№ 2351
гр. София, 25.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100511026 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
С Решение № 20155300/12.07.2021 г., постановено по гр. д.
№52541/2020г. по описа на СРС, ТРЕТО ГО, 150-ри състав, е отхвърлен
установителният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от ИВ.
П. КР. и СТ. М. КР. против П. СТ. КР. за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижим имот –
поземлен имот с идентификатор 68134.8200.200 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрен
съгласно заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на изпълнителния директор на
АГКК, представляващ незастроен имот за жилищни нужди, с площ от 666
кв.м., със стар номер 79, кв.10 на гр. София, район „Кремиковци“, ул. „Цар
Борис I“. Ищците са осъдени да заплатят на П. СТ. КР. сумата от 1300 лева
разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от
ищците И.К. и С.К., чрез пълномощника им - адв. Н.Р., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение, поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Оспорват извода на съда, че ищците не се легитимират като
собственици на спорния имот, поради недоказване на субективния признак от
владението на процесния имот. Твърдят, че неправилно СРС кредитирал само
показанията на свидетелите на ответната страна, а само частично и
избирателно кредитирал показанията на свидетелите, поискани от ищците.
1
Сочат, че съдът проявил тенденциозно отношение при разпита на техните
свидетели, като само на тях предявявал скица от кадастъра и ги карал да
посочват процесния имот. Повтарят тезата, че при закупуването на недвижим
имот през 1971 г. имало уговорка той да се владее единствено от ищците,
която уговорка била потвърдена при извършването на делбата през 1983 г.,
при която се обособил процесния имот, който не можело да бъде придобит от
ищците поради наличието на ограничение по Закона за собствеността на
гражданите, но по съгласие на съделителите този имот се владеел от ищците.
Подробно представят показанията на разпитаните пред СРС свидетели,
осъждат показанията и годността на свидетелите да представят пълна,
достоверна и безпристрастна информация, излагат възражения срещу
изводите на първоинстанционния съд и техните фактически основания.
Твърдят, че районният съд не е обсъдил всички изложени факти относно
изграждането на къщата, оградите и постройките, като не е взел предвид, че
процесният парцел нямал самостоятелно обособен вход, а до него се стигало
през входа на имота, притежаван от ищците. Сочат, че ищците оградили
двора, засадили го с дървета, построили стопански постройки и септична яма,
преобразувана в мазе, в имота, прекарали канализационни тръби и направили
циментови пътеки из двора. Наследодателите на ответника не се
противопоставили на ограждането, застрояването и ползването на парцела.
Излагат, че между имота, собственост на ищците, и процесния имот никога не
била изграждана ограда, като от 1971 г. и към настоящия момент те
представлявали едно. Твърдят, че владението започнало през 1983 г., като от
1971 г. до делбата през 1983 г. ищците също упражнявали владение.
Владението на ищците се характеризирало с обективен и субективен елемент,
поради което налице били елементите от фактическия състав, установен в чл.
79, ал. 1 ЗС. Сочат, че от 1971 г. наследодателите на ответника не се грижили
за имота като за собствен. Оспорват прилагането от СРС на ТР 1/2012 г. по
ТД 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, т.к. процесният имот не бил съсобствен,
поради което положенията от тълкувателното решение били неприложими –
от 1983 г. ищците владеели чужд имот, а не идеални части от съсобствен.
Излагат, че към момента на делбата бил влязъл в сила регулационен план на
кв. Кремиковци, с който имотът, от който е бил образуван процесният парцел,
е бил разделен на две, поради което и с оглед ограниченията на ЗСГ била
извършена делба без да се желае действително собствеността върху
процесния имот да се притежава от наследодателите на ответника, поради
което с делбата не бил признат от ищците неизгоден за тях факт, но дори и да
се приемело, че е давността е прекъсната през 1983 г., то е започнал да тече
нов 10-годишен период на давностно владение, който бил изтекъл. Сочат, че
плащането на данъци за имота от страна на ответника и неговите
наследодатели преди смъртта им не било относимо към факта на придобИ.ето
на основание давност. Твърдят, че факта, че са било направено искане от
ищците до наследодателите на ответника за прехвърляне на собствеността
върху процесния имот, не означавал, че ищците не се възприемали като
собственице, а се дължал на братско уважение. Молят съда да отмени
обжалваното решение и уважи предявения срещу ответника иск. Претендират
направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника П.К., чрез процесуалния му представител - адв. В.Т., с надлежно
2
учредена представителна власт по делото, с който оспорват жалбата. Излага
подробни съображения, че ищцине не са установили правото си на
собственост на оригинерно правно основание, доколкото не е успяли да
докажат установяване на владение върху имота. Твърдението на ищеците се
оборвало от събраните по делото доказателства. Посочва, че никога не е
имало уговорка за упражняване на владение от страна на ищците, а
действията, извършени от ищците спрямо процесния имот, представлявали
търпими действия между роднини. Моли съда да отхвърли въззивната жалба
и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена
дължимата ДТ, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по следсните съображения.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ищциге се позовават на института на придобивната давност, което
предполага при условията на пълно и главно доказване да установи, че е
осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на
придобИ.ата давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно
основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение, следва да
се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при
проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в
продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице,
което не е собственик, да упражнява поС.но, непрекъснато, несъмнено, явно и
спокойно фактическата власт върху определена вещ (corpus) и фактическата
власт да се упражнява с намерение за своене (animus). ПридобИ.ето на
правото на собственост на основание придобивна давност, изисква
претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт,
демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което
3
несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.
По отношение на субективният елемент на владението – намерението за
своене законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС -
предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се
установи, че я държи за другиго. Намерението се изразява външно чрез
различни действия, които фактически запълват съдържанието на
правомощието на собственика, като в практиката на ВКС само примерно са
посочени начините, по които може да бъде обективирано намерението да се
свои имотът за себе си, а именно - извършване на действия по поддържане,
ползване, деклариране на имота и заплащане на данъците за него / в този
смисъл напр. Решение № 127 от 04.06.2010 Г. по гр. д. № 637/2009 г., Г. К., І
Г. О. на ВКС/.
В практиката на ВКС /Решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 436/2014 г., I г. о./ се приема, че в хипотеза, при която едно лице прехвърля
собствеността върху имот на друго, за да придобие качеството на владелец, не
е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото
владението не може да бъде скрито. То трябва да е явно и несъмнително, а
това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява
чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственикът
да узнае, че неговото владение е отблъснато. Според задължителната
практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК - решения № 291 от
9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г. о. и № 12 от 19.02.2014 г. по
гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о. когато ползващият имота е допуснат в
него като държател, презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена и
страната, която се позовава на придобивна давност трябва да докаже, че е
променила намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни
действия, които са станали известни на собственика.
Настоящата съдебна инстанция намира за обоснован изводът на
първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се
установява по безспорен и категоричен начин ищците да са упражнявали
фактическа власт с намерението да държат вещта като своя в период от 10г.
Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за
несъобразяване на първоинстанционния съд със събраните по делото
доказателства следва да бъде посочено, че при установяване на института на
придобивната давност основното доказателство средство са гласните
доказателства. Наред с това правомощие и суверенно право на съда е по
същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си
убеждение въз основа на тях, като тази преценка изхожда от анализа на
всички доказателства, тоест преценката на свидетелските показания следва да
се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се използват и
правилата на логиката и опитните правила. Дали недвижим имот е придобит
по давност, съдът преценявя при комплексна преценка на всички
доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и
демонстрирано ли е намерението за своене /в този смисъл е Решение № 266
от 29.06.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1058/2010 Г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
Не е спорно между страните обстоятелството, че ищците фактически са
ползвали процесния имот, като са изградили стопански постройки върху него
и са отглеждали насаждения в него. Не е безспорен началният момент, от
4
който тази фактическа власт е упражнявана от ищците, като настоящата
инстанция не споделя фактическия извод на първоинстанционния съд, че този
момент е около 1980 г. От показанията на свидетелите Д. и Ф., които съдът
кредитира в тази им част, се установява, че двата имота - процесният и този
на ищците, са оградени заедно, но с различен вид ограда, като доколкото тези
свидетели, имащи непосредствени и поС.ни наблюдения върху процесния
имот от построяването на къщата на ищците, възприемат двата съседни имота
като един, ползван от И. и Стефка К.и, то следва да се приеме, че ищците са
упражнявали фактическата власт върху целия имот, предмет на договора за
покупко-продажба от 1971 г., от настаняването си в него, като след делбата от
1983 г. те са продължили да държат двата новообразувани парцела, като в
процесния са изградили постройки за отглеждане на животни и са го
насаждали. Изолирани и неподкрепени от други доказателства са твърденията
на свидетелката П., че наследодателите на ответника са посещавали
процесния имот, за да го почистват. Въпреки това недоказано остава по
делото твърдението в исковата молба ищците да са упражнявали фактическа
власт, демонстрирайки по отношение на невладеещите собственици
поведение, с което несъмнено да сочат, че упражнява собственически
правомощия за себе си.
Тезата на ищците, че през 1971 г. майката на братята С. и И.К.и им
продала недвижим имот, но с уговорката същият да се владее и придобие
единствено от И.К., като се заобиколи забраната на ЗСГ, не съответства на
правилата на логиката и не държи сметка за правния режим към онзи момент.
От една страна, както правилно отбелязва и първоинстанционния съд, ЗСГ е
обнародван и е влязъл в сила през 1973 г. – близо две години след
изповядването на сделката, при сключването на която не е било възможно
страните по нея да вземат предвид бъдещо законодателство. От друга страна,
никога не е съществувало ограничение за притежаване на собственост, което
да налага имотите да се придобиват в съсобственост. Нещо повече, макар и да
има индиции за относителна симулативност на договора за покупко-продажба
от 1971 г., то такава не е доказана, поради което следва да се отбележи, че
противоречи на житейската логика едно лице да купува имот, за който плаща
цена, само за да го предостави на друго лице, което да го придобие по
давност. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че при сключването на
договора от 1971 г. действителната воля е била С. и И.К.и да станат
съсобственици на придобития имот. За това свидетелства и свидетелката
Цветанова, чийто показания следва да се кредитират като пълни и
достоверни, която сочи, че волята на страните по сделката била всеки от
приобретателите – С. и И., да получи по около 600 кв. м. от прехвърляния
имот. Това се потвърждава и от факта на извършване на доброволна делба
през 1983 г., при която с подписването й ищците в настоящия процес са
признали, че не се възприемат като единствени собственици на делбения имот
с площ от 1276 кв.в.
Доколкото при извършването на делбата през 1983 г., представляваща
подобно на договора за покупко-продажба деривативен придобивен способ,
всеки от съделителите е съвместявал качеството прехвърлител на
притежаваните от него идеални части от делбения имот с качеството
приобратател на придобИ.ия новообразуван самостоятелен недвижим имот,
5
то приложение следва да намерят горецитираните постановки, утвърдени в
практиката на ВКС /Решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №
436/2014 г., I г. о./, съгласно които, в хипотеза, при която едно лице прехвърля
собствеността върху имот на друго, за да придобие качеството на владелец, не
е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото
владението не може да бъде скрито. То трябва да е явно и несъмнително, а
това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява
чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственикът
да узнае, че неговото владение е отблъснато.
Това обстоятелство не се установява от събраните по делото
доказателства. Напротив, от показанията на свидетелката П., които
настоящият състав кредитира като безпротиворечиви и правдиви в тази им
част, се установява, че ищците-ползватели на процесния имот са допуснати в
него като държатели по силата на договор за заем за послужване, за да
отглеждат животни в него. Това фактическо положение се установява и от
свидетелката Д., чийто показания съдът кредитира в тази им част като
незаинтересовани и достоверни. При така установените факти настоящият
състав намира, че презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена и
ищците, позоваващи се на придобивна давност, трябва да докажат, че са
променили намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни
действия, които са станали известни на собствениците на процесния имот.
Намерението за своене не може да се изведе от наличието на спогодба между
ищците и наследодателят на ответника, т.к. твърдението за такава спогодба
остава недоказано. Напротив, от поведението на ответника и неговите
наследодатели, които са заплащали данъчните задължения за процесния имот,
може да се изведе противния извод – че те не са се отказали от имота си в
полза на ищците, които да го придобият по давност.
Извод за упражняване на фактическата власт на ищците с намерение да
своят вещта като своя не може да бъде направен и от показанията на
свидетелите, изслушани пред СРС.
Свидетелят С. посочва, че присъствал на разговори за придобИ.е от
страна на ищеца на недвижимия имот на майка му, но в тези разговори не
участвал наследодателят на ответника – С.. Нещо повече, разговорите, за
които свидетелства С., предшестват както сделката от 1971 г., така и делбата
от 1983 г., а от изложеното по-горе се установява, че към момента на
извършване на делбата ищците не са се възприемали като единствени
собственици на придобитият през 1971 г. имот, от който е образуван
процесният парцел. Ищците е следвало да докажат, че са променили
намерението си след извършването на делбата, за което не са представени
никакви доказателства. Свидетелите Д. и Ф. установяват единствено, че
ищците са упражнявали фактическата власт върху процесния недвижим имот,
докато субективният елемент на владението не се доказва. В същото време,
свидетелката Д. посочва, че за членовете на семейството наличието на
граница между процесния имот и имота на ищците е било ясно, като дори при
липсата на физическа ограда между двата парцела мисловна граница е
прокарвана през поС.ен обект – бунар, от лявата страна на който, било
мястото на ищците, а от дясната – процесното.
Наличието на субективният елемент на владението не може да се
6
установи и от обективираното от ищците поведение.
Изграждането на постройки за отглеждане на животни, което е
допуснато с разрешението на собствениците на процесния имот, не е годно да
установи намерение за своене.
Настоящият състав намира твърденията на ищците, че изцяло са
оградили процесния имот за недоказани. Свидетелят С. сочи, че ищците са
построили циментовата ограда, която обаче обхваща само техния парцел,
като не свидетелства за поставянето на мрежената ограда, която всъщност
огражда процесния имот. Показанията на свидетеля Д. са
вътрешнопротиворечиви по въпроса за строителството, т.к. първо заявява, че
С. е помагал, а по-късно заявява, че И. е построил всичко сам, поради което не
следва да се кредитират. Свидетелят Ф. описва оградата на двата имота, но не
сочи изрично от кой е поставена тя. В същото време, единствено
свидетелката Д. заявява, че е очевидец на изграждането на оградата, която
била поставена от С., поради което нейните показания следва да се
кредитират. Дори и тезата на ищците, че те са изградили изцяло оградите, да
беше доказана, то показателно е, че двата парцела са оградени по различен
начин – този на ищците с бетонна ограда, а процесният – с мрежа, което е
индиция, че ако и двете огради са поставени от ищците, то отношението им
към двата имота е различно.
Твърдението на ищците, че входът за процесния имот е единствено през
вратата на техния имот се оборва от показанията на свидетеля С., който сочи
че през мрежената ограда преминава техника и животни, което означава, че
до процесния парцел има достъп и през мрежената ограда.
Изложеното от ищците, че са изградили септична яма, преобразувана в
мазе, и циментови пътеки в спорния имот, както и че са прокарали
тръбопровод през него, не се установява чрез доказателствата, събрани в
производството, но дори и тези фактически твърдения да бяха доказани, то
извършването на тези действия не може да се приеме за годно да демонстрира
по несъмнен начин намерение за своене на парцела.
Опитите на ищците да преговарят за прехвърляне на процесния имот с
наследодателите на ответника преди смъртта им и със самия ответник преди
завеждането на настоящото производство, за които свидетелстват свидетелите
Д. и П., по безспорен начин сочат на това, че ищците не са се възприемали
като собственици на спорния парцел. Твърденията, че са се опитали да уредят
въпроса за собствеността чрез сключването на договор с ответника, а преди
това – с неговите наследодатели, поради желание за запазване на добри
отношения противоречат на първоначалната теза на ищцовата страна – ако
действително наследодателят на ответника е бил само формален собственик
на процесния имот и е имало съгласие между него и ищците за това,
привеждането на правното положение в съответствие с фактическото не би
следвало да предизвика конфликт. При това, от отмяната на ограничението,
въведено със ЗСГ, е изтекъл продължителен период, през който ищците и
наследодателите на ответника са можели да превърнат твърдяната
неформална устна уговорка в установено чрез договор положение.
Само въз основа на обстоятелството, че ищците фактически са
използвали процесния имот за определен период от време не би могъл да бъде
7
направен обоснован извод за наличие и на втория необходим елемент за
прилагане на института на придобивната давност – а именно намерението да
се свои вещта като своя, което следва недвусмислено, ясно и категорично
манифестирано пред невладеещите собственици и всички трети лица.
Доколкото при условията на пълно и главно доказване съгласно
разпоредбата на чл. 154 ГПК ищците не успяха да докажат осъществяването
на елементите от фактическия състав на придобивната давност, то следва да
бъде прието, че и по отношение на ответника П.К. ищците не са собственици
на процесния парцел.
Предвид констатираната неоснователност на изложените във въззивната
жалба оплаквания и с оглед на обстоятелството, че правният извод, до който
въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения
на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските в производството:
С оглед изхода на спора на ответника по жалбата П.К. на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят сторените в настоящото
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1300, 00 лева,
чието извършване е удостоверено в представените по делото договори за
правна помощ и съдействие. В съдебно заседание от 21.03.2022 г.
процесуалният представител на ищците е направил възражение за
прекомерност на адвокатските възнаграждения на процесуалните
представители на ответниците. С оглед на това съдът следва да разгледа това
възражение. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част,
но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗАдв.
Съгласно т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна
сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки
отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между
размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В
случая уговореното от ответниците адвокатско възнаграждение в размер на 1
300, 00 лв. е по-високо от минималното такова по в чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, предвид данъчната оценка на имота в размер на 15233,40 лв.,
поради което възражението за прекомерност на същото е основателно и
възнаграждението трябва да се намали до минимума - 987 лв.
С оглед предмета на делото – иск за собственост въззивното решение
подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20155300/12.07.2021 г., постановено по
гр. д. №52541/2020г. по описа на СРС, ТРЕТО ГО, 150-ри състав
ОСЪЖДА ИВ. П. КР., ЕГН **********, и СТ. М. КР., ЕГН **********,
да заплатяг на П. СТ. КР., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 987, 00 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9