Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 05.06.2019
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в
публично заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА, като
разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 1338 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 565027 от 18.12.2018г. по гр.д.
53743/2017г. по описа на СРС, 53 състав, е отхвърлен предявеният от ищеца З.У.
АД срещу ЗД Е.АД иск по чл.213 от КЗ за сумата от 4727,78 лева, ведно с
мораторна лихва върху главницата за периода от 6.09.2016г. до 04.09.2017г. в
размер на 439. 12 лв.
Подадена е въззивна жалба от З. „У.“ АД срещу постановеното по делото
първоинстанционно решение. Във въззивната жалба се твърди, че
първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
Сочи, че констатациите на СРС досежно механизма на настъпване на ПТП е различен
от изводимия от доказателствата по делото. Счита, че не е налице крайна
необходимост, съответно липсва и случайно събитие. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение и да уважи исковете. Претендира разноски.
На въззиваемата страна е връчен препис от въззивната жалба, като е
депозиран отговор, според който въззивната жалба е неоснователна. Счита
първоинстанционното решение за правилно. Излага аргументи, че механизмът на ПТП
е описаният в протокола, а констатациите на длъжностните лица притежават
материална доказателствена сила. Претендира
разноски.
След преценка на
доказателствата по делото и обсъждане на доводите на страните във връзка с тях,
съдът намира следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от
надлежна страна, при наличие на правен интерес, против подлежащ на обжалване
съдебен акт, следователно е процесуално допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
При упражняване на
правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд счита
първоинстанционният съдебен акт за валиден и допустим.
Настоящият състав намира решението за
правилно поради следните съображения:
Предявен за разглеждане са обективни
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.213 от КЗ /отм/ и по
чл.86 от ЗЗД.
Суброгационното право по чл. 213, ал. 1 КЗ
(отм.) в конкретния казус произтича от установяване наличието на имуществена
застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, по която застраховател
на тегленото ремарке е ищецът, а ответникът на влекача, настъпване на
застрахователно събитие, представляващо покрит риск в срока на действие на
застраховките, плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя на
ремаркето на вредите в цялост, застрахователното събитие да е предизвикано
вследствие на виновно и противоправно поведение на водача на влекача, теглил
застрахованото при ответника ремарке.
Не се спори между страните, че застраховател
на ремаркето е ищецът, а на влекачът е ответникът, като двете полици са били
валидни към датата на настъпилото ПТП – 23.10.2013г.
Разпоредбата на чл.213 от КЗ /отм/ предвижда, че с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. В случаите, когато причинителят на вредата има сключена
застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по
имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя
на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска
отговорност" - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне.
От наличните по делото
доказателства се установява, че на 23.10.2013г. на територията на Федерална
Република Германия, паркинг, е настъпило пътнотранспортно произшествие между товарен
автомобил марка „Скания“ с регистрационен номер ******, теглещо ремарке „Шмиц“ с
регистрационен номер ******, собственост на „Г.Б.“ ЕООД, с водач Г.Б.Г., и лек
автомобил „БМВ“ с германска регистрация. Във връзка с произшествието е бил съставен
полицейски протокол от датата на събитието. Констатациите на длъжностното лице
са, че отговорен за настъпилото произшествие е водачът на товарен автомобил „Волво“,
тласкащ ремарке на заден ход, който е принудил водачът на т.а. „Скания“ да извърши
маневра на заден ход, с което да реализира ПТП с намиращия се зад него лек
автомобил „БМВ“. Във връзка с така предприетата маневра са нанесени щети на
лекия автомобил. В протокола за ПТП е прието, че водачът Г.Г.не е могъл да види
паркирания зад него лек автомобил и е предприел движение назад само за да
избегне удара на движещия се пред него на заден ход товарен автомобил. В
протокола е отразено, че участник № 1- Б.Д., водачът на товарен автомобил
„Волво“ е признал административно нарушение и му е наложена глоба.
Настоящият състав намира за нужно да
посочи, че от материалите по делото се доказва плащането на претендираната сума
за отстраняване на щетите по увредения лек автомобил. До този извод съдът
достигна като съобрази факта, че е налично плащане към Inter Europe AG на дата 21.05.2014г. на обща сума от 205 320,60 евро. Видно от
приложената таблица на лист 103 и сл. с банковия трансфер са погасени претенции
по множество щети, като под номер 30 е и процесната.
По делото е изслушана и приета САТЕ,
неоспорена от страните, според която механизмът на ПТП е същият като посочения
в протокола на ПТП. Посочено е, че констатираните увреждания в предната част на
лекия автомобил съответстват на механизма на процесното ПТП. Вещото лице е
изчислило, че стойността на щетите, съобразно средствата, необходими за
възстановяването на увредения лек автомобил възлизат на 7 450 евро с ДДС.
По въпросите на ответника експертът е приел, че скоростта на двата товарни
автомобила, движещи се на заден ход, е била между 5 и 6 километра в час. По
отговора на задача 2.3 вещото лице е посочило, че водачът на товарния автомобил
„Волво“ е следвало да насочи полуремаркето към паркоместата вляво от платното
за движение. Констатациите за вещото лице досежно извършените от водача на
влекач „Скания“ действия са по своята същност изводи във връзка с тяхната
правилност, за преценката на които не се изискват специални знания, съответно
същите следва да се преценяват от съда, като не следва да се зачита
експертизата в тази ѝ част.
Правилно е определена международната компетентност
на българските съдилища, доколкото съгласно чл.11 от Регламент 12015/2012 срещу
застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в
съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. Доколкото
ответникът има седалище на територията на Република България, искът се явява подведомствен
на българските съдилища.
Приложимото право, уреждащо движението по пътищата,
задължителното поведение на водачите на МПС, техните права и отговорности
следва да се определи по правилата на чл.4 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на
Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото
право към извъндоговорни задължения, доколкото настъпилото увреждане по своята
правна природа представлява деликт. Съгласно приложимата разпоредба,
приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено
увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в
коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави
настъпват непреките последици от този факт. Ето защо, както и правилно е приел
СРС, приложимо в случая е немското право, според което при виновно причинени
вреди от застрахования водач на влекача, причинените вреди на трети лица се
понасят по равно между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето.
Спорно в конкретния казус се явява
обстоятелството поведението на кой водач е причината за настъпването на
увредата, съответно кой е делинквентът – дали водачът на товарен автомобил
„Волво“ или водачът на застрахования при ищеца влекач, теглещ застрахованото
при ответника ремарке. В тежест на ищеца е да докаже обективните елементи от
състава на деликта. В конркетния случай настоящият състав счита, че тези тежест
не е понесена съгласно правилата за доказване, доколкото страната не е успяла в
условията на пълно и главно доказване да установи противоправността на
поведението на Г.Г.. До този извод съдът достигна като съобрази факта, че в
исковата молба ищецът обосновава това си твърдение с констативния протокол за
ПТП, като твърди че в него водачът е признал вината си. Това твърдение обаче не
почива на доказателствената съвкупност, анализът на която сочи, че признание за
вина и съответно административно наказание е понесъл водачът, записан в
протокола като участник номер 1, а именно – водачът на товарен автомобил
„Волво“. На него е и наложена санкция в размер на 30 евро. Що се отнася до констатациите
в протокола, Г.Г.не е правил признания, които да бъдат ценени от съда като извънсъдебни
и съответно да се ползват с висока доказателствена стойност. В този смисъл по
делото няма данни водачът на влекача, застрахован при ответника, да е признавал
деяние и съответно неговата противоправност. Следва да се посочи и че в
отговора на исковата молба, макар и механизмът да не е оспорен, са наведени възражения
за липса на вина и противоправност в поведението на водача на влекача. Оспорва
се и Г. да е нарушил правилата за движение по пътищата, уредени в немското законодателство.
Няма данни в исковата молба и в какво ищецът счита да се изразява
противоправното поведение на водача на застрахования при ответника влекач,
теглещ и ремарке, застраховано при ищеца. Ищецът е цитирал разпоредба от закона
за движенията по пътищата, уреждащ обаче правата и задълженията на водачите във
връзка с движението им по пътната мрежа в Република България. Доколкото се установи,
че по делото ЗДвП не е приложим, то не може и въз основа на него да се направи извод
за противоправност на поведението на водача на влекача.
Едва във въззивната жалба се навежда довод,
че движението на МПС, управлявано от Г., назад е било продиктувано от желанието
му да направи място на водача на товарен автомобил „Волво“ да паркира.
Въззивният съд намира за нужно да посочи, че навеждането на нови факти едва
пред въззивният съд е недопустимо и същите се явяват преклудирани. Следва обаче
да се посочи, че тези твърдения не почиват на нито едно от събраните по делото доказателства,
а дори се опровергават и от отговора на вещото лице по въпрос 2.2 на САТЕ. Експертът
е приел, че водачът Г. е потеглил внезапно, за да предотврати удар на кабината
си от ремаркето на маневриращия назад словенски товарен автомобил. Още повече,
че предположението на въззивника за този нов факт се обосновава с липсата на
контакт между двата товарни автомобила и липсата на данни за подаден
предварително звуков и светлинен сигнал, което е по своята същност едно
предположение, неподкрепено от доказателствената съвкупност.
Позоваването едва във въззивната жалба на нови
факти, които по своето естество биха могли да обусловят нарушение на правилата
за движение по пътищата на територията на Германия е преклудирано и въззивният
съд не следва да се произнася по тях.
Не е основателно и оплакването, наведено
във въззивната жалба, според което СРС
не е разгледал въпроса относно размерът на вредите. Доколкото
първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажирането
на регресната отговорност на ответника, не е необходимо да се изследват и
настъпилите вреди.
По разноските:
Право на разноски в настоящето
производство има въззиваемата страна, която претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. С оглед ниската фактическа и правна
сложност на делото на страната следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
По изложените мотиви,
Софийският градски съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
565027 от 18.12.2018г. по гр.д. 53743/2017г. по описа на СРС, 53 състав,
ОСЪЖДА З. „У.“ АД, ЕИК ******да заплати на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, на основание
чл.78 ал.8 от ГПК сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.