№ 2502
гр. София, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100512918 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Хеба М“ ЕООД срещу решение от
11.07.2023 г., поправено с решение от 12.09.2024 г., по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски
районен съд, 177 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на С. А. С. на
основание чл.128 т.2 КТ сумата от 233,37 лв. – незаплатено трудово възнаграждение за
периода от 01.12.2022 г. до 24.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума за
периода от 15.02.2023 г. до окончателното му изплащане.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно не е разгледал
релевираното от него възражение за прихващане с претендираното от ищеца трудово
възнаграждение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск за неизплатено трудово
възнаграждение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна С. А. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата. Не претендира разноски.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. А. С. срещу решение от 11.07.2023 г.,
поправено с решение от 12.09.2024 г., по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177
състав, в частта, в която с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Хеба-
М“ ЕООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ – за признаване на уволнението,
наложено на С. А. С., на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ със заповед №1 от 20.01.2023 г.,
издадена от „Хеба-М“ ООД, поради неявяването на работа за периода от 22.12.2022 г. до
28.01.2023 г., за незаконно, и с правно основание чл.344 ал.1 т.2 КТ – за възстановяване на
ищцата на заеманата от нея длъжност „маникюрист“, като жалбоподателят е осъден да
заплати на ответника разноски по делото.
1
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесната уволнителна заповед
съдържа всички необходими реквизити, както и че не са установени системни нарушения на
трудовата дисциплина. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Хеба-М“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на ответника „Хеба-М“ ЕООД срещу решение от
15.09.2023 г. по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав, с което е оставена
без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на решение от 11.07.2023 г. по гр.д.
№8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че не дължи произнасяне по релевираното възражение за прихващане с
претендираното от ищеца трудово възнаграждение. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да допълни постановеното по делото решение,
като се произнесе и по релевираното възражение за прихващане. Претендира разноски.
Въззиваемата страна С. А. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата. Не претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск с
правно основание чл.128 КТ е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, и в
частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.224 КТ е отхвърлен
изцяло, поради което е влязло в законна сила в тези му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Първоинстанционният съд е сезиран от С. А. С. с искова молба, с която срещу „Хеба-
М“ ЕООД са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и
т.2 КТ, чл.128 КТ и чл.224 КТ.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е релевирал възражение за прихващане,
уточнено във въззивното производство, с претендираното от ищеца трудово възнаграждение
с дължимото от нея обезщетение с правно основание чл.221 ал.2 КТ.
С обжалваното решение от 11.07.2023 г. СРС, 177 състав, е приел, че уволнението на
ищеца е законно, поради което е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.344
ал.1 т.1 и т.2 КТ, както и че дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за периода
01.12.2022 г. – 24.12.2022 г. не и е изплатено, поради което е уважил предявеният иск с
правно основание чл.128 КТ до посочения по-горе размер.
С молба от 27.07.2023 г. ответникът е поискал първоинстанционният съд да допълни
постановеното по делото решение на основание чл.250 ГПК, като се произнесе по
релевираното от него възражение за прихващане с вземането по чл.221 ал.1 КТ.
С обжалваното решение от 15.09.2023 г. СРС, 177 състав, е приел, че непроизнасянето
по релевирано възражение за прихващане се отразява на правилността на решението и не
може да бъде преодоляна по реда на чл.250 ГПК, поради което е оставил без уважение
молбата за допълване.
По въззивната жалба срещу решението по чл.250 ГПК:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
2
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.250 ал.1 ГПК, страната може да поиска да бъде
допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото и искане, като това е всяко
искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде
реализирано това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия
съд да се произнесе по част от спорния предмет. Произнасянето на допълнително решение
по чл.250 ал.1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до
добавяне на ново, допълващо решение.
Възражението за прихващане е само едно процесуално действие за защита срещу
първоначално предявения иск, като целта е отхвърляне на този иск, поради погасяване на
вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника. Непроизнасянето по
своевременно релевирано от ответника възражение за прихващане, което евентуално би
довело до отхвърляне на предявения иск, се отразява на правилността на съдебното
решение, която неправилност може да бъде преодоляна по реда на обжалването на
съдебните решения, но не и чрез допълване на съдебното решение.
Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице
непроизнасяне от страна на СРС, 177 състав, по част от спорния предмет, т.е. искането за
допълване е неоснователно, поради което и решението по чл.250 ГПК следва да бъде
потвърдено.
По въззивната жалба на ищеца:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
По делото не е спорно, а и е установено, че страните са били в безсрочно трудово
правоотношение по силата на което ищецът е заемала длъжността „Маникюрист”, както и че
същото е прекратено, считано от 20.01.2023 г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – поради
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Вменено и е извършването на следното нарушение на трудовата дисциплина по
чл.187 т.1 пр.3 вр. чл.190 ал.1 т.2 и т.3 КТ, а именно: неявяване на работа на 22.12.2022 г., а
на 23.12.2022 г. се явила, но напуснала работното място, след което до датата на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание не се е върнала на работа.
Данни за извършваните нарушения се съдържат в самата заповед.
Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато служителят е извършил
виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението,
3
обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното наказание
се явява съответно. Същевременно законът предпоставя изисквания към процедурата по
налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на
заповедта, спазване на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на
тези изисквания е за работодателя – ответник в процеса.
Подробното описание на обективните и субективните признаци на нарушението е от
съществено значение за защита на служителя срещу неоснователно ангажиране на
дисциплинарната му отговорност чрез депозиране на адекватни обяснения и при
възможност – на доказателства, оборващи изводите на наказващия орган. Заповедта, с която
се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са
ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на
извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за
същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото
правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината,
поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка
и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. Съгласно трайната
практика на ВКС – решение №376/11.06.2010 г. по гр.д. № 264/2009 г., ІІІ Г О на ВКС,
решение №278/19.05.2011 г. по гр.д. № 1276/2010 г., ІV ГО на ВКС, решение
№460/17.06.2010 г. по гр.д. №465/2009 г., ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290
ГПК, е възможно мотивирането на заповедта за дисциплинарно уволнение, чрез препращане
към друг акт на работодателя обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който е
известен на работникът или служителят. Обосновката на работодателя за конкретните факти,
поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг
документ, към който препраща заповедта. Не е задължително този документ непременно да
изхожда от работодателя. Важното е той да е станал достояние на работника или служителя.
Съдът намира, че процесната уволнителната заповед съдържа всички задължителни
реквизити, посочени в нормата на чл.195 ал.1 КТ по отношение - мотиви, нарушителят,
нарушението, индивидуализирано с неговите обективни и субективни признаци, кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
Чл.194 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания. Ал.1
предвижда, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване
на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. Сроковете са преклузивни. С
изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното
наказание. За преклузивните срокове съдът следи служебно в съдебното производство по
проверка законосъобразността на заповедта за дисциплинарно наказание. Дисциплинарното
производство е своеобразно санкционно производство. С изтичането на сроковете се
прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правния мир
дисциплинарната простъпка вече не съществува като основание за налагане на наказание.
Двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ тече от откриване на нарушението. Откриване на
нарушението ще бъде налице, когато са изготвени всички материали, установяващи
нарушението от обективна и субективна страна. Едва когато материалите, обективиращи
данни за извършеното нарушение, достигнат до наказващия орган, можем да говорим за
откриването му и от този момент започва да тече двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ.
Видно от описаната по-горе заповед за налагане на дисциплинарно наказание, същата
е издадена на 20.01.2023 г. и е връчена на ищеца на същата дата, а нарушенията съдът
приема, че са открити на 07.01.2023 г. – с изпращането на искането за обяснения. При тези
данни, съдът намира, че при налагане на дисциплинарното наказание на ищеца са спазени
предвидените в чл.194 КТ преклузивни срокове.
Съгласно разпоредбата на чл.193 ал.1 КТ, в стадия на установяване факта на
нарушението на трудовата дисциплина работодателят е длъжен да изслуша работника или
4
служителя или да приеме писмените му обяснения. Това задължение на работодателя като
орган на дисциплинарна власт представлява, от друга страна, право на работника или
служителя да бъде изслушан или да даде писмени обяснения.
По делото е представено искане от управителя на ответника до ищеца, получено на
13.01.2023 г., за даване на обяснения във връзка с вменените и процесни нарушения на
трудовата дисциплина – неявяване на работа на 22.12.2022 г., напускане на работното място
на 23.12.2023 г. и неявяване от тогава до настоящия момент. Представени са обяснения на
ищеца от 16.01.2023 г.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по делото се установи
ответникът да е спазил императивното изискване на чл.193 ал.1 КТ – работодателят е приел
писмените обяснения на ищеца.
На ищеца е вменено извършването на нарушения на трудовата дисциплина по чл.187
т.1 пр.3 вр. чл.190 ал.1 т.2 и т.3 КТ – неявяване на работа в продължение на 2
последователни дни и системни нарушения на трудовата дисциплина.
От показанията на свид. В.Р. се установява, че на 22.12.2022 г. ищецът не е дошла на
работа, на 23.12.2022 г. е дошла до обяд, след което е излязла и повече не се е върнала.
От показанията на свид. С.И. се установява, че на 22.12.2022 г. управителят на
ответното дружество и се е обадила по телефона и и е казала, че ищецът не се е явила на
работа, на 23.12.2022 г. отново и се обадила и и е казала, че е дошла на работа, но след 1 час
и нещо отново и е звъннала и и е казала, че ищецът е напуснала и не се е върнала вече.
При тези данни настоящият съдебен състав намира, че по делото е установено при
условията на пълно и главно доказване, че ищецът е извършил вменените и нарушения на
трудовата дисциплина – неявяване на работа на посочените по-горе дати, което и самият
ищец не оспорва.
В депозираните писмени обяснения от 16.01.2023 г. ищецът е посочила, че съгласно
чл.327 ал.1 т.2 КТ има право да прекрати трудовото си правоотношение и затова не е била на
работа на посочените дати, т.е. позовава се на едностранно прекратяване на трудовото и
правоотношение с отправяне на изявление. Когато работникът или служителят упражни
добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с
едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с
достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение дали
работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото не са
налице съответните предпоставки на чл.327 КТ. Трудовият договор е прекратен, а
работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя. В такъв случай
работодателят не може да прекрати вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото
правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл.327
КТ - напр. за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е
извършено преди отправянето на едностранното изявление /така определение №1071 от
15.10.2010 г. по гр.д. №562/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение №289 от 18.11.2014 г. на ВКС по
гр.д. №1289/2014 г., IV ГО и др./.
В случая обаче ищецът е злоупотребил с правото си да прекрати трудовото
правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.2 КТ с цел да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за неявяването си на работа посочените по-горе дати, поради
което и следва са приеме, че трудовият договор не е бил прекратен към момента на
дисциплинарното уволнение.
Настоящият съдебен състав намира, че описаните по-горе действия на ищеца,
представляват нарушение на трудовата дисциплина по чл.187 т.1 пр.3 вр. чл.190 ал.1 т.2 КТ –
неявяване на работа в продължение на 2 последователни дни, но не представлява системно
нарушение на трудовата дисциплина по чл.190 ал.1 т.3 КТ, тъй като не се установява
5
системност по смисъла на цитираната разпоредба - три или повече дисциплинарни
нарушения, поне за едно от които да не е наложено преди това дисциплинарно наказание /да
не е санкционирано с предходна заповед на работодателя/, като по отношение на вече
санкционираните нарушения – наказанията следва да не са заличени. Несъответствието на
правната квалификация с констатираното нарушение обаче не води до незаконосъобразност
на уволнението, тъй като дори квалификацията да е неправилна, от значение е
установяването на дисциплинарното нарушение и съответствието с фактическите основания,
отразени в заповедта.
При налагането на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да прецени
освен в какво се изразява конкретното нарушение, и при какви обстоятелства е извършено,
какви са били подбудите на нарушителя, поведението и личността му, настъпили ли са
вредни последици от деянието му. И само когато така индивидуализираното нарушение на
трудовата дисциплина се оцени като тежко, работодателят може да наложи най-тежкото –
дисциплинарно уволнение. При определяне на дисциплинарното наказание, съгласно
разпоредбата на чл.189 ал.1 КТ, работодателят е длъжен да съобрази наказанието с тежестта
на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, но съобразявайки всички тези
обстоятелства с цялостното поведение на работника. Тази преценка следва да се основава на
всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в
това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед
настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата,
при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на
работника/служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при
полагането на труд /решение №372/01.07.2010 г. по гр.д. №1040/2009 г. ІV ГО на ВКС/.
Съдът, като обсъди вида на нарушението, намира, че наложеното дисциплинарно
наказание „уволнение” е съответно на тежестта на извършеното – неявяване на работа в
течение на продължителен период от време, което представлява тежко нарушение на
трудовата дисциплина. Това нарушение само с оглед своята тежест и значимостта на
неизпълнените трудови задължения е достатъчно, за да обоснове наложеното от субекта на
дисциплинарната власт наказание „уволнение”. Всички тези обстоятелства водят до извод,
че тежестта на наказанието е съобразено с критериите, предвидени в разпоредбата на чл.189
ал.1 КТ.
Поради изложеното, съдът счита, че налагането на дисциплинарното наказание е
извършено при спазване материалноправните и процесуалноправните изисквания за това,
поради което уволнението на ищеца се явява законосъобразно, а искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ
– неоснователен. Предвид неоснователността на главния иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ,
неоснователен се явява и акцесорният иск по чл.344 ал.1 т.2 КТ - за възстановяване на
заеманата до уволнението длъжност, доколкото основателността на този иск включва извод
за незаконосъобразност на уволнението.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По въззивната жалба на ответника:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
6
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно
поради следното:
Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или
служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът
следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника,
размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изплатил претендираното
трудово възнаграждение.
По делото не е спорно, че ответникът не е изплатил дължимото се на ищеца трудово
възнаграждение за мес.12.2022 г., а спорът е съсредоточен дали вземането е погасено чрез
прихващане с вземането на ответника за дължимото от ищеца обезщетение при
дисциплинарно уволнение.
Направеното възражение е допустимо. Възражението за прихващане е само едно
процесуално действие за защита срещу първоначално предявения иск, като целта е
отхвърляне на този иск, поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с
вземането на ответника.
Институтът на прихващането е уреден в чл.103 – чл.105 ЗЗД. Изисква насрещни
вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия
/активното вземане/ да е изискуемо. Задължението на прихващащия /пасивното вземане/
може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът
може да изпълни преди срока /чл.70 ал.2 ЗЗД/, той може и да прихване преди срока. Другата
предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане. Действието на
прихващането е винаги обратно и произтича пряко от чл.104 ал.2 ЗЗД. При уважено
възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с
обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е.
когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е
настъпила ликвидността е без значение /ТР №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая релевираното от ответника възражение за прихващане намира основанието
си в разпоредбата на чл.221 ал.2 КТ – за заплащане на обезщетение за срока на
предизвестието при прекратяване на трудовото правоотношение с дисциплинарно
уволнение.
Разпоредбата на чл.221 ал.2 КТ предвижда, че при дисциплинарно уволнение
работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение.
Основателността на предявения иск включва наличието на следните факти:
уговорено между страните предизвестие при прекратяване на трудовия договор и
прекратяването му поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Тежестта за
доказване на тези обстоятелства е за работодателя.
От представения по делото трудов договор №9/11.05.2021 г. се установява, че
страните са се договорили същият да се прекратява с 30-дневно предизвестие. Трудовият
договор е сключен на основание чл.67 ал.1 т.1 КТ – за неопределено време.
По делото се установи, че трудовият договор на ответника с ищеца е прекратен на
основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, както и с оглед
установения безсрочен характер на трудовото правоотношение, настоящият съдебен състав
намира, че размерът на обезщетението, дължимо от ищеца, е брутното трудово
7
възнаграждение за срока на предизвестието. По делото не се спори, а и се установява от
представеното допълнително споразумение №19/31.03.2022 г. към трудовия договор, че
размерът на брутното трудово възнаграждение е сумата от 355,00 лв.
Ищецът не доказа положителния факт на плащане на претендираното от
работодателя обезщетение.
Поради изложеното, съдът намира, че направеното от ответника възражение за
прихващане за основателно, поради което същото следва да бъде уважено, а предявеният от
ищеца иск с правно основание чл.128 КТ следва да бъде отхвърлен изцяло поради
погасяването му чрез прихващане.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която
е уважени искът с правно основание чл.128 КТ и вместо него вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде отхвърлен
изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3
ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в
размер на сумата от 55,32 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание
чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 25,00 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 1531,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №15059/15.09.2023 г., постановено по гр.д. №8029/2023 г.
по описа на СРС, ГО, 177 състав.
ОТМЕНЯ решение №12249/11.07.2023 г., поправено с решение №16740/12.09.2024 г.,
постановено по гр.д. №8029/2023 г. по описа на СРС, ГО, 177 състав, в частта, в която е
уважен предявеният от С. А. С., ЕГН *********, адрес: гр. Каварна, ул. „*********, срещу
„Хеба М“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Мъглен“ №5, осъдителен иск с правно основание чл.128 т.2 КТ за сумата от 233,37 лв. –
незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.12.2022 г. до 24.12.2022 г., ведно със
законната лихва върху тази сума за периода от 15.02.2023 г. до окончателното му изплащане,
и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. А. С., ЕГН *********, адрес: гр. Каварна, ул.
„*********, срещу „Хеба М“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Мъглен“ №5, иск с правно основание чл.128 т.2 КТ за заплащане на сумата от
233,37 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.12.2022 г. -
24.12.2022 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. А. С., ЕГН *********, адрес: гр. Каварна, ул. „*********, да заплати
на „Хеба М“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Мъглен“ №5, на основание чл.78 ал.3 ГПК допълнително сумата от 55,32 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 и
ал.3 ГПК сумата от 1556,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9