РЕШЕНИЕ
№ 293
гр. Русе, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд - Русе, ІХ -ти състав, в публично заседание на двадесет и шести октомври, през две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
Съдия: ГАЛЕНА ДЯКОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА като
разгледа докладваното от съдия ДЯКОВА
адм. дело № 425 по описа за 2023 година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по реда на чл. 118 от КСО (Кодекс за социално осигуряване),
вр. с чл. 145 и
сл. по глава X от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано e по жалба от И.К.К. ***,
действаща чрез адв. Т.Н. *** против Решение №1040-17-59 от 27.06.2023г. на директор
на ТП на НОИ Русе, с което е отхвърлена жалбата му и е потвърдено разпореждане
с № 171-00-2241-3/19.05.2023г. на ръководителя на осигуряване за
безработица при ТП на НОИ Русе, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във
връзка с чл. 11, З, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004г. на
заявителя К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, поискано
по реда на чл. 54а от КСО.
Според
жалбоподателя и адвокатът му, представляващ го в проведеното съдебно заседание,
ръководителят на осигуряване за безработица, а в последствие и директорът на ТП
на НОИ Русе неправилно, в нарушение на закона, на целта на закона и на
приложимите норми от правото на ЕС (Европейският съюз) са приели, че Република
България, в частност ТП на НОИ Русе не е компетентна да се произнесе по
искането, а това е следвало да стане от институция на държавата Ирландия. Сочи се още, че АО е допуснал и
съществено нарушение на административно-производствените правила, както и
противоречие с целта на закона, а именно солидарност при социалните фондове.
Твърди се, че
оспорващият не попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 г., а в
обхвата на чл. 65, §5, във вр. с §2 от същия
Регламент, доколкото от доказателствата по делото е видно, че И. К. е пребивавал
постоянно в България към датата на подаване на заявлението за отпускане на
обезщетение за безработица. Настоящият му адрес е бил в Р България, гр. Русе и К.
е възнамерявал да се установи в РБългария. Преобладаваща част от роднините и
приятелите му живеели в РБългария. Посочва се, че семейството му също пребивава
в Р България, където детето му живее и учи. Считат, че обезщетението му за
безработица следва да се отпусне именно от държавата по пребиваването му, т.е.
от РБългария.
Излагат се подробни
доводи в подкрепа на сочените основания за незаконосъобразност на атакувания
акт - в жалбата, с която е сезиран съда, в съдебно заседание и в представените
писмени бележки.
Иска се от Административния
съд да отмени процесното решение, и потвърденото с него разпореждане, с което е
отказано на заявителя и жалбоподател в настоящото производство отпускането на обезщетение за безработица по реда
на чл.54а от КСО. Не се претендират разноски.
Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ-Русе, действащ чрез
процесуалния си представител ст. юрисконсулт И. К. в съдебно заседание и в
представени писмени бележки считат жалбата за неоснователна и поддържат
мотивите в решението на директора на ТП на НОИ-Русе. Претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Административен съд Русе, след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства всяко едно отделно и всички
в тяхната съвкупност, намира жалбата за процесуално допустима, подадена
в 14-дневния срок по чл. 118 КСО от надлежна страна, имаща право и интерес от
обжалването.
Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
По фактите:
За периода от 24.04.2020
г. до 01.10.2022 г. И.К.К. е работил като наето
лице от работодател в Ирландия.
След
прекратяване на трудовото му правоотношение с последния ирландски работодател,
на 01.10.2022 г. той подава заявление вх. № 171-00-2241/03.10.2022 г. (л.39 от
адм. преписка), с което е сезирал ръководителя
на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе за отпускане на парично
обезщетение за безработица от България след последна заетост в друга държава
членка на ЕИО – Ирландия. Към заявлението е представил декларация относно определяне на пребиваване
във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., в която е
отразил, че последният му период на заетост в чужбина е от 10.01.2022 г. до
01.10.2022 г. в Ирландия, като наето лице от работодател в Ирландия. Посочил е,
че няма съпруга, а в графата относно децата е посочил, че детето му живее и учи
в Република България. Не притежава собствено жилище, а роднините и родителите
му жилеят в Република България. Възнамерява да
се установи трайно в държавата по последната заетост, като преобладаващата част
от социалните му контакти сочи, че са в същата държава по последна заетост. Представил
и преносим документ U 1 (за удостоверителни доходи) за Ирландия. Регистрирал се
в бюрото по труда и се установил в гр. Русе. В деня на регистрацията си бил
консултиран за професионално развитие и възможностите за устройване на работа,
като бил инфрмиран за подходящи свободни работни места в регион Банско.
Служебно била
изискана информация от Ирландската компетентна институция и в ТП на НОИ-Русе
бил получен структуриран електронен документ Н006, с който компетентната
институция на Ирландия, уведомява, че оспорващия К. е прибивавал в Ирландия за
периода от 28.04.2020 г. до 01.10.2022 г. От ТП на НОИ изпратили ново искане до
Ирландия за изясняване на съдържанието, на което със СЕД Х013 компетентната
инститиция потвърждава, че за И.К.К. Ирландия е държава
на пребиваване.
Събрани били и
доказателства от ОД на МВР - за движението през граница на К. и неговото
семейство, както и от ТД на НАП Варна,
офис Русе за подаване от К. на годишни данъчни декларации. Поискана била
допълнително информация от Дирекция „Бюро по труда“ Русе относно релевантни
факти използвани за установяване на центъра на жизнените интереси на лицето по
време на последната му заетост. Така направените служебни справки в регистрите
потвърждавали, че И.К. не е живял в България и не е осъществявал дейност, при
прилагането на българското законодателство за времето след 05.04. 2015 г.
С разпореждане с
№ 171-00-2241-3/ 19.05.2023г. (л.15 от адм. преписка), ръководителят на осигуряване за
безработица при ТП на НОИ Русе отказва отпускане на обезщетение за безработица
по заявлението на И.К.К.. Приема, че не Р България, а
съответната институция в Ирландия, която счита за държава по пребиването на
заявителя е компетентна да се произнесе по такова искане. Позовава се на
съдържанието на предоставения от Ирландия оригинал на СЕД Н006, където е записано
- Ирландия е държава на пребиваване.
Срещу
разпореждането И.К.К. подава в законоустановения срок
жалба, но тя не била уважена от директора на ТП на НОИ Русе, който също излага
мотиви относно коя институция счита за компетентна да се произнесе, с оглед мястото
на обичайното пребиване на К., а именно - тази на Ирландската държава. Причина
за този извод АО отново намира в предоставения от Ирландия оригинал на СЕД Н006
и структуриран електронен документ Х013, в които било посочено, че К. е
пребивавал в Ирландия за периодите на осигурена заетост. Самият административен орган в разпореждането
си сочи, че видно от представения преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Ирландия лицето е упражнявало
трудова дейност в Ирландия от 28.04.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., както и
установените с разпореждането факти и обстоятелства относно данните от ОДМВР –
Русе, ТД на НАП – Варна, офис Русе, НБД „ Население“ в България и информация
относно регистрациите му като безработно лице в АЗ, в която нямало
доказателства, че търси активно работа в България. Административният орган приема
в решението си, че продължителността на трудовата дейност в Ирландия на
жалбоподателя е 1 г., 11 м. и 19 дни, което определяло достатъчно тясна и трайна
връзка с държавата по заетост. Приема, че от предоставената от органите на МВР
справка се установявало, че жалбоподателят е пребивавал основно извън България
за периодите на трудова заетост, което съвпадало с преценката на компетентната
институция на Ирландия потвърдена със СЕД Н006 и Х013 – пребиваване в държавата
по последна заетост – Ирландия. Според административния орган, фактът че К. има
роднини в България не следвало да се приема като меродавен по смисъла на
регламента, доколкото България се явявала държавата и по произход и наличието
на този елемент било обективно обусловено. Относно представеното удостоверение
за раждане на детето на К., което живее и учи в България не можело да се приеме
като доказателство в подкрепа при определяне на България като действително
място на пребиваване на К., който е декларирал, че няма съпруга/партньор и
предвид удостоверените периоди на заетост на същия извън България очевидно не е
ангажиран с полагане на грижи по отглеждане на детето си. Счита, че за
периодите на регистрация след 2016 г. К. не се е реализирал на трудовия пазар в
България, въпреки информирането му за свободни работни места и насочване към
конкретен работодател (през последните 9 месеца). От представената информация
от Дирекция „Бюро по труда“ не можело да се направи извод, че И.К. желае да
работи в България. Според органа очевидно е, че за последните 7 години целият трудов
стаж на лицето е в други държави -
Великобритания и Ирландия, което изобщо не е в подкрепа на твърдяното в
жалбата, че центърът на жизнените му интереси е в България. По тези съображения
директорът на ТП на НОИ – Русе постановил своето решение.
Недоволен от
така постановеното решение и от отказа за отпускане на обезщетение за
безработица, жалбоподателят, действащ чрез своя адвокат-пълномощник подава
жалба пред настоящата инстанция с изложените в нея доводи и твърдения за
незаконосъобразност на административния акт -решението на директора на ТП на НОИ
гр. Русе, с което е потвърдено разпореждане с № 171-00-2241-3/19.05.2023г. на ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ
Русе. Сочат се допуснато нарушение на материалния закон и целта на закона, и
най-вече неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/
883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
По делото бе
разпитана в качеството си на свидетел и майката на К.. Тя обяснява, че синът й
и в момента от 10 май е в Англия. Последните три години бил в Ирландия, преди
това 5 години в Англия. Стоял в чужбина около 6-7 месеца, и се връщал в
България, а когато дойдел сезонът отново отивал, тъй като работел
селскостопанска работа. Сочи, че синът й бил в чужбина, за да спечели пари да
си купи жилище, тъй като тук живеел
на квартира. Детето му живееело в
България, в гр. Свищов. Жалбоподателят й казвал, че тук заплатите са малки и по
принуда работи в чужбина. Работата му била сезонна - бране на плодове и
зеленчуци. В чужбина живеел в някакви каравани. Всяка година се връщал. Нямал
желание да остава да живее в чужбина. Когато се приберял в България отивал да
види детето си, но с майката не живеели
заедно. Свидетелката сочи, че синът й не и бил споделял, че иска да взема
детето с него в чужбина.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Актовете на
органите на НОИ - разпореждане с № 171-00-221-41-3/ 19.05.2023г. и потвърдилото го Решение №1040-17-59 от 27.06.2023г. на директор
на ТП на НОИ гр. Русе са издадени от компетентни по материя и място органи на социалното
осигуряване, в изискуемата писмена форма и съдържат правни и фактически
основания.
Те обаче са постановени
в противоречие на европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза и на материалния закон - КСО, както и в
противоречие с целта на закона.
Основният спорен
въпрос между страните е правен и е само един - кое е мястото на обичайното
пребиване на И.К., след прекратяване на трудовото му правоотношение с последния
ирландски работодател и прибирането му в България? Правилното определяне на
това място дава отговор и на въпроса коя е компетентната държава да разгледа
и определи правото и размера на паричното
обезщетение за безработица за лице, чиято последна заетост е в друга държава членка на
ЕИО в случая- Ирландия.
Съдът счита, че
както ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на
НОИ Русе не са съобразили доказателствата и фактите по делото, а едностранчиво,
в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица в България след
последна заетост на заявителя в друга държава членка на ЕИО приемат, че не са
те компетентни по този въпрос, а държавата, където лицето е работило и е имало
съответните периоди на заетост.
Това е видно и в
мотивите на разпореждане с № 171-00-2241-3/ 19.05.2023г., така и в мотивите на решение №1040-17-59 от 27.06.2023 г. Самите
справки, изискани от администрацията на НОИ са безпротиворечиви,
че И.К. не е живял в България и не е осъществявал дейност, при прилагането на
българското законодателство за времето след 05.04. 2015 г. Но не това трябва да
се изследва при подадено заявление за отпускане на парично обезщетение за
безработица от България след последна заетост в друга държава членка на ЕИО.
Съвсем логично и
нормално е за периода, в който едно лице работи в друга държава, членка на ЕИО,
то да не подава декларации в България за реализирани доходи. Никаква връзка с
предмета на изследване от АО при искане за отпускане на парично обезщетение за
безработица, по реда на чл. 54а от КСО от лице, работило в държава членка на
ЕИО съдът не намира и в справките за извършените от К. задгранични пътувания.
Тези проверки биха имали съществено значение ако лицето, поискало отпускане на
парично обезщетение за безработица, поискано по реда на чл. 54а от КСО, е
трансграничен работник.
Република
България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като
всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване
съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви
обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на
обезщетенията и т.н.
Разпоредбите на
ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на
вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, съдържащите се в
регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за
спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална
сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с
разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3
от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените
клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").
Няма спор по делото, че И.К.К. е гражданин на РБ, държава - членка на ЕС, поради което
и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от
Регламента).
С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за
безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че
лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за
социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно
заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.
Спорът в случая е свързан с тълкуването и
прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на
обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на
интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната
информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и
роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то,
както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.
ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето и особено причините
за преместването, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) №
883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и
"престой".
В изготвения съвместно с държавите членки
наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване",
"временно пребиваване" и "престой". Тези определения,
посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен
с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава
членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно правото
на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално
осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно
заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по
месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по
обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване
на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава- членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава
членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно
се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни
примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на
пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници,
студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма
мобилност.
В случая мотивите и конкретна преценка от
страна на административния орган за определяне мястото на обичайното
пребиваване на оспорващия К. са погрешни и не почиват на правилното тълкуване
на цитираните по-горе правила.
Действително в
самия документ, на който се позова АО за отказ за отпускане на търсеното
обезщетение - предоставения от Ирландия оригинал на СЕД Н006, е посочено „държава на
пребиваване“ в Ирландия. Но това е свързано с времето на полагане на трудова
дейност на лицето и това е видно от отговора на запитването където виждаме, че
се касае за пребиваване на въпросните периоди в Н005.
Още повече, с
представеното по делото доказателство за
разясняване се потвърждава, че К. е бил в Ирландия през поискания перод от
време.
В периода на
заетост в Ирландия, оспорващият е бил на територията на страната, но
времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово
правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава
извод за "обичайно пребиваване".
В оспорваното
решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е
позоваването на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение
на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно
е било подчинено.
По делото няма спор, че К. не е пограничен
работник. Той е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, а именно в Ирландия. Безспорно
установено е, че Констадинов не продължава да пребивава в тази държава-членка,
нито се е върнал в тази държава-членка-Ирландия, на чието законодателство за
последно е бил подчинен, за това той не се е регистрирал, не се е и поставил на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за
времето на трудова заетост-Ирландия, а се е регистрирал в Р България, където се
е завърнал трайно и където обичайно пребивава. Всички доказателства по делото
потвърждават този извод – тук са близките на жалбоподателя от семейния му кръг.
Тук той живее на квартира с идеята да си закупи самостоятелно жилище, като това
е причината да работи зад граница, за да осигури средствата за закупуване на
собствено жилище в РБългария. Установено е от разпита
на свидетеля, че в държавата, където е трудовата заетост на жалбоподателя, той
не води уседнал начин на живот, не е обвързан дори с постоянно местопребивавене – живее в каравани там, където полага към
момента труда си. Обсъждането на посочените доказателдства
налага категоричен извод, че местопребиваването на жалбоподателя е именно в РБългария, поради което приложимото законодателство в
настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на
оспорващата страна, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството
на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава.
Обезщетението за безработица, претендирано от К., правилно
е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско
законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от
12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е
трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Решението,
оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане с № 171-00-2241-3/ 19.05.2023г. следва да бъдат отменени, поради допуснати от АО нарушение
на материалния закон и целта на закона, и заради неправилното тълкуване и
прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
Преписката, на
основание чл.173, ал.2, АПК следва да бъде върната на административния орган за
ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по
тълкуване и прилагане на материалния закон.
От жалбоподателя не се претендират разноски, поради което такива не следва
да му бъдат присъждани.
Воден от горното, на основание
чл.172 от АПК съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №1040-17-59 от 27.06.2023г. на и.д. директор на
ТП на НОИ Русе и потвърденото с него разпореждане с № 171-00-2241-3/ 19.05.2023г. на ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ
Русе, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица по заявление
на И.К.К. и
ВРЪЩА по компетентност преписката на
административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по
тълкуване и прилагане на закона.
Решението е окончателно.
СЪДИЯ: