№ 30
гр. Чирпан, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Тихомир К. Колев
при участието на секретаря Донка Д. Василева
като разгледа докладваното от Тихомир К. Колев Гражданско дело №
20225540100671 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по искова молба от адв. М. В. М. от АК -
Пловдив, с адрес на съдебен адресат: **, в качеството му на пълномощник на К. Т. Г. против
„ Агенция за контрол на просрочени задължения" АД, ЕИК: *********. Предявен е
отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
В с.з. съдът е конституирал като ищец по делото „Агенция за контрол на
просрочени задължения" АД, с ЕИК: *********, представлявано от Изпълнителния
директор Янислав Янакиев, на мястото на първоначалния ищец Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД. с ЕИК:*********.
Твърди се в ИМ, че на 11.01.2022г., ищцата е получила Покана за доброволно
изпълнение от „ Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД с която Покана е
уведомена, че задължението й във връзка с Договор за кредит А1 № 844401 сключен Аксес
Файнанс АД е платено от Файненшъл България ЕООД, съгласно условията на подписания
договор за гаранция. Наред с това, вземането което Файненшъл България ЕООД е
придобило е прехвърлено на Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, по силата
на договор за цесия. В Поканата се търсили суми по прехвърленото задължение в размер на:
300 лева-главница, 21.88 лева-лихва, 42.38 лева-възнаграждение за гаранционна сделка и 30
лева-разходи. В Поканата бил предоставен и срок в който ищцата да се свърже с ответното
дружество и да започне плащане по сумите. На 03.02.2021г., ищцата получила Покана за
незабавно плащане от „ Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД. В Поканата се
търсили суми по прехвърленото задължение. В Поканата бил предоставен и срок в който
ищцата следвало да се свърже с ответното дружество и да започне плащане по сумите. През
1
следващите няколко месеца, ищцата получава Покани, Уведомления и др. писма от „
Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с които бил предоставен и срок в който
ищцата да започне плащане към тях, в противен случай, щели да следват съдебни дело и
прехвърляне на ЧСИ и запор на банкови сметки, запор и продажба на МПС и т.н. Ищцата
счита, че не дължи така претендираната й сума от 42.38 лева- възнаграждение за
гаранционна сделка, дължими въз основа на сключения Договор за предоставяне на
гаранция № 844401 сключен Файненшъл България ЕООД , вземанията по който са
прехвърлени на „ Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, тъй като в правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приемаЛО, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се
нарушавалправен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС
/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от
ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС
преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правила от
съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните водило до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от
ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитния му с цел извличане
на собствена изгода на кредитора. Така сключеният Договор за предоставяне на гаранция №
844401 сключен Файненшъл България ЕООД бил нищожен като противоречащ на добрите
нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
На следващо място, Договор за поръчителство бил неравноправен по смисъла на
чл.143 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост и водил до неравновесие в правата на страните, като по
този начин бил в ущърб на доверителя му като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / . Посоченият
по-горе Договор за предоставяне на гаранция № 844401 сключен Файненшъл България
ЕООД не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП. В допълнение, Договор за
поръчителство бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и принципа на
съразмерността, тъй като сумата която се претендирала чрез него в размер несъразмерно
голяма. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и
справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
2
другата. Наред с това Договор за предоставяне на гаранция № 844401 сключен Файненшъл
България ЕООД бил нищожен и поради това, че чрез включване на възнаграждението по
него към сумата дължима по Договора за паричен заем, ще се наруши разпоредбата на чл.19
ал.4 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез него за гарант не е включена в ГПР
и ГЛП. Чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та
дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизма, по който
бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна
лихва са включени в него. Също така, предвидената сума в договора за гарант била скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния
лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице бил
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК , като с уговорката да се заплаща
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с
ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на
поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието , че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на
ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази
насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната:
Решение № 353 от 31.01.2018 г. на РС- Пловдив по гр. д. № 8333/2017 г., Решение № 1445 от
07.06.2019 г. на РС- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г., Решение № 373 от 14.11.2018 г. на РС-
Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на РС- Пазарджик по гр.
д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04..2019 г. на РС- Пловдив по гр. д. № 18339/2018
г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на РС- Шумен по гр. д. № 51/2018 г., Решение № 95 от
12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г. Същевременно - посочването на по
- нисък от действителния ГПР, представлявала невярна информация относно общите
разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
3
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна
означавало, че Договора за поръчителство е неравноправен по смисъла на член 4, параграф
1 от Директива 93/13/ЕО /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. На следващо
място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов -
ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Oт разпоредбата на чл.10а от ЗПК следвало, че чрез включване
на възнаграждението по Договора за поръчителство към сумата дължима по Договора за
паричен заем, ще се доведе до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
установяващо лимит на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с чл.10а
от ЗПК . С оглед това обстоятелство можело да се заключи, че със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК,. С договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, а се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на
договора за поръчителство.
Ищцовата страна моли съда, да приеме, че не дължи така претендираната й сума от
42.38 лева- възнаграждение за гаранционна сделка, дължими въз основа на сключения
Договор за предоставяне на гаранция № 844401 сключен Файненшъл България ЕООД,
вземанията по който са прехвърлени на „ Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД, поради нарушение на разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, както и да осъди ответната
страна да заплати направените в настоящото производство разноски.
В законоустановения срок, е постъпил отговор от ответната страна и насрещен иск с
който заявяват, че така предявения иск е допустим, но неоснователен като излагат подробни
съображения. Молят съда, да постанови решение, с което да отхвърлите изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Молят съда да
постанови решение, с което да осъди К. Т. Г. да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения" АД сума в общ размер на 375.41 лв., от които главница в размер на
300 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на сумата, възнаградителна лихва в размер на 15.08 лв., както и лихва за забава в
размер на 60.33 лв., дължима за периода от 10.10.2020 г. - датата, следваща деня на
допускане на забава по задължението до 03.10.2022 г. -датата на подаване на настоящия иск.
4
Молят съда да бъдат присъдени в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения"
АД направените съдебно-деловодни разноски, както и юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
В законоустановения срок е постъпил отговор от ответната страна по насрещен иск
с който заявяват, че насрещната исковата молба е редовна и допустима, но е изцяло
неоснователна и недоказана, като излагат подробни съображения за това. Прави и
възражение за прекомерност на претендираните разноски по заповедното и настоящото
производство по описа на Районен съд Чирпан. Моли съда да отхвърли претендираните от „
Агенция за контрол на просрочени задължения" АД искови претенции, като неоснователни
и недоказани, като осъди ищцата по главния иск, само за сумата от 300 лева.
Прави възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение за
представител на ответната страна, моли същото да бъде редоцирано до минималния размер.
В случай, че съдът обяви Договор за паричен заем № 844401 за действителен, правят
изрично възражение за прихващане на недължимо платените суми за възнаграждение
за поръчител, да бъдат прихваната към дължимата главница и лихва.
Правят възражение за прекомерност и молят то да бъде намалено до минимума
съгласно посочената наредба. Представят списък с разноските съгласно чл. 80 от ГПК. както
и тези по заповедното производство.
От събраните по делото писмени доказателства и от заключението на вещото лице ,
преценени по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната
фактическа обстановка:
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се
установява, че на 04.09.2020 г. между "Аксес Файнанс" ООД и К. Т. Г., е сключен договора
за паричен заем А1 Бърз Кредит № 844401, по силата на който "Аксес Файнанс" ООД се
задължил да предостави на ищеца потребителски кредит, в размер на 300, 00 лева, при ГПР
49. 02 %, годишен лихвен процент 40. 00 % на 2 месечни вноски. В чл. 3 от Договора за
паричен заем А1 Бърз Кредит № 844401 е предвидено ищецът в срок от 5 дни да предостави
едно от следните обезпечения: едно физическо лице поръчител, банкова гаранция или
одобрено от замодателя дружество поръчител. От доказателствата по делото се установява,
че договорът за предоставяне на гаранция № 844401, е сключен от ищеца с "Файненшъл
България" ЕООД, в изпълнение на задължението по чл. 3 от договора за паричен заем А1
Бърз Кредит № 844401, сключен с "Аксес Файнанс" ООД. По силата на договора за
предоставяне на гаранция ищецът следвало да заплати сумата от 42,38 лева, платими
разсрочено на вноски, всяка от която в размер на 21,19 лева.
Съдът счита, че предявеният установителен иск е основателен тъй като Договора за
предоставяне на гаранция № 844401 по който се дължи възнаграждение 42,38 лева, сключен
с "Файненшъл България" ЕООД е нищожен поради противоречи с добрите нрави и нормата
на чл., 19, ал. 4 от ЗПК, поради следните съображения:
Съобразно чл. 2, ал. 3 от Договора за предоставяне на гаранция дължимото
възнаграждение за издаване на гаранцията, както и всички други плащания по договора за
5
гаранция, дължими от потребителя на гаранта се заплащали по начините, установени по
Договора за кредит за плащане на задълженията на потребителя по същия. Съгласно чл. 2,
ал. 4 от договора за предоставяне на гаранция гарантът декларирал, че "Аксес Файнанс"
ООД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждението и всички други вземания на гаранта по договора за гаранция.
Сключеният между "Аксес Файнанс" ООД и ищцата по главния иск Договор за
кредит А1 Бърз кредит № 844401 има характер на договор за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Доколкото процесния договор за гаранция, който е предмет на настоящото производство е
сключен за обезпечение на задълженията на ищцата по Договор за кредит А1 Бърз кредит
№ 844401, то договорът за кредит също следва да бъде обсъден, с оглед въведените
възражения от ищеца за нарушения на императивните разпоредби на ЗПК.
Договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин /чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК/. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат
изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Според процесния договор за кредит ГПР възлиза на 49, 02 %,
като при определянето му са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви за забава. В контекста на
дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Като взе предвид съдържанието на описаните по-
горе клаузи на процесните договор за кредит и договор за предоставяне на гаранция,
намира, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция съставлява възнаграждение
по усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва да се включи
в годишния процент на разходите - чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Двата договора - за кредит и за
предоставяне на гаранция не само, че са свързани, но възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция е предвидено да се заплаща с погасителния план по договора за
кредит. Доколкото в договора за кредит е уговорено обезпечаването му чрез предоставяне
на гаранция, таксата за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима по друг
договор се явява част от договора за кредит като включена в съдържанието му и всъщност
6
представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски кредит и следва да бъде
включено в ГПР. Съобразно чл. 19, ал. 4 от ЗПК обаче ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 426/2014 г. в размер на основния лихвен процент на БНБ /0. 00%/
плюс 10 процентни пункта. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка
със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, вземайки предвид посочения в договора размер от 49, 02%, съотношението между
главницата, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, и
възнаградителната лихва за срока на договора от 2 месеца. С оглед изложеното, съдът
намира за основателно въведеното от ищеца възражение, че договорът за предоставяне на
гаранция е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице,
когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала,
когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран
законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Вярно е, че чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на
двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните
престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави".
Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката.
Съдът счита, че с поставянето на практически неизпълними условия за предоставяне на
обезпечение по кредита, длъжникът съзнателно е доведен до необходимостта да сключи
възмезден договор за предоставяне на поръчителство, за него единствения възможен начин
да получи кредит е сключването на договор за възмездно поръчителство. Т. е.
разграничаването на вземанията по двата договора за кредит и предоставяне на
поръчителство е само формално. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня
на сключване на договора за паричен заем и е уговорено заплащане на възнаграждение,
което се прибавя към месечните вноски като всяка вноска по договора за заем бива
увеличена със сумата от по 21,19 лева. Съдът намира, че възникването на задължение за
заплащане на възнаграждение на дружеството - гарант, което задължение възниква
непосредствено след възникване на задължението за връщане на паричната сума и което
задължение има определен размер, без да се отчита дали страната заемополучател би
изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни
задължения по договора за заем, представлява уговорка, която нарушава добрите нрави, тъй
като се достига до значително увеличение на общия размер на задължението в ущърб на
икономически по-слабата страна. Съдът намира, че следва да бъде отчетено, че принципът
7
на свобода на договаряне не може да нарушава друг правен принцип, а именно за
еквивалентност на престациите. Когато с договорното правоотношение възникват права и
задължения за всяка от страните, необходимо е да бъде обезпечено съответствие, т. е. да не
се достига до значително неравенство. Съдът, отчитайки обстоятелството, че
възнаграждението по сделката по предоставяне на гаранция е в еднакъв размер и е дължимо
независимо дали лицето, за чието изпълнение дружеството гарантира, изпълнява точно или
допуска неточно изпълнение, приема, че се достига до нееквивалентност на престациите,
която води до накърняване на добрите нрави и обосновава извод за недействителност на
сключения договор.
Съдът приема, че чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция и
възникването на задължение по този договор се достига до нарушаване императивната
правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Цитираната разпоредба предвижда максимален размер
на ГПР, което означава, че страните не могат да постигат уговорки в противен смисъл нито
по заемното правоотношение, нито в хипотеза, когато освен договора за заем е сключен и
договор за предоставяне на гаранция. За да приеме, че се достига до нарушаване нормата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК съдът взе предвид, че според договора за заем размерът на ГПР е
посочен като 49, 02 %, при което ако бъде отчетено и дължимото възнаграждение по
договора за поръчителство, максималният размер, регламентиран с чл. 19, ал. 4 от ЗПК би
бил надвишен, т. е. достига се и до нарушаване на императивна правна норма.
С оглед на изложеното съдът счита, че предявеният главен иск е доказан и
основателен.
По насрещния иск:
Между страните не се спори, че има сключен Договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от 02.03.2020 г. на основание чл. 99 от ЗЗД между "Файненшъл България"
ЕООД, ЕИК ********* и „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК
*********, като е подписано Приложение № 1/31.12.2021 г., по силата на което вземането е
прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Приложено е и Потвърждение за
сключена цесия, с препис извлечение от Приложение № 1/31.12.2021 г., в което фигурират
само данните на К. Т. Г..
"Файненшъл България" ЕООД е упълномощило „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД, в качеството си на цесионер по договор за прехвърляне на
вземания/цесия/ от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия.
Ответната страна по насрещния иск прави изрично възражение, че договор за
паричен заем № 844401, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.Ю и
чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
8
договор за паричен заем № 844401 е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена
дължимостта на
възнаграждение за поръчителство, не става ясно, дали същото е включено в ГПР,
изобщо нямаме никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е
само лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. В
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има
предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе,
остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на такса гарант.
От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в
тях.
Наред с това, посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не е ясно как
точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
кредитополучателят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл.
11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в II IF
противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.Ш от ЗПК.
Доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнат, като елемент от
сключването на договор за паричен заем, без когото последният не може да бъде сключен.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане
на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута определена с ПМС№426/2014г.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът
намира за нищожни и на основание чл. 21 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП. Както се посочи,
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49. 02 %, а
ГЛП е в размер на 40 %. В тази връзка съдебната практика трайно приема, че противоречаща
на добрите нрави е уговорка предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва / виж Решение № 260157 от 20.04.2021 г. на ОС - Стара Загора по
в. т. д. № 1605/2020 г. Решение № 906 от 30.12.2004г., по гр.д.№ 1106/2003г., на ВКС, второ
гражданско отделение, Решение № 378 от 18.05.2006г., по гр.д.№ 315/2005г., на ВКС, второ
9
гражданско отделение, Определение № 901 от 10.07.2015г, по гр.д.№ 6295/2014п, на ВКС,
IV гражданско отделение, Решение № 526 от 02.05.2017г., по в. гр.д.№ 393/2017п, на
Окръжен съд Пловдив./. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен. Така при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%.
Следователно реално договорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
40% е четири пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед на изложеното, съдът
намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата
на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона,
то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези -нищожната клауза на процесния относно
определянето на ГЛП да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че
договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
определяща ГЛП, тъй като ГЛП е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.9 от
ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността
на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия
договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че
когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и
тези по чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК - за определяне на ГЛП.
С оглед на нищожността на Договора за паричен заем № 844401 и на основание
чл.23 от ЗПК, ответницата по насрещния иск следва да дължи връщането само на чистата
стойност на заема, а именно главница в размер на 300 лева.
По разноските:
И двете страни са претендирали присъждане на направените по делото разноски.
При този изход на процеса и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Агенция за контрол на
просрочени задължения" АД следва да бъде осъдено да заплати на адв. М. В. М. от АК
Пловдив сумата 400. 00 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ищцата по предявения главен иск и 80,35 лв. за оказана безплатна адвокатска
помощ на ищцата по предявения насрещен иск, съгласно отхвърлената част от иска.
Ищцата също така е била освободена от съда от заплащане на държавна такса и
разноски по делото, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Затова, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „
Агенция за контрол на просрочени задължения" АД следва да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Чирпан, сумата от 50 /петдесет/ лева, дължима
държавна такса по делото.
По насрещния осъдителен иск ответницата по НИ следва да бъде осъдена да заплати
на „ Агенция за контрол на просрочени задължения" АД разноски, съразмерно с уважената
10
част от иск, а именно 519, 43 лв.
Съдът намира за неоснователни възраженията на страните по чл. 78, ал. 5 от ГПК,
тъй като същите са съобразени с нормативната уредба.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по отношение на „ Агенция за контрол на просрочени
задължения" АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, п. к.
1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев,
чрез процесуален представител: юрк. Петя Кьосева, Съдебен адрес за получаване на книжа:
град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, че К. Т. Г., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Чирпан, ул.“Кочо Цветаров“ № 45А не дължи така претендираната й сума от 42.38
лева- възнаграждение за гаранционна сделка, дължими въз основа на сключения Договор за
предоставяне на гаранция № 844401 сключен с „ Файненшъл България ЕООД, вземанията
по който са прехвърлени на „ Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, поради
нарушение на разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.
ОСЪЖДА К. Т. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Чирпан, ул.“Кочо Цветаров“ №
45А чрез пълномощника си адв. М. В. М.,Адвокатска колегия-Пловдив, с адрес на кантора и
съдебен адресат: гр.Пловдив, бул.Пещерско шосе №81, ет.3, ап..Б да заплати на „Агенция
за контрол на просрочени задължения" АД сумата в размер на 300,00 лв. , представляваща
главница, дължима по Договор за паричен заем А1 бърз кредит № 84441, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ предявения насрещен иск в частта на претендираните възнаградителна
лихва в размер на 15.08 лв., както и лихва за забава в размер на 60.33 лв., дължима за
периода от 10.10.2020 г. - датата, следваща деня на допускане на забава по задължението до
03.10.2022 г. -датата на подаване на насрещния иск, като неоснователен.
ОСЪЖДА „ Агенция за контрол на просрочени задължения" АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов"
№ 29, етаж 3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев, чрез процесуален
представител: юрк. Петя Кьосева, Съдебен адрес за получаване на книжа: град София, п. к.
1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на Районен съд Чирпан, сумата от 50 /петдесет/ лева, дължима държавна такса по
делото.
ОСЪЖДА „ Агенция за контрол на просрочени задължения" АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов"
№ 29, етаж 3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев, чрез процесуален
представител: юрк. Петя Кьосева, Съдебен адрес за получаване на книжа: град София, п. к.
1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3 да заплати на адв. М. В. М. от АК Пловдив с адрес
на кантора и съдебен адресат: гр.Пловдив, бул.Пещерско шосе №81, ет.3, ап..Б сумата 400.
00 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата по
предявения главен иск и 80,35 лв. за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата по
предявения насрещен иск, съгласно отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА К. Т. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Чирпан, ул.“Кочо Цветаров“ №
45А да заплати на „ Агенция за контрол на просрочени задължения" АД, с ЕИК:
11
*********, със седалище и адрес на управление: град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов"
№ 29, етаж 3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев, чрез процесуален
представител: юрк. Петя Кьосева, Съдебен адрес за получаване на книжа: град София, п. к.
1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3 направените по делото разноски в размер на 519, 43
лв., съразмерно с уважената част от насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Стара Загора в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Чирпан: _______________________
12