Р Е Ш Е Н И Е
№ 259 01.07.2019
година гр. Хасково
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на
..………деветнадесети юни…………..… две хиляди и деветнадесета
година в
публично съдебно заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА И.
ЧЛЕНОВЕ : АННА П.
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С
участието на секретаря……Р* Т*..………………………………….
И
прокурора ……………………………….……………...…………………………
като
разгледа докладваното от съдия П.……....……..……………………..
Въззивно
гражданско дело ………….№ 342….
по описа за 2019 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение № 209/28.03.2019 година, постановено
по гр.д. № 758/2018 година, РС-Хасково е приел за установено по отношение на И.М.С., че дължи на „Теленор
България” ЕАД, сумата от 22,27лв., представляваща потребени и неизплатени далекосъобщителни услуги по
сключен между страните договор от 07.08.2015г., за периода от 20.07.2015г. до
19.11.2015г., ведно със законната лихва от 30.10.2017г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед №1436/02.11.2017г. по
ч.гр.д.№2743/2017г. по описа на РС-Хасково. Едновременно с това е отхвърлен
предявения „Теленор България” ЕАД против И.М.С. осъдителен иск с правно основание чл. 92
от ЗЗД за заплащане на сумата
от 204,25лв., представляваща начислена договорна неустойка по договор от 07.08.2015г. с абонатен номер *********, като неоснователен. С оглед изхода на
делото, И.М.С. е осъден да заплати на дружеството-ищец деловодни разноски за
първоинстанционното производство в размер на 74,90 лева.
В първоинстанционното производство,
ответникът И.М.С. е представляван на основание чл. 47 ал. 6 ГПК от особен
представител адв. Д.Ф.. В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК особеният представител
подава въззивна жалба. Заявява, че обжалва решението на РС-Хасково само в
частта, в която е уважен установителният иск за дължимостта на сумата 22, 27
лева. В същото време основната част от доводите, изложени в жалбата, касаят
допустимостта и основателността на отхвърления осъдителен иск. Единственото
релевантно възражение е за недоказаност на затвърдения от ищеца факт на
незаплащане на претендираното вземане от И.М.. Бланкетно се въвежда и твърдение
за недоказаност на твърденията на дружеството-доставчик на мобилни услуги за
съществуване на вземанията.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК
въззиваемото дружество „Теленор България“ ЕАД подава отговор на въззивната
жалба. Оспорва същата с доводи за неоснователност. Изразява становище за
правилност – законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение и моли
същото да бъде потвърдено. Претендира деловодни разноски за въззивното
производство.
С въззивната жалба и отговора не са
направени доказателствени искания.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените
от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и
оплакванията на страните, приема следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на
въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Напълно ирелевантни се явяват доводите на особения
представител на въззивника за недопустимост на осъдителния иск, респективно за
недопустимо преминаване от установителния иск по чл. 422 ГПК към осъдителен. В
тази част решението на РС-Хасково има позитивен характер за представляваното от
адв. Ф. лице. За ответника в първоинстанционното производство не съществува
правен интерес да обжалва решението в частта за отхвърляне на осъдителната
претенция. Поради това както доводите за недопустимост на осъдителния иск, така
и за неговата неоснователност, не следва да се обсъждат.
По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
По оплакванията
на въззивника съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран
с установителен иск с правна квалификация по чл. 422 във връзка с чл. 415 ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79 ал. 1 ЗЗД. Районният съд е уважил този иск, като е
приел, че представеният от ищеца договор установява съществуване на
облигационната връзка между страните, а издадените от дружеството-доставчик
фактури доказват обема и стойността на потребените от И.М.С. мобилни услуги. С
констатация за липса на успешно доказване от страна на ответника че е заплатил
тези услуги, районният съд е намерил този иск за основателен и доказан, като е
приел за установено, че И.М. държи на дружеството-ищец сумата 22,27 лева.
Именно това е частта, в която се обжалва решението на ХРС.
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към
спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до
правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са
допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът
им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло споделя възприетата от
РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се преповтаря.
Районният съд е дал отговори на всички поставени от страните въпроси и
доводи. Във въззивното производство не се представиха нови доказателства, които
да са основание да бъде направен извод, различен от направения от
първоинстанционния съд. Поради което и на основание чл. 272 ГПК ХОС препраща към тях.
Както вече бе посочено по-горе, относно правилността на
обжалваното решение, въззивният съд се произнася само в рамките на своевременно
въведените оплаквания, освен ако не се касае за неправилно приложение на
императивна правна норма. Липсва основание да се приеме нарушение на закона с
императивен характер, поради което съдът следва да се ограничи само в рамките
на направените от особения представител на въззивника доводи. Те са два – за
голословност на твърденията на ищеца за дължимостта на сумата и за липса на
доказателства, че ответникът не е заплатил дължимото за ползваните услуги.
И двете оплаквания са неоснователни. Ищецът представя фактура №
**********/20.08.2015 година, която обективира в себе си (от обратната страна)
и подробна разшифровка на задължението по нея – какви услуги са ползвани, през
кой период и на каква стойност. Така, от фактурата и справката за общото
потребление става ясно, че през периода 20.08.2015 година – 19.09.2015 година
(т.е. непосредствено след сключването на договора) ответникът е ползвал услуги
по договора, на обща стойност 22,20 лева без ДДС. Представя се още една фактура - №
**********/20.09.2015 година за ползвани услуги на стойност 2 стотинки. А фактура
№ **********/20.11.2015 година е обобщаваща във връзка с прекратяването на
договора. В нея сумата за ползваните услуги през целия период на действието му
от сключването до прекратяването поради неизпълнение от страна на ответника М.,
е посочена с ДДС и тя е 22,27 лева. Тези доказателства, разгледани в съвкупност
с неоспорения от особения представител договор, се явяват надлежни и убедителни
доказателства за дължимост на стойността на действително потребените от
ответника М. услуги, предоставени от дружеството-ищец. Поради това искът е доказан
по основание и размер и правилно е уважен.
Вторият довод на особения представител на въззивника също е
неоснователен. Както правилно приема РС-Хасково и както правилно е разяснено на
ответника с доклада на съда по чл. 146 ГПК, задължението да докаже изпълнение
на задължението да плати е в тежест на ответника М.. Така че напълно
неоснователно въззивникът се домогва, че ищецът не е провел надлежно доказване
на твърдението си за неплащане на консумираните услуги. Безспорно, доказване на плащането не е
предприето въобще. Поради това правилно РС е приел за недоказано изпълнение
задълженията по договора от страна на абоната (до плати) и правилно –
обосновано и законосъобразно ХРС е приел за установено съществуване на
вземането на дружеството-ищец от ответника М. в размер на стойността на
консумираните услуги – 22,27 лева.
Поради гореизложеното, атакуваното
решение се явява правилно – законосъобразно и обосновано и следва да бъде
потвърдено.
Предизвикано е въззивно обжалване на
първоинстанционния съдебен акт, поради което следва да се реши въпросът за
разноските. С оглед изхода на делото и извода за неоснователност на въззивната
жалба, на основание чл. 78 ал. 2 ГПК
въззивникът дължи да възстанови на въззиваемия сторените разноски. По делото се
представя договор за правна помощ, сключен между адвокатско дружество „Г. и П.“
с управител адв. В.Г. *** ЕАД. Видно от договора, страните са уговорили
адвокатско възнаграждение за представителството по делото пред въззивния съд
ХОС в размер на 180 лева, което е заплатено изцяло и в брой. В тази част
договорът има характера на разписка и се явява годно доказателства за
понесените от страната разноски. Поради това тези разноски следва да бъдат
възложени в тежест на въззивника М..
Особеният представител по чл. 47 ал.
6 ГПК е освободен от внасяне на такси и разноски за съдебното производство.
Поради това, при подаването на въззивната жалба държавна такса за въззивното производство не е изискана. С
оглед извода за неоснователност на жалбата, тя следва да бъде заплатена от
въззивника.
Отново с оглед изхода на делото във
въззивната инстанция, възнаграждението на особения представител не следва да
бъде присъдено. Въззиваемото дружество не е дало повод за провеждане на
въззивното производство, поради което няма основание възнаграждението на адв. Ф.
да бъде възложено в негова тежест. Тук е необходимо да се отбележи следното:
представителството по чл. 47 ал. 6 ГПК следва да бъде осъществено добросъвестно,
с максимална грижа за интересите на отсъстващия ответник и при задълбочена
преценка на доказателствения материал, а не самоцелно. Недопустимо е подаване
на бланкетна жалба с ирелевантно в по-голямата ѝ част съдържание. Следва
внимателно да бъде направен балансът на интересите на представляваното лице.
Така, в случая, поради очевидно неоснователно предизвиканото въззивно обжалване,
с напълно бланкетна жалба, отсъстващият ответник се натоварва с разноските на
насрещната страна и заплащане на държавна такса. Те щяха да бъдат и по-големи,
ако въззиваемото дружество бе задължено да заплати възнаграждението на особения
представител. Резултатът на подобен подход е – сериозно утежняване положението
на представляваното лице, чието задължение в резултат на необмислен процесуален
ход на особения представител, нарасна десетократно.
Водим
от горното, съдът
Р е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 209/28.03.2019 година, постановено по
гражданско дело № 758/2018 година по описа на РС-Хасково.
ОСЪЖДА И.М.С. с ЕГН:********** ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ж.к.„Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6,
представляван от изпълнителния директор О*Б* Ш**, деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на
180 лева.
ОСЪЖДА И.М.С. с ЕГН:********** ***, да заплати в полза на съдебната власт,
по сметка на ХОС, държавна такса за въззивното обжалване в размер на 25 лева.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.