Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 59
17.04.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи граждански състав
На осми април през две хиляди
и деветнадесета година
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА
АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА
ПАНАЙОТОВА
Секретар: СТЕФКА ТОШЕВА
Като разгледа докладваното от
съдия М.Петрова в.гр.дело №116 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
С Решение №38 от 09.01.2019г., постановено по гр.дело
№626/2018г. по описа на Окръжен съд-П., са отхвърлени предявените от К.И.Б. с
ЕГН:**********,***, против В.к.с. на Р. Б. искове по чл.49 от ЗЗД за сумите:
5000000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от постановеното
решение №149 от 09.07.2015г. по гр.дело №7403/2014г. по описа на В.к.с. с което
е оставена без уважение молбата на К.И.Б. за отмяна на влязло в сила решение по
гр.дело №11461/2002г. по описа на С. районен съд; 420000лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, причинени в резултат на
неуважаване на искането на К.И.Б. за отмяна на влязло в сила решение по гр.дело
№11461/2002г. по описа на С. районен съд; 5000000лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от определение, постановено по т.дело
№3867/2013г. по описа на В.к.с. с което е оставена без уважение молбата на
К.И.Б. да бъде преведена по сметка на съпругата му сумата 11140,18лв., внесена
като обезпечение за спряно по реда на чл.282,ал.2 от ГПК изпълнение на въззивно
решение по гр.дело №2238/2011г. по описа на С. апелативен съд, и К.И.Б. с
ЕГН:**********,***, е осъден да заплати на В.к.с. на Р. Б. сумата от 300лв. –
възнаграждение за юрисконсулт.
Недоволен от така постановеното решение е останал
жалбоподателят К.И.Б., който чрез назначения му по реда на правната помощ
особен представител адв.Д.Б. го обжалва изцяло като неправилно, без да излага
конкретни оплаквания, и моли за отмяната му.
Въззиваемата страна В.к.с. на Р. Б. не е депозирала писмен
отговор и не е взела становище по въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК;
изхожда от легитимирано лице – ищеца; касае изцяло неблагоприятното за него
отхвърлително първоинстанционно решение и е редовна, поради което се явява
допустима.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от К.И.Б.
против В. к. съд на Р. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на: обезщетение от 5000000лв. за претърпени
неимуществени вреди вследствие решение №149 от 09.07.2015г. по гр.дело №7403/2014г.;
обезщетение от 420000лв. за претърпени имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи вследствие същото решение, и обезщетение от 5000000лв. за
претърпени неимуществени вреди вследствие определение по т.дело №3867/2013г.
Исковете се основават на твърдения за претърпени вследствие
незаконосъобразни съдебни актове, постановени от поименно посочени съдии на
ВКС, имуществени и неимуществени вреди. Ищецът счита съдиите, постановили
решението по гр.дело №7403/2014г., да са действали пристрастно, да не са
разгледали с нито една дума в пълнота представените от него с молбата му за
отмяна на влязлото в сила решение документи, да са се поддали на оказан върху
им корупционен натиск, а определението по т.дело №3867/2013г. да е постановено
вследствие порочна практика банка никога да не тегли внесено по дело
обезпечение, без оглед на резултата от касацията, а то да е предназначено за
стимулиране на съдиите от ВКС. Вследствие считаните за незаконосъобразни
съдебни актове ищецът претърпял болки и страдания, включително от
невъзможността да упражнява професията си и стопанска дейност, защото, поради
неуважаването на молбата му за отмяна на влязлото в сила решение, „П. и. б.“АД
продала заложеното имущество – инвентар. Претърпял и имуществени вреди
вследствие решението, с което била оставена без уважение молбата му за отмяна
на влязлото в сила решение по гр.дело №11461/2002г. на С. районен съд,
изразяващи се в пропуснати доходи за периода от 2002г. до 2018г. от оран и
дисковане с незаконосъобразно продадения от банката негов трактор.
С отговора на исковата молба ответникът е възразил по
допустимостта на исковете, считайки отговорността на Д. за неправомерна дейност
на магистрати да се реализира по реда на ЗОДОВ, чийто предпоставки, обаче,
ищецът да не твърди, както и исковете да са предявени спрямо процесуално
ненадлежна страна, тъй като, съгласно чл.132,ал.1 от Конституцията на Република
България, съдиите не носят гражданска отговорност за служебните си действия и
постановените от тях актове, а също, поради обстоятелството, че между същите
страни за същия спор са образувани още три конкретно посочени дела. Ответникът
е възразил и по основателността на исковете, оспорвайки наличието на
действително претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между
тях и съдебните актове, както и размера на претендираните обезщетения, считайки
го за изключително завишен.
С обжалваното първоинстанционно решение окръжният съд е
приел предявените искове за неоснователни поради липса на елементите от
фактическия състав на отговорността по чл.49 от ЗЗД.
Във въззивното производство доводите за недопустимост на
исковете не се поддържат. Въззивният съд, обаче, е длъжен служебно, съгласно
чл.269 от ГПК, да следи за допустимостта на обжалваното решение. В тази връзка настоящата
инстанция намира, че, съгласно чл.7 от Конституцията на Република България,
Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, в изпълнение на който принципен регламент е
приет и специалният Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. В
чл.2 от него са предвидени изрично хипотезите на отговорност за вреди,
причинени от актове и действия на правораздавателен орган. Извън тези хипотези
на специалния закон, отговорността се реализира по общия ред на чл.49 от ЗЗД. В
случая обстоятелствата, на които ищецът основава исковете си, не могат да бъдат
подведени под някоя от хипотезите на ЗОДОВ, а очертават общият фактически
състав на отговорност на Държавата чрез натоварения за осъществяване на
правораздавателната й дейност орган като процесуален субституент по чл.49 от ЗЗД. В това му качество съдът е надлежно процесуално пасивно легитимирана
страна. Обстоятелството, че по силата на чл.132,ал.1 от Конституцията на
Република България съдиите се ползват с функционален имунитет и не носят
наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и
постановените от тях актове при осъществяване на съдебната власт, освен ако
извършеното е умишлено престъпление от общ характер, с което е отречено
съществуването на право на иск по чл.45 от ЗЗД спрямо тях за вреди от
незаконосъобразни съдебни актове, не води до отпадане на отговорността,
респективно – недопустимост на иска по чл.49 от ЗЗД, спрямо правораздавателния
орган, към който се числят съответните съдии. Отговорността по чл.49 от ЗЗД е
гаранционно-обезпечителна такава на възложителя за вредите произтекли от
виновното противоправно поведение на натовареното от него с изпълнение на
дадена работа лице, настъпили при или по повод осъществяването й. В този смисъл
Държавата чрез правораздавателния орган на общо основание е процесуално
легитимирана да отговаря за вредите от незаконосъобразни актове и действия на
магистратите, независимо, че последните като физически лица в това им качество
не носят пряка деликтна отговорност за тях. От изисканите от окръжния съд и
постъпили данни и документи се установява, че посочените от ответника гр.дело
№10/2018г. на Окръжен съд-С., гр.дело №45/2018г. на Окръжен съд-Т. и гр.дело
№50/2018г. на Окръжен съд-В. са висящи между същите страни и също по искове по
чл.49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, претърпени
от незаконосъобразни съдебни актове, но по първото като източник на твърдените
вреди е посочено определение по гр.дело №7463/2013г. на ВКС, по второто –
решение по гр.дело №636/2015г. на ВКС, а по третото – решение по т.дело
№3043/2015г. на ВКС, които съдебни актове са различни от тези по настоящите
искове, с оглед на което липсва обективен идентитет между делата по смисъла на
чл.126 от ГПК. Обсъденото обосновава извода за допустимост на предявените
искове и на постановеното по тях първоинстанционно решение.
По същество страните не повдигат спор относно установената
на база събраните писмени доказателства в първоинстанционното производство
фактическа обстановка, според която: С Решение от 15.03.2004г. по приложеното
гр.дело №11461/2002г. на С. районен съд е отхвърлен частично предявения от
К.И.Б. против „П. и. б.“АД иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата от
420лв. от общо дължима сума от 420000лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от престой на трактор У. **** с ДРН ** **** ** за периода от
01.06.2001г. до 31.07.2002г. Така постановеното решение е оставено в сила с
Решение от 22.04.2005г. по гр.дело №2623/2004г. на С. градски съд. С
Определение №1337 от 25.10.2006г. по гр.дело №1861/2005г. на ВКС касационната
жалба на К.И.Б. против въззивното решение е оставена без разглеждане.
Определението е потвърдено с Определение №21 от 30.01.2007г. по гр.дело
№49/2007г. на петчленен състав на ВКС. С Решение №52 от 06.03.2009г. по гр.дело
№2568/2008г. на ВКС е оставена без уважение молбата на К.Б. за отмяна по
чл.303,ал.1,т.4 от ГПК на влязлото в сила решение. С Определение №48 от
14.04.2009г. по ч.гр.дело №547/2009г. на ВКС е оставена без разглеждане молбата
на К.И.Б. в качеството му на ЕТ“К. ф.-К.Б.“ за отмяна на основание
чл.303,ал.1,т.2 и т.3 от ГПК на влязлото в сила решение и производството по
делото е прекратено. Това определение е потвърдено с Определение №544 от 15.10.2009г.
по ч.гр.дело №562/2009г. на ВКС. С Решение №511 от 15.12.2010г. по гр.дело
№543/2010г. на ВКС е оставена без уважение молбата на К.Б. за отмяна на
основание чл.303,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК на влязлото в сила решение. С Решение
№143 от 09.10.2013г. по гр.дело №1441/2012г. на ВКС е оставена без уважение
молбата на К.Б. за отмяна на основание чл.303,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК на влязлото
в сила решение. С Определение №77 от 24.02.2014г. по гр.дело №6949/2013г. на
ВКС е върната молба на К.Б. за отмяна на влязлото в сила решение. Определението
е потвърдено с Определение №157 от 30.04.2014г. по ч.гр.дело №2242/2014г. на
ВКС. С процесното Решение №149 от 09.07.2015г. по гр.дело №7403/2014г. на ВКС е
оставена без уважение поредната молба на К.Б. за отмяна на основание
чл.303,ал.1,т.1 от ГПК на влязлото в сила решение, като е прието, че
представеното с молбата като ново доказателство удостоверение на БНБ от
07.10.2014г. съдържа информация за далеч по-късен от процесния по делото
период, която е неотносима към установените с решението, чиято отмяна се иска,
обстоятелства, а представеното влязло в сила решение по гр.дело №2238/2011г. на
Апелативен съд-С. касае обезщетяване на вреди от неправомерна продажба, но на
трактор с друг регистрационен номер, и към датата на постановяване на това
решение решението по гр.дело №3782/2005г. на С. районен съд е влязло в сила,
поради което основаното на него искане за отмяна би било и просрочено на
основание чл.305,т.1 от ГПК към подаване на молбата. С Определение №298 от
11.05.2012г. по ч.т.дело №203/2012г. на ВКС е спряно на основание
чл.282,ал.2,т.1 от ГПК изпълнението на въззивното решение №425 от 19.03.2012г.
по гр.дело №2238/2011г. на С. апелативен съд в осъдителната му част, с която
„П.и.б.“АД е осъдена да заплати на К.И.Б. на основание чл.49 от ЗЗД сумата от
6190лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди поради намаляване на
личното му имущество вследствие на неправомерна продажба на движимо имущество,
предвид внесеното от жалбоподателя обезпечение от 11140,18лв., равняващо се на
присъдената парична сума с лихви. С процесното Определение №357 от 24.11.2014г.
по т.дело №3867/2013г. на ВКС е оставена без уважение молбата на К.Б. за
превеждане на така внесената като обезпечение сума по банковата сметка на
посочено от него трето лице, като е прието, че обезпечението е предназначено да
гарантира изпълнението на спряното осъдително решение, но удовлетворяването на
молителя като кредитор на признато със сила на пресъдено нещо притезание следва
да се извърши по правилата на Глава четиридесет и първа от ГПК в рамките на
образуван от него изпълнителен процес.
При така установеното настоящата инстанция намира, че,
когато страната не получи търсената от съда и очаквана защита на претендираните
от нея права, тя преживява негативни емоции. За да съставляват подлежащи на
обезщетяване неимуществени вреди следва те да са причинени от виновни
противоправни действия на съдията, натоварен с разглеждането и решаването на
делото, довели до отрицателния за страната изход по същото, доколкото постановяването
на такъв с крайния съдебен акт само по себе си е правомерна регламентирана от
закона правораздавателна дейност. В случая ищецът основава претенциите си
главно на твърдения двата процесни неблагоприятни за него като резултат съдебни
акта да са постановени от съдебните състави вследствие оказан върху им
корупционен натиск и прилагани корупционни практики. С така наведените
обстоятелства по същество се релевират деяния, съставляващи умишлени
престъпления от общ характер против дейността на държавни органи сред
предвидените в Глава осма от НК. Надлежният ред за установяването на престъпни
обстоятелства е с влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд или с
решение на гражданския съд по иск по чл.124,ал.5 от ГПК, каквито липсват.
Неоснователно е позоваването на ищеца на необоснованост на процесното решение,
с което е оставена без уважение молбата му за отмяна на влязлото в сила
решение. Същото е постановено при спазване на принципа по чл.121,ал.4 от Конституцията на РБ за мотивиране на актовете на правораздаването. В мотивите
му се съдържат фактически констатации и правни изводи по отношение на всяко
едно от представените с молбата за отмяна доказателства. Правилността им,
противно на доводите на ищеца, не може да бъде обсъждана в настоящото производство.
Правилността на съдебният акт относно установяването на фактическата обстановка
и приложението на материалния закон се преценява в рамките на инстанционния
контрол за законосъобразност по реда на обжалването му, в случаите, в които
законодателят е предвидил упражняването на такъв. Не се установява по какъвто и
да било начин процесните съдебни актове да са постановени от съдиите от
съответните състави вследствие на техни виновни противоправни действия при
разглеждането и решаването на подадените от ищеца Б. молби. Не е налице и пряка
причинно-следствена връзка между постановеното с процесното решение оставяне
без уважение на молбата на ищеца за отмяна на влязлото в сила решение и
невъзможността той да реализира доходи от оран с трактора, който твърди да е
бил незаконосъобразно продаден от банката. Отказът за отмяна на влязлото в сила
решение не е причината ищецът да не може да извършва стопанска дейност с
въпросния трактор, с оглед предмета на разрешения спор, който е за обезщетение
на имуществени вреди от невъзможността да го ползва поради виновно
противоправно поведение на служители на ответната банка, а не за предаване на
трактора. Отказът за отмяна на влязлото в сила решение не е причина и ищецът да
не получи такова обезщетение. Дори и молбата за отмяна да бе уважена, това би
довело единствено до възобновяване висящността на производството по иска на Б.
спрямо „П.И.Б“АД по чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, но не и до директно
признаване на правото на такова, при това претендирано частично за сумата от
420лв. от общо дължима от 420000лв., въпросът за дължимостта на каквото би
подлежал на решаване в производството по новото разглеждане на делото с решение
на надлежния съд, на който е върнато, съгласно чл.307,ал.3 и чл.308 от ГПК.
Обсъденото обосновава извода за неоснователност на предявените искове, които
като такива правилно с обжалваното първоинстанционно решение са отхвърлени
изцяло и същото следва да се потвърди.
Предвид изложените мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №38 от 09.01.2019г., постановено по
гр.дело №626/2018г. по описа на Окръжен съд-П.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: