№ 95
гр. Варна, 31.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Ралица Ц. Райкова
мл.с. Гинка Т. Иванова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20243100501942 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по :
1.въззивна жалба с вх. № 38447/14.05.2024г., депозирана от юрк. К. К.- пълномощник на
“Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* срещу Решение № 1296/15.04.2024г. по гр.д. 10890/2023г.
по описа на Районен съд Варна, 17 състав, с което е прогласена нищожността на сключения
между В. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, Договор за паричен заем
№ 846340 от 26.05.2022 г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК и „КРЕДИ ЙЕС“ООД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на В. Г. Н., ЕГН
**********, сумата в размер на 2 204 лв. /две хиляди двеста и четири лева/, заплатена без
основание във връзка с Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., на основание чл.
55, ал. 1, предл. I ЗЗД. С решението жалбоподателят е осъден и да заплати сумата от 370 лв.
/триста и седемдесет лева/, представляваща сторени от ищцата разноски в производството за
заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1 794 лв. /хиляда
седемстотин деветдесет и четири лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата в производството, на основание чл. 38
ЗА.
2 . частна жалба с вх. № 64805/12.08.2024г., депозирана от "КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12,
представлявано от В. М. И. чрез пълномощника адв. Н. Ш. от ХАК срещу Определение №
8297/24.07.2024г., постановено по гр.д. № 10890/2023г. по описа на Варненски районен съд,
17-ти състав, с което подадената от частния жалбоподател молба с правно основание чл. 248
ГПК за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение като
неоснователна.
Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност и
незаконосъобразност на атакуваното решение, поради допуснати нарушения на материалния
закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По-конкретно се излага,
че първоинстанционният съд без да изследва спорните обстоятелства, какви суми реално са
1
платени от ищеца по сметка на ответното дружество и без да е вменил в тежест на
ответника да докаже размера на получените по договора суми е приел за доказани
твърденията на ищеца и осъждане на ответника да върне цялата сума по ищцовата
претенция, въпреки направените изявления, че сумата не е получена в твърдения от ишеца
размер. В тази връзка, посочва, че получените суми по процесния договор са в размер на
4807 лева, като 40 лева от тях са за сключена застраховка “Живот“. Представя в табличен
вид разбивка на твърдените за получени суми от ответниковото дружество. Отделно от това,
сочи, че размерът на сумите отбелязани като „платени“ са в размер на 4807 лева, а вноски
под номер 13 и 14 в общ размер от 397 лева са в статус неплатени, поради което доказаното
плащане от 5204 лева не съответства на доказателствения материал по делото. Относно
нищожността на договора за кредит, счита, че към момента на сключване на договора за
заем, ГПР е посочено, като е изчислено на база главница и лихви без да се включват такси и
разноски по договора. Твърди се, че извода на първия съд относно неправилното изчисление
на ГПР за неправилен, тъй като неустойката не е разход по кредита, който следва да се
включва в ГПР .На следващо място, твърди, че клаузата по чл.8 от договора е индивидуално
уговорена с всеки отделен заемател, под отлагателно условие – в случай, че потребителят не
предостави в три дневен срок поръчител. Отделно от това се сочи, че дали ГПР отговоря на
действителния размер и дали договорната неустойка следва да бъде включена в ГПР е
въпрос относно недействителността на клаузата, а не на договора. С оглед на последното се
твърди, че в обжалваното Решение, съдът неправилно е приел, че не е спазени разпоредбата
на чл.11 ЗПК, тъй като е посочен ГПР и общата дължима сума, съобразно допусканията при
изчисленията на ГПР. Посочва се още, че в разпоредбата на чл.19,ал.3,т.1 ГПК изрично е
посочено, че разходите за неустойка по договорите за заем не се включват в размера на ГПР.
Цитира се практика. Прави извод в насока, че предвидената в чл.8 от договора за заем
неустойка не представлява общ разход по кредита. Иска се отмяна изцяло на обжалваното
решение и постановяване на ново, с което делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Алтернативно се прави искане да се отмени обжалваното решение, в частта, в която „Креди
Йес“ ЕООД е осъдено да върне на В. Н. сума в размер на 1767лева, представляваща
получена сума за договорна лихва и неустойка по чл.8 от договора за кредит. Претендират се
направените в настоящето производство разноски, както и разноските в
първоинстанционното производство.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемият, В. Г. Н. ЕГН: **********, чрез адв. А. Д. от
САК, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който се застъпва становище за нейната
неоснователност. Излага се, че съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо условие за получаване на кредитно финансиране,
изпълнението на което е практически и житейски невъзможно, а освен това и прекомерно. В
тази връзка се сочи, че посочената клауза от договора възвежда за потребителя, са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси
паричен кредит в сравнително нисък размер от 3000 лева, поради което поставяйки
изначално изисквания, които са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати.
Счита се, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Отбелязва, че „неустойката“ е в размер 2 771.81лв. приблизително равен на усвоената от
потребителя сума – 3 000 лв., което също навежда на мисълта, че характерът и не е толкова
обезщетителен, съгласно кредиторовия риск от необезпеченост, а по-скоро възнаградителен.
Твърди се, че по този начин се поставя потребителят в едно неравностойно положение
спрямо кредитора. Отделно от това сочи, че невключването на подобна клауза (клаузата за
неустойка) в ГПР означава, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото
на практика не е посочен верният ГПР в чл.11, ал. 4 от Договора за потребителски кредит.
Подчертава, че само на тези основания договорът за кредит е изцяло нищожен на основание
чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. От тук пари и извод, че записването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал.
2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както е и в настоящия случай. В тази насока
счита, че не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са
упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи
2
формират ГПР. Цитира се практика. Прави възражение за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение, както в първата така и във въззивната инстанция.
Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38,ал1 вр.ал.2 от ЗАдв, като се иска да се
вземе предвид сумата с ДДС, като цялостен размер на възнаграждението. Моли се,
въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а Решението на
първоинстанционният съд да бъде потвърдено.
В подадената частна жалба се излагат съображения за необоснованост на
първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК. Счита се, че така
определеното адвокатско възнаграждение несъобразено с фактическата и правна сложност
на делото, както и е несъобразено с материалния интерес по делото. Твърди се още, че
същото на е съобразено с актуалната съдебна практика на СЕС.В тази насока, се цитира
обилна съдебна практика. Моли да бъде отменено процесното определение, като неправилно
и законосъобразно.
В отговора към въззивната жалба, въззиваемата страна, застъпва становище за
правилност на съдебният акт. В тази насока се цитират решение на СЕС от януари 2024 г.
по дело С-438/22г. относно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, разрешението, изведено с решение по дело C57/15 на СЕС. Сочи се, че
тълкуването на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се извърши съответно на смисъла и
съдържанието на понятията разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско
възнаграждение, изведено с решението по дело C-57/15 на СЕС. Твърди се още, че според
СЕС разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява
съобразно специфичните особености на делото, с което е сезиран като се вземат предвид
фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за
защитата на съответното прав .Цитират се решение на съда от 2006 година, Cipolla и др.,
съединени дела C-94/04 и C-202/04,по които СЕС е извършил тълкуване за съответствието с
чл. 81 ДЕО /настоящ чл. 101 ДФЕС/ и на чл. 82 ДЕО /настоящ чл. 102 ДФЕС/ на национална
правна уредба, съгласно която Национален съвет на адвокатите, учреден към министъра на
правосъдието и съставен от адвокати, избирани измежду колегите им адвокати изготвя
проект на тарифа на адвокатските възнаграждения, подлежащ на одобрение от страна на
министъра на правосъдието. В допълнение на гореизложеното, се сочи, че при едно
положение на драстично намаляване на адвокатските възнаграждения, особено при
предоставена безплатна с оглед на съответния клиент правна помощ и съдействие,
съществува значителен риск, като потребителите нямат да бъдат достатъчно добре
информирани, а винаги ще избират възможно най-евтиното предложение в хипотезата,
когато клиентът заплаща възнаграждението, тъй като предварително не са в състояние да
преценят разликите в качеството на предоставените услуги, следователно,
висококвалифицирани услуги повече няма да бъдат търсени, тъй като адвокатите ще
забележат, че по-високото качество не се цени, вкл. от представителите на съдебната власт, в
частност съдиите. Цитира се практика на ВАС, в т.ч. Определение № 10111/01.10.2015 г. по
адм. д. № 7125/2015 г. Посочва още, че присъждането на неразумни и несъразмерни
разноски ще доведе до некачествено оказване на адвокатски услуги, а съответно при
предлагане на безплатна помощ адвокатите няма да оказват такава. В заключение посочва,
че драстично намаляване на размера на адвокатското възнаграждение ще има като ефект
както осъществяване на некачествено правосъдие, така и изкривяване на конкуренцията,
която ще се осъществява само на база най-ниска цена. Моли да бъде потвърдено процесното
определение, а подадената частна жалба, да бъде отхвърлена, като неоснователна.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява
и не изпраща процесуален представител, депозира молба, с която поддържа въззивната
жалба. Възразява се срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна, също редовно призована, не се явява, не се представлява.
За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав съобрази следното:
В исковата молба ищцата В. Г. Н. твърди, че е сключила от разстояние Договор за
паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., по силата на който ответното дружество следвало да
й предостави сумата от 3 000 лв. Уговорено било общата сума за възстановяване в размер на
3 977,19 лв. да бъде осъществено на 17 равни вноски от по 233,96 лв. при определен ГПР от
48.734 %. Посочено е, че в чл. 6 от договора било уредено задължението на
3
кредитополучателя да обезпечи процесното вземане с някое от изброените там обезпечения,
както и с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора, като за
неизпълнението на това задължение била предвидена неустойка в размер на 2 771,80 лв.,
съгласно чл. 8 от съглашението. Твърди се от ищцата, че макар и да е осигурила поръчител, с
когото бил сключен договор за поръчителство - Неделчо Валентинов Сербезов,
невъзможността й да изпълни задължението си за представяне на едно от изброените в чл. 6
от договора обезпечения довело до начисляването на посочената неустойка, в резултата на
което месечната й вноска по заема станала в размер на 397 лв., или общо дължимата в полза
на ответника сума се увеличила на 6 749 лв. Страната намира процесния договор за
нищожен, предвид нарушаването на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, съобразно предвиденото в чл. 22 ЗПК. Наведени са доводи, че
така посоченият в погасителния план ГПР е неправилен и заблуждаващ, предвид това, че
доколкото по същество начислената неустойка представлява скрито възнаграждение за
ответника, то следва да бъде включена процента на разходите. Твърди, че изискванията,
предвидени в договора и ОУ, касаещи дължимото обезпечение от страна на потребителя са
практически неосъществими и целят единствено неоснователното обогатяване на кредитора,
като по този начин противоречат на Директива 2008/48/ЕО, както и се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че по този начин рискът от неизпълнение на
задължението на кредитора за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на потребителя се прехвърля в тежест на последния. Намира, че
бланкетното посочване единствено на процентния израз на ГПР не е достатъчно условие, за
да се счете, че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и че обуславя
невъзможността за извършването на проверка на съставните му компоненти, което от своя
страна пък се явява пречка потребителят да направи информиран избор дали да поеме
задължението. Последното счита, че в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4
Директива 93/13 ЕИО и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Предвид изложеното счита, че процесният договор е нищожен, на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В допълнение излага, че клаузата, предвиждаща
дължимостта на неустойка в размер почти равен на заетата сума е нищожна и поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. III ЗЗД. Счита, че
уговарянето на дължимост на такава излиза извън рамките на присъщата й обезпечителна и
обезщетителна функции, като в случая предназначението й е единствено да санкционира
потребителя за неспазването на изискването за представяне на обезпечение, а не евентуално
да покрие вредите, които биха настъпили от неизпълнението на задължението за
възстановяване на заетата сума. На следващо място ищцата излага доводи за нищожност на
клаузата на чл. 3, ал. 7 от договора, касаеща възнаградителната лихва поради
противоречието й с добрите нрави, доколкото счита, че размерът й не следва да надвишава
трикратния такъв на законната лихва от 10 %. Твърди, че в случая договореното
обезщетение се явява в размер на 39,96 %, което налага извода, че последното надвишава
предвидения максимален такъв, с оглед на което се явява в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето. Страната излага, че предвид недействителността на
процесния договор и размера на заплатената до момента сума в общ размер от 5 204 лв., то
на основание чл. 23 ЗПК в полза на кредитора се следва само чистата стойност на кредита, а
именно 3 000 лв., без да е налице задължение за заплащане на лихва и други разходи.
Предвид това намира, че ответникът следва да заплати недължимо получената сума от 2 204
лв., на основание чл. 55, ал. 1 , предл. I ЗЗД. Съобразно изложеното се моли за уважаване на
така предявените претенции и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „КРЕДИ ЙЕС“ ООД депозира отговор, в който е
застъпено становище за неоснователност и недоказаност на ищцовите претенции. Не се
оспорва, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г. за
сумата от 3 000 лв. Намира, че ищцата е имала възможност да се запознае с ОУ на
дружеството, в които е уредена дължимостта на неустойка при непредставянето в срок на
необходимите обезпечения, доколкото същите се намират във всеки един от офисите му и на
интернет страницата му. В продължение на изложеното сочи, че потребителят е попълнил и
Стандартен европейски формуляр, съдържащ изискванията на ответника за обезпечение на
договора още преди сключването му, с оглед на което намира, че ищцата е имала
възможност за извършването на преценка дали да поемане задължението или не. Твърди, че
4
клаузата на чл. 8 от договора уреждаща неустойката, е индивидуално уговорена с ищцата,
съобразена е с изразеното от последната в молбата й за кандидатстване за заем желание и е
израз на свободата на договаряне. Счита, че с подписването на договора за заем
заемополучателят се е съгласил с условията по него, които излага, че са ясно и конкретно
посочени. Дружеството отбелязва, че потребителят е имал възможността да се откаже от
процесния договор или да прекрати същия предсрочно при установяване от негова страна,
че не би могъл да изпълни задължението си за представяне на надлежно обезпечение, в
който случай не би дължал посочената неустойка. Ответникът излага, че с уговарянето на
същата заемодателят обезпечава евентуалното неизпълнение на задължението на
потребителя, без да е необходимо да доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението, поради което намира доводите на ищцата за противоречие на посочената
договорна клауза с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗПК, респ. нищожността й поради
противоречие с добрите нрави, за неоснователни. Съобразно изложеното излага, че
твърденията на насрещната страна за несъответствие на посочения в договора ГПР и
действително приложения такъв са несъстоятелни, доколкото намира, че неустойката не
следва да се счита за част от годишния процент на разходите и не е допълнителна печалба
към лихвата, а представлява отделен разход, дължим при неизпълнение на задължението на
ищцата за представяне на необходимото обезпечение, съгласно чл. 6 от договора. Твърди се
в отговора, че размерът на уговорената лихва не противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, предвид това, че е определена в точно и конкретен размер, който не подлежи на
изменение по време на действието на договора, поради което и не зависи от индекси или
други референтни лихвени проценти. Ответникът излага, че към настоящия момент ищцата е
заплатила сума в общ размер от 4 807 лв., като е налице просрочие досежно част от
падежиралите погасителни вноски по заема.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и
отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и следва да
бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При така очертания предмет на делото и при осъществяване на проверката по чл. 269
от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно, постановено в
пределите на правораздавателната власт на съда и допустимо, тъй като е постановено при
наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки,
поради което настоящият състав следва да се произнесе по неговата правилност, при
съобразяване принципа за ограничен въззив.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, намира
жалбата за основателна, като приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
От фактическа страна:
С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по кумулативно
предявените искове, като е прогласил нищожността на сключения между В. Г. Н., ЕГН
********** и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, Договор за паричен заем № 846340 от
26.05.2022 г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК
и е осъдил „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ********* да заплати на В. Г. Н., ЕГН **********,
сумата в размер на 2 204 лв. /две хиляди двеста и четири лева/, заплатена без основание във
връзка с Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., на основание чл. 55, ал. 1,
предл. I ЗЗД.
По делото като писмени доказателства, релевантни за спора са приети копие от
актуално състояние на ответното дружество, копие от погасителен план към договор за заем
№ 846340/26.05.2022 г., копие от договор за паричен заем № 846340/26.05.2022 г., копие от
договор за поръчителство от 26.05.2022 г., копие от декларация към договор за паричен заем
№ 846340/26.05.2022 г., копие от ОУ на ответното дружество, копие от декларация по чл. 42,
ар. 2, т. 2 от ЗМИП от 26.05.2022 г., копие от стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, копие от специални условия за
застраховка „злополука на кредитополучателя“, копие от онлайн банкиране, копие от
5
договор за паричен заем № 846340/26.05.2022 г., копие от погасителен план към договор за
заем № 846340/26.05.2022 г., копие от ОУ на ответното дружество, копие от молба за заем №
846340/20.05.2022 г., копие от становище към клиент, копие от РКО от 26.05.2022 г.
Във въззивната инстанция като доказателство по делото бе приета, като неоспорена
от страните, съдебно-счетоводна експертиза изготвена от в.л. А. Пенев,съгласно която
въззиваемата страна е извършила плащания по Договора в размер на 4807.00 лева.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява , че между ищцата, в качеството й на
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за
паричен заем, съгласно който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 3000 лв. за срок
от 17 месеца, посочен в договора месечен лихвен процент- 3.330 %, годишен процент на
разходите- 48,734%. и размер на погасителната вноска 233.96 лева. Съгласно чл.6 от
Договора е предвидено заемът да бъде обезпечен с гарант и още едно от посочените
обезпечения, по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя. В
чл. 10 от Общите условия са дадени допълнителни разяснения за горепосочените
обезпечения. Същевременно в чл. 8 от Договора с подписването му заемателят декларира, че
му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от
настоящия договор в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за
заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2 771,81 лв., с начин на
разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.
Видно от заключението на съдебно- счетоводно експертиза се установява, че
въззиваемата страна е извършила плащания по Договора за паричен заем по първите
тринадесет вноски с обща стойност на вноските в размер на 4807.00 лева, от които са
погасени 40 лева застраховка, по раздел IX,чл.15 от Общите условия, 871.86 лева лихва,
1938.66 главница и 1956,48 лева неустойка по чл.8 по Договора.
При така установеното от фактическа страна, въззивната инстанция намира от правна
страна следното:
При така описаните договорни параметри, процесният договор за кредит формално
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен лихвен
процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива
съобразно поетите от потребителя задължения. Годишният процент на разходите, посочен в
Договора, следва да изразява съотношението между задълженията на потребителя и общия
размер на предоставения кредит, като в него се включва и възнаградителната лихва за
ползването на заемната сума. При изчисляване на ГПР следва да се вземат предвид не само
разходите, известни към момента на сключване на договора, но и всички бъдещи разходи на
потребителя, произтичащи от договора, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Така предвидената клауза
за неустойка, като уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение е в
противоречие с чл. 19 ЗПК. Същата е в размер на 2777.81 лева и е предвидена кумулативно
към погасителните вноски. Според мнозинството от членовете на настоящия въззивен
състав, по този начин, същата се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито допълнително възнаграждение за кредитора, което не е взето
предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите.
Посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния
процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. Съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност, потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно от изготвената съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че
кредитодателят е получил по процесния Договор, сума в размер на 4807 лева, при уговорена
главница от 3000 лева. Т.е заплатената от ищцата сума в размер на 1807 лева се явяват
недължимо платена съгласно чл. 23 от ЗПК по недействителен договор за паричен заем,
6
поради което претенцията за връщането им е основателна и следва да се уважи до този
размер, като ответното търговско дружество следва да бъде осъдено да върне на ищцата
платените по договора без основание сума в размер от 1807 лева.
По частната жалба, подадена по реда на чл. 248 ГПК:
Въззивният съд намира, че жалбата е процесуално допустима. Същата е подадена в
законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ
на обжалване.
Настоящият съдебен състав, намира, че обжалваното определение, с което е оставена
без уважение молбата на “КРЕДИ ЙЕС“ООД, с правно основание чл. 248 ГПК е неправилно
поради следното:
На първо място съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22
е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на
така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително
за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера
на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в
чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба
№1/09.07.04г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите
от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на
възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния
интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и
правна сложност на делото. В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата
страна се изразява в подаване на искова молба. В проведеното открито едно съдебно
заседание, представител на ищцовата страна не е присъствал. Касае се и за потребителски
спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските
спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по
идентични дела.
На следващо място, контролната инстанция взе предвид и следното:
Пред първоинстанционният съд са предявени при обективно кумулативно
съединяване искове с правно основание вл.124,ал.1 ГПК, вр.чл.26,ал.1 ЗЗД, вр чл.55,ал.1
предл.I ЗЗД. Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по
дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, които защитават, обаче, един интерес, то и върху
този общ интерес следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, а не да се присъжда адв. възнаграждение за всеки един от така предявените
искове. Нещо повече, прилагане на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, без да се държи сметка и за общия материален
интерес във всеки отделен случай, би довело до присъждане на възнаграждения в размери
надвишаващи материалния интерес, водещо не само до неоснователно обогатяване, но и до
злоупотреба с права. В този ред на мисли и на осн.чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
настоящата инстанция, при съобразяване на всички тези фактори намира, че адвокатското
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС е справедливо и обосновано, съответстващо на
извършената работа. Това е възнаграждението, което би било дължимо за претендирания от
7
ищеца размер на претенцията по чл. 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
По разноските:
При този изход от спора, разноски се дължат на двете страни в производството.
Съответно съобразно изхода на спора, за първа инстанция, общо дължимата на ищеца
сума за разноски, съразмерно с уважената част от претенцията е в размер на 303,35 лв. – за
държавна такса, като доколкото с решението си ВРС е присъдил 370 лв., то и за разликата
над 303,35 лв. до 370лв. решението следва да се отмени. На основание чл. 38 ЗАдв
адвокатът, предоставил безплатна правна помощ, има право да получи адвокатско
възнаграждение, съответно на уважената част от исковете или това е сумата от 394 лв. с вкл.
ДДС, като доколкото с решението си ВРС е присъдил 1 794 лв., то и за разликата над 394лв.
до 1 794лв. решението следва да се отмени.
За въззивната инстанция, ищецът / въззиваема страна/ следва да заплати на ответника
/ въззивник/ съразмерно с отхвърлената част от претенцията, сумата за дължимата държавна
такса за въззивно обжалване и юриск. възнаграждение / базата за изчисляването му съдът
определя на 100 лв./ в размер на 50,26 лв. На ищеца – въззиваема страна в производство се
дължи и съразмерна с уважената част от исковете сума за адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38 от ЗАдв. или това е сумата от 394 лв. с вкл. ДДС. Във връзка с възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът препраща към мотивите, изложени
по частната жалба и базата, от която се определя е в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.
Предвид горното, съдът:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1296/15.04.2024г., постановено по гр.д. № 10890/2023г. по
описа на Районен съд-Варна, В ЧАСТTA, с която „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, е осъдено ДА ЗАПЛАТИ
на В. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** разликата над 1807 лв. / хиляда осемстотин и
седем лева/ до присъдените с решението 2 204 лв. /две хиляди двеста и четири лева/,
представляващи сума заплатена без основание във връзка с Договор за паричен заем №
846340 от 26.05.2022 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД, както и в ЧАСТТА ЗА
ПРИСЪДЕНИТЕ В ПОЛЗА НА В. Г. Н. РАЗНОСКИ за размера над 303,35 лв. / триста и
три лева и тридесет и пет стотинки/ до присъдените за заплатена държавна такса за
първа инстанция 370лв. /триста и седемдесет лева/, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** срещу „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„Лозарска“ № 12, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД.“ Да бъде ОСЪДЕН
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„Лозарска“ № 12, ДА ЗАПЛАТИ на В. Г. Н., ЕГН **********, разликата над 1807 лв. /
хиляда осемстотин и седем лева/ до присъдените с първоинстанционното решение 2 204 лв.
/две хиляди двеста и четири лева/, представляващи сума заплатена без основание във
връзка с Договор за паричен заем № 846340 от 26.05.2022 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1296/15.04.2024г., постановено по гр.д. №
10890/2023г. по описа на Районен съд-Варна, в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ Определение No 8297 / 24.07.2024г., постановено по гр.д. № 10890/2023г.
по описа на Районен съд-Варна, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Решение № 1296/15.04.2024г., постановено по гр.д. № 10890/2023г. по
описа на Районен съд-Варна, В ЧАСТТА ЗА ПРИСЪДЕНОТО В ПОЛЗА НА адв. А. Д. -
САК, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата в
производството, на основание чл. 38 ЗА, за размера над 394 лв. / триста деветдесет и
четири/ до присъдените 1 794 лв. /хиляда седемстотин деветдесет и четири лева/ с ДДС.
ОСЪЖДА В. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** да заплати на „КРЕДИ ЙЕС“
8
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №
12, сумата от общо 50.26 лв. / петдесет лева и двадесет и шест стотинки/,
представляващи разноските, сторени във въззивното производство за заплатена държавна
такса и юрк. възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на адвокат А. Д., член на САК,
личен № *********, със съдебен адрес и адрес за призоваване: *******, сумата от 394 лв. /
триста деветдесет и четири/ ДДС адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за
оказаната пред въззивната инстанция безплатна правна помощ на В. Г. Н., на основание чл.
78, ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС, по реда на чл.280 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Галина Чавдарова
Считам решение №1296/15.04.24г. по гр.д.№10890/23г. на ВРС, предмет на
обжалване по в.гр.д.№1942/24г. на ВОС, за частично правилно, като не съм съгласна с
изложените от мнозинството на състава мотиви, че договорът за кредит е недействителен.
Споделям напълно формираният извод за нищожност на клаузата за неустойка
на чл.8 вр. чл.6 от договора, но не съм съгласна с извода, че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране със Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.11 от
ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР, като
формулата за изчисляването му е уредена в приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. В
договора е посочен ГПР – 48,734%, както и общата сума на плащанията, който размер не
противоречи на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК. Изрично в договора са посочени
и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите /чл.3.3/. С оглед нормата на чл.19, ал.3 ЗПК не намирам основания така
договорената неустойка по чл.8 вр. чл.6 от договора да бъде добавяна към ГПР по договора,
след като по делото вече е формиран извод за нищожността на тази уговорка.
С оглед гореизложеното считам, че не е налице твърдяната недействителност
на договора по см. на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
9