№ 103
гр. Враца, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Камелия Пл. Колева
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500066 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 261915/31.08.2021 г. на Община
Мизия, ЕИК ***, с адрес: гр.***, представлявана от кмета В. Т. Б., против
Решение № 260080/05.08.2021 г. по гр.д.№ 528/2020 г. по описа на Районен
съд-Оряхово, с което по отношение на жалбоподателя е признато за
установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, че наследниците на С. Г. В., б.ж.
на с.***, обл.Враца, поч. на 05.01.1966 г., сред които е и ищецът В. П. В., ЕГН
**********, с адрес: с.***, ***, са собственици на недвижим имот от 2 300
кв.м., изключен от регулацията на с.***, обл.Враца и представляващ част от
поземлен имот с идентификатор 68148.20.343 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на с.***, обл.Враца, одобрени със Заповед № РД-18-
93/12.02.2019 г. на изпълнителния директор на АКГГ, находящ се в м.”Край
село”, с обща площ от 5655 кв.м., с трайно предназначение на територията –
земеделска, начин на трайно ползване – друг вид земеделска земя, категория
на земята – пета, който недвижим имот от 2 300 кв.м. е идентичен с
недвижимия имот по Нотариален акт за право на собственост по Закона за
ТПС № 579, рег.№ 2951, дело № 770/1922 г. на РС-Оряхово, и граничи от
едната си страна с имот № 338, собственост на С. И. М..
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Въззивникът счита, че от събраните по делото доказателства
не е доказано по безспорен начин, че ищецът и неговите наследодатели са
1
владели и обработвали процесния имот. Навежда доводи, че от заключението
на изслушаната по делото експертиза е установено, че имотът представлява
земя по чл.19 ЗСПЗЗ, т.е. непотърсена от старите собственици.
Развиват се съображения, че от страна на Община Мизия са спазени
всички изисквания при изпълнение на административната процедура по чл.19
ЗСПЗЗ и същата е завършена с административен акт, който не е обжалван и е
влязъл в законна сила. Изтъква се, че в рамките на тази процедура имотът не е
заявен като собствен в законоустановените срокове, поради което на законово
основание е актуван като общинска собственост.
В жалбата се посочва, че още с отговора на исковата молба е изразено
становище, че ищецът следва да докаже всички елементи на фактическия
състав на въведения придобивен способ и признанието на предявения иск
само по себе си не води до извод за основателност на исковата претенция, а
следва да бъде преценено от съда съгласно чл.175 ЗЗД.
Въззивникът изразява несъгласие с твърденията на ищеца, че имотът
неправомерно е изваден от регулацията на града. Твърди се, че това е станало
с приемането на регулационен план от 1967 г. съгласно Заповед №
48/12.01.1967 г. на ИК на ОНС-гр.Враца. Навежда доводи, че в рамките на
проведената процедура по чл.25 ППЗСПЗЗ и до влизане в сила на плана за
земеразделяне на землището на с.*** от 1998 г. и собствениците са имали
възможност да заявят правото си на собственост, което не е сторено по
отношение на процесния имот. След влизане в сила на плана за
земеразделяне, останалата земеделска земя след възстановяване правата на
собствениците е станала собственост на Община Мизия съгласно протоколно
решение от 26.03.2012 г. от проведено заседание на комисия по чл.19, ал.2
ЗСПЗЗ.
В жалбата се сочи, че необосноваността на съдебния акт са изразява в
това, че районният съд се позовава на трайна практика на ВКС, но без да
посочва конкретни съдебни актове, с което лишава ответника от възможност
да се запознае с тази практика и да направи преценка за релевантността й към
настоящия спор.
Прави се искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявения
иск като неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на деловодни
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна В. П. В.. Преди съдебно заседание е постъпило
писмено становище от процесуалния му представител адв.Ц.К., в което се
оспорва въззивната жалба и се излагат подробни съображения по същество на
спора. Прави се искане за присъждане на направените деловодни разноски.
Съдът е сезиран и с частна жалба вх.№ 262074/02.11.2021 г. на
Община Мизия против Определение № 260165/08.10.2021 г. по гр.д.№
528/2020 г. по описа на РС-Оряхово, с което е оставена без уважение молба на
жалбоподателя за изменение на Решение № 260080/05.08.2021 г. по същото
дело в частта относно присъдените в полза на ищеца В. П. В. разноски в
2
размер на 960,00 лв.
В частната жалба се твърди, че атакуваното определение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Навеждат се доводи, че са налице двете
кумулативни предпоставки по чл.78, ал.2 ГПК за възлагане на разноските
върху ищеца: На първо място, с поведението си Община Мизия не е дала
повод за завеждане на делото, а самият ищец като заинтересовано лице е
проявил бездействие в срока по чл.25, ал.2 ППЗСПЗЗ и не е направил писмено
възражение пред Общинската поземлена комисия по проекта на плана за
земеразделяне. На второ място, с отговора на исковата молба от ответника е
направено признание на иска, но с изричното становище, че следва да бъде
извършена проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск. Жалбоподателят изразява
несъгласие с изводите на районния съд, че с оглед спецификата на иска по
чл.124 ГПК и обстоятелството, че имотът е записан като земя по чл.19 ЗСПЗЗ,
стопанисвана и управлявана от Община Мизия на основание заповед на
директора на ОД "Земеделие" по чл.45в, ал.7 ППЗСПЗЗ, то същата
манифестира собственическо намерение и с това е станала причина за
завеждане на делото. Навеждат се доводи, че Община Мизия е стопанисвала и
управлявала имота, след като го е получила по силата на закона, на което не
може да се противопостави по собствена инициатива.
Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и изменение
на решението в частта относно разноските, като същите бъдат възложени на
ищеца В.В..
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба
от насрещната страна В. П. В..
Жалбите са процесуално допустими като подадени от надлежни
страни, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК
настоящият съдебен състав констатира, че обжалваните съдебни актове са
валидни и допустими.
За да се произнесе по правилността на обжалваните актове,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Оряхово е сезиран с искова молба на В. П. В., с която
против Община Мизия е предявен установителен иск за собственост с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК.
В исковата молба се посочва, че ищецът е наследник на С. Г. В., б.ж. на
с.***, общ.Мизия, починал на 05.01.1966 г. Твърди се, че приживе
наследодателят С. Г. В. е закупил дворно място с площ 2 300 кв.м. в с.***
/старо име с.***/, съставляващо парцел 5, кв.17 в м."Край село", като сделката
е обективирана в нотариален акт № 579, рег.№ 2951, дело № 770/1922 г. на
Оряховския мирови съдия. Посочва се, че по регулационния план на с.***,
одобрен със Заповед № 4542-Кот/18.12.1969 г. на МРРБ, и регулационния
план№ 495/05.04.1974 г. на ОНС-Враца, имотът е с площ 2 200 кв.м., с кад.№
3
0.103, при съседи: имот с кад.№ 0.105, УПИ ІІІ и ІV, кв.89 – собственост на А.
М. К., имот с кад.№ 0.100 – собственост на С. Н. В., имот с кад.№ 0.102 –
собственост на И. П. М., имот с кад.№ 0.9527 – улица "Рила" на Община
Мизия и имот с кад.№ 0.104, УПИ І и ІІ, кв.89 – собственост на Б. И. Х..
Твърди се, че към момента имотите с № 0.102 и № 0.101 са собственост на С.
И. М. и ищецът, заедно с това лице, обработват общо собствените си парцели,
като са премахнали трайната граница между имотите и заедно орат,
култивират, сеят и прибират реколтата от същите. Посочва се, че обединените
три парцела са с площ над 4 дка и в тях е възможно да влиза едрогабаритна
селскостопанска техника.
Ищецът твърди, че преди около 40 години в дворното място е имало
малка паянтова постройка, в която дядо му, а след това и баща му са
отглеждали домашни животни, но тя е била премахната през 1968 г. – 1969 г.,
след което и до настоящия момент това място е обработвано и ползвано
единствено за засаждане на зърнени култури. Посочва, че от три поколения
имотът се владее и ползва от наследниците на С. В., никога не е изоставян и
не е ползван от други хора, а при колективизацията на земята този имот е
останал за ползване на дядо му и не е включван в блокове на ТКЗС и ДЗС.
Сочи също, че през 1974 г. дворното място неправомерно е изключено от
регулацията на селото, но ползването му е продължило, без някой да му
оспорва това право и без претенции от страна на ответната Община Мизия.
Според изложеното в исковата молба, ищецът е поискал да се сдобие с
констативен нотариален акт за собственост на имота, но от Община Мизия му
е било обяснено, че след изваждането на имота от регулацията на селото
същият попада в земеделски земи и по-конкретно в имот с № 000063 с площ
от 7754 кв.м. и съгласно чл.19 от ППЗСПЗЗ е предоставен в собственост на
общината. Ищецът твърди, че почти 100 години родът му не е преустановявал
владението, ползването и поддръжката на имота и никой не е имал претенции
към същия, поради което за него е налице правен интерес от предявяването на
иск за установяване право на собственост на наследниците на С. Г. В. по
отношение на този имот.
С допълнителна молба вх.№ 260874/20.11.2020 г. ищецът В. П. В. е
конкретизирал, че според кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед № РД-18-93/12.02.2019 г. на изп.директор на АГКК,
поземленият имот се индивидуализира като част от имот № 68148.20.343 в
с.***, общ.Мизия, обл.Враца, местност "Край село", трайно предназначение
на територията: земеделска земя; НТП – друг вид земеделска земя, 3
категория; съседи: 68148.888.9901, 68148.20.338, 68148.20.340, 68148.20.64, с
площ на целия имот 5655 кв.м., от които претенцията е за 2 300 кв.м.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответната Община Мизия, в който се изразява становище за основателност на
предявения иск, признава се същия и се поддържа, че ответникът не е дали
повод за завеждане на делото, поради което на основание чл.78, ал.2 ГПК
разноските следва да бъдат възложени върху ищеца. Развиват се
4
съображения, че въпреки направеното признание на иска, от ищеца следва да
бъде проведено доказване на всички елемента на фактическия състав на
въведения с исковата молба придобивен способ, както и да бъде извършена
проверка на процесуалните предпоставки за допустимост на предявения иск.
Изразява се несъгласие с твърденията на ищеца, че Община Мизия
неправомерно е изключила имота от регулацията. Твърди се, че това е станало
с приемането на регулационния план от 1967 г., съгласно Заповед №
48/12.01.1967 г. на ИК на ОНС-Враца, като до приемането на плана за
земеразделяне от 1998 г. собствениците на имоти са имали възможността да
запазят правото си на собственост. Във връзка с това Общинската поземлена
комисия – Мизия, на основание чл.25, ал.1 ППЗСПЗЗ им е съобщила, че е
изготвен проект на план за земеразделяне на землището на с.***. Навеждат се
доводи, че съгласно чл.25, ал.2 ППЗСПЗЗ заинтересованите страни са могли в
14-дневен срок от обнародването в ДВ да направят писмени възражения пред
ОПК по проекта, но това не е сторено от ищеца. Посочва се, че
собствениците на имоти са имали правна възможност до влизане в сила на
плана за земеразделяне да заявят правото си на собственост, но ищецът не е
заявил такова. С влизането в сила на плана за земеразделяне, съгласно чл.19
ППЗСПЗЗ останалата земеделска земя след възстановяване правата на
собствениците е станала собственост на Община Мизия, съгласно протоколно
решение от 26.03.2012 г.. от проведено заседание на комисията в състав,
определен със Заповед № 11/27.01.2011 г. на директора на Областна дирекция
"Земеделие"-Враца и Заповед № 109/27.03.2012 г.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни
доказателства. Допусната и изслушана е специализирана съдебно-техническа
експертиза, чиито първоначално и допълнително заключение са приети като
обективни и компетентни. Районният съд е обсъдил подробно събраните
доказателства и е възприел фактическа обстановка, въз основа на която е
направил изводи за основателност на исковата претенция. Фактическите
констатации и правните изводи се споделят от настоящия съдебен състав,
поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към
мотивите, изложени в обжалвания съдебен акт.
В отговор на изложените в жалбата оплаквания и съобразно чл.269,
изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
За да бъде уважен този иск ищецът следва да проведе пълно и главно
доказване на юридическия факт, респ. фактическия състав, от който извежда
твърдяното право на собственост върху процесния недвижим имот.
В случая се твърди, че ищцовият наследодател С. Г. В., б.ж. на с.***,
общ.Мизия, е придобил право на собственост върху процесния имот през
1922 г., като от този момент досега имотът е владян явно, спокойно и без
прекъсване от него и от наследниците му.
От своя страна ответникът, макар и формално да заявява, че не оспорва
правото на собственост, твърди, че е надлежно проведена процедура по
5
ЗСПЗЗ, приключила с включването на имота във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ.
При тези твърдения на страните, релевантен за изхода на очертания
правен спор е въпросът какъв е бил статута на процесния имот и по-
конкретно дали същият е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Възстановяването на собствеността по реда на посочения
реституционен закон се извършва по отношение на посочените в чл.10 ЗСПЗЗ
имоти, като всички хипотези касаят случаи, в които или собствеността е била
отнета /както е при одържавяването/ или без да е била отнета не е
упражнявана в реални граници /както при включването на имотите в ТКЗС
или други селскостопански организации, без значение дали реално са били
обработвани от тях или не/. Не всички земи, които се намират извън
регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има
случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и
селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън
регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС №
216/61 г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат
включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния
поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от
лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на
ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези
имоти в размера и при условията, посочени в ТР № 104/26.06.64 г. на ОСГК
на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически
отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи не
подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се
прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, нито пък те могат да бъдат
включени във фонда по чл. 19 от ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите,
които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали
незаявени в законните срокове. Ако лицата, които владеят такива земи, не
притежават документ за собственост, те могат да се снабдят с нотариален акт
по обстоятелствена проверка или пък да се позоват на придобивна давност в
хода на един съдебен процес. За тези земи не е съществувала забраната на чл.
86 от ЗС за придобиването им по давност, включително и в редакцията преди
изменението с ДВ бр. 31/1990 г., доколкото върху тях не е установено право
на кооперативно земеползване и не са одържавени. Този, който в съдебния
процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност,
следва да установи правоизключващото си възражение, като например
докаже, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил
одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция
по ЗСПЗЗ. Ако такива доказателства липсват, не може само от факта, че
имотът се намира извън регулационния план на населеното място да се прави
извод, че той е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ и след като не е бил
заявен за възстановяване в законните срокове, попада във фонда по чл. 19 от
ЗСПЗЗ. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВКС на РБ, залегнала в
Решение № 930 от 25.10.10 г. по гр. д. № 430/10 г. на I ГО; Решение №
6
883/14.12.2010 г. по гр. д. № 1432/09 г. на I ГО; Решение № 798 от 16.11.10 г.
по гр. д. № 3303/08 г. на I ГО; Решение № 100 от 23.07.2010 г. по гр. д. №
3426/08 г. на IV ГО; Решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/09 г. на II
ГО; Решение № 249 от 04.07.11 г. по гр. д. № 621/10 г. на I ГО; Решение №
488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., I г. о., ГК и мн.др.
В конкретния случай ищецът е представил заверено копие от нотариален
акт № 579, рег.№ 2951, дело № 770/1922 г. на Оряховски мирови съдия, от
който е видно, че С. Г.В. от с.*** /сега с.***/ е признат за собственик върху
недвижим имот, даден му от Сърбенишката общинска комисия за ТПС и
представляващ: дворно мястоот 2 дка и 3 ара в землището на с.***, парцел 5,
кв. 17, местността "Край село", до съсеи: улица, общинска порцела и Йон
Менцев, за 690,00 лв., която сума у внесена напълно в Сърбенишкото
общ.управление срещу кв.№ 38 от 25.08.1922 г. на основание пратокол № 15
от 02.09.1922 г. от Сърбенишката общ.комисия за ТПС и квитанция № 111 от
07.12.1922 г. за внесени 2% общ.налог съгласно чл.58 ЗТПС и чл.95 от
ППЗТПС и въз основа на Наредба № 7253/09.05.1922 г. от дирекцията за ТПС
при министерството на земеделието и държавните имоти.
Настоящият съдебен състав намира, че представеният нотариален акт
представлява пряко доказателство за правото на собственост върху процесния
имот на С. Г. В. към момента на издаването му – 09.12.1922 г., придобито по
силата на оземляване по реда на ЗТПС от 1921 г. /отм./. След смъртта на С. В.
през 1966 г., по силата на наследственото правоприемство правото на
собственост е преминало в патримониума на неговите наследници, сред които
е и ищецът В. П. В., видно от приложеното по делото удостоверение за
наследници № 380/12.10.2020 г., изд. от Кметство с.***, общ.Мизия.
По делото липсват данни този имот да е бил внасян в ТКЗС или да е
одържавяван на друго основание. Тъкмо напротив, от показанията на
разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели Л. М. и П. И. се
установява, че имотът не е бил отчуждаван, не е включван в ТКЗС, а е бил
обработван от родителите на ищеца, а след тяхната смърт се обработва от
него и до настоящия момент.
От събраните по делото доказателства, в т.ч. и от заключението на
изслушаната СТЕ не може да се установи по категоричен начин през коя
година имотът е изключен от регулация. Вещото лице е констатирало, че в
Община Мизия има запазен стар регулационен план от 1928 г., но същият е
вече нечетлив и с повредено инженерно платно, поради което въз основа на
него не се дават данни и не могат да бъдат изчертани скици. Запазен е
регулационен план от 1974 г. и одобрен кадастър от 1969 г., от които е видно,
че имотът е с кадастрален номер 0,103, но за него няма формиран урегулиран
имот и същият попада в голяма зона за озеленяване, която не е урегулирана,
но има обозначени граници. От заключението на СТЕ, както и от
приложената към исковата молба скица на имот № 0.103 по кадастралния
план на с.***, одобрен със Заповед № 4542/18.12.1969 г. на МРРБ, и
регулационния план № 495/05.04.1974 г. на ОНС е видно, че в разписните
7
листове към тези планове имотът е записан на наследниците на С. Г. въз
основа на нотариалния акт от 1922 г. Вещото лице пояснява, че при
изготвянето на плана за земеразделяне на землището на с.*** границите на
предвидената зона за озеленяване са заснети и с пунктири са нанесени в плана
за земеразделяне преди да бъдат прехвърлени в кадастралната карта. В плана
за земеразделяне имотът е бил обозначен с № 000343, с площ 7,755 дка. В
допълнителното заключение на СТЕ е отразено, че имотът, описан в
приложения по делото нотариален акт от 1922 г., представлява част от имот
№ 68148.20.434 по кадастрална карта на землището на с.***, общ.Мизия,
одобрена със Заповед № РД-18-93/12.02.2019 г., целият с площ 5655 кв.м.
В първоначалното заключение на СТЕ е отразено, че към настоящия
момент имотът има трайни граници от две страни – на север-северозапад –
улица от регулацията на селото и на югоизток – полски път, до който има
храсти и единични дървета. Посочено е, че на изток и на юг имотът няма
трайни граници, а към момента на извършване на огледа теренът е изоран. В
заключението вещото лице е предложило и два варианта, при които може да
бъде възстановен имота.
Ответникът е представил протоколно решение от проведено на
26.03.2012 г. заседание на комисията по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, с което са
определени имотите по чл. 19 ал.1 ЗСПЗЗ по землища. Видно от приложение
№ 1, в землището на с.***, Община Мизия попада имот № 000063, с площ
7,754 дка, НТП Пасище, мера, представляващ дворно място с
неидентифициран собственик. Със Заповед № 109/27.03.2012 г. на ОД
„Земеделие“ гр. Враца, на осн.чл.45 ал.7 от ППЗСПЗЗ, е одобрено решението
от проведеното заседание на комисията по чл.19 ал.2, включващо списъци на
имотите по чл. 19 ал.1 от ЗСПЗЗ от КВС за землищата в Община Мизия. С
Акт № 1882/06.01.2016 г. посоченият имот е актуван като частна общинска
собственост.
При така събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира,
че процесният недвижим имот не е бил коопериран, одържавен или отнеман,
поради което не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и не е могъл
да бъде включен във фонда по чл. 19 от същия закон. Представеният акт за
общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице
по определен ред и форма, с който се удостоверява възникването,
изменението и погасяването на общинската собственост. Освен описание на
имота и неговото местонахождение, в акта се посочва и основанието - както
правното, така и фактическото, по силата на което имотът е станал общинска
собственост. Това е така, тъй като актовете за общинска собственост нямат
правопораждащо действие, а само констатират придобитото право на
собственост по някой от предвидените в закона способи. В случая в
представения акт за общинска собственост като основание за възникване на
собствеността е посочена разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ. Както бе
посочено, по делото не е доказано наличието на това придобивно основание,
поради което само въз основа на представения акт не може да се приеме, че
8
описаният в него имот е общинска собственост.
В обобщение на всичко изложено, настоящият съдебен състав
намира, че ищецът е провел пълно и главно доказване на правото на
собственост на наследодателя си върху имот с обща площ от 2 300 кв.м. и
граници, описани в нотариален акт № 579/2022 г., при което искът е
основателен. Като е достигнал до същите изводи и е уважил предявения иск с
правно основание чл. 124, ал.1 ГПК районният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С обжалваното решение Община Мизия е осъдена да заплати на
ищеца В.В. деловодни разноски в размер на 960,00 лв. С Определение №
260165/08.10.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, районният съд е
отказал да измени решението си в частта относно разноските. Това
определение е обжалвано с частна жалба, в която се излагат съображения, че
с поведението си Община Мизия не е дала повод за завеждане на делото, а
самият ищец като заинтересовано лице е проявил бездействие в срока по
чл.25, ал.2 ППЗСПЗЗ и не е направил писмено възражение пред Общинската
поземлена комисия по проекта на плана за земеразделяне, както и че с
отговора на исковата молба от ответника е направено признание на иска.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице
предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК за възлагане на разноските по делото
върху ищеца. От една страна, предприетите от ответната Община Мизия
действия по актуване на имота като частна общинска собственост
представляват манифестация на собственически намерения и не могат да
бъдат разглеждани като пасивно поведение, с което не е даден повод за
завеждане на делото. От друга страна, макар и в отговора на исковата молба
да е изразено становище, че ответникът признава предявения иск, наведените
фактически твърдения сочат, че същият поддържа придобивно основание по
чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Ето защо въззивният съд намира, че заявеното признание е
формално и е направено единствено с цел избягване на разноските по делото.
Този извод намира потвърждение и във факта, че първоинстанционното
решение е обжалвано от ответника изцяло, а не само в частта относно
разноските, т.е. атакува се и уважаването на предявения от ищеца иск за
собственост. Ето защо въззивният съд намира, че с оглед уважаването на
исковата претенция, ищецът има право на съдебни разноски, поради което
следва да бъде потвърдено обжалваното определение по чл.248 ГПК, с което
районният съд е отказал да измени решението си в частта относно разноските.
Единствената допусната от съда неточност е, че като правно основание за
осъждането в решението е посочена разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, която е
неотносима към конкретния случай, тъй като производството по делото не е
прекратено. Тази неточност следва да бъде коригирана с настоящия съдебен
акт, като при потвърждаването бъде посочено правилното основание за
присъждане на разноските, а именно – чл.78, ал.1 ГПК.
При изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че
с оглед изхода на спора пред въззивния съд, на въззиваемия-ищец В.В. следва
9
да бъдат присъдени разноски и за заплатеното адвокатско възнаграждение
пред настоящата съдебна инстанция в размер на 500,00 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260080/05.08.2021 г. по гр.д.№
528/2020 г. на Районен съд-Оряхово, с което е уважен предявеният от В. П. В.
против Община Мизия иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и е осъдена
Община Мизия на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на В. П. В. сумата от
960,00 лв. за направени по делото разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260165/08.10.2021 г. по гр.д.№
528/2020 г. по описа на РС-Оряхово, с което е оставена без уважение молба на
жалбоподателя по чл.248 ГПК за изменение на Решение № 260080/05.08.2021
г. по същото дело в частта относно присъдените разноски в полза на ищеца В.
П. В..
ОСЪЖДА Община Мизия, ЕИК ***, с адрес: гр.***, представлявана
от кмета В. Т. Б., ДА ЗАПЛАТИ на В. П. В., ЕГН **********, с адрес: с.***,
***, сумата 500,00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10