Решение по адм. дело №116/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е образувано по жалба на Ф. М. Я. М., гражданка на Република България и на Сирия, с настоящ адрес [населено място], [улица], ет.5, ап.8, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, офис №306, чрез пълномощника си адв. Т. Ч., против Заповед № ЗСПД/Д–РВ/33625/23.12.2024г., издадена от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], с която е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за четири деца на основание чл.7, ал.1 от ЗСПД – Х. А. И., И. А. И., А. И. А., М. К. И. А..

В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна, постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон, и целта на ЗСПД, като се моли съда да я отмени. В съдебно заседание процесуалният представител поддържа жалбата.

Ответникът – Директор дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], редовно призован не се явява и не се представлява. В представено писмено становище, оспорва жалбата.

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Установява се, че жалбоподателката Ф. М. Я. М. е гражданка на Република България и на Сирия, като е подала Заявление-декларация ЗСПД/ДРВ/33625/13.12.2024 г. за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете до завършване на средно образование, но не повече от [възраст] възраст по чл.7 от Закона за семейни помощи за деца. В декларацията се сочело, че се отглеждат 4 деца - Х. А. И., И. А. И., А. И. А., М. К. И. А., като се сочело гражданство на Сирия за децата - Х. А. И., И. А. И., А. И. А. и българско гражданство за М. К. И. А.. Бил деклариран общ брутен доход на семейството за 12 месеца 10 618.73 лева и средномесечен доход на член от семейството 147.48 лева.

След разглеждане на заявлението била издадена Заповед № ЗСПД/Д–РВ/33625/23.12.2024г., издадена от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], с която е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за четири деца на основание чл.7, ал.1 от ЗСПД – Х. А. И., И. А. И., А. И. А., М. К. И. А..

Като мотив за отказа административният орган е посочил, че жалбоподателката не отговаря на условията по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, съгласно която разпоредба право на семейни помощи за деца имат: семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, като според т. 5 на същия текст към тях се причисляват и бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

От своя страна чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане включва само социалните помощи по този закон.

По делото не е спорно, че няма международен договор между България и Сирия, който да урежда на реципрочна основа отпускането на семейни помощи.

Безспорно в Закона за социалното подпомагане е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с предоставена временна закрила. Същевременно претендираната помощ е по реда на ЗСПД, която е наименована "семейна помощ". Независимо от различното наименование на помощта, обвързването ѝ с минимален размер на получаван доход и посещение на детето в училище, водят до извода, че тя представлява вид социално подпомагане, тъй като отговаря на законовата дефиниция за социално подпомагане в чл. 2, ал. 2 от ЗСП.

В този смисъл разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД е в противоречие с чл. 39 от ЗУБ и чл. 2, ал. 6 от ЗСП.

Това противоречие следва да бъде разрешено при съобразяване с поетите ангажименти от Република България относно правата на детето и разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.

Отделно от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991 г.), защото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници.

Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия текст държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

Най-добрите интереси на детето е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето. Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея, съставляват рамката на тълкуване.

Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РБ, които се финансират от държавния бюджет съгласно чл. 5 от ЗСПД /Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ/. Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето.

От анализа на приложимата нормативна уредба следва извода, че децата, ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца /граждани на РБългария, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в РБългария, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна/. Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД.

С оглед на това ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, според които чужденците с предоставена временна закрила могат да се ползват само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от правото на семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право следва да останат неприложени.

Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона. Поради това същата следва да бъде отменена, а преписката - изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Следва да се посочи, че по отношение на детето М. К. И. А. е посочено като основание за отказ чл.24, ал.1 от ППЗСПД – по отношение на лицето има действащо заявление – декларация. В административната преписка обаче не се съдържат доказателства за това обстоятелство. С оглед на това съдът счита, че не може да се приеме за мотивирана заповедта в тази и част, поради което и същата следва да бъде отменена и в тази част.

С оглед изхода на спора, на основани чл. 143, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на жалбоподателя адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело в размер на 1000 лв.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на жалбоподателката, сумата от 10 лв., представляваща разноски за заплатената държавна такса.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д–РВ/33625/23.12.2024г., издадена от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], с която е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за четири деца на основание чл.7, ал.1 от ЗСПД – Х. А. И., И. А. И., А. И. А., М. К. И. А..

ИЗПРАЩА ПРЕПИСКАТА на Дирекция “Социално подпомагане” - [населено място] за ново произнасяне в едномесечен срок от получаване на решението в съответствие с мотивите на решението.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, [населено място], да заплати в полза на Т. Ж. Ч., адвокат при Адвокатска колегия – Пловдив, Персонален номер **********, с адрес [населено място], [улица], ет. 3, офис № 306, сумата от 1000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по адм. дело № 116 по описа за 2025 г. на Административен съд Пловдив.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, [населено място], да заплати в полза на Ф. М. Я. М., [ЕГН], сумата от 10 лв., представляваща разноски за заплатената държавна такса.

Решението е окончателно.