Р Е Ш Е Н И Е
гр. Павликени 01.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Павликенският районен съд, гражданска колегия в публично заседание на първи
юни две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Р.
Цариградска
При секретаря Венка Миланова, като разгледа докладването от съдията Гр. Д. № 596 по описа за 2019 год.,
на Павликенския Районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са установителни
искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.232, ал.1 и 2 във вр. с
чл.79 от ЗЗД, вр. с чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, гр.С.,
излага в исковата си молба, че по силата на Договор за потребителски кредит с №
***/26.11.2013г., „***“ ООД е предоставило на ответника В.К.С. в заем сумата от
1000 лева. Съгласно условията на договора ответникът се е задължил ведно с
главницата да заплати на заемодателя договорна възнаградителна лихва в размер
на 261,20лв., както и такси за ползване на услугата „Кредит у дома“ и за оценка
на досие от 562,90 лв. Плащането било договорено на 45 равни седмични вноски, с
краен падеж 09.10.2014г. Твърди се, че ответникът е забава по отношение
дължимите вноски и че понастоящем е настъпил крайният падеж на дълга, като е
заплатена малка сума, като датта на първата неплатена вноска е 19.01.2014г. и
оттогава е изпаднал в забава. Навежда се, че остатъка от вземанията по договора
са цедирани на ищеца с договор за цесия от 21.03.2016г., сключен с
първоначалния кредитор „***“ ООД, като едновременно с това е извършено
упълномощаване на ищеца да извършва уведомление по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Твърди се, че за дължимата сума ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 ГПК. Във връзка с възраженията на ответника за нищожност на
договора и изтекла погасителна давност, счита
същите за неоснователни, тъй като приложим е потгодишният давностен срок, а
договорът е сключен при спазване на всички императивни законови изисквания. При
условията на евентуалност, ако бъде увяжено някое от възраженията за нищожност,
моли искът да бъде уважен за предоставената в заем сума, т.е. за главницата.
Навежда доводи за редовност на цесията, предвид уреденият в договора начин за
съобщаването й на длъжника, както и поради уведомяване на процесуалния му
представител.
Моли на основание чл. 422, ал. 1 ГПК да
бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 936.63лв. главница,
208,59 лв. договорна лихва за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., 321.58лв. лихва
за забава за периода 10.01.2014г.-30.05.2017г., 475,08лв. такси за оценка на досие и за услуга „Кредит
у дома“ за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., ведно със законната лихва върху
главницата от 07.07.2017г. до окончателното изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №***/2017г.
по описа на СРС, както и ответникът да бъде осъден за му заплати разноските по
заповедното и за настоящото производство.
Ответникът, чрез
назначения му особен представител, оспорва основателността на предявените
искове, като излага доводи, че ищецът не активно легитимиран да предяви иска,
поради липса на правно действие на цесията спрямо длъжника. Възразява по
действителността на договора, който счита за нищожен на основание чл.26, ал.2
от ЗЗД - поради липса на съгласие от страна на кредитополучателя, кумулативно
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави и поради
противоречие със закона, тъй като уговорките за ГЛП и ГПР са в противоречие с
императивни разпоредби на ЗПК. Оспорва получаването от ответника на процесната
главница по начина, визиран в чл.4 от договора - чрез банков превод по посочена
от клиента негова банкова сметка. ***огасителна давност по отношение на
вземанията за периода до 07.07.2014г. Признава за извършени пет плащания по
договора от страна на ответника в периода 03.12.2013г.-09.01.2014г. общо на
сумата от 208,80лв. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Липсва спор, че по силата на
Договор за потребителски кредит с № ***/26.11.2013г., „***“ ООД е предоставило
на ответника В.К.С. в заем сумата от 1000 лева. и между тях е възникнало
облигационно правоотношение, по силата на което заемодателят е отпуснал на
заемателя - ответника сумата от 1000 лева със срок на издължаване от 45
седмици. Между страните е уговорено възнаграждение за ползвания кредитен ресурс
във фиксиран размер от 261,20 лева за целия срок на договора или 55 % на годишна база, а ГПР, включващ и таксата
за оценка на досие от 50лв. и такса за администриране на кредита от 139лв. е 146
% на годишна база. В чл.25 от договора страните са постигнали съгласие, че
клиентът желае да получи допълнителна услуга за осъществено от служител на
кредитора домашно посещение при погасяване на задълженията. Общият размер на
таксата за домашно посещение е в размер на 373,50 лева, платима на седмични
вноски към погасителните по кредита. Със знак „х“ в поле на стр.1 от договора,
ответникът е маркирал и подписал изборът на тази услуга.
С договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016г.,
сключен между „***“ ООД и ищеца, последният е придобил възмездно пакет от
вземания на цедента, вкл. вземанията срещу ответника по процесния договор за
кредит в размерите и по пера, както са предявени в исковата молба. По делото е
представено пълномощно, видно от което цедентът „***“ ООД е упълномощил
цесионера да извърши от името на първия всички необходими фактически и правни
действия за уведомяване на длъжниците по вземанията, предмет на договор за
прехвърляне на вземания. По делото не е въведен спор по валидността на
изявленията на страните по сключване на договора. Липсва оспорване и на
легитимацията на ищеца като приобретател на процесните вземания по договора за
цесия. Цесионерът е направил два опита да връчи уведомително писмо за цесията,
върнати обратно с отразяване, че лицето не е открито на адреса, намира се в
чужбина. Уведомяването обаче се счита надлежно извършено с връчване на препис
от исковата молба, макар и по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Този въпрос не е и
спорен между страните.
По отношение основанието
на вземанията и размера на дълга, видно от подписания от двете страни договор,
в същия са налице ясни уговорки за размера на заетата сума, възнаградителната
лихва и другите разноски. Установя се от признанията на ищеца на неизгодни за
него факти, че заемателят е заплатил на първоначалния си кредитор сумата от 208,80лв.,
която кредиторът отнесъл за погасяване на 87,82лв. такси, 63,37лв. от
главницата и 52,61лв. от договорната лихва.
При така установената
фактическа обстановка съдът обоснова следните правни изводи:
От приетото Ч.гр.д. № ***
по описа за 2017г. на СРС се установява, че ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2017 г. за следните суми: сумата 936.63лв.
главница по ДПК от 26.11.2013г., 208,59 лв. договорна лихва за периода
10.01.2014г.-09.10.2014г., 321.58лв. лихва за забава за периода
10.01.2014г.-30.05.2017г., 475,08лв.
такси за оценка на досие и за услуга „Кредит у дома“ за периода
10.01.2014г.-09.10.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 07.07.2017г.
до окончателното изплащане и 88,84 лева направени разноски, от които 38,84 лв.
ДТ и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника по реда
на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което на ищеца са дадени указания да предяви иск
за установяване на вземанията си – получени на 30.10.2018г. Претенциите,
предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № *** по описа за 2017 г. на СРС, и предмет на настоящата искова молба
са напълно идентични, поради което и производството се явява допустимо. Искът е
предявен на 30.11.2018г. с клеймо от 28.11.2018г. - в указания месечен срок.
Спори се по делото относно
валидността на договора за кредит с възражение за сключването му без съгласието
на длъжника относно основни негови елементи, в разрез с добрите нрави и в
противоречие със закона, при наличието на неравноправни клауза за ГБП и ГПР. Доколкото
ответникът не доказва плащания по-големи от признатите от ищеца, следва да
приеме, че е заплатил само посочената по-горе сума, която е погасила дължимите
вземания по реда на чл.76 от ЗЗД. За да се прецени каква част от кои задължения
по договора са погасени следва да бъде обсъдена изискуемостта и ликвидността на
всяко от тях.
По отношение валидността
на договора, към датата на неговото подписване действително не са приети
завишените изисквания за валидност, обн. ДВ бр. 35 от 2014г., но важат общите
изисквания на ЗЗД за договорите и в частност за договора за заем, като са
приложими и изискванията към същия момент и на закона за защита на
потребителите. Посочените нормативни актове изискват договорът да е изготвен на
разбираем език, задълженията на потребителя да са ясно разписани и разбираеми
за него, така че да е в състояние да направи информиран избор. ЗЗП задължава
кредитодателя в отношенията с потребител да предоставя информация за
предлаганите услуги в писмена форма /чл.4 и 5 от ЗЗП/. В процесния договор и
съпровождащите го документи тези изисквания не са спазени от страна на
кредитното дружество за част от задълженията. Липсва каквато и да било
информация за дължимите такси за оценка на досие и за администриране на
кредита, които предполагат насрещна услуга. Съдът приема доводите на ответната
страна, че същите противоречат с добрите нрави, макар противоречието им със
закона /изменен скоро след това/ да възниква на по-късен етап, поради които
ответникът не дължи тяхното заплащане.
Възразява се, че противоречи на добрите
нрави договорения годишен лихвен процент от 55%, както и годишния процент на разходите
от 146%, при законово установени лимити към настоящия момент - с изменението на
Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 год., е въведен
максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по
кредита (включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което е
около 50%. Видно е, че ГПР по процесния договор надвишава трикратно
максималният такъв според актуалното законодателство, но другата част от задълженията,
включени в него бяха обсъдени погоре и преценени като недължими поради
нищожност.
Конкретно относно уговорения лихвен процент в размер на 55%, съдът намира възражението за противоречие
с добрите нрави за неоснователно поради това, че в българското действащо право,
в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне
(чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и
договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези
три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Тази
свободна инициатива е ограничена единствено от императивните изисквания,
действащи към датата на сключване на договора. С оглед на принципа за свобода
на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат
договор за кредит с годишен лихвен процент от 55%. Кредитополучателят се е
съгласил с тази цена на кредита, като и в отговора на исковата молба няма
наведени твърдения или данни ищецът да е бил препятстван или принуден чрез сила
да изрази своята воля. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които
се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии
там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. В
този смисъл счита процесния договор за действителен досежно основните му
елементи – предоставянето на парична сума в заем срещу задължение да бъде
върната и на кредитора да бъде заплатено възнаграждение в размер на 261,20лв. Главницата
безспорно е била дължима към момента на плащанията, както и договорната лихва,
която е в допустимите от ЗПК и ЗЗП размери, конкретно посочена в договора като
абсолютна сума и като лихвен процент на годишна база.
По отношение вземането за
такси за услуга „Кредит у дома: Съгласно чл. 25 от договора, страните са
предвидили домашно посещение за събиране вземанията на кредитора. Видно от
съдържанието на договорната разпоредба 40 % от общия размер на тази такса е за
компенсиране разходите на кредитора.
Тази договорна уредба, макар и формално да съответства на буквата на чл.10а,
ал.1 от ЗПК, по същество противоречи на закона. На първо място от размера на
таксата за услуга за домашно посещение – 562,90 лева само 40 % процента покрива
разходите на кредитора по събирането на дълга според самия договор, а останалата
част по същество е печалба на кредитора. Тази договорна регламентация очевидно е
въведена с цел заобикаляне императивното изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
гарантиращо максимално допустимия
процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските кредити да е в
размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Коментирана такса
като чиста печалба на кредитора следва да се включи в ГПР, при което тази
величина надхвърля лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, което е достатъчно за
обосноваване нищожност на процесната клауза, уреждаща заплащане на такса
„Кредит у дома“. Втори аргумент за същия извод е неравноправността на клаузите
за тази такса. От житейска гледна точка е малко вероятно физическо лице, поело
задължение за връщане на 1000 лева, доброволно да се е съгласило със задължение
за такса в размер наполовина на главницата при този срок на договора.
Социалното и икономическо положение на потребител, получаващ в заем 1000 лева
поначало не би оправдало ангажиране на услуга по „домашното“ погасяване на дълга.
В съответствие с изложеното и като съобрази липсата на доказване за
индивидуалното договаряне /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/, съдът приема, че
коментираната клауза на чл. 25 от договора е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД. Не на последно място, съдът
съобразява, че ищцовата страна не е ангажирала доказателства за реалното
предоставяне на услугата, за която е предвидена такса в чл. 25 от договора.
На ищеца следва да се
отрече и вземането за такса за оценка на досие. Договарянето на тази такса е в
противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, поради което и на осн.чл. 21, ал.1 от същия
закон е нищожна. Оценката на досие е действие по проверка платежоспособността
на кредитора и предхожда сключване на договора. Таза дейност на заемодателя по
необходимост е свързана с усвояването на дълга.
Предвид изложеното съдът
приема за валидни по договора следните вземания: 1000 лева. главницата и 261,20
лева възнаградителна лихва, чието плащане е договорено на 45 равни седмични
вноски с краен падеж 09.10.2014г. При установено между
страните съгласие да се погасяват равни части от главницата и лихвата с всяко
плащане, то всяка вноска е в размер на 40,54лв. От признатите плащания в размер
на 208,80лв., се погасяват пет вноски по 40,54лв. – 202,70лв. и 6,10лв. от
шестата вноска, но при липса на погасителен план е невъзможно да се изчисли
каква част от главницата и договорната лихва са погасени с тези вноски.
Погасяването следва да бъде отнесено съгласно правилото на чл.76 от ЗЗД, при
което първо се погасява лихвата – 208,80 лв. от дължимите 261,20 лв. и така от
нея остават 52,40 лв. Остава неизплатена и цялата главница от 1000 лв., която
обаче не се претендира в пълен размер, а за сумата от 936.63 лв. За посочените суми исковете се явяват
основателни и доказани и следва да бъдат уважени, а за разликата от
претендираните размера подлежат на отхвърляне като неоснователни. Исковете за
заплащане на такса за оценка на досие и такса „Кредит у дома“ са изцяло
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По отношение претенцията за
мораторна лихва, такава се претендира от датата на крайния падеж до депозиране
на заявлението в заповедното производство в размер на 321,58 лв. При призната
дължима главница от 1000 лв. и начислена върху нея лихва за забава в размер на
законната лихва с помощта на онлайн калкулатор е 344,06лв., т.е. искът за
мораторна лихва се явява основателен и доказан в пълен размер.
По разноските:
С оглед изхода от спора,
на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски съобразно уважената
част от иска. На осн.чл.78, ал.8 ГПК съдът определя юрисконсултско
възнаграждение на ищеца в размер на 120 лева, в пределите по чл. 25, ал. 2 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, като съобразява цената на иска,
броя на проведените съдебни заседания и процесуалната активност на
представителя. Така определеният размер следва да се съобрази при изчисляване
на разноските на ищеца съобразно уважената част от иска. Ето защо, при уважен
материален интерес от 1310,61 лв. при претенции
на обща стойност 1941,88лв. и общо признати разноски от 647,16лв. /вкл. държавна
такса 161,16 лева, възнаграждение за особен представител 366 лева, юрисконсултско
възнаграждение 120лева/, следва да му бъдат присъдени 436,77лв. съобразно
уважената част от исковете.
Съобразно даденото разрешение в ТР №
3/2014г. на ОСГТК съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство. По делото следва да се присъдят сторените
разноски за заповедното производство съобразно вземанията, които са приети за
установени в настоящото производство, а именно 59,96лв. от присъдените със
заповедта 88,84лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С., ул. ***, представлявано от
изпълнителния директор А. В. Г. против В.К.С. с ЕГН ********** ***, че
ответникът дължи на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, гр. С., сумите както следва:
сумата от 936.63 лв. главница по Договор
за потребителски кредит № ***/26.11.2013г., сключен между „***“ ООД и ответника,
сумата от 52,40 лева /петдесет и два лева и четиридесет ст./ договорна
възнаградителна лихва по същия договор, сумата 321,58лв. /триста дведесет и
един лева и петдесет и осем ст. / лихва за забава върху главницата за периода 10.01.2014г.-30.05.2017г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по Ч.гр.д.№***/09.08.2017г. по описа
на СРС, ведно със законната върху главницата от датата на подаване на
заявлението 07.07.2017г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване вземането за договорна лихва за разликата до 208,59 лв. и иска за
установяване вземането за такса в размер на 475,08лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА В.К.С. с ЕГН **********
*** ДА ЗАПЛАТИ на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. ***, представлявано
от изпълнителния директор А. В. Г., сумата от 436,77лв. /четиристотин
тридесет ишест лева и седемдесет и седем
ст. /, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото
производство, както и сумата от 59,96 лв.
/петдесет и девет лева и деветдесет и шест ст./, разноски в заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд гр. Велико Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
ИИ