№ 54495
гр. София, 17.06.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Частно гражданско
дело № 20221110122620 по описа за 2022 година
Образувано е по заявление на ФИРМА, ЕИК номер за издаване на заповед за
изпълнение против ПЛ. СТ. П., ЕГН ********** за вземания в размер на 200,00 лева
главница по договор за потребителски кредит №30043033081/09.03.2020 г., ведно със
законната лихва, считано от 29.04.2022 г. до изплащане на вземането, 12,67 лева договорна
лихва за периода 25.03.2020 г. до 25.06.2020 г., 60,00 сума за допълнителна услуга „Фаст“,
72,00 лева сума за допълнителна услуга Ф., 12,08 лева лихва за забава за периода от
26.03.2020 г. до 25.06.2020 г. и лихва за забава 62,62 лева лихва за забава за периода от
25.06.2020 г. до 27.05.2021 г.
Заповед за изпълнение е издадена за вземанията за главница, договорна и законна
лихва за забава, като за останалата част от вземанията заявлението следва да се отхвърли
поради нищожност на клаузите в договора, касаещи тяхната дължимост поради
противоречие със закона и добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК
заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, поради което
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Претендираната такса „Фаст“ за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит увеличава размера на кредита, без да е налице яснота относно насрещната престация
като договорната регламентация противоречи на императивните разпоредби на чл.33, ал.1
ЗПК и чл.19, ал.1 ЗПК. Тази такса противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по- висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МРБ. Последицата от това противоречие е предвидена
изрично в чл.19, ал.5 ЗПК- клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат
за нищожни, което обосновава извод за липса на валидно възникнало /въз основа на
нищожни договорни клаузи/ задължение на длъжника за сочената такса.
Претендираната сума за предоставяне на допълнителната услуга Ф., изразяваща се в
правото на кредитополучателя да променя погасителния план при изпълнение на конкретно
посочени специфични изисквания, представлява допълнителна такса за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорката се явява
нищожна. Заплащането на възнаграждението в случая е уговорено във фиксиран размер,
разсрочен съобразно погасителния план към договора, като дължимостта на същото
настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от извършване на конкретно
действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се приеме, че така уговореното
1
възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МРБ. Съпоставянето с общия размер на процесното
възнаграждение за пакет допълнителни услуги и начислената договорна лихва с размера на
главницата по договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е
превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД.
Така уговорените допълнителни услуги са разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В
този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА от 21.04.
2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна.
Отделно от това не са изложени никакви фактически твърдения за конкретно
предприети действия по повод предоставянето на допълнителни услуги „Фаст „ и Ф..
Изложеното води до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които реално
не са извършени, което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя за
сметка на длъжника. Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с добрите
нрави.
Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и т.3 ГПК заявлението следва да
бъде отхвърлено по отношение на претендираните вземания за възнаграждение за закупени
допълнителни услуги „Фаст“ и Ф..
Така мотивиран съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. №85597/29.04.2022 г. на ФИРМА, ЕИК номер против ПЛ.
СТ. П., ЕГН ********** в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за вземане за възнаграждение за закупени
допълнителни услуги „Фаст“ и Ф. в размер на 60,00 лева и 72,00 лева по договор за
потребителски кредит №30043033081/09.03.2020 г.
Разпореждането може да се обжалва от заявителя с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от получаването на препис от него.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2