РЕШЕНИЕ
№ 513
гр. Варна, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Х.ва
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500497 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 8224/28.01.2025 г., подадена от
Община Варна (ответник в първоинстанционния процес), действаща чрез гл.
юрк. А. Т., срещу решение № 11/02.01.2025 г. по гр.д. № 9294/2023 г. по описа
на Районен съд – Варна, 43-ти състав, с което е прието за установено по
отношение на П. С. П., М. С. М., заместили на основание чл. 227 ГПК
починалия в хода на процеса ищец С.П.Л., и П. Н. Л. – на лично основание и
като наследник на С.П.Л., че Община Варна не е собственик на ПИ с
идентификатор *** с площ от 1186 кв. м, находящ се в гр. Варна, с.о.
„Боровец-север“, трайно предназначение на територията – урбанизирана,
начин на трайно ползване – ниско застрояване, предишен идентификатор: ***;
номер по предходен план – 5470***, при граници: ПИ ***, ***, ***, ***, ***,
***, ***, на основание чл.124, ал.1 ГПК. Със същото решение в тежест на
въззивника са възложени разноски в размер на 2494 лв. на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон.
Въззивникът поддържа, че съдът не е извършил задълбочен анализ на
представените доказателства и установените от тях факти. В тази връзка
поддържа, че ищците сами твърдят да им е бил предоставен за ползване
процесният имот, което твърдение кореспондира и с доказателствата по
делото, вкл. Решение № 130-4-4 от Протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на
1
ОбНС-Варна и списък към него, според което на ищеца С.Л. е предоставено за
ползване място с площ 0,8 дка в землището на гр. Варна с посочени граници,
което място е идентично според заключението на приетата СТЕ с имот № ***
по КП от 1979 г. Пак според заключението номерата на имотите остават
непроменени и при одобряването на КП от 1996 г. и ПНИ от 2012 г., като е
установена от вещото лице пълна идентичност на процесния ПИ във всички
последващи одобрявани за територията планове, вкл. и КК от 2008 г. В
разписния лист към КП от 1979 г. в графата за документ за собственост за
всички имоти, вкл. процесния и съседните му, е отразен „договор 18.VIII.72г.“,
което свидетелства за наличие на масово предоставяни с договор държавни
земи за земеделско ползване. Съгласно помощния КП към ПНИ на м.
„Боровец-север“ процесният ПИ *** попада в стар имот № 254 и № 255, двата
записани на неидентифициран собственик, с ползвател С.П.. От събраните
писмени доказателства (2 бр. писма от ОС „Земеделие“ с рег. номера от
08.03.2024 г. и писмо от Кмета на р-н Аспарухово от 27.02.2023 г.) е
установено, че имотът попада в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е
реституиран, не е изкупен от ползвателя и не е включен за възстановяване
като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ. Въззивникът поддържа, че при така
установените по делото обстоятелства е доказано твърдяното от него
основание по чл. 25 ЗСПЗЗ за придобиване на имота по силата на закона. Към
датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е имал характер на земеделска земя
по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 и е подлежал на реституция по реда на същия
закон, поради което попада извън обхвата на чл. 24 от ЗСПЗЗ, уреждащ
собствеността на държавата върху подлежащите на възстановяване
земеделски земи. По арг. от пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на ползване
на ищеца С.Л. е било прекратено с влизане в сила на закона и същият е станал
държател на имота, като не е трансформирал правото си на ползване в право
на собственост, при което общината е станала собственик на основание чл. 25,
ал. 1 от ЗСПЗЗ. Твърди, че ищецът С.Л. погрешно е вписан като собственик на
НИ *** в разписния лист към одобрения и влязъл в сила ПНИ на с.о.
„Боровец-север“, като заповедта на областния управител не е оспорена в тази
й част в законоустановения срок, но влезлият в сила план подлежи на
изменение по реда на па. 4к, ал. 8 от ЗСПЗЗ.
Въззивникът поддържа още, че за ищците не са били налице условията
за придобиване на имота по давност. Излага, че имотът попада в
обобществена територия, поради което е имал статут на държавен имот и по
отношение на него придобивна давност не е текла в периодите от 25.03.1941 г.
до 01.06.1996 г. и от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. Понеже имотът е бил
предоставен за ползване и е подлежал на изкупуване по пар. 4а от ПЗР на
ЗСПЗЗ, то придобивната давност за него е можело да започне да тече от
влизане в сила на ПНИ на с.о. „Боровец-север“, одобрен със Заповед № РД-12-
7706-313/19.10.2012 г., но доколкото планът е одобрен по време на действащия
мораториум, към момента необходимият десетгодишен давностен срок не е
изтекъл. Отделно оспорва владението да е било несъмнено и явно, индиция за
което намира, че е налице едва на 26.01.2023 г., когато е подадена молба-
декларация за започване на обстоятелствена проверка.
По изложените съображения по същество въззивникът моли за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което да бъде
отхвърлен предявеният иск. Претендира и разноски по делото, вкл.
2
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебно инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите страни П. Н. Л., П. С. П. и
М. С. М. (ищци в първоинстанционния процес), действащи чрез адв. Д. А., са
депозирали отговор на въззивната жалба, в който излагат становище за
нейната неоснователност. Оспорват правата на общината по отношение на
процесния имот и съставения АЧОС. Оспорват, че имотът е подлежал на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответно, че по отношение на него в била
налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, на която се позовава въззивникът.
Поддържат и възраженията си, че погрешно С.П.Л. е бил вписан в разписния
лист към КП от 1979 г. въз основа на договор от 18.08.1972 г., какъвто договор
твърдят да не съществува. Изтъкват, че липсата на такъв договор е установена
по делото от приобщените две писма от дати 29.05.2024 г. и 25.11.2024 г.,
двете издадени от Район Аспарухово при Община Варна. Поддържат, че
имотът е придобит от стар собственик, който не е бил член на ТКЗС, ДЗС или
друга подобна организация, винаги е владял имота, поради което не го е
заявил за възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като е бил съществуваща собственост,
неподлежаща на реституция. Твърдят, че попадат именно в тази трета
категория лица, имотите на които се отразяват в ПНИ - имоти на лица, които
са съществуваща собственост. Сочат, че С.Л. не е депозирал заявление за
изкупуване на имота, защото той вече го е бил заплатил на истинските
собственици, които са го обработвали на място и са му казали, че имотът е бил
собственост на техния праводател още от 1945 г. Безспорно тази покупко-
продажба не е оформена в нотариален акт, защото и праводателите му не са
имали такъв, но това не означава, че те не са били действителните
собственици и не са го придобили по давност. Поддържат, че тези
обстоятелства са доказани от събраните пред ВРС свидетелски показания на
св. Н.Н. и В.П., а от писмените доказателства (писма от 28.11.2024 г.,
01.03.2023 г. и 22.12.2023 г.) се установява, че праводателите на С.Л. – В. Г., Д.
П. и К. П. не са били членове на ТКЗС, ДЗС и не фигурират в регистрите на
ОСЗ-Варна като заявители и/или наследници. Оспорват извода, че имотът е
бил държавен, понеже е бил предоставен за ползване. В тази връзка
поддържат, че част от предоставените за ползване имоти, сред които и
процесният, са били съществуваща собственост, тоест принадлежащи на лица,
които не са били членове на ТКЗС, като са отнемани от тяхното владение и
съответно не са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Изтъкват, че
липсват ангажирани от ответната страна доказателства имотът да е бил
безстопанствен до 01.06.1996 г., респ. да е бил държавен, както и да е бил
обобществяван, респ. да е подлежал на земеделска реституция. Затова и
намират, че въззивникът не е доказал придобивното основание на чл. 25,ал. 1
ЗСПЗЗ, на което се позовава. Отделно поддържат, че те са установили
собствените си права върху имота въз основа на изтекла в тяхна полза
придобивна давност. Намират, че презумпцията за своене по чл. 69 ЗС не е
оборена, а от свидетелските показания е доказана упражняваната от тях
фактическа власт върху имота в периода 01.06.1996 г. – 31.05.2006 г. и след
това, вкл. към настоящия момент. Затова и предвид Решение № 3/24.02.2022 г.
по к.д. № 16/2021 г. на КС на РБ, поддържат, че давността не се счита за
спряна и е текла в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г., съответно до
завеждането на иска на 20.07.2023 г. същата е изтекла и те се легитимират
като собственици на имота.
3
С тези аргументи по същество молят за потвърждаване на обжалваното
решение и претендират разноски за въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание въззивникът не изпраща представител.
Предварително депозира писмена молба, с която поддържа въззивната жалба
и обективираното в нея искане и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемите страни, всички действащи чрез адв. Д. А., поддържат
отговора и представят списък на разноски по чл. 80 ГПК.
Съдът констатира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от
С.П.Л. (починал в хода на процеса и заместен от неговите наследници П. С. П.,
М. С. М. и П. Н. Л., конституирани като ищци с протоколно определение №
3007/20.05.2024 г.) и П. Н. Л. срещу Община Варна активно субективно
съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът не е собственик на гореописания поземлен имот с идентификатор
*** по действаща КК.
В исковата молба ищците твърдят, че са собственици на процесния
имот по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано от
лятото на 1988 г. Сочат, че на ищеца С.Л. е било предоставено право на
ползване върху имота по силата на Протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на
ОбНС-Варна и приложен списък на лицата, на които е предоставена земя по
26 ПМС, и от тогава владеят имота с намерение за своене, като заради
напредналата им възраст последните 10 години упражняват владението чрез
дъщеря си и нейния съпруг. Твърдят, че са изградили в имота три сгради с
идентификатори ***.1, ***.2 и ***.3. Сочат, че на 26.01.2023 г. са започнали
процедура по обстоятелствена проверка и преди заверката на молбата-
декларация Община Варна е съставила без правно основание АЧОС №
10916/07.03.2023 г. за същия имот. Оспорват правата на общината по
отношение на имота. Поддържат, че имотът никога не е бил отчуждаван, не е
бил земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, не е бил безстопанствен, не е внасян в ТКЗС, ДЗС
или друга подобна прганизация и не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ.
Твърдят, че имотът е бил съществуваща собственост на физическо лице. В
тази връзка излагат, че при посещение на имота, предоставен за ползване на
ищеца, той е заварил там Д. Т. П., който се представил за собственик наред със
съпругата му К. В.ева П., като двамата го владеели от 1966 г. Този имот им
бил дарен за сватбата от бащата на К. П. – В. Г. Н., който от своя страна го
владеел от 1945 г. Тогава се споразумели ищците да закупят имота от
заварените на място собственици Д. и К. П.и, а те да им го прехвърлят по
нотариален ред, когато се снабдят с документ за собственост. Сочат, че от
тогава (лятото на 1988 г.) са придобили фактическата власт върху имота и са
своили същия до завеждане на иска. В условията на евентуалност
присъединяват към владението си това на праводателите им Д. и К. П.и, които
са давностили имота в периода от 1966 г. до лятото на 1988 г., както и
владението на предходния собственик В. Г., който го е владял преди 1966 г. и
също го е придобил по давност.
По същество молят за уважаване на иска и претендират разноски.
4
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че е
собственик на имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, предл. трето от ЗОС във вр.
чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Излага, че в разписните листи към КП от 1979 г. и 1996
г. като ползвател на имота е вписан С. (С.) П. – ищеца, като няма данни
същият да е трансформирал правото си на ползване в право на собственост по
реда на пар. 4а, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Сочи, че праводателите на ищците не
фигурират в регистрите на ОСЗ и няма данни имотът да е включен за
възстановяване като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. При това положение и доколкото
имотът е подлежал на реституция, но не е заявен в предвидените за това
срокове, нито е изкупен от ползвателя, счита, че е станал общинска
собственост по силата на закона, на основание чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Намира,
че имотът не е бил годен обект на давностно владение поради действалия
моратириум и ищците не са могли да го придобият на основание чл. 79, ал. 1
от ЗС. Отделно счита за изключено придобиването по давност на имот,
подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, до приключване на
административната процедура по възстановяването чрез индивидуализацията
на имота.
По същество моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
От приложения акт № 10916 за частна общинска собственост (АЧОС),
вписан в Служба по вписванията - гр. Варна вх.рег.№ 6215/08.03.2023 г., акт
№ 60, том XVI, дело № 3503, се установява, че същият е съставен на
07.03.2023 г. с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС, като негов
предмет е процесният ПИ с идентификатор ***, индивидуализиран с
посочване на площ, местонахождение, граници и данъчна оценка. В акта е
отразено, че няма данни за собственици и съставени по-рано актове, както и
че имотът се управлява от Кмета на Община Варна на основание чл. 12, ал. 5
от ЗОС. Липсват и вписани забележки в съответната графа.
На 26.01.2023 г. ищецът С.Л. е депозирал пред Община Варна заявление
за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост, заведено под
рег. № АУ009025ВН/26.01.2023 г., с което е поискал да бъде заверена молба-
декларация за обстоятелствена проверка на процесния имот, която да послужи
пред нотариус. Към заявлението е приложена и въпросната молба-декларация,
с която ищецът е декларирал, че е придобил имота по давност.
Съгласно приложено удостоверение рег. № МД-
Т22008222ВН/22.07.2022 г., издадено от Дирекция „Местни данъци“ при
Община Варна, посоченият в молбата-декларация имот е деклариран с
декларация вх. № **********/30.05.2022 г. от С.Л. и П. Л., всеки притежаващ
по ½ ид.ч., като към 22.07.2022 г. по партидата му няма неплатени изискуеми
задължения.
Съгласно писмо рег. № АУ009025ВН_004ВН/07.03.2023 г. от Дирекция
„Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ при Община
Варна, за процесния имот няма данни за съставен АДС до 01.06.1966 г., няма
извършено отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др.
5
Според писмо с вх. рег. № АУ009025ВН_005ВН/08.03.2023 г. и писмо
вх. рег. № ПН023000417ВН_010ВН/29.12.2023 г., двете от Общинска служба
по земеделие – Варна, в регистъра на имоти и собственици към КВС в ОСЗ-
Варна няма данни за постановени решения за имота. В архивите на службата
и информационната система лицата Д. Т. П., К. В.ева П. и В. Н. Г. не
фигурират като заявители, собственици и/или наследници. Няма и данни
имотът да е включен за възстановяване като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, както и
не фигурира в предадените на Община Варна имоти с протокол № 6 от
10.12.2009 г.
Горните обстоятелства са отразени и в издадено във връзка със
заявлението на ищеца за обстоятелствена проверка удостоверение рег.
№АУ009025ВН_006 ВН/27.03. 2023 г., издадено от Кмета на Община Варна. В
удостоверението е отразено още, че за с.о. „Боровец-север“, р-н Аспарухово,
общ. Варна има влязъл в сила ПНИ, одобрен зъз Заповед № РД-12-7706-
313/19.10.2012 г. на Областен управител на Област с адм.център гр. Варна. В
таблица за разпределение на кадастралните единици от стария план между
ползватели по новия план, с.о. „Боровец - север“ за имоти имоти 255 и 254 по
стария план (съставляващи ПИ ***), са записани на „неидентифициран”
собственик. Отразено е, че съгласно регистъра към ПНИ на с.о. „Боровец-
север“, район „Аспарухово“, като собственик на ПИ *** е записан С.П., без
вписан документ за собственост. Същият е записан като собственик и в скица
№ №1524334/12.01.2023 г., издадена от Началника на СГКК гр. Варна.
Съгласно писмо рег. № ОСИСД23000784ВН_002АС/27.02.2023 г. от
Район „Аспарухово“ при Община Варна няма проведена процедура по
изменение на ПНИ за ПИ ***; в районната администрация няма данни за
извършено плащане за конкретния имот, даден за ползване на ползвателя С.П.
(Липчев) на основание пар. 4з, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ; няма и постъпило
заявление за издаване на заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за имота;
липсват и строителни книжа за построената в поземления имот сграда.
Видно от приобщената извадка от протокол № 9/26.07.1988 г. на
заседание на ИК на ОбНС – гр. Варна, на заседанието е взето решение 130-4-4
за ободряване на лицата, включени в приложения списък на брой 751, на които
да се издадат документи по 26 ПМС от 1987 г. Ищецът С.Л. е включен в този
списък под № 74, като е отазено, че получава място с площ 0,8 дка в местност
„Сам.поляна“ при съседи: Н.М. и Г.С.в.
Според писмо № С-39/28.11.2024 г. от Държавна агенция „Архиви“,
Дирекция „Регионален държавен архив“ – Варна, отдел „Държавен архив“ –
Варна, няма данни за членство в ТКЗС и внесени земи в ТКЗС и ДЗС от
лицата В. Н. Г., Д. Тодоро П. и К. В.ева П..
Според писмо рег. № АУ113536АС_001АС/25.11.2024 г. от Район
„Аспарухово“ при Община Варна в архива на общината не се съхранява
договор от 18.08.1972 г.
Според приложеното удостоверение за наследници изх. № ГП-
659/13.11.2023 г. ищецът С.П.Л. е починал на 09.11.2023 г. и оставил за
законни наследници преживяла съпруга П. Н. Л. и две дъщери – П. С. П. и М.
С. М..
Ангажирани от ищците са и медицински документи (епикризи и
експертни решения на ТЕЛК), установяващи влошено здравословно
състояние на ищеца С.Л. в периода след 2019 г. и 100 % инвалидност на
6
ищцата П. Л., определена пожизнено през 2020 г.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допустаната
съдебно-техническа експертиза се установява, че за процесната територия са
действали следните планове и при следните данни за процесния имот според
всеки от тях, а именно:
- Кадастрален план /КП/ на м-ст „Боровец-север“, одобрен през 1979 г.,
технически приет, актуализиран през 1995 г., в разписния лист към който за
имот *** е записан С.П.Л. с дог. от 18.08.1972 г. Съгласно този план имотът е с
вид и назначение - лозе, площ от 1180 кв.м (измерена от геореферирано
изображение на копие от КП) и съседи: имот 852, 853 /Г.П. С.в с договор -
лозе/, улица, 855 /Н. М. Д. с ПБ№719/77 г. – лозе/ и 856, като в имота
фигурират три сгради със сигнатура ПЖ /паянтово жилище/, ПС /паянтова
стопанска/ и МС /масивна стопанска/;
- Кадастрален план на м-ст „Боровец-север“, одобрен със Заповед № Р-
115 от 29.04.1996 г. на Кмета на Община Варна, в разписния лист към който за
имот *** е записан С.П.Л. с дог. от 18.08.1972 г. Съгласно този план имотът е с
вид и назначение – лозе, площ от 1186 кв.м (измерена от геореферирано
изображение на копие от КП) и съседи: имот 852, 853 /Г.П. С.в с договор –
лозе/, улица, 855 /Н. М. Д. с ПБ №719/77 г. – лозе/ и 856 /В. П. П./, като в имота
фигурират три сгради със сигнатура ПЖ /паянтово жилище/, ПС /паянтова
стопанска/ и МС /масивна стопанска/. В разписния лист е посочено, че
процесният имот се намира в кв. 6, като от имота се образува парцел XXXI;
- ПНИ на СО „Боровец север“, одобрен със Заповед № РД-
*********/19.10.2012 г. на Областен управител на област с административен
център Варна, според който имот *** с площ 1186 кв.м попада в стар имот 254
с площ от 2044 кв.м /неидентифициран собственик/ и 255 с площ от 2851 кв.м
/неидентифициран собственик/. В този план за имот *** е записан С.П. без
документ за собственост.
От експертизата се установява още пълна идентичност между ПИ с
идентификатор *** по КК на гр. Варна, С.О. „Боровец север“, одобрена със
Заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на ИД на АГКК, с ПИ с пл. номер *** по КП
на местност „Боровец север“, одобрен 1996 г. и с имот 5401.*** по ПНИ на СО
Боровец север, одобрен със Заповед № РД-12-7706313/19.10.2012 г. на
Областен управител на област с административен център Варна. Съгласно
заключението няма данни процесният имот да е включен за възстановяване
като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, както и в предадените на Община Варна имоти с
Протокол № 6 от 10.12.2009 г. от ОСЗ – Варна. След оглед на място вещото
лице е констатирало, че имотът е предимно равен, с лек наклон от юг към
север, ограден с полумасивна ограда от бетонни колове и мрежа, като същият
видимо се обработва и поддържа, има и засяти овощни дървета.
За установяване на фактическата власт върху имота и своенето му пред
първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства чрез
разпита на водените от ищците двама свидетели.
От показанията на св. Н.Б. Н. се изяснява, че същият знае процесния
имот в „Боровец-север“ от 1956 г. – 1957 г., когато е бил на десет години,
понеже чичо му имал съседен имот, който посещавали редовно с баща му,
като той продължава да ходи там. Спомня си, че през 1956 г. – 1957 г.
собственик на имота е бил бай В. („тапицера“) и той го е работил докато
свидетелят отишъл войник. Като се уволнил, се запознал с другия собственик
7
– Д., който бил зет на бай В. и последният му дарил или продал имота за
сватбата. Не е виждал през годините други хора в имота освен бай В., Д. и С..
В имота имало лозе и няколко дървета – бадеми, като лозето вече го няма.
Описва имота като ограден с мрежа и бетонни колчета. Излага, че в мястото
има гараж и една барака, които били вече изградени, когато С. го купил. Не е
чувал да има някакви спорове за собствеността на имота. Известно му е, че
последният не е бил включван в ТКЗС.
Вторият св. В.Д. П. разказва, че познава ищците С. и П. Липчеви от
лятото на 1988 г., когато те закупили от баща му Д. П. Т. парцел в м-ст
„Боровец-север“. Родителите му придобили имота през 1966 г., когато той им
бил дарен за сватбата от дядо му В. Н. Г.. Заявява, че дядо му, баща му и майка
му никога не са били членове на ТКЗС. Спомня си, че при даряването на
имота на родителите му, същият бил с площ от около 2 дка, но след спор със
съседи относно границите, те били преместени навътре, понеже баща му
нямал документ за собственост, и така площта на имота намаляла до 1,200 –
1,300 дка. Разказва, че около 1977 – 1978 г. баща му построил гараж и дървена
барака в имота, като имотът бил продаден на С.Л. заедно с постройките. След
продажбата С.Л. и баща му станали приятели и често си гостували и си
помагали, основно за отглеждането на лозето и гроздобера. Тогава в имота
имало главно лозе, като баща му имал и друг имот в местността. По времето
на баща му имотът бил ограден с оградна мрежа и бетонни колове, каквото е и
актуалното му ограждение. Знае, че от 2018 г. – 2019 г. С. започнал да има
здравословни проблеми и понеже и жена му е инвалид, последните години за
лозето се грижел основно зет им Х. (съпруг на дъщеря им М.). Последната
година обаче починали родителите на Х., а също и С., при което работата на
мястото изостанала. Там неизвестни счупили дървената барака и вратата,
ограбили някои вещи, предимно инструменти. Затова през м. април 2024 г.
свидетелят и Х. посетили имота, като направили нов покрив на бараката,
затворили вратата и започнали да я заключват. Пролетта Х. изхвърлил
боклука, който се бил насъбрал. Свидетелят твърди, че посещава имота поне
два-три пъти в годината, като не му е известно да е имало спор за
собствеността през годините след промяната на границите. Спомня си, че
когато родителите му са стопанисвали имота, негови съседи са били В., Недю
(Н.) и Г..
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
от ГПК, от надлежна страна (ответник в първоинстанционния процес) и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
преценка относно нейната основателност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, съдът намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата
правилност, съобрази следното:
8
Предявени са активно субективно съединени отрицателни
установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице
когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се
на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече
правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите,
от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които
произтича правото му. При липса на правен интерес производството се
прекратява.
Според съдебната практика, постановена след цитираното тълкувателно
решение, възприетата в него постановка за прекратяване като недопустимо на
производството при недоказан от ищеца правен интерес от водене на
отрицателния установителен иск е в сила само ако ищецът извежда правния си
интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно
право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е
собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в
гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и
интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със
сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки
отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право
принадлежи на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална
легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето
по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права
на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. В този случай ако
ищецът не докаже, че е титуляр на правото, което е обусловило правния му
интерес, отрицателният установителен иск за собственост подлежи на
отхвърляне без съдът да изследва правата на ответника. Ако ищецът докаже
собствените си права, на изследване подлежат и тези на ответника. Съдът
дължи произнасяне по основателността на предявения отрицателен
установителен иск и в двете хипотези (в този смисъл – решение № 51 от
8.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2021 г., II г. о., ГК и посочените в него
други решения на ВКС).
В настоящия случай ищците обосновават правния си интерес с
твърдения, че са носители на спорното право на собственост върху процесния
имот, което са придобили по силата на давностно владение, изтекло в тяхна
полза в периода от лятото на 1988 г. до предявяването на иска през 2023 г.,
евентуално – с присъединяване на владението на предишните собственици в
периода от 1945 г. до 1988 г. Не е спорно, а се установява и от обсъдените
писмени доказателства, че ищците са започнали процедура по обстоятелствена
проверка с цел снабдяване с констативен нотариален акт за имота, както и че
същият имот е актуван като общински от ответната Община Варна с АЧОС №
10916/07.03.2023 г. При така възникналата конкуренция на правото на
собственост предявените отрицателни установителни искове са допустими -
чрез тях се цели да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо спорният
въпрос за титулярството на правото. Според цитираната по-горе съдебна
практика в този случай твърдените самостоятелни права на ищците, от които
9
извличат правния си интерес, касаят материалната легитимация на страната и
следва да бъдат разглеждани по същество.
Във връзка с основателността на иска и съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищците по предявения
отрицателен установителен иск е да докажат фактите, от които произтича
правният им интерес, в случая – придобиването на спорното право на
собственост по давност, тоест упражняването на фактическата власт върху
имота в сочения период след лятото на 1988 г. с намерение за своене, както и
допълнителните признаци на владението – че същото е било трайно,
несъмнено, спокойно и явно. В тежест на ответника е да докаже, че е
придобил оспореното с иска право на заявеното основание, в случая –
наличието на предпоставките на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ за придобиване на
собствеността по силата на закона. В негова тежест е да установи също и
направеното правоизключващо възражение, тоест наличието на пречки за
придобиване на имота по давност от страната на ищците, вкл. забрана за
придобиването му по този оригинерен способ или временно спиране на
давностния срок (мораториум) – решение № 84 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр.
д. № 2502/2023 г., ІІ г. о.
От свидетелските показания, които съдът цени като достоверни,
доколкото са ясни и непротиворечиви, дадени от незаинтересовани лица,
имащи непосредствени лични впечатления за пресъздадените при разпита им
факти и обстоятелства, се установява, че през лятото на 1988 г. ищците са
закупили имота (без подписан формален договор) от намерените на място
негови собственици – физически лица и от тогава са започнали да упражняват
фактическата власт върху имота с намерение за своене, като владението им е
продължило в периода от посочения начален момент до предявяването на
исковете, в който период ищците са поддържали имота и оградата му, грижили
са се за насажденията и постройките в него. При това положение съдът
приема, че правният интерес на ищците от предявените искове е доказан и на
изследване подлежат заявените права на ответната община върху имота.
Произнасянето по тях има значение и за крайния извод относно
принадлежността на спорното право, доколкото за придобивната давност, на
която се позовават ищците, е от значение дали имотът е бил общинска
собственост или не (с оглед и на направеното правоизключващо възражение).
Представеният по делото акт за частна общинска собственост, с който
процесният имот е актуван като общински, съгласно чл. 5, ал. 3 от ЗОС няма
правопораждащо действие, а само декларативно такова, поради което
съставянето му не се отразява върху режима на собствеността и при оспорване
на акта удостовереното с него право на собственост на общината подлежи на
доказване по общите правила.
В случая в акта за общинска собственост като основание за съставянето
му е посочена общата разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗС, която не съдържа
конкретен придобивен способ, а регламентира начините, по които общината
може да придобие собствеността – чрез сделка, давност или по друг начин,
определен със закон.
С отговора на исковата молба ответникът (въззивник) се позовава на
третата хипотеза, сочейки като придобивно основание разпоредбата на чл. 25,
ал. 1 ЗСПЗЗ.
10
Последната предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Така
уреденото право на собственост на общината върху земеделски земи е
остатъчно (резултативно) - негов обект са земеделските земи, които са
останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти
(решение № 41 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3705/2021 г., II г. о.). Касае
се до земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (т.е. земи,
попадащи в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в
предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по
реда и при условията на §4а и §4б от ПЗР ЗСПЗЗ. Следователно, за да
възникне правото на собственост на общината в хипотезата на чл. 25, ал. 1
ЗСПЗЗ, следва да бъде установено, че имотът е бил земеделска земя по
смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ към момента на влизане в сила на закона (1991 г.), че
не е реституиран и не е изкупен от правоимащите ползватели, както и че не е
държавен. При наличието на тези предпоставки придобиването на
собствеността от общината е пряко, по силата на закона.
Не е спорно между страните, че към посочения релевантен момент
процесният имот е бил земеделска земя и попада в територия по § 4 от ПЗР
ЗСПЗЗ. Този извод следва и от представените доказателства и в частност
експертно заключение на приетата СТЕ, кредитирано от съда като
компетентно изготвено, правилно и обосновано, според което по КП от 1979 г.
и КП от 1996 г. имотът е бил с предназначение – лозе. Освен това по делото е
установено, че за с.о. „Боровец-север“, където попада имотът, има влязъл в
сила ПНИ, одобрен със Заповед № РД-12-7706-313/19.10.2012 г. на областен
управител на област с адм.център гр. Варна, което потвърждава земеделския
характер на имотите в местността – арг. от § 4к, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28,
ал. 4 от ППЗСПЗЗ.
Спорно е дали имотът е подлежал на реституция. Съдът намира, че
следва да бъде даден отрицателен отговор на този въпрос по следните
арументи:
Според определение № 50200 от 30.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2923/2022 г.
по описа на ВКС, II г.о., в границите на територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ е
възможно освен имотите на ползватели или лица, претендиращи реституция,
да се включват и имоти, които са собственост на самостоятелно придобивно
основание на трети лица. В тази хипотеза е налице вече обособен обект на
вещни права, който ПНИ следва да отрази в неговите граници, следващи от
придобивното основание - т. 2.5 от издадената на основание чл. 28, ал. 11
ППЗСПЗЗ Заповед № РД-46-494 от 22.08.2003 г. на МЗГ (Заповед № РД-02-14-
454 от 22.08.2003 г. на МРРБ) за определяне на технически изисквания и
условия за контрол към плановете по § 4к, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Такъв
именно е процесният случай.
От обсъдените писмени доказателствени средства и заключение на СТЕ
се установява, че процесният имот не е включван в ТКЗС, ДЗС или в други,
образувани въз основа на тях селскостопански организации, не е бил предмет
на отчуждаване, одържавяване или незаконно отнемане, при което същият не
попада в предметния обхват на разпоредбата на чл. 10 ЗСПЗЗ. Последната
регламентира подлежащите на възстановяване земи, като всички хипотези
касаят случаи, в които или собствеността е била отнета (както е при
одържавяването) или без да бъде отнета не е упражнявана в реални граници
11
(както при включването на имотите в ТКЗС или други селскостопански
организации, без значение дали реално са били обработвани от тях или не).
Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Закона за трудовата поземлена собственост
(отм.) регламентира възможност за реално запазване правото на собственост
върху определен размер земеделска земя и ако собственикът на такава земя не
е бил член кооператор и е владял земята си в реални граници до момента на
влизане в сила на ЗСПЗЗ, то по отношение на този имот не се прилага
реституционното производство, предвидено в този закон (така - решение №
427 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на ВКС, II г. о).
От свидетелските показания на водените от ищците свидетели се
установява, че от 1956 г. (когато са най-ранните сведения за имота, дадени от
св. Н.Н.), имотът е бил собственост на физически лица – на В. Н. Г., а от 1966
г. – на Д. П. Т. и съпругата му К. В.ева П., които не са били членове на ТКЗС,
като имотът не е бил обобществяван или отчуждаван през годините.
Установява се още, че през 1988 г. ищците са закупили имота от Д. П. Т. и
съпругата му и от тогава до предявяването на иска през 2023 г. те са
упражнявали фактическата власт върху него. Тези показания кореспондират и
с останалия доказателствен материал, вкл. обсъдените писма с вх. рег. №
АУ009025ВН_005ВН/08.03.2023 г. и вх. рег. №
ПН023000417ВН_010ВН/29.12.2023 г., двете от Общинска служба по
земеделие – Варна, и писмо № С-39/28.11.2024 г. от Държавна агенция
„Архиви“, според които лицата Д. Т. П., К. В.ева П. и В. Н. Г. не фигурират
като заявители, собственици и/или наследници във водените регистри и
информационната система на ОСЗ-Варна и няма архивни данни за тяхно
членство в ТКЗС и внесени от тях земи в ТКЗС и ДЗС. В съответствие с
горния извод е и експертното заключение, според което в разписните листи
към КП от 1979 г. (актуализиран през 1995 г.) и КП от 1996 г. фигурира
именно ищецът С.Л.. Записването е въз основа на посочен договор 18.08.1972
г., който обаче според обсъденото писмо рег. №
АУ113536АС_001АС/25.11.2024 г. от Район „Аспарухово“ при Община Варна
не се съхранява и няма данни за съдържанието му, поради което по всяка
вероятност се касае до грешка при записването и възраженията на ищците
(сега въззиваеми) в тази насока са основателни. Недоказани останаха
насрещите твърдения на ответника (въззивник) за наличие на масово
предоставяни с договор (какъвто се твърди да е този от 18.08.1972 г.)
държавни земи за земеделско ползване. Не е доказана по делото и
идентичеността на процесния ПИ *** с площ от 1186 кв. м, находящ се в с.о.
„Боровец-север“, с предоставения на ищеца за ползване съгласно решение
130-4-4 по протокол № 9/26.07.1988 г. на заседание на ИК на ОбНС – гр.
Варна имот с площ 0,8 дка в местност „Сам.поляна“ при съседи: Н.М. и Г.С.в.
Такава идентичност изобщо не е изследвана от назначеното вещо лице и не е
установена от приетото негово заключение, каквито доводи поддържа
въззивникът във въззивната жалба.
При съвкупния анализ на така установените факти следва, че
процесният имот попада в горепосочената категория имоти – съществуваща
собственост, придобити на самостоятелно придобивно основание от трети
лица. Именно на това основание ищецът С.П. (Липчев) е записан като
собственик на процесния имот *** (без документ за собственост) в одобрения
през 2012 г. ПНИ на СО „Боровец север“.
12
Всички събрани доказателства по делото сочат, че имотът да е отнеман
физически или юридически от посочените трети лица – праводатели на
ищците, поради което съдът приема, че имотът не е обобществяван и не е
подлежал на възстановяване, нито е предоставян за ползване по силата на
посочените в § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ актове, респ. не е подлежал на изкупуване по
реда и при условията на § 4а и § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ. Няма данни също така за
имота да е съставян акт за държавна собственост.
Горното налага извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 25, ал. 1
от ЗСПЗЗ, на която се позовава ответникът, съответно Община Варна не се
легитимира като собственик на процесния имот на заявеното основание.
Доколкото имотът не е бил общински, по отношение на същия е
неприложим установеният мораториум, действал в периодите от 25.03.1941 г.
до 01.06.1996 г. и от 31.05.2006 г. до 08.03.2022 г., и възраженията на
ответника в тази насока са неоснователни. При наличието на съществуваща
собственост по отношение на процесния имот, последният е надлежно
индивидуализиран преди влизането в сила на ПНИ за местността през 2012 г.,
респ. придобивната давност, на която се позовават ищците, е започнала да
тече още през лятото на 1988 г., когато те са установили владението си върху
имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. Сключеният тогава договор за
покупко-продажба не е в изискуемата от закона форма, поради което не е
могъл да породи целените вещно-правни последици, но понеже фактическата
власт на ищците е установена въз основа на този договор (по който са
купувачи), то те са установили владение, а не държане върху имота. Затова и
не е необходимо манифестиране на промяна в намерението им, изначално
своително такова. При установените от обсъдените по-горе свидетелски
показания факти следва, че законоустановеният десетгодишен давностен срок
е изтекъл в полза на ищците в периода от 1988 г. до 2008 г. и същите са
станали собственици на процесния недвижим имот, на основание чл. 79, ал. 1
от ЗС.
По изложените съображения предявените активно субективно
съединени отрицателни установителни искове за собственост са основателни
и подлежат на уважаване.
Поради съвпадение между крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, на основание чл. 272 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в полза на
въззиваемите страни се следват разноски по делото. Такива са претендирани
за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., като са представени и
доказателства за реалното му заплащане – договор за правна защита и
съдействие № 12848/04.04.2025 г., съдържащ разписка за получено плащане в
брой.
Срещу размера на възнаграждението е направено от въззивника
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът намира за
неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото,
извършените от процесуалния представител на въззиваемите страни
процесуални действия по делото (вкл. подаване на отговор на въззивната
жалба и явяване в проведеното едно о.с.з.), както и минималният размер на
13
възнаграждението по чл. 7, ал. 6 във вр. ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа, възлизащо в размер на 2415,60 лв.
Уговореното и платено възнаграждение от 1000 лв. е значително по-ниско от
посочения минимум, като липсват основания за редуцирането му до още по-
нисък размер.
Съобразно изхода на делото, разноски на въззивника не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11/02.01.2025 г. по гр.д. № 9294/2023 г. по
описа на Районен съд – Варна, 43-ти състав.
ОСЪЖДА Община Варна, ЕИК *********, с административен адрес:
гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ № 43, представлявана от кмета
Благомир Коцев, да заплати на П. С. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна
ул. „П.“ ***, М. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Т.Х.“ *** и П.
Н. Л., ЕГН **********, с адрес: с. Аврен, ул. „Й.Н.“ ***, сумата от 1000 лв.
(хиляда лева) за сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14