен от съда след допусната правна помощ.
САС споделя извода на първа инстанция, че приложимата правна норма е чл.49 ЗЗД
5
вр.чл.7 Конституцията, тъй като ОС не е действал като последна инстанция, а като въззивна
такава. Следователно чл.2в ЗОДОВ в случая е неприложим.
Отделно от горното с разпореждане за насрочване от 13.09.2021г. на жалбоподателя
бе предоставена възможност да посочи конкретна практика на съда на ПЕС, /прогласяваща
съществено нарушение на правото на Европейския съюз/, /постановена към датата на
деликта 14.02.2020г. с оглед заявената от него квалификация на иска по чл.2в ЗОДОВ./,
както и указание, че носи доказателствената тежест досежно вида и обема причинени
неимуществени вреди - болки и страдания. По делото няма ангажирани доказателства в тази
насока.
В конкретния случай предявеният иск е срещу ОС-Стара Загора, който не е орган на
изпълнителната власт, поради което исковете насочени срещу него не могат да се
разглеждат с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Предявената претенция следва да бъде
разгледана по общия ред, тъй като се касае за иск насочен срещу съда като правозащитен
орган, като орган който осъществява правораздавателна, а не административна дейност. В
чл. 2, ал. 1 и, ал. 2 ЗОДОВ са уредени специални състави на отговорността на държавата за
вреди, причинени от дейността на правозащитните органи. Доколкото претенцията на
ищеца не се припокрива с нито една от изброените в чл.2 ЗОДОВ хипотези, приложение
следва да намери общото правило на чл.49 ЗЗД, а оттам размерът на дължимата д.т. следва
да бъде определен по правилото на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК. в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 693 ОТ 29.12.2015 Г. ПО Ч. ГР. Д.
№ 4376/2015 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/
При така изложеното и доколкото молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ
е била уважена от съда, като е изпратено съобщение с име и координата на назначеният му
процесуален представител до адреса, на който самият той е уведомил съда, че се намира,
липсва противоправност в действията на съда. Правилен е извода на първа инстанция, че
актовете на съда, които не подлежат на самостоятелно обжалване, каквото е определението
за назначаване на адвокат, който да осъществява правна помощ по делото, за съда не
съществува задължение за уведомяване на страните /арг. чл. 7, ал.2 ГПК/. С назначаването
на адвокат, който да му бъде процесуален представител по делото и уведомяване на
адвоката за това, за него възникват задълженията по чл.40 ал.2 вр.чл.44, ал.2 ЗАдв. за защита
правата и законните интереси на клиента по най-добрия начин. Дали клиентът и адвокатът
се осъществили контакт помежду си не подлежи на съдебен контрол.
Съгласно решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, ІV г.о. по
чл.290 ГПК. “Държавните органи, в т.ч. общините са длъжни да изпълняват правомощията
си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени
процеси. Когато органът не предприеме предписано от закона действие или го предприеме,
без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако
предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това
настъпят вреди, органът/общината не дължи обезщетение." Следователно не е налице
бездействие от страна на съда.
Правно релевантно е, че правото на ищеца за реален достъп до правосъдие е
обезпечено, като с определянето на адвокат, който да осъществява същата по отношение на
ищеца и уведомяването на адвоката за това назначаване, се изчерпват задълженията на съда
за координацията между тях. Пасивно легитимиран да отговора за вреди от това, че не е
осъществена по най-добрия начин защитата, в това число, че не е осъществена връзка и
съвет с лицето, на което е предоставена правната помощ не е държавата, а съответният
6
адвокат, дължащ това съдействие.
Същевременно по касационната жалба, подадена от адв. В. е допуснато касационно
обжалване, като предявеният иск е уважен по основание, но не и по размер. Въпросът за
размера, за който следва да се уважи иска за неимуществени вреди по чл.49 вр.чл.45 ал.1
ЗЗД е такъв, който се преценява от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД.
Правилни и законосъобразни са изводите на СГС, че в случая ищецът не е доказал при
условията на пълно и главно доказване бездействие от страна на съда, което да се намира в пряка
причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. ОС-Стара Загора е положил дължимата грижа,
като е изпълнила задължението си по чл.95 ГПК, постановил е определение за предоставяне на
правна помощ и е назначил адвокат.
С оглед гореизложеното и при съвпадане изводите на първа и настоящата инстанции
решението следва да бъде потвърдено.
На осн.чл.78 ал.3 вр.ал.8 ГПК жалбоподателят-ищец дължи в полза на въззиваемия
разноски, но такива няма направени и не следва да се присъждат.
Воден от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264342/01.07.2021 г. постановено по гр.д. № 5304/20г. по описа
на СГС, ГО, 11 състав.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7