Р      Е       Ш      Е      Н       И       Е

 

                                        гр. София, 23.04.2020 г.

 

                           В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публичното съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА                                                            Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9180 по описа за 2018 год. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 28.12.2016 г., постановено по гр.дело № 41931/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 119 с-в е осъдена ЗК“ О.Л.“, дружество регистрирано по законите на Република Кипър, чрез ЗК „О.“-клон България, ЕИК *******и адрес: гр.София, бул.“ *******, да заплати на ЗК“У.“, ЕИК *******и адрес: гр.София, ул.“ *******, както следва: с правно основание чл.213 от КЗ за сумата от 7630,99 лв.- застрахователно обезщетение за щетите по лек автомобил “Форд Куга А“, с рег.№ *******, резултат от ПТП от 23.09.2014 г., настъпило в гр.Благоевград, на улица Астра, срещу дом № 4, по причина на поведението на водача на лек автомобил Опел Вектра с рег.№ *******, ведно със законната лихва считано от 17.07.2015 г. и с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 286,49 лв.- обезщетение за забава за заплащането на главницата за периода от 05.03.2015 г. до 17.07.2015 г., а на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 848,53 лв., разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете, като са отхвърлени исковете, както следва: този при квалификацията на чл.213 КЗ за разликата над 7630,99 лв. до 9437,48 лв., а този по чл.86 ЗЗД за разликата над 286,49 лв. до 354,31 лв. С решението на съда са отхвърлени исковете на ЗК“У.“, ЕИК *******и адрес: гр.София, ул.“ *******, предявени срещу З.М.Б., ЕГН ********** и адрес: ***, да заплати, както следва: на основание чл.45 ЗЗД, сумата от 1806,49 лева- обезщетение  за щетите по лек автомобил “Форд Куга А“, с рег.№ *******, резултат от ПТП от 23.09.2014 г., настъпило в гр.Благоевград, на улица Астра, срещу дом № 4, ведно със законната лихва считано от 17.07.2015 г., а на основание чл.86 от ЗЗД, сумата от 67,82 лв.- обезщетение за забава плащането на главницата за периода 23.09.2014 г. до 17.07.2015 г. С решението на съда е осъдено ЗК“У.“, ЕИК *******и адрес: гр.София, ул.“ *******, да заплати на З.М.Б., ЕГН ********** и адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1411,40 лв.- разноски за производството.

С определение от 13.02.2018 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, е допълнено решение № 21968, постановено на 28.12.2016 г., по гр.дело № 41931/2015 год. на СРС, 119 с-в, в частта за разноските, като е осъден ответника З.“ О.“ АД- КЛОН Б. ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***/142а, клон на чуждестранния търговец „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ О.“ АД- Никозия, Република Кипър, да плати на ищеца З. „У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, направените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на 1010,22 лв.

          Срещу решението на СРС, 119 с-в е постъпила въззивна жалба от  З. „ У.“ АД, ***, подадена чрез юрк.Ц.Р., в частта , с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу главния ответник „ Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и в частта, с която са отхвърлени предявените срещу евентуалния ответник З.М.Б., при условията на евентуалност, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Жалбоподателят, чрез своя процесуален представител моли съда решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените искове. В жалбата се излагат доводи за недопустимост на решението в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу евентуалния ответник З.М.Б., при условията на евентуалност, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.  Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна – ответник „ Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Д.Ц.оспорва жалбата, като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК. Моли съда, въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Въззиваемата страна- евентуален ответник З.М.Б., чрез пълномощника си адв.Г.Ю. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК. Моли съда,  въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Постъпила е частна жалба от „Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София, подадена чрез юрк.Б.Л., срещу определение от 13.02.2018 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, с което е допълнено решение № 21968, постановено на 28.12.2016 г., по гр.дело № 41931/2015 год. на СРС, 119 с-в, в частта за разноските. В частната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение. Моли съда, да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да измени решението на съда, в частта за разноските, като ЗК „ О.“ АД, чрез „Застрахователна компания О.- клон България“ КЧТ, бъде осъдена да заплати на З.“У.“ АД, направените в производството разноски по компенсация в общ размер от 1010,22 лв., вместо присъдените 848,53 лв.

Ответниците по частната жалба- З. „У.“ АД, *** и З.М.Б., не вземат становище по подадената частна жалба.

Постъпила е и въззивна жалба / имаща характер на частна жалба/ от З. „У.“ АД, ***, подадена чрез юрк.Ц.Р., срещу определение от 13.02.2018 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, с което е допълнено решение № 21968, постановено на 28.12.2016 г., по гр.дело № 41931/2015 год. на СРС, 119 с-в, в частта за разноските. В частната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение. Моли съда да отмени обжалваното определение, като неправилно.

Ответникът по частната жалба – З.М.Б., чрез пълномощника адв.Г.Ю. оспорва частната жалба, като неоснователна по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Моли съда, да остави частната жалба без уважение, като неоснователна и да потвърди обжалваното определение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Ответникът по частната жалба-„ Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София, не взема становище по подадената частна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

   Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

           В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 от ГПК настоящият въззивен състав намира атакуваното решение за валидно и допустимо в обжалваната отхвърлителна част по исковете с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу главния ответник „Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни  процесуалноправни норми на закона. При постановяването му, в обжалваната част е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото, в обжалваната част се явява неправилно. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:    

            Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента /чл.213, ал.1, изр.3 вр. с изр. 2, пр. 2 КЗ/ отм.// се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД - т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка "гражданска отговорност” между деликвента и ответника.

   Спорният въпрос по същество във въззивното производство е свързан единствено с обстоятелството дали е налице съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, вследствие на настъпилото ПТП от страна на водача на застрахования при ищеца лек автомобил и съответно за размера на дължимото на ищеца Застрахователна компания“У.“АД, гр.София регресно обезщетение, претендирано въз основа настъпилата суброгация по чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ В настоящия случай регресното право на ищеца, като застраховател по имуществена застраховка "Каско", е упражнено срещу застрахователя по риска "гражданска отговорност" на делинквента.

          Съобразно нормата на чл.269 ГПК, въпросът за наличието на законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника при условията на чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, в качеството му на застраховател по риска "Гражданска отговорност" на виновния за ПТП водач, не може да бъде пререшаван от въззивния съд, предвид липсата на подадена жалба от ответника.

          По спорния въпрос във въззивното производство, относно обстоятелството дали е налице съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, вследствие на настъпилото ПТП от страна на водача на застрахования при ищеца лек автомобил и съответно за размера на дължимото на ищеца Застрахователна компания“ У.“ АД, гр.София регресно обезщетение, претендирано въз основа настъпилата суброгация по чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, настоящият въззивен  състав намира следното:

          Основателен е основния довод изложен във въззивната жалба, че възражение за съпричиняване не е направено от страна на главния ответник З.“ О. клон Б.“ АД, ***, а единствено от страна на евентуалния ответник по делото З.М.Б.. В настоящия случай, с оглед приложените по делото доказателства, съдът приема, че  главния ответник З.“ О. клон Б.“ АД, *** не е направил възражение за съпричиняване на настъпилите в резултат на процесното ПТП имуществени вреди по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, нито в отговора на исковата молба, в който се съдържат единствено общи оспорвания относно осъществяването на елементите от фактическия състав на регресната отговорност по чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, нито по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК, нито в поискан допълнителен срок по чл. 144 от ГПК. Такъв довод не е направен и до приключване на съдебното дирене пред първата, а и пред въззивната инстанция.

Въпреки липсата на изрично противопоставено от главния ответник З.“ О. клон Б.“ АД, *** възражение за принос на водача на увредения автомобил, респективно за съпричиняване,  първоинстанционния съд е приел, че такъв е доказан и в съответствие с този свой извод е намалил размера на дължимото обезщетение с 10 %.

Намаляването на отговорността на делинквента, съответно на застрахователя, обезпечил неговата гражданска отговорност, поради установен принос на пострадалия е предпоставено от изрично наведено в тази насока възражение от заинтересованата страна- ответника, а не е предоставено на служебната преценка на съда, сезиран с правния спор. Безспорно е, че при договор за застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят по него разполага с всички материалноправни и процесуалноправни възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да релевира всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на правото на обезщетение- че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му, че пострадалият е съпричинил вредите- чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и др., както и възражения, които се основават на застрахователния договор- че същият е нищожен, или че застрахователното събитие е настъпило извън срока на застрахователното покритие и пр. Тази защита изисква предприемането на определени активни процесуални действия от страна на ответника, като във всички случаи в производството срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин. В този смисъл е практиката на ВКС, формирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 92 от 24.07.2013 г. на ВКС по т. дело № 540/2012 г., I т. о., ТК, и Решение № 67 от 15.05.2014 г. на ВКС по т. дело № 1873/2013 г., I т. о., ТК.

Съдът приема, че в случая главния ответник по делото- по никакъв начин не е въвел в предмета на спора фактическите обстоятелства, които от правна страна биха могли да бъдат квалифицирани като принос за настъпване на процесните имуществени вреди и с това да обусловят приложимост на редуциращата отговорността на делинквента и функционалната такава на застрахователя му правна норма на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В  процесния случай, главния ответник по делото изрично не е направил възражение за съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, вследствие на настъпилото ПТП от страна на водача на застрахования при ищеца лек автомобил. Поради това, неправилно  първоинстанционния съд е разгледал въпросът за наличие на съпричиняване на ПТП от страна на водача на увредения лек автомобил „ Форд Куга А“.

  На следващо място, застрахователното обезщетение за имуществени вреди на превозни средства, което се дължи от застраховател по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите на увредените трети лица, се определя по правилата на чл.273 от КЗ/ отм./ и клаузите на конкретния застрахователен договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл.273, ал.2 от КЗ/ отм./ означава, че обезщетението има за цел да постави увредения в имущественото състояние, което той е бил преди увреждането - да се приведе увреденото МПС в изправно и годно за движение техническо състояние. Въззивният съд намира, че за постигането на тази цел следва да се вземат предвид извършените разходи за ремонт с нови части. Очевидно обективно невъзможно е увредените части на МПС да се заменят със стари части точно със същата степен на амортизация, още по-малко - при ремонт в сервиз, който е неизбежен. В този смисъл е и решение  № 115/ 09.07.2009 год. по т.дело № 627/ 2008 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро търг. отд., в което се приема, че действителната стойност на вредата по смисъла на чл.273, ал.2 и чл.203 от КЗ/ отм./, /респективно и по чл.208, ал.3 от КЗ от КЗ/ отм.// е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за закупуване на имущество от същия вид, респективно - пазарната стойност на ремонта за отстраняване настъпилата вреда. Ето защо и когато повредите по автомобила са такива, че увредените части следва да бъдат заменени, стойността на вредите е равна на стойността на нови части по средни пазарни цени към деня на увреждането, без да се прилага коефицициент на овехтяване – аргумент чл.203, ал.3 КЗ/ отм.//в този смисъл са постановените по реда на чл.290 от ГПК  решение № 79/ 02.07.2009 г. по т.дело № 156/ 2009 г. на ВКС, ТК, І Т.О., решение № 6/ 02.02.2011 г. по т.дело № 293/ 2010 г. на ВКС, ТК, I Т.О. и др./. Съдът приема, че при изчисляване на размера на обезщетението, не следва да се прилага корекционен коефициент за овехтяване на вложените при ремонта части, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност.

В конкретния случай действителните вреди са тези, които увреденият реално би заплатил за ремонта на процесното МПС на свободния пазар, т.е. по средни пазарни цени за вложените нови части и материали, които съгласно кредитираното заключение на автотехническата експертиза, е в размер на 9437,48 лв. Ето защо и настоящият въззивен състав намира, че изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение до размер на сумата от 9437,48 лв. покрива действителните имуществени вреди, понесени от застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ суброгация подлежат на възстановяване в този размер. С оглед на което, сумата от 9437,48 лв., представляваща дължимо регресно обезщетение, следва да бъде присъдена на ищеца на основание  чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./

           При така изложените правни аргументи, предвид несъвпадането на приетите от двете съдебни инстанции крайни изводи, постановеното от СРС, 119 състав решение следва да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно,  в частта, с която предявения иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ е отхвърлен за разликата над присъдените 7630,99 лв. до пълния предявен размер от 9437,48 лв., а предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдените 286,49 лв. до пълния предявен размер от 354,31 лв. Вместо това следва да бъде постановено решение за присъждане на останалата дължима част от претендираното от ищеца на основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, регресно обезщетение в размер на сумата от 1806, 39 лв. /като разлика между определената от настоящия въззивен съд дължима сума от 9437,48 лв. и присъдената от СРС сума в размер на 7630,99 лв./, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както и присъждане на останалата дължима част от претендираното от ищеца обезщетение за забава на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на сумата от 67,82 лв. /като разлика между определената от настоящия въззивен съд дължима сума от 354,31 лв. и присъдената от СРС сума в размер на 286,49 лв./.

   На следващо място, решението в обжалваната отхвърлителна част по исковете с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу евентуалния ответник  З.М.Б., при извършената от съда служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира за НЕДОПУСТИМО, по следните съображения:

   Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, предявените от ищеца евентуални осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, са били предявени от ищеца при условие, че не бъдат уважени исковете по чл.213, ал.1 КЗ/отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу главния ответник „ Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София. Доколкото исковите претенции с правно основание  чл.213, ал.1 КЗ/отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са уважени макар и частично до размер на сумите от 7630,99 лв. и 286,49 лв., то не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените осъдителни искови претенции с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и същите следва да се оставят без разглеждане. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 210 от 27.07.2015 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.дело № 5600/2014 г., с което на въпроса по който е допуснато касационно обжалване, а именно дали при частично уважен главен иск, евентуалният подлежи ли на разглеждане, е даден отрицателен отговор. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция. Недопустимо е съдът да „преизчислява” за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично уважен; възможно е така съединените искове да са и различни по вид – установителни, осъдителни, конститутивни, или макар и от един и същи вид, с петитум, който е некомпенсируем или евентуалността да е по отношение на субектите. Ако съдът уважи предходния по ред на заявяване в евентуалността иск, няма право да се произнася по следващия, защото не се е сбъднало условието, под което е предявен. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание.

  В настоящия случай с оглед гореизложеното и поради частично уважаване на исковете чл.213, ал.1 КЗ/отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу главния ответник – застраховател на деликвента, първоинстанционният съд не е следвало да пристъпва към разглеждане на евентуалните искове и като го е сторил, е постановил недопустим съдебен акт – произнесъл се е без да се е сбъднало условието, при което е сезиран. С оглед на което обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо в частта, в която СРС се е произнесъл по същество по исковите претенции с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в рамките на сумите, за които са били отхвърлени главните искове.

По въззивната жалба / имаща характер на частна жалба/ от З. „У.“ АД, ***, подадена чрез юрк.Ц.Р. и по частната жалба от Застрахователна компания О.- клон  България“ КЧТ, гр.София, подадена чрез юрк.Б.Л., срещу определение от 13.02.2018 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, съдът приема следното:

Обжалваното определение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения:

Безспорно е обстоятелството, че с определение, постановено на 22.11.2017 г. в публично съдебно заседание по в.гр.дело № 4440/2017 год. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав е прекратено производството по делото и е върнато делото на СРС, 119 състав за произнасяне по направеното с въззивната жалба искане по реда на чл.248 ГПК на въззивника- ищец З.“У.“ АД за изменение на обжалваното решение, постановено на 28.12.2016 г. по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119 състав, в частта относно разноските, съгласно мотивите на постановеното определение. Настоящият въззивен състав е приел за установено, че във въззивната жалба се съдържа искане по реда на чл.248 от ГПК за изменение на обжалваното решение, в частта относно присъдени в полза на евентуалния ответник З.Б. разноски в размер на сумата от 1411,40 лв.

В настоящия случай, с обжалваното определение, СРС, 119 състав се е произнесъл по искане за допълване на постановеното по делото решение, в частта за разноските, с което не е бил сезиран, като не се е произнесъл по действително заявеното от страна на ищеца искане по реда на чл.248 от ГПК за изменение на обжалваното решение, в частта относно присъдени в полза на евентуалния ответник З.М.Б. разноски в размер на сумата от 1411,40 лв. С обжалваното определение, СРС, 119 състав се е произнесъл по незаявено искане за допълване на постановеното решение, в частта за разноските, с каквото не е бил сезиран, като недопустимо е осъдил повторно главния ответник по делото да заплати на ищеца допълнително сумата от 1010, 22 лв., представляваща направени по делото разноски, наред с вече присъдени такива с обжалваното решение. В тази връзка съдът приема, че първоинстанционния съд се е произнесъл по незаявено искане за допълване на постановеното решение, в частта за разноските, вместо по направеното искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските присъдени в полза на евентуалния ответник, поради което обжалваното определение се явява процесуално недопустимо.

С оглед на изложеното, обжалваното определение, като процесуално недопустимо следва да се обезсили  на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК и делото следва да се върне на СРС, 119 с-в, за разглеждане на действително заявеното искане, направеното с въззивната жалба по реда на чл.248 ГПК на въззивника- ищец З.“У.“ АД за изменение на обжалваното решение постановено на 28.12.2016 г. по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119 състав, в частта относно присъдени в полза на евентуалния ответник З.М.Б. разноски в размер на сумата от 1411,40 лв.

По отношение на разноските за въззивното производство.

При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за производството, с оглед уважената част от исковите претенции, в общ размер на сумата от 775,02 лв., от които 613,89 лв. – неприсъдената част от разноските за първата инстанция и 161,13 лева – разноски за въззивното производство /ДТ и  юрисконсултско възнаграждение/. При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивника - ответник не се следват разноски.

На следващо място искането за присъждане на разноски за въззивното производство, направено от страна на въззиваемата страна - евентуален ответник З.М.Б., съдът намира за основателно. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, възприета в определение № 82/ 19.02.2009 г. на ВКС по ч. т. дело № 60/2009 г., I т. о., ТК; определение № 89/ 22.01.2010 г. на ВКС по ч. т. дело № 752/2009 г., I т. о., определение № 857/ 20.12.2012 г. на ВКС по ч. т. дело № 815/2012 г., I т. о., право на разноски има и ответникът по евентуалните искове, в случай на уважаване на главните и оставяне без разглеждане на евентуалните искове. С оглед изхода на настоящето дело искането на евентуалния ответник по делото за присъждане на разноски следва да бъде уважено. Същото е направено своевременно с отговора на въззивната жалба, както и в съдебно заседание на 25.04.2019 г. и е подкрепено с доказателства за извършването на разноски за адвокатско възнаграждение. В приложения договор за правна защита и съдействие от 23.04.2019 г. е удостоверено плащането на уговореното адвокатско възнаграждение в полза на ангажирания по делото процесуален пълномощник на ответника в размер на сумата от 900 лв.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в

 

Р    Е    Ш   И :

 

           ОБЕЗСИЛВА решение от 28.12.2016 г., постановено по гр.дело № 41931/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 119 с-в, в частта, с която са отхвърлени исковете на ЗК“У.“, ЕИК *******и адрес: гр.София, ул.“ *******, предявени срещу З.М.Б., ЕГН ********** и адрес: ***, да заплати, както следва: на основание чл.45 ЗЗД, сумата от 1806,49 лева- обезщетение  за щетите по лек автомобил “Форд Куга А“, с рег.№ *******, резултат от ПТП от 23.09.2014 г., настъпило в гр.Благоевград, на улица Астра, срещу дом № 4, ведно със законната лихва считано от 17.07.2015 г., а на основание чл.86 от ЗЗД, сумата от 67,82 лв.- обезщетение за забава в плащането на главницата за периода 23.09.2014 г. до 17.07.2015 г., като вместо това постановява:

           ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от Застрахователна компания „ У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу З.М.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, адв.Г.Ю., евентуални искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 9437,48 лв./ девет хиляди четиристотин тридесет и седем лева, и 48 стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.09.2014 г., в резултат на виновно противоправно поведение на З.М.Б., и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 782,57 лв./ седемстотин осемдесет и два лева, и 57 стотинки/, представляваща обезщетение за забава на главницата, за периода от 23.09.2014 год. до 17.07.2015 г.

           ОТМЕНЯ решение от 28.12.2016 г., постановено по гр.дело № 41931/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 119 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от Застрахователна компания „ У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Застрахователна компания „О.- клон  България“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-142А, искове с  правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, за разликата над присъдената сума от 7630,99 лв./ седем хиляди, шестстотин и тридесет лева, и 99 стотинки/ до пълния предявен размер от 9437,48 лв./ девет хиляди, четиристотин тридесет и седем лева, и 48 стотинки/, и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, за разликата над присъдената сума от 286,49 лв./ двеста осемдесет и шест лева, и 49 стотинки/ до пълния предявен размер от 354,31 лв./ триста петдесет и четири лева, и 31 стотинки/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

  ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ О.- КЛОН  БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-142А да заплати на Застрахователна компания „ У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.213, ал.1 от КЗ/отм./ сумата от 1806, 39 лв. / хиляда осемстотин и шест лева, и 39 стотинки/ - дължимо регресно обезщетение,  за причинени имуществени вреди на лек автомобил “Форд Куга А“, с рег.№ *******, резултат от ПТП от 23.09.2014 г., настъпило в гр.Благоевград, на улица Астра, срещу дом № 4, по причина на поведението на водача на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег.№ *******, ведно със законната лихва върху главницата считано от 17.07.2015 г./ датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 67,82 лв./ шестдесет и седем лева, и 82 стотинки/, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 05.03.2015 г. до 17.07.2015 г.,както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 775,02 лв. / седемстотин седемдесет и пет лева, и 02 стотинки/ – разноски за производството пред СРС и СГС. 

  ОБЕЗСИЛВА определение от 13.02.2018 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, с което е допълнено решение № 21968, постановено на 28.12.2016 г., по гр.дело № 41931/2015 год. на СРС, 119 с-в, в частта за разноските, като е осъден ответника З.“ О.“ АД- КЛОН Б. ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***/142а, клон на чуждестранния търговец „ ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ О.“ АД- Никозия, Република Кипър, да плати на ищеца З. „У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, направените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на 1010,22 лв.

           ВРЪЩА делото на СРС, 119 състав за разглеждане на действително заявеното искане, направено с въззивната жалба по реда на чл.248 ГПК на въззивника- ищец З.“У.“ АД, *** за изменение на обжалваното решение постановено на 28.12.2016 г. по гр.дело № 41931/ 2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119 състав, в частта относно присъдени в полза на евентуалния ответник З.М.Б. разноски в размер на сумата от 1411,40 лв.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „ У.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на

З.М.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, адв.Г.Ю., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 900 лв./ деветстотин лева/, представляваща направени разноски за въззивното производство /заплатено адвокатско възнаграждение/.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

                                                           

           

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                                 2.